Ричард А. Кнаак
Завещание от кръв (21)

Двадесет

Кара изкачи дюната и пред нея се разкри нова апокалиптична картина.

В далечината, облечени в черни брони, воини щурмуваха портите на Лут Голейн, а виковете им бяха пълни с нечовешка радост от кръвопролитието. Защитниците над тях не спираха да ги обстрелват, но странно, стрелите нямаха никакъв видим ефект, доколкото тя можеше да различи, сякаш нападателите бяха неуязвими за обикновените оръжия.

Съдейки по ставащото пред очите й, магьосницата беше напълно сигурна, че разнебитените врати скоро щяха да се срутят навътре, отваряйки входа пред свирепата армия.

Въпреки всичко тази люта битка бледнееше пред дуела, който протичаше недалеч вдясно от нея. Тя отново бе намерила Норек, но той беше вкопчен в яростна схватка с някакъв мъж, облечен в същата броня като бойците, атакуващи Лут Голейн… с изключение на кървавочервения шлем.

Некромантката моментално разпозна шлема на Бартук. Сега всичко започна да й се изяснява. Бронята на военачалника се мъчеше да се обедини, но имаше двама кандидати, които се бореха за нея, и само единият от тях щеше да получи наградата.

За съжаление Норек щеше да загуби всичко, независимо от изхода на битката. Ако убиеше своя противник, той щеше да стане марионетка, подвластна на бронята. А пък ако се провалеше в двубоя, ветеранът щеше да умре в краката на новия Кървав военачалник.

Кара остана загледана в двамата за няколко секунди, опитвайки се да реши какво да предприеме. Не успя да измисли задоволителен план и затова се обърна към своите полуизгнили спътници.

— Те са се вкопчили един в друг, а демонът е само на няколко метра от тях! Какво ще…

Оказа се, че говори на въздуха. Трист и Фаузтин бяха изчезнали и дори върху пясъка нямаше следи, показващи накъде се бяха отправили. Сякаш двамата оживели мъртъвци бяха полетели или просто се бяха изпарили.

За съжаление това поставяше заклинателката пред необходимостта да вземе решение съвсем сама, а времето й бързо изтичаше.

Норек точно бе успял да се окопити, след като за малко едва не се бе простил с живота си, но Кара забеляза как адската богомолка започна да се прокрадва към борещите се мъже с очевидното намерение да предреши изхода на схватката.

Черната магьосница се затича напред, устремена към ужасяващия демон, тъй като осъзнаваше, че не й бе останал друг избор. Все още имаше известен шанс да попречи на адското изчадие.

Богомолката вдигна високо един от зловещите си крайници, изчаквайки идеалния момент за удар.

Кара осъзна, че няма да стигне навреме, за да спаси ветерана… освен ако не поемеше отчаян риск. Вече държеше в ръка своята ритуална кама от слонова кост, за която Садун Трист бе намекнал, че представлява единствения й шанс срещу демона. Все пак до този момент магьосницата не бе искала да предприеме подобно действие, от страх да не изгуби отново безценното оръжие. То беше част от нейното призвание, част от самата нея.

И единственото средство, с което можеше да спаси Норек.

Без колебание тя се прицели в противното същество.

„Сега!“, помисли си Ксазакс.

Но точно когато богомолката реши да атакува, изведнъж усети парализираща болка, която избухна в нея и като огън обхвана цялото й тяло. Чудовищното насекомо се препъна и едва не падна върху двете борещи се тела.

Ксазакс извъртя глава, за да види причината за агонията, и откри в гърба си блестяща кама, изработена от някакво бяло вещество, което не беше метал. Той бързо разпозна сложните руни върху подаващата се дръжка и разбра защо толкова късо острие му бе причинило такава силна болка. Ритуалната кама на некромант… Но как бе възможно? Демонът беше убил единствения некромант, когото бе срещнал по тези места. Тя сигурно не можеше…

Но ето я и нея, тичаща към него, макар че би трябвало да е мъртва. Ксазакс бе сигурен, че я е улучил смъртоносно. Нито едно човешко същество не би могло да преживее такъв удар, дори онези, които се занимаваха с живота и смъртта като нея.

— Ти не може да си жива! — настоя адската богомолка, изпитвайки все по-нарастващ ужас. Въпреки хаотичната си природа, демоните притежаваха много ясна представа за реда на нещата в живота. Хората бяха крехки — промуши ги, разсечи ги или ги разкъсай, и те щяха да загинат. И веднъж мъртви, те си оставаха такива, освен ако не бъдат призовани под формата на гниещи зомбита. А тази жена не се подчиняваше на правилата… — Беше мъртва и мъртва трябваше да си останеш!

— Равновесието определя условията на живота и смъртта, демоне, а не ти. — Тя сви дясната си ръка в юмрук и я насочи към него.

Невероятна слабост обзе демона. Ксазакс се олюля и за малко да се строполи на земята. Магията на некромантката не би трябвало да го засегне толкова цялостно, но докато камата й беше забита в него, той продължаваше да бъде податлив на всяко нейно заклинание.

Тази ситуация не можеше да продължава дълго така.

Богомолката призова всичките сили, които й бяха останали, загреба шепа пясък и го запрати в лицето на некромантката. Докато жената се мъчеше да възстанови зрението си, средните крайници на Ксазакс се извиха назад под невъзможен ъгъл и потърсиха острието, което му причиняваше толкова голяма болка.

