Ричард А. Кнаак
Завещание от кръв (10)

Девет

— Ксазакс!

Галеона почака, но демонът не й отговори. Тя се огледа, търсейки издайническата сянка. Понякога Ксазакс играеше игрички, които често имаха смъртоносен завършек за всички други, освен за собствения й партньор. Обаче сега магьосницата нямаше време за подобни неща.

— Ксазакс!

Отново нямаше никакъв отговор. Тя щракна с пръсти и лампата се разгоря по-ярко, но сянката на демона не се виждаше никъде.

Галеона не остана очарована от това. Ксазакс в шатрата — това можеше да го понесе. Ксазакс другаде, обикновено вещаеше неприятности. Богомолката понякога забравяше кой й бе помогнал да се промъкне тайно в света на смъртните.

Все тая. Имаше прекалено много работа за вършене. Тъмнокожата магьосница премести погледа си към един грамаден сандък, направен от здраво дъбово дърво и обкован с желязо, стоящ върху четири стилизирани лъвски лапи. Съдейки по външния му вид, щяха да са нужни сериозните усилия на двама яки мъже, за да бъде пренесен. Но както и за демона, Галеона нямаше време да търси въпросните здравеняци, особено след като знаеше, че всички мъже наоколо бяха заети с прибирането на останалата част от лагера. Не, тя сама можеше да се погрижи за нуждите си в този момент.

— Ела!

Долната част на грамадния сандък засия. Лъвските лапи потръпнаха и разтвориха своите пръсти, протягайки се.

Огромната кутия се насочи към Галеона, почти като хрътка, повикана от своята господарка. Спря на половин метър пред вещицата и зачака следващата й заповед.

— Отвори се!

Капакът се отвори с протяжен скърцащ звук.

Доволна, Галеона се обърна и сложи ръка под един от многото екземпляри в нейната висяща колекция. Той се развърза и падна в очакващата й длан. Магьосницата се наведе и го положи внимателно в сандъка.

Един след друг тя започна да реди вътре останалите предмети. Някой страничен наблюдател би забелязал, че без значение колко неща слагаше Галеона в сандъка, той така и не се напълваше догоре. Вещицата винаги намираше място за следващата вещ.

Когато почти бе приключила работата си, усети как по гърба й пропълзяха тръпки. Галеона се обърна и след известно търсене откри сянката, която бе отсъствала малко преди това.

— Така значи! Върна се най-накрая! Къде беше?

В първия момент демонът не отговори, а фигурата му сякаш потъна още по-дълбоко в мрака на шатрата.

— Аугуст заповяда да бъде прибран лагерът. Той желае да тръгнем веднага щом приключат приготовленията, независимо дали е през деня или през нощта.

Ксазакс отново не каза нищо. Мълчанието му озадачаваше Галеона. Богомолката имаше склонност към бърборене и обикновено не сдържаше езика си.

— Какво има? Какво се е случило с теб?

— За къде смята да тръгне генералът? — попита рязко сянката.

— Трябва ли да питаш? За Лут Голейн, естествено.

Демонът сякаш се замисли над думите й.

— Да, този също би желал да отиде в Лут Голейн. Да… може би така е най-добре…

Тя направи една крачка към сянката.

— Какво става с теб? Къде беше? — Когато той не отговори, вещицата тръгна към ъгъла на шатрата, а гневът й нарастваше с всяка изминала секунда. — Или ми отговори, или…

— Махай се!

Демонът изскочи от мрака и цялата му чудовищна фигура надвисна над нея. Галеона хлъцна и заотстъпва назад, а после се спъна и падна върху възглавниците, които все още покриваха по-голямата част от пода.

Над нея надвисна смъртта под формата на насекомо от ада с горящи жълти очи и шумно щракащи челюсти. Заточените като коси крайници се доближиха на сантиметър — не повече — от лицето на Галеона.

— Престани да бърбориш и остави този на мира! Лут Голейн е целта ни засега! Няма да говорим повече, докато този не реши!