Камата изгаряше ужасно неговите пръсти, но той се насили да хване дръжката й, опитвайки се да я измъкне. Демонът изрева, когато омагьосаното острие се раздвижи в него — толкова голяма стана болката.

Той щеше да накъса жената на малки, кървави парченца заради това отвратително деяние! Щеше да я прикове неподвижно, след което щеше да одере цялата й кожата, а после и всяка частица от нейните мускулите и сухожилия, и то докато сърцето й продължаваше да бие!

Но точно когато чудовищното насекомо почувства, че острието най-сетне започва да излиза от него, некромантката изрече заключителната си магия.

И пред погледа на Ксазакс се появи блестящо същество, което беше толкова великолепно, че самото му присъствие изгаряше очите на демона. Фигурата му беше подобна на човешките, но бе лишена от всичките им несъвършенства. Косата сияеше в златисто, а красотата на лицето впечатли дори богомолката. Но макар да бе сащисан от появата на обгърнатото в бяла роба създание, Ксазакс не пропусна да забележи величествения горящ меч, който видението въртеше със съвършена грациозност.

— Ангел!!

Ксазакс бе сигурен, че това, което вижда, не може да е друго, освен халюцинация. Некромантите бяха прочути със способността си да създават такива ужасяващи илюзии направо в съзнанието на своите врагове. Но дори тази убеденост не можа да потисне първичния страх, надигащ се у демона. Обзе го паника и той престана да мисли за друго, освен че един от властните воини на рая сега бе дошъл за него.

С нечовешки писък страхливата богомолка обърна гръб на Кара и побягна. Камата изпадна от нейната рана, при което измъкващият се демон започна да оставя поточе от гъста черна течност върху пясъка зад себе си.

Кара Найтшадоу гледаше как нейният противник изчезва в пустошта на Аранок. Тя би предпочела по-окончателен завършек на срещата си с богомолката, но при сегашното й изтощение резултатът спокойно можеше и да не е в нейна полза. Магията щеше да пречи на демона да направи някой мръсен номер за известно време. Кара се надяваше, че това ще продължи поне докато се справят със сатанинската заплаха от страна на бронята.

Тя вдигна своята кама и се обърна към Норек и неговия враг. Те все още продължаваха да се борят. Некромантката се намръщи. Ако победеше непознатият с шлема, задачата пред нея беше напълно ясна. Камата щеше да се погрижи да сложи бърз край на второто пришествие на Кървавия военачалник.

Ами ако спечелеше Норек?

Уви, тогава Кара също нямаше никакъв избор. Без гостоприемник бронята не можеше да извърши повече злини. Който и от тях да спечелеше, тя трябваше да се постарае победителят да не живее нито миг повече от своя мъртъв противник.

Нито Норек, нито генералът усетиха кратката схватка, протекла съвсем близо до тях — толкова отчаяна бе станала собствената им битка. Металните ръкавици на двамата проблясваха отново и отново, когато черни магии оживяваха в тях и изчезваха на секундата. Въпреки че Малеволин не бе облечен в омагьосана броня, шлемът на Бартук му даваше достатъчно сила и мощ, равни на тези, които сега Норек използваше охотно. Заради това битката продължаваше без нечие надмощие, макар и двамата да бяха наясно, че единият от тях накрая щеше да загине.

— Аз съм предопределен да заема мястото му! — изръмжа Аугуст Малеволин. — Аз съм нещо повече от негов потомък! Аз съм негова сродна душа, неговата преродена воля! Аз съм Бартук, завърнал се в света на смъртните, за да заеме полагащото му се място!

— Аз също съм негов наследник! — отвърна Норек, който изобщо не осъзнаваше, че изражението на лицето му беше идентично с това на арогантния офицер. — Неговата кръв тече и в моите вени! Бронята избра мен! Какво ще кажеш за това, а?

— Нищо не може да застане на пътя ми! — Генералът плъзна единия си ботуш зад крака на войника и блъсна Норек, който загуби равновесие.

Двамата се търколиха на земята, но Малеволин остана отгоре. Пясъкът смекчи донякъде удара, когато главата на Норек се забоде в земята, обаче ветеранът все пак остана замаян. Генералът се възползва от ситуацията и протегна ръка към лицето на своя съперник.

— Ще изпепеля лицето ти и ще изпека твоята глава — изсъска той срещу Норек. — Да видим тогава кого ще сметне за по-достоен бронята.

Черната метална ръкавица на зловещия благородник засия от бясната магия, а пръстите на Малеволин бяха само на сантиметър от това да изпълнят обещанието му. Едната ръка на Норек беше прикована към земята, а другата бе хваната в капан между техните бронирани тела и за него нямаше шанс да попречи на садистичния генерал.

Но в този момент Норек усети някакво движение зад себе си, сякаш трети човек се бе включил в тяхната саморазправа. Малеволин вдигна поглед към новодошлия и триумфалната насмешка по лицето му беше заменена от изражение на пълно объркване.

— Ти… — успя да промълви той.

Норек веднага се възползва от моментното колебание на своя враг. Измъкна лявата си ръка от сковаващата хватка и забоде бронирания си юмрук в лицето на генерала. Кратък проблясък на първична магическа енергия придружи удара и отхвърли назад офицера, сякаш той бе дръпнат от невидимо въже. Малеволин се строполи с тъп звук на известно разстояние върху пясъка и остана да лежи зашеметен.

Съсредоточен единствено върху победата, ветеранът се надигна и се хвърли към падналия си противник. С нараснала увереност, че му е писано да триумфира, Норек за малко не се стовари върху генерала, което би му коствало живота.

В ръката на Малеволин отново се бе появил черният меч. Ветеранът едва успя да избегне смъртоносния му обсег и падна върху пясъка до другия боец. Генералът се изтърколи странично и се изправи. Държеше меча в двете си ръце, а подигравателното му изражение личеше ясно дори под кървавочервения шлем.

— Сега вече си мой!

Той скочи напред и замахна.

Но върхът на един друг абаносов меч потъна дълбоко… дълбоко в гърдите на генерал Аугуст Малеволин.

Когато зловещият благородник бе призовал омагьосаното си острие, това незабавно бе напомнило на Норек, че той също може да повика обратно своето собствено оръжие. Бързайки най-накрая да приключи с наемника, Малеволин очевидно бе забравил за тази малка подробност. Когато генералът бе замахнал към своя противник, ветеранът се бе търкулнал напред и в същото време бе създал с мисълта си демоничния меч.

Ударът на Аугуст Малеволин за малко не бе разсякъл на две черепа на ветерана.

А една трета от оръжието на Норек се подаваше през гърба на неговия враг.

Малеволин се загледа надолу невярващо. Острието го беше набучило като шиш толкова внезапно, че тялото му още не бе осъзнало, че смъртта го е застигнала. Генералът изтърва собствения си меч, който изчезна незабавно.

Досега Норек Визаран никога не бе изпитвал задоволство, убивайки врагове. Плащали му бяха за тази задача и той я беше изпълнявал, но войната никога не му бе носила наслада. Но сега той усети как по гръбнака му се разлива една сладостна тръпка, която го разтърси и го накара да жадува за още кръвопролития.

Той се изправи и отиде до зяпналия генерал, който едва сега бе паднал на колене.

— Това вече не ти трябва, братовчеде.

С мощен замах Норек свали кървавочервения шлем от главата на Аугуст Малеволин. Когато го направи, генералът изпищя, но не от физическа болка. Норек разбираше какво го кара да изпитва агония дори по-страшна от смъртоносното пробождане. Разбираше го, защото в този момент войникът би се почувствал по същия начин, ако някой се опиташе да откъсне бронята от неговото тяло. Силите, пропити в доспехите на Бартук, ги бяха прелъстили и двамата, но Малеволин бе изгубил дуела, а по този начин и правото си над тях.

Норек положи шлема на земята до себе си и хвана дръжката на меча. Издърпа го без никакво усилие, след което огледа острието. Не бе опетнено дори от капчица кръв. Истинско чудо. Оръжието му бе свършило отлична работа тук — служеше му толкова вярно, колкото и при битката край Визджун.

Ръка в черна метална ръкавица посегна към него. С обезумяло изражение на лицето генерал Малеволин се опитваше отчаяно да докопа Норек.

Ветеранът го блъсна обратно и се ухили.

— За теб войната свърши, генерале. — Норек вдигна меча. — Време е да се оттеглиш.

Едно рязко и силно замахване и главата на генерал Аугуст Малеволин се търкулна върху пясъка. Миг по-късно я последва и тялото.

Когато се наведе, за да вземе легендарния шлем, изтощеният, но и въодушевен ветеран чу да го вика женски глас.

— Норек? Добре ли си?

Обърна се и видя Кара. Бе учуден от неочакваното й възкресение, но остана доволен, че тя бе оцеляла. По време на краткото им запознанство, жената бе доказала лоялността си към него, принасяйки в жертва своето низше съществуване, за да отклони от него смъртоносния удар на Ксазакс.

Ако бе загинала, Норек щеше да почете паметта й, погубвайки демона, но след като тя някак бе успяла да надхитри смъртта, войникът започна да обмисля с какво можеше да му бъде полезна за в бъдеще. Заклинателката притежаваше известни умения и вероятно не бе толкова вероломна колкото Галеона. Нейното лице и фигура също бяха привлекателни и той се замисли дали би могла да му бъде достойна съпруга. Изобщо не се запита дали тя би се съгласила — коя здравомислеща жена би отхвърлила предложението да се омъжи за Кървавия военачалник!

— Добре съм, Кара Найтшадоу… даже прекрасно! — Той разтвори своята длан и остави меча си да падне. Когато оръжието изчезна, Норек взе шлема в двете си ръце и го вдигна над своята глава. — Всъщност чувствам се в най-добрата си форма!

— Чакай! — чернокосата жена се втурна към него, а в тесните й очи се четеше загриженост. Красиви очи, реши новият военачалник, напомнящи му една друга жена в Кеджистан, която бе познавал някога. — Шлемът…

— Да… най-накрая е мой… И аз отново съм цял.

Тя се притисна към него и постави ръка върху нагръдника му. В погледа й се четеше молба.

— Това ли искаш наистина, Норек? След всичко, за което говорихме преди това, наистина ли желаеш да носиш шлема, да се предадеш на духа на Бартук?

— Да се предам? Жено, знаеш ли кой съм аз? Във вените ми тече неговата кръв! Кръвта призовава кръвта, ти самата го каза… В известен смисъл аз вече съм Бартук — просто не го знаех! Кой заслужава повече от мен да продължи напред? Кой заслужава повече от мен да носи титлата и да изпълни завещанието?