С тези думи Ксазакс се оттегли обратно в мрачния си ъгъл и формата му отново избледня, а сянката му стана по-неясна. Само след няколко секунди единственият признак за присъствието му бяха смътните очертания на чудовищната му фигура върху стената на шатрата.

Галеона обаче не помръдна от мястото, където беше паднала, докато не се убеди, че богомолката няма да се нахвърли повторно върху нея. Когато най-накрая се изправи, магьосницата предпазливо заобиколи ъгъла, където се спотайваше сянката. Тя се бе озовала в непосредствена близост до смъртта — до една бавна и мъчителна смърт.

Ксазакс не издаде нито звук повече, нито пък направи някакво движение. Галеона не можеше да си спомни ужасяващият демон някога да се бе държал по този начин. Току-що й бе показал, че въпреки договора помежду им той би я убил охотно — нещо, което тя се закле никога да не забрави. Нито един от тях двамата не можеше да наруши споразумението им безнаказано и това беше единствената причина да се понасят толкова дълго време. Ако Ксазакс беше готов да рискува да понесе последствията от прекратяването на договора, отнемайки нейния живот, тогава за Галеона беше още по-наложително да намери начин да се отърве от него, което означаваше, че трябва да избере глупака или генерала. Когато си имаше работа с мъже, тя поне знаеше, че притежава известен контрол над тях.

Магьосницата се върна към прибирането на вещите си в сандъка, но продължи да обмисля постъпката на демона. Неговото почти осъществено нападение оставяше след себе си въпрос, на който тя горещо желаеше да открие отговора. Само така можеше да си изясни изблика на емоции, каквито не бе виждала никога дотогава.

Какво, чудеше се Галеона, би могло да изплаши демона до такава степен?

 

 

Норек Визаран се съвзе, пронизван от остра болка, фактът, че все още диша, бе успокоителен — значи не беше паднал в морето, а се бе стоварил върху палубата. Очевидно заслугата за това, че не си беше счупил врата — заедно с дузина други кости — бе изцяло на прокълнатата броня на Бартук. Да се справи с едно обикновено, кратко падане, вероятно беше като детска игра за нея, след като го бе спасила от демоничния левиатан.

Въпреки това дълбоко в душата си ветеранът изпита съжаление, че тя не се беше провалила. Ако бе загинал при удара, поне щеше да се отърве от ужасите и кошмарите.

Норек отвори очи и видя, че лежи в каютата си, а бурята навън продължава да вилнее. Как ли се бе добрал до леглото си? Само две сили биха могли да го завлекат дотам. Дали това бе бронята, или пък капитан Каско се бе погрижил за пребития си пасажер?

Чувстваше се направо като изцеден. Запита се дали чудовището не беше изсмукало част от жизнените му сили. А може би бронята бе почерпила енергия от него, за да предизвика онези светкавици…

В този момент вратата се отвори и капитан Каско влезе с куцукане в малката каюта, понесъл в ръка покрита с похлупак чиния. Норек беше толкова гладен, че бе готов да изяде каквото му поднесат, независимо от това колко е отблъскващо.

— Буден? Добре! Не похабява храна. — Без дори да изчака войникът да се изправи, мършавият моряк тикна чинията в ръцете му.

— Благодаря.

Капитанът просто изръмжа в отговор.

Норек успя да се намести някак и започна да яде.

— Колко време бях в несвяст?

Каско се замисли над въпроса за известно време.

— Ден. Малко повече.

— Как е корабът? Чудовището нанесе ли му много щети?

Последва нова пауза.

— Кораб винаги имал щети, но още може плава.

— Как въобще е възможно да плаваме в тази буря, при това без никакъв екипаж?

Капитанът се намръщи. Норек подозираше, че най-накрая бе задал въпрос, на който Каско няма задоволителен отговор. Естествено че не можеха да плават без екипаж. Най-вероятно „Хоксфайър“ се луташе насам-натам, подмятан от ветровете и вълните в случайни посоки. Макар да бяха преживели нападението на чудовището, това съвсем не означаваше, че щяха да стигнат живи до Лут Голейн.

Чудовището… Спомените на Норек бяха толкова нелепи, че за всеки случай той реши да попита Каско какво се бе случило.