— И да се превърнеш в сянка на Бартук? — контрира го тя. — Норек Визаран ще престане да съществува като съзнание и душа… а пък ако стане така, както иска бронята, ти ще заприличаш на своя предшественик и физически. Бартук ще бъде онзи, който ще носи бронята. Той ще се върне към привичките си. Ще избива още невинни, точно както уби твоите приятели.

Приятелите… Ужасяващата картина на обезобразените, покрити с кръв тела на Садун Трист и Фаузтин се появи отново в притиснатото съзнание на ветерана. Те бяха брутално заклани и Норек бе изпитвал огромна вина за тези убийства във всеки един миг оттогава. Той си припомни как бронята бе умъртвила всяка една от своите жертви… а сега Кара говореше за нови подобни ужаси.

Войникът свали леко шлема, борейки се със себе си.

— Не, не мога да допусна това да се случи отново… не мога…

Ръцете му внезапно се вдигнаха отново, премествайки шлема точно над главата му.

— Не! — изрева Норек. Този път гневът му беше насочен към омагьосаната броня. — Тя е права, проклета да си! Аз няма да стана част от твоята кървава кампания…

„Каква глупост само — прошепна в съзнанието му един глас, който толкова приличаше на неговия собствен. — Силата е твоя… ти можеш да я използваш, както си пожелаеш… един свят с ред, без войни между кралствата, където няма да има бедни хора… това е истинското ти завещание… това е всичко, към което се стремеше Бартук“.

Звучеше толкова добре. Норек просто трябваше да постави шлема на главата си и щеше да съумее да премахне всички злини и неправди. Дори демоните щяха да му помогнат в тази монументална задача, защото бяха подчинени на мощта на военачалника. Той щеше да създаде един идеален свят, на който дори раят щеше да завижда.

И всичко, което трябваше да направи, бе да сложи шлема, да приеме съдбата си.

Внезапно усети как Кара помръдна.

Едната му ръка пусна шлема и хвана китката на некромантката в желязна хватка. Жената изохка и изпусна едно искрящо острие, което изглеждаше като направено от кост — най-вероятно слонова.

Тя бе възнамерявала да го използва срещу него.

— Глупава жена… — изръмжа Норек, без да забелязва, че гласът му не звучеше напълно както трябваше. Той я блъсна и тя падна на пясъка. — Не мърдай оттам! След мъничко ще се разправя с тебе!

Въпреки предупреждението черната магьосница опита да се надигне, но той призова ръце от пясък, които я приковаха към земята. Още от пясъка се плъзна върху устните й, за да й попречи да прави заклинания.

Със светнали от нетърпение очи Норек отново стисна шлема… и го постави върху главата си.

Пред него се разкри нов свят, за който той дори не беше подозирал. Видя мощта, която притежаваше, и легионите, които щеше да командва.

Осуетената съдба на неговия визджерейски прародител все още беше постижима.

Кървавия военачалник отново беше жив.

Но един военачалник се нуждаеше от войници. Той остави Кара да се гърчи и се изкачи на върха на най-близката дюна, за да види Лут Голейн. С огромен интерес загледа как демоничните бойци щурмуваха стените и портите. Само секунди деляха града от кърваво унищожение. Щеше да остави своята орда да се забавлява, щеше да ги остави да минат през Лут Голейн, избивайки всички мъже, жени и деца, а после щеше да им разкрие завръщането си в света на смъртните.

Той си представи кръвта, течаща навсякъде. Кръвта на всички онези, които се страхуваха от него и го мразеха. Кръвта на онези, които щяха да загинат по негова заповед.

Дюната около него сякаш избухна. От пясъка изскочиха две неясни фигури. Два чифта здрави ръце приковаха неговите, извивайки ги зад гърба му.

— Здравей… стари приятелю… — прошепна ужасяващо познат глас от едната му страна. — Не сме се… виждали… от цял живот…

Властта на бронята над Норек изчезна в момента, в който осъзнаването се смеси с неочаквания страх.

— Садун?

Той се обърна към гласа и погледът му попадна върху разлагащото се лице на неговия мъртъв другар.

— Не си ни… забравил… колко мило… — Трупът му се усмихна, разкривайки своите почернели венци и пожълтели зъби.

Норек погледна на другата страна само за да види там Фаузтин. Яката на убития визджереец се бе смъкнала надолу, оголвайки неравната, покрита с кора дупка в гърлото му.

— Не… не… не…

Те го повлякоха надолу по дюната, обратно към мястото, където Кара продължаваше да се гърчи.

— Опитахме се… да се срещнем с теб… на кораба… Норек — продължи Трист. — Но ти определено… нямаше голямо желание… да се виждаш… с нас…

Очите им не мигаха, а вонята на смърт около тях ставаше все по-силна. Самото им присъствие бе завладяло Норек в такава степен, че дори бронята не успяваше да установи контрол над него.

— Съжалявам! Толкова съжалявам! Садун… Фаузтин… толкова съжалявам!

— Той съжалява… Фаузтин — отбеляза жилестият немъртъв. — Знаеше ли… за това?

Норек погледна към мършавия визджереец, който кимна сериозно.

— Ние приемаме… твоето извинение… но… се страхувам… че нямаме думата… за това… което трябва да направим… приятелю…

С удивителна скорост и сила Садун Трист изхлузи шлема от главата на Норек.

Ветеранът имаше чувството, че немъртвият му бе откъснал и главата — толкова огромна бе болката от отделянето. Сега Норек наистина разбираше какво бе изпитал Малеволин. Той изрева и започна да се дърпа с ярост, на която дори немъртвите не можаха да устоят.

— Дръж… го! Дръж…

Двете метални ръкавици заблестяха гневно в кървавочервено. Макар Норек да изгаряше от непоносимата агония, която бе обгърнала цялото му тяло, той забеляза това и изпита страх… страх за своите приятели, които вече бяха умрели веднъж заради неговата неспособност да спре прокълнатите действия на бронята. Напълно съзнаваше защо го следваха обезпокоените им духове. Подобна несправедливост заслужаваше отмъщение. За съжаление бронята нямаше намерение да им предоставя такава възможност.

Въздухът около Норек се взриви и изхвърли двамата немъртви с такава сила, че те пробиха дупка в същата дюна, от която току-що бяха слезли. Той се загледа ужасено в двете тела, страхувайки се, че те бяха загинали още веднъж.

— Не! Не пак! Няма да ти позволя да го направиш отново! — Ветеранът хвана едната си ръка с другата. Макар че и двете се съпротивляваха, този път решимостта му се оказа прекалено голяма дори за бронята на Бартук. Норек задърпа, използвайки собственото си отчаяние като извор на нови сили.

Дясната ръкавица излезе.

Без колебание, той я захвърли надалече. Бронята незабавно се опита да тръгне натам, за да потърси изгубената си част, обаче Норек вече не позволяваше да му се противопоставят. Той накара доспехите да поемат в друга посока — към Лут Голейн, който сега се виждаше през бавно запълващата се дупка в дюната.

Войникът не можеше да прецени за колко дълго бе установил контрол над бронята този път. Знаеше единствено, че бе длъжен да поправи поне част от злините, сторени от наследството на Кървавия военачалник. А за Лут Голейн времето почти бе изтекло.

Норек вдигна току-що освободената си ръка към града в далечината. Демоните най-накрая бяха успели да разбият една от портите. Ветеранът нямаше право да се колебае нито миг повече.

Никой не го беше учил на думите, които изговори. Това бяха думи на Бартук, магия на Бартук. Но спомените на Кървавия военачалник — спомените на неговия прародител — вече се бяха превърнали в спомени на Норек. Той знаеше какво можеха да направят, знаеше какво трябваше да направят, и ги изрече доброволно, макар частица от него, която все още бе обсебена от бронята, да се опитваше да му попречи.

Ако бе станал свидетел на зловещия ритуал, направен в шатрата на генерала, Норек щеше да забележи, че това, което изричаше сега, звучеше почти като заклинанието на Малеволин, но произнесено на обратно. Но той не бе присъствал там, а сега го ръководеше единствено желанието да попречи по улиците на града да потекат реки от кръвта на невинните жители.

Най-накрая наследникът на Кървавия военачалник извика последните две слова:

— Мортиас Диаблум! Мортиас Диаблум!

Около портите на Лут Голейн защитниците продължаваха да се борят, но вече осъзнаваха, че срещу тях са изправени мъже без души. Техните противници не бяха хора, а чудовищни изчадия от ада. Въпреки това воините на султана бяха готови да посрещнат смъртта, спечелвайки няколко последни минути, през които населението се опитваше да се спаси, мъчейки се да отплава с кораби през бурните води.

Но морските капитани не хранеха почти никаква надежда. Един от съдовете вече бе потънал, а друг бе разбит на парчета точно до доковете. Вълните биеха с рев сушата и беше опасно дори само да се стои близо до водата. Неколцина матроси вече бяха отнесени.

И когато всички вече бяха загубили надежда, пред смаяния поглед на отстъпващите бранители се случи истинско чудо. Едва влезли зад крепостните стени, воините с черни брони и горящи очи се спряха, обърнаха се изумено назад към пустинята и започнаха едновременно да крещят със свирепите си гласове.

Изпод техните доспехи се появиха противни призрачни фигури с грозни нечовешки тела и разкривени крайници с остри нокти. Онези, които станаха свидетели на случката, после щяха да разправят хиляди истории за гнева и отчаянието, изписани по демоничните лица, точно преди привиденията да се разпръснат с писъци в хиляди различни посоки из Аранок.

За един миг адската армия застана неподвижно. Оръжията им все още бяха в готовност, а внезапно изпразнените им погледи гледаха втренчено напред. После чудовищните войници започнаха да падат като безжизнени кукли, сякаш всичко вътре в тях си бе отишло заедно с призраците. Нашествениците се строполяваха един по един, а след това и на цели групи. Кости, изсушена плът и части от снаряжение се трупаха на противни камари, които накараха не един от защитниците на Лут Голейн да изпразни съдържанието на стомаха си.

Един от командирите, същият, на когото генерал Аугуст Малеволин бе заповядал да открие Норек Визаран, бе първият, който изрече на глас онова, за което си мислеха всички. Офицерът пристъпи към най-близкия куп останки и предпазливо ги подритна.

— Те са мъртви… — отрони най-накрая мъжът, неспособен да повярва, че той и хората му щяха все пак да живеят. — Те са мъртви… но как?

— Норек.