Капитанът сви рамене.

— Видял тебе пада… видял морска вещица пада.

Собственикът на кораба очевидно бе приел, че съществото беше митичната морска вещица — левиатан, споменаван в много от легендите, които разказваха старите мореплаватели. Обаче Норек не бе на същото мнение. След множеството срещи с демони, които бе имал напоследък, той беше уверен, че това бе поредното адско изчадие, само дето този път то не беше призовано от прокълнатата броня.

Легендите разказваха за мрачното въздигане на Бартук — как първо бил пионка на силите от ада, но след това станал магьосник, от когото демоните се страхували. Той предвождал легион от адски създания по време на своята кампания за завладяване на света. Обаче в нито една история не се споменаваше какво бяха изпитвали господарите на злото към това узурпиране на тяхната власт. Нима те бяха забелязали измъкването на бронята от гробницата и се страхуваха, че духът на Бартук може отново да възстанови контрола си над тях?

Главата му кънтеше от подобни мисли. Но сега беше по-добре да се загрижи за собственото си положение. Ако не предприемеха нещо, „Хоксфайър“ щеше да продължи да се лута из моретата-близнаци дълго след смъртта на двамата си пътници или пък щеше да бъде потопен от несекващата буря.

— Аз не съм моряк — отбеляза той пред Каско между две хапки храна. — Но ако ми покажеш какво да правя, ще се опитам да ти помогна. Трябва отново да върнем кораба в правилния курс.

Капитанът изсумтя.

— Направил достатъчно! Какво повече искаш прави?

Неговото отношение разгневи Норек. Наистина, голяма част от вината за настоящото им положение бе негова — или по-скоро на бронята, но предложението му за помощ към капитана беше искрено. Норек се съмняваше, че бронята ще му попречи да помогне — в края на краищата тя също искаше да стигне до Лут Голейн.

— Чуй ме! Ще загинем, ако не си върнем управлението над „Хоксфайър“! Ако не ни отнесе бурята, тогава ще умрем от глад, когато се развалят запасите от храна, или ще се ударим в някоя скала и ще идем на дъното, което е по-вероятно! Това ли искаш да се случи с твоя кораб?

Мършавият човек поклати глава.

— Глупак! Счупил череп при падане? — Той хвана Норек за ръката и започна да го дърпа навън. — Идва! Идва!

Боецът остави настрана почти празната чиния и последва Каско в бурята. Бяха му нужни няколко мига, преди краката му отново да привикнат към клатушкането на кораба, но капитанът търпеливо го изчака. Морякът, изглежда, изпитваше някаква смесица от омраза, страх и уважение към своя пътник. Не му предложи никаква помощ, но и не се опита излишно да пришпорва изтощения мъж.

Скоро стигнаха до мостика и морякът го остави да мине напред. Ветеранът се държеше здраво за остатъците от перилата. Той погледна към палубата, шибана от поройния дъжд, и се опита да различи това, което искаше да му покаже Каско. Но наоколо цареше същото мъртвило, което Норек бе видял и по-рано. Нямаше кормчия, който да управлява кораба, нямаше и моряци, които да се грижат за платната.

И все пак… щурвалът се движеше. Вече не беше привързан с въже. Норек присви очи, сигурен, че големият рул се върти бясно под напора на стихията. Но той помръдваше съвсем леко. Понякога се завърташе в едната посока, а след това се връщаше обратно, сякаш някакъв невидим моряк го държеше под контрол.

Вниманието на ветерана беше привлечено от някакво движение встрани и той отмести очи натам. В първия момент се ужаси, решавайки, че едно от главните въжета се е отвързало, но пред смаяния му поглед то само се уви в примка и се стегна в нов възел.

Норек започна да забелязва навсякъде около себе си такива дребни промени. Платната се нагласяха в зависимост от посоката на вятъра, въжетата се натягаха, а щурвалът продължаваше да води кораба по точно определен курс — право на запад.

Нямаше екипаж, който да управлява плавателния съд, но изглежда този факт въобще не пречеше на „Хоксфайър“.