Той се обърна и видя Кара — свободна и държаща в готовност блестящата кама от слонова кост в ръката си. Откъм двете й страни се приближаваха зомбитата, а решимостта на немъртвите беше завинаги запечатана върху техните лица.

— Кара. — Той погледна към бившите си другари. — Фаузтин. Садун.

— Норек — продължи некромантката, — моля те, изслушай ме.

— Не! — Наемникът незабавно съжали за грубия си тон. Тя искаше да направи само това, което дори той знаеше, че трябва да бъде извършено. — Не… ти ме изслушай. Аз… аз притежавам известен контрол над бронята за момента, но усещам, че вече ми се изплъзва. Предполагам, че съм твърде изтощен, за да се боря още дълго с нея.

— Как изобщо успя да я подчиниш на волята си?

— Той е потомък… на Бартук… в края на краищата — отбеляза Садун. — Точно това… което търсеше бронята… за да може да… изпълни съдбата си… но тя така и не разбра… че това е… двустранна връзка. Това е… отговорът.

Кара сведе поглед. Норек можеше да прочете болката в нейните очи. Тя бе длъжна да го убие, макар той да не носеше вина за причинените злини. Но докато бе жив, бронята оставаше заплаха за целия свят.

— Най-добре го направи бързо. Едно рязко пробождане, право в гърлото. Това е единственият начин!

— Норек…

— Побързай, преди съзнанието ми да се е променило! — Всички знаеха, че той няма предвид, че може внезапно да смени решението си. Всеки момент бронята можеше да го завладее и да го превърне в оръдие на коварните си замисли.

— Норек…

— Направи го!

— Това не е… начинът, по който… трябваше да… свърши всичко… — промълви Трист с очевидна горчивина. — Фаузтин! Той ни… даде клетва…

Визджереецът естествено не отвърна нищо, а вместо това отиде по-близо до Норек. Садун бавно го последва с огромна неохота. Ветеранът преглътна, надявайки се, че тази лудост щеше да свърши скоро.

Ръката му в метална ръкавица започна да се повдига.

Фаузтин я сграбчи здраво.

— Най-добре направи… както той казва… некромантке… — промълви покрусеният Трист. — Изглежда… нямаме… много време…

Кара тръгна към него, подготвяйки се душевно за този последен акт на милосърдие.

— Съжалявам, Норек. Не бих желала да стане така.

— Нито ще бъде така — отвърна един странен, глух глас. Недалеч зад некромантката бе застанал Хоразон, но сега у него имаше нещо по-различно. Когато предишния път бе зърнал древния магьосник, Норек бе приел Хоразон за страхлив отшелник, който вероятно отдавна бе изгубил здравия си разум. Но сега… Макар че този човек все още носеше парцаливата си роба, а косата му продължаваше да прилича на неоплевена градина, самото му присъствие беше величествено и караше всичко наоколо да изглежда нищожно.

Норек се досети, че вероятно точно Хоразон е бил причината Малеволин да вдигне поглед в онзи, най-решителен момент на битката, защото видът на древния магьосник несъмнено би потресъл дори обсебения от шлема генерал.

Огромна вълна от горчивина и омраза се надигна вътре в боеца, насочена към неговия омразен брат.

Не! Хоразон не беше негов брат! Бронята за пореден път се опитваше да си върне контрола, да разбуди наново коварния дух на Бартук. Норек се помъчи да потуши чувствата, но знаеше, че скоро доспехите щяха да надделеят.

Мъжът в робата тръгна устремено към ветерана и в същия момент Норек забеляза загадъчно сияние около него. Войникът присви очи в опит да разбере какво го бе причинило.

Цялото тяло на Хоразон беше обгърнато в тънък слой от блестящи, почти прозрачни искри.

— Кръвта призовава кръвта… — промълви визджереецът. Очите му сияеха ярко и въобще не мигаха. Дори двамата немъртви, които държаха Норек, изглеждаха слисани от външния му вид. — И кръв ще сложи край на тази пародия.

Норек усещаше как волята на бронята се бори със съзнанието му, как се бори с тялото му. В момента само обединените усилия на неговите приятели й пречеха да успее.

— Хоразон? — прошепна Кара. Белокосият магьосник хвърли бегъл поглед към нея и жената отстъпи назад. — Не… ти не си онзи човек, когото познавам.

Той й хвърли снизходителна усмивка.

— Тази жива черупка е чужда. Това е тялото на един прекалено любопитен магьосник, който по чиста случайност откри тайното убежище преди много време, но едновременно с това изгуби безвъзвратно разсъдъка си. Оттогава аз се грижа за него, защото чувствам известна отговорност. — Искрящият човек погледна към взетите назаем ръце, изоставяйки всякакво по-нататъшно обяснение как точно подземният му дом бе способен да унищожи нечие съзнание. — Толкова нетрайна е плътта. По-здрави и издръжливи са пръстта и камъкът.

— Ти! — Кара го зяпна учудено, а очите й бяха почти толкова широко отворени, колкото и нейната уста. — Най-накрая те познах! „Великият“ Хоразон говореше с теб и сякаш дори ти се подчиняваше. Чак сега разбрах смисъла на всичко! Ти си бил присъствието, което усетих! Разумът на самото убежище.

Той кимна, а очите му така и не бяха примигнали нито веднъж.

— Да… С течение на времето това изглеждаше естествения път, естествения ход на нещата…

На Норек му трябваше малко повече време, за да разбере, защото продължаваше да се бори срещу коварните атаки на омагьосаните доспехи… но когато осъзна отговора, той го изуми в такава степен, че едва не изпусна контрола си над бронята.

Хоразон и тайното убежище бяха едно и също.

— Моят собствен разум бе на ръба на лудостта от това, което бях преживял. Аз дойдох тук, за да избягам от спомените, да се спася от ужасите. Затова построих своя дом и заживях под пясъка, далеч от случващото се по света. — Усмивка озари лицето на човека пред тях. Такова изражение можеше да има само някой, забравил всички дребни житейски неволи. — Продължавах да влагам нови заклинания в своята обител, моделирайки я съобразно своите желания, и в един момент тя започна да прилича на мен дори повече, отколкото тленното тяло, което носех… Накрая един ден аз й дадох всичко останало от себе си и приех тази нова, по-силна и далеч по-издръжлива форма… и съм такъв още откакто…

Хоразон сигурно щеше да продължава да говори още дълго в този дух, но точно тогава всичко пред погледа на Норек се обагри в кървавочервено. Той беше погълнат от всеобхватна ярост. Нямаше да му попречат и този път! Хоразон бе избегнал гнева му при Визджун, но дори ако трябваше да изгори цялата пустиня, военачалникът най-накрая щеше да получи своето отмъщение!

Въплътеният Хоразон погледна отново към него и вдигна едната си ръка, сякаш молейки бронираната фигура за нещо.

Върху ръката на престарелия магьосник се появи метална ръкавица — същата, която Норек бе свалил и захвърлил преди това.

— Кръвта призовава кръвта… а аз призовавам теб, братко. Нашата война е минало. Нашето време е минало. Самите ние сме минало. Твоята сила неутрализира моята. Моята неутрализира твоята. Сега ела с мен там, където ни е мястото — далеч от човешките погледи.

Другата ръкавица се откъсна от Норек и прелетя до оголената ръка на сияещата фигура. След това, в бърза последователност, всяко едно парче на бронята от краката, тялото и ръцете полетя напред и кървавочервените доспехи се сглобиха наново върху тялото на стареца. Дори ботушите, които Бартук бе носил, изоставиха Норек и се присъединиха към останалата част от костюма. Окъсаната, изпоцапана роба на отшелника изчезна и беше заменена от по-подходящи за бронята одежди. Докато се случваше всичко това, Хоразон бе вдигнал ръце, очите му не мигваха, а устните му бяха стиснати мрачно.

След всяко напуснало го парче от доспехите, съзнанието на Норек се връщаше все повече към състоянието, в което се бе намирало, преди бронята да го завладее. Спомените и мислите му отново си бяха изцяло негови, а не на смъртоносния господар на демони. Но въпреки това той никога нямаше да се отърве от кошмарните дни, последвали влизането му в гробницата. Никога нямаше да се отърве от ужасите и смъртта, в които бе играл неволна, но значителна роля.

И когато всичко приключи, белокосият старец отново протегна напред облечената си в метална ръкавица ръка и призова шлема. Сложи го под мишницата си, след което погледна към Норек и останалите.

— Време е светът да забрави Бартук и Хоразон. За всички вас би било най-добре да постъпите по същия начин.

— Чакай! — Кара се осмели да се приближи до загадъчната фигура. — Един въпрос. Моля те, кажи ми ти ли изпрати този… — Тя посочи към гостоприемника на Хоразон. — … да ме открие в Лут Голейн?

— Да… Почувствах, че нещо не е наред, и знаех, че в това трябва да е замесен намиращият се наблизо некромант — некромант, който не би трябвало да бъде в града. Трябваше да те доведа при себе си, за да открия защо. Научих всичко, което исках да разбера, докато ти спеше вътре в мен. — Той отстъпи назад и се обърна към всички. — Нашият разговор приключва. Сега ви оставям сами. Но не забравяйте едно: тайното убежище съществува на много места, то има много входове… обаче ви съветвам никога повече да не го търсите.

Смразяващият му тон им показа недвусмислено какво имаше предвид с последните си думи. Хоразон вече нямаше желание да бъде част от света на живите. Онези, които го безпокояха, щяха да се изложат на огромен риск.

Фигурата му внезапно започна да става неясна и безплътна. Парченца от него започнаха да се сипят по земята, сякаш плътта и металът се бяха превърнали в песъчинки. С всяка секунда бронираният магьосник изглеждаше все по-малко човек и все повече част от пейзажа.

— Норек Визаран — извика Хоразон със своя странен, ехтящ глас. — Време е да създадеш свое собствено завещание.

Облечен в същите дрехи, които бе носил при влизането си в гробницата на Бартук — удивителният заклинател му беше върнал дори ботушите — Норек се освободи от хватката на немъртвите и тръгна напред.

— Чакай! Какво искаш да кажеш с това?

Но Хоразон, вече изцяло от пясък, просто поклати глава. Единствено очите му бяха останали донякъде човешки. Когато ветеранът стигна до него, вече беше твърде късно — само малка купчина песъчинки бе останала като белег за присъствието на магьосника.

Секунди по-късно дори тя бе изчезнала.

— Всичко свърши — отбеляза тихо Кара.

— Да… така е — съгласи се Садун Трист.

Тонът му принуди Норек да се обърне към немъртвите. И двамата имаха странни погледи в очите, сякаш очакваха да се случи още нещо.