— Какво става? — извика Норек на капитана.

Каско му отвърна единствено с многозначителен поглед.

Бронята! Нейната сила го изумяваше за пореден път. Тя се беше справила с огромния демон, а сега се грижеше пътуването им да продължи, независимо от бунта на екипажа. Корабът щеше да акостира в пристанището по един или друг начин.

Норек тръгна, препъвайки се, но не към каютата си, а към столовата. Каско се повлече след него — капитан, който се бе оказал излишен в това пътешествие. Двамата се отърсиха от дъждовните капки. Каско се порови из един сандък и извади някаква прашасала бутилка, но не предложи на своя спътник от съдържанието й. Войникът се замисли дали да не си поиска едно питие — наистина имаше нужда от него, — но се отказа. Главата му кънтеше достатъчно за момента и той предпочете да не я замъглява допълнително.

— Колко ни остава до Лут Голейн? — попита той най-накрая.

Каско свали бутилката, само колкото да отговори.

— Три, може би четири дни.

Норек се намръщи. Той се бе надявал, че ще пристигнат по-скоро. Трябваше да прекара още три или четири дни на кораб, където щурвалът и въжетата се движеха от само себе си, а единственият му спътник бе полуобезумелият капитан, който го смяташе за демон в човешко тяло.

Той се изправи.

— Ще отида да поспя в каютата си, докато стане време за ядене.

Каско не се опита да го спре. Мършавият моряк явно нямаше нищо против да остане насаме с бутилката си.

Норек излезе отново навън в бурята, с мъка пробивайки си път към своята тясна каюта. Би предпочел да остане в много по-обширната и суха столова под палубата, но се чувстваше неудобно в присъствието на Каско заради всичките неприятности, които му бе причинил. Учудваше се, че капитанът не му бе прерязал гърлото, докато е бил в безсъзнание. Разбира се, след като бе видял какво бе извършил Норек и след като дори падането не бе убило странния му спътник, Каско сигурно беше решил, че е по-вероятно самият той да се окаже мъртъв при подобен опит.

И най-вероятно бе напълно прав.

Дъждът бързо намокри Норек до кости, а вятърът постоянно се опитваше да го събори на палубата. През всичките години, прекарани в битки за един или друг господар, ветеранът се бе изправял срещу всякакви природни стихии, включително и снежна виелица. Но тази буря засенчваше всичко, което бе преживявал досега. Той се молеше ураганът да не продължи да го преследва и по суша, когато „Хоксфайър“ стигнеше в пристанището на Лут Голейн.

Естествено, при положение че корабът изобщо стигнеше дотам.

Поройният дъжд продължаваше да ограничава видимостта му — не че имаше какво да гледа — било на самия кораб или сред вълните. Норек трябваше непрекъснато да примигва, за да може да види поне на няколко метра пред себе си. Струваше му се, че каютата е ужасно далече. Товарът на доспехите също не помагаше — сякаш бронята бе станала два пъти по-тежка от обичайно. Поне нямаше нужда да се притеснява, че тя би могла да ръждяса — заклинанията, вложени от Бартук, очевидно я бяха запазили също толкова нова, колкото е била в деня, в който господарят на демоните я бе облякъл за първи път.

Норек се препъна за пореден път. Изруга лошото време и се изправи, изтривайки очите си, за да види още колко му остава до вратата на неговата каюта.

Неясна фигура на кърмата отвърна на погледа му.

— Каско? — извика той, но веднага осъзна, че това не може да е капитанът — той не би могъл да стигне толкова бързо до задната част на кораба с болния си крак. Освен това фигурата беше по-висока от моряка и бе загърната в обемиста пелерина, подобна на носените от визджерейските магьосници.

Подобна на пелерината на Фаузтин.

Ветеранът направи крачка напред и се опита да види по-ясно. Фигурата изглеждаше замъглена и Норек се зачуди дали видението не е плод на собственото му изтощено съзнание.

— Фаузтин? Фаузтин?

Сянката не отговори.

Норек пристъпи още една крачка и усети как космите на врата му настръхват. Бързо се обърна.