Некромантката се досети преди ветерана.

— Вашият поход приключи, не е ли така? Също като Хоразон вашето време на този свят е към края си.

Фаузтин кимна. Лицето на Садун се изкриви в тъжна усмивка, или може би само изглеждаше така заради зашиващата плът и мускули.

— Той каза… че е дошъл… защото почувствал… раздвижването на бронята… Но беше закъснял… затова ни дари… с това отмъщение… Обеща… че когато всичко приключи… ние също ще бъдем… свободни!

— Той? — попита Норек, заставайки до Кара.

— Но нали моята магия и моята кама ви върнаха в този свят!

— Това беше номер… от негова страна… за да те заблуди. — По-ниският от двамата немъртви се огледа. — Лицемерно копеле… не желае да се покаже… дори когато всичко… свърши…

И все пак, щом той спря да говори, върху четиримата внезапно се разля ослепителна синя светлина, осветявайки малкото парче от пустинята, върху което стояха те, по-ярко дори от безоблачен ден по обяд.

Садун Трист би се изплюл с отвращение, ако подобен подвиг беше още по силите му. Вместо това той поклати глава и добави:

— Трябваше… да се досетя… проклет, превзет… ангел!

Ангел? Норек вдигна очи, но не откри източника на светлина, нито пък някакъв ангел. Все пак какво друго можеше да обясни толкова много странни събития? Зомбито също хвърли кръвнишки поглед нагоре.

— Поне се покажи… — Когато не се случи нищо, той се обърна към Норек и добави: — Напълно типично… за неговия вид… да се крият… преструвайки се… че стоят над това… а същевременно… да се месят… във всичко.

— Тази светлина ми е позната — промълви Кара. — Зърнах я в гробницата. Точно тя ме накара да се отдалеча от вашите тела.

— Той обича… своите номера… този архангел. — Трист погледна към Фаузтин, който му кимна. Жилестото зомби каза на двамата живи човеци: — А сега дойде… време за последния…

— Проклет да си, Садун, недей! — Норек се намръщи към небесата, намръщи се към невидимия архангел. — Не е честно! Те нямаха никакъв избор…

— Моля те… време е… а и ние… го искаме… Норек…

— Не говориш сериозно!

Садун се изкикоти с груб звук.

— Кълна се… в живота си… приятелю…

Синята светлина внезапно се съсредоточи върху немъртвите, обливайки ги в толкова силно сияние, че Норек бе принуден да заслони очи. Ставаше му все по-трудно и по-трудно да вижда Фаузтин и по-дребното зомби.

— Време е… да купиш… онази ферма… която винаги си искал… Норек…

Тогава светлината проблесна и стана толкова ярка, че за кратко заслепи ветерана и неговата спътница. За тяхно щастие изригването продължи само няколко мига. Когато зрението им се възстанови, те откриха, че е изчезнала не само небесната светлина — с нея си бяха отишли и двамата немъртви.

Норек остана с поглед, прикован в мястото, където бяха стояли те, и в първия момент не можа да отрони нито дума.

Една ръка докосна неговата. Кара Найтшадоу го погледна съчувствено.

— Те се придвижиха към следващата стъпка от своето вечно пътуване, към следващата си роля за поддържането на равновесието в света.

— Може би… — Където и да бяха отишли, Норек знаеше, че вече не може да им помогне. Най-добре беше да запази живи спомените за тях и да направи нещо с живота си, в чест на приятелството, което тримата бяха изградили. Той отново вдигна очи и за първи път забеляза, че неизменно следващите го буреносни облаци най-накрая се бяха успокоили. Всъщност те дори бяха започнали да се разсейват и вече можеха да се видят късчета ясно небе.

— Какво ще правиш сега? — попита некромантката.

— Не знам. — Ветеранът погледна към Лут Голейн — единственото цивилизовано място на дни път наоколо. — Предполагам, че първо ще отида в града. Ще видя дали имат нужда от помощ за разчистването. След това… не знам. Ами ти?

Тя също се взря в далечния град, което даде възможност на Норек да огледа профила й.

— Лут Голейн е добър избор и за мен. Освен това искам да разбера дали капитан Джеронан е пристигнал там с „Кингс Шийлд“. Аз имам дълг към него. Той се държа с мен като със собствена дъщеря… и вероятно се страхува, че съм се удавила в морето.

Норек нямаше никакво желание да се разделя с нея толкова бързо и отвърна:

— Тогава ще дойда с теб, ако нямаш нищо против.

Това му донесе неочаквана усмивка от страна на Кара. На Норек му харесваше, когато тъмнокосата жена се усмихваше.

— Нямам нищо против.

Норек си припомни обноските на многото благородници, при които бе служил. Предложи й своята ръка, а Кара я пое след кратко колебание. Заедно изтощената двойка изкачи разпиляната дюна и се насочи към града. Норек погледна назад към мястото, където лежаха останките на генерал Аугуст Малеволин, вече полузасипани от пясъка, където Хоразон и бронята се бяха слели със самата пустиня. Изнуреният, пребит като куче, войник нямаше никакво желание да си спомня какво се беше случило и какво можеше да се случи, ако нещата се бяха развили така, както им се бе искало на силите на мрака.

Завещанието на Бартук, завещанието на Кървавия военачалник отново беше погребано далеч от очите на хората, този път, да се надяваме, завинаги.