В близост до носа стоеше втора, малко по-ниска фигура, с жилави форми, наподобяващи тези на акробат или по-скоро на крадец. Безформен пътнически плащ обгръщаше и закриваше очертанията й, но Норек си представи съвсем ясно мъртвото лице, продължаващо да се усмихва, и главата, която бе килната встрани, защото вратът й бе счупен.

— Садун… — изпелтечи той.

Изведнъж го засърбяха ръцете. Норек погледна надолу и зърна червената аура, която ги бе обвила.

Една гръмотевица падна толкова наблизо, че освети целия кораб. Всъщност зашеметеният войник можеше да се закълне, че тя бе ударила право в „Хоксфайър“, но без да му нанесе никакви щети. Проблясъкът заля палубата и заслепи Норек за кратко.

Когато зрението му най-накрая се нормализира, ветеранът огледа палубата, примигвайки, но не видя никаква следа от ужасяващите привидения.

— Садун Трист! — изкрещя диво войникът. Извърна се към кърмата и изрева: — Фаузтин!

Отговори му единствено бурята, тътнеща с подновена сила. Норек не желаеше да се предаде толкова лесно и тръгна към носа, викайки отново и отново името на Садун. Прекоси най-горната палуба, оглеждайки се във всички посоки. Всъщност бившият наемник не можеше да каже защо желаеше да се срещне с двамата си мъртви приятели. За да се извини? Да се опита да обясни? Какво би могъл да каже, след като собствената му съвест продължаваше да го гризе. Макар да съзнаваше, че животът им бе отнет от прокълнатата броня, ветеранът продължаваше да се обвинява, че не бе послушал Фаузтин само няколко скъпоценни секунди преди това. Ако го беше направил, сега нямаше да се намира в това положение.

Ако го беше направил, сега и двамата му приятели щяха да са живи.

— Трист! Проклет да си! Ако си ти… ако си там… ела при мен! Съжалявам! Съжалявам!

Една ръка стисна рамото му.

— Кого вика сега? — попита настойчиво Каско.

Въпреки мрака и дъжда Норек можеше да види страха, който се надигаше във воднистите очи на капитана. Според него пътникът му или бе превъртял окончателно, или възнамеряваше да призове нови демони. Морякът очевидно не беше въодушевен от която и да е от тези перспективи.

— Никой… нищо!

— Няма повече демони?

— Няма повече. Нито един. — Той мина покрай Каско. Най-силното му желание беше да си почине, но вече не му се прибираше в каютата. Норек погледна през рамо към озадачения и отчаян моряк и попита: — Има ли долу койки за екипажа?

Каско кимна начумерено. Вероятно собствената му каюта бе близо до тези койки и въпросът явно не му се понрави. Достатъчно зле бе, че трябваше да дели кораба си с магьосник, който призовава същества от ада, а сега същият този господар на демони възнамеряваше да спи в близост до него. Без съмнение Каско предполагаше, че различни чудовища ще започнат свободно да се разхождат из трюмовете на „Хоксфайър“.

— Ще спя в една от тях. — Норек тръгна да слиза надолу, без да го е грижа за чувствата на капитана. Очевидно битката срещу демоничния левиатан бе изцедила огромна част от силите му и това бе възкресило вината му за смъртта на неговите спътници. Точно затова си бе въобразил, че ги вижда. Това обяснение му изглеждаше съвсем логично. Бе сигурен, че обезобразените тела на двамата му приятели все още си лежат в гробницата, където щяха да бъдат открити от следващите алчни иманяри.

Въпреки това, когато се отърси от дъждовните капки и тръгна да си търси койка, Норек беше обезпокоен от една друга мисъл. Той се загледа в ръцете си и сви пръстите си, които за момента се подчиняваха на неговата воля. Ако наистина си бе въобразил сенките на Фаузтин и Садун Трист, защо металните ръкавици бяха засияли?

 

 

В потайни доби армията на генерал Аугуст Малеволин пое на поход и навлезе в обширната, ужасяваща пустиня на Аранок. Мъжете не горяха от желание да тръгват на път, но бяха получили заповед. А те бяха свикнали да се подчиняват безпрекословно на разпорежданията на своя командир. Това, че някои несъмнено щяха да загинат, преди да стигнат до крайната си цел, не ги накара да се поколебаят дори за миг. Беше се разнесла мълвата, че целта им са несметните богатства на Лут Голейн. Всеки се надяваше, че ще бъде сред щастливите оцелели, които щяха да получат дял от плячката, заграбена в пристанищното кралство.

Начело на армията яздеше самият генерал, положил гордо шлема на Бартук върху главата си. Мъгляво кълбо от светлина, създадено от Галеона, се носеше на метър пред него, озарявайки пътя на неговия кон. По този начин Малеволин се превръщаше в ярка мишена за всеки евентуален нападател, но това изобщо не го притесняваше. Облечен в собствената си, пропита със заклинания, броня и с древния шлем, генералът искаше да покаже на своите войници, че не се страхува от нищо и никой не може да го победи.

Галеона яздеше до своя любовник. Външно тя изглеждаше безразлична към всичко наоколо, но през цялото време не спираше да търси скрити заплахи с магическите си сетива. Зад тях пътуваше фургон, на който бяха натоварени личните вещи на командира, заедно със сгънатата му шатра. Отгоре, сякаш добавен в последния момент, се друсаше дървеният сандък на Галеона.

— Най-сетне бронята ще бъде моя — промълви генералът, вперил поглед напред в тъмнината. — Вече усещам близостта й! С нея ще бъда завършен! С нея ще командвам легионите на ада!

Галеона се замисли и след това се осмели да попита:

— Сигурен ли си, че доспехите ще ти се подчинят, генерале мой? Разправят, че в тях били втъкани много мощни заклинания, а засега не сме разгадали дори шлема. Какво ще стане, ако магията на бронята е също толкова загадъчна? Моля се да не е така, но тайните на Бартук може да изискат способности, по-големи от нашите…

— Не! — изкрещя той толкова силно, че разположените зад него стражи незабавно извадиха мечовете си, явно приели, че магьосницата заплашва техния водач. Аугуст Малеволин им даде знак да приберат оръжията си обратно в ножниците, след което впи кръвнишки поглед в Галеона. — Няма да стане така, мила моя! Шлемът ми показа възхитителни видения! Във всяко от тях аз виждах обединени силите на шлема и бронята! Духът на Кървавия военачалник продължава да живее в доспехите и неговото желание е аз да се превърна в изпълнител на завещанието му! Сянката на Бартук несъмнено иска да умножа неговите победи! — Той махна с ръка към пустинята. — Иначе защо бронята идва право към мен? Прави го, защото така е предопределено! Аз ще бъда наследникът на Бартук, уверявам те!

Вещицата се сви, стресната от неговото избухване.

— Както кажеш, генерале мой.

Малеволин внезапно се успокои и на лицето му се появи самодоволна усмивка.

— Да, както кажа… й след това Лут Голейн ще бъде мой. Този път няма да се проваля!

Вече от доста години Галеона бе заедно с командира от Уестмарч и вероятно го познаваше по-добре от който и да е от неговите подчинени. През цялото това време Малеволин бе споменавал Лут Голейн единствено като евентуална бъдеща цел, която той мечтае да превземе. Никога досега не го бе чувала да говори за някакво предишно поражение пред стените на града.

— Значи си бил там… и преди?

Генералът извърна лице от нея и се загледа в пясъците напред. Светлината от кълбото вече не осветяваше чертите му, видими през дупките на шлема, и главата му внезапно заприлича на кух череп.

— Да, и ако не беше брат ми, градът щеше да бъде мой, но сега… сега Визджун ще падне!

— Визджун? — изтърси тя със скептичен тон.

За щастие Малеволин бе престанал да й обръща внимание, съсредоточен върху мрачните, променящи се пясъци. Галеона не повтори повече името и реши да не повдига отново тази тема. В края на краищата генералът мислеше за толкова много неща. Това сигурно беше невинна грешка на езика, също както нещо друго, което той бе споменал.

Вещицата знаеше със сигурност, че той не бе стъпвал в земите отвъд морето, камо ли да е посещавал легендарния кеджистански град манастир Визджун. Нещо повече, Аугуст Малеволин беше единствено дете… при това — нежелано копеле.

И все пак Галеона се сещаше за един човек, опитал се да превземе митичния град, искайки да го разруши, който бе паднал убит от собствения си брат.

Бартук.

Тя огледа тайно шлема, опитвайки се да отгатне неговите намерения. Очевидно виденията, които бе получил генералът, бяха само за негова употреба. Самата тя не бе дарена с никакви образи, когато бе пробвала скришом артефакта. Но, изглежда, Аугуст все по-трудно успяваше да направи разлика между собствения си живот и този на чудовищния военачалник.

Заслужаваше си да провери дали странното му поведение не се дължеше на заклинанията, втъкани в шлема. Галеона докосна един от пръстените си, украсен с черен скъпоценен камък, и небрежно го насочи към главата на своя любовник. Тихо изрече две забранени думи и внимателно се вгледа в Малеволин, за да разбере дали той бе забелязал нейното заклинание.

Генералът нито я бе чул, нито пък виждаше едва забележимите нишки, които се бяха проточили от пръстена и докосваха главата му на няколко места. Израстъците започнаха да опипват и проучват, опитвайки се да засекат естеството на силите, обладали древното парче метал. Ако можеше да разбере същността на тези сили, вещицата щеше да направи първата стъпка към тяхното овладяване за собствените й цели.

Алена светлина избухна и възпламени магическите пипала. Пред погледа на зашеметената магьосница, избликналите сили се устремиха към нея, следвайки светкавично нишките, които се събираха на пръста й. Уплашена не на шега, Галеона се опита да свали пръстена.

Действията й бяха твърде бавни в сравнение с магията. Кървавочервените пламъци унищожиха и последното от пипалата, стигайки до черната скъпоценност. Камъкът зацвърча и се разтопи за части от секундата. Течността се разля върху пръста й, прогаряйки плътта.

Галеона успя да потисне писъка, породен от агонията. От устните й се отрони само едва доловим стон.

— Каза ли нещо, мила моя? — попита разсеяно генерал Малеволин, без да отделя очи от пейзажа.

Въпреки болката Галеона запази гласа си спокоен и уверен.

— Не, Аугуст. Просто се закашлях леко… влезе ми пясък в гърлото.

— Да, това е една от опасностите на пустинята. Може би трябва да се покриеш с воала си. — Командирът млъкна отново, замислен за своите планове или потънал за пореден път в миналото на Бартук.

Галеона се огледа внимателно. Никой не бе забелязал удивителната битка на могъщите енергии. Единствено нейните магически сетива й бяха позволили да стане свидетел на своя провал и последвалото наказание.

Доволна, че бе извадила късмет поне в това отношение, тя проучи щетите предпазливо. Пръстенът се бе превърнал в шлака, а редкият и издръжлив скъпоценен камък бе станал на черно петно върху пръста й. Тя успя да махне остатъците от металната халка, но стопеният диамант бе оставил незаличим белег върху иначе перфектната й ръка.

Раната от изгарянето не означаваше почти нищо за Галеона. Тя бе изтърпявала много по-болезнени неща в своя занаят. Не, далеч повече я притесняваше жестоката реакция на шлема към нейното заклинание. Нито една от магиите й в миналото не го бе карала да отвръща с такава ярост. Сякаш в него се бе пробудила нова сила, която имаше свои собствени цели.

Според легендите древният военачалник бе вложил в бронята си голям брой могъщи заклинания, които да го пазят и да му помагат по време на битка. Изглежда, че това наистина беше вярно, но може би старите истории не разкриваха цялата истина. Вероятно дори онези, които го бяха убили, не подозираха до каква степен Кървавия военачалник бе овладял демоничните магии. Само заклинания ли бяха въплътени в доспехите, или Галеона бе открила още нещо?

Нима самият Бартук се опитваше да се завърне от мъртвите?