Ричард А. Кнаак
Завещание от кръв (4)

Три

Кръв.

— В името на всичко свято, Норек! Какво правиш?

— Норек, приятелю. Може би трябва да свалиш тази ръкавица!

Кръв.

— Проклет да си! Проклет да си!

— Садун! Китката му! Отрежи я… Кръв навсякъде.

— Норек! За бога! Ръката ми!

— Норек! Норек! Норек!

Кръвта на най-близките му приятели…

— Неее!

Норек надигна глава, пищейки, още преди да бе осъзнал, че вече е буден. Мразовитият вятър му помогна да се свести напълно. Чак тогава той усети силната болка в дясната си буза. Сложи длан върху нея, без да се замисля.

Студен метал докосна кожата му. Норек се стресна и погледна към ръката си — тя бе облечена в кървавочервена метална ръкавица. По върховете на пръстите имаше някаква тъмна течност.

Кръв.

С огромно безпокойство той върна ръката си обратно към бузата, но този път внимателно опипа плътта с пръст. Откри, че кърви на три различни места. На бузата му имаше три дълбоки рани, сякаш го бе издрало някакво животно.

— Норек!

Тръпки побиха ветерана при проблесналия спомен. Лицето на Садун, изкривено от страх, какъвто Норек не бе виждал дори на бойното поле. Очите умоляват, устата е отворена, но от нея не излизат повече думи. Ръката на Садун отчаяно дере лицето на неговия приятел.

— Не… Невъзможно бе да е станало така… Друг образ.

Фаузтин лежи на пода на гробницата, а върху камъните около него се събира локва кръв, изтичаща от зейналата дупка в разкъсаното му гърло.

Магьосникът поне бе умрял сравнително бързо.

— Не… не… не… — С всеки изминал миг ужасът му нарастваше и полуобезумелият воин се изправи с мъка на крака. Около себе си видя високи хълмове, направо планини, над които се показваха първите лъчи на слънцето. Но никой от тях не му изглеждаше дори смътно познат. Никой не наподобяваше върха, под който той и приятелите му бяха открили гробницата на Бартук. Норек пристъпи напред и се опита да разбере къде се намира.

Неговото движение бе съпроводено от обезпокоително скърцане.

Норек сведе очи и откри, че не само ръцете му бяха обгърнати в метал.

Бе мислил, че неговият ужас не може да стане по-силен, но само един поглед към останалата част от тялото му едва не хвърли непоколебимия някога воин в сляпа паника. Гърдите, краката — сега всичко бе обвито със същата кървавочервена броня. Като връх на подигравката Норек забеляза, че дори бе обут с древните, но все още здрави кожени ботуши на Бартук.

Бартук… Кървавия военачалник, чиято черна магия очевидно бе спасила безпомощния войник, но в замяна бе отнела живота на неговите другари.

— Проклета да си! — Норек отново се вторачи в ръцете си и се опита да свали металните ръкавици. Той дръпна с всички сили първо лявата, после дясната. Но никоя от тях не искаше да помръдне.

Норек надникна под металните плочи и като не видя никакви пречки, опита отново, но металните ръкавици така и не желаеха да се изхлузят. Нещо по-лошо, под засилващата се светлина на изгряващото слънце ветеранът за първи път осъзна, че петната върху метала не бяха единствено от кръвта по бузата му. Пръстите, както и по-голямата част от дланите, изглеждаха така, сякаш са били потопени в гъста, червена боя.

Но това не беше боя.

— Фаузтин… — промълви той. — Садун…

С гневен вик Норек замахна с юмрук към най-близката скала, напълно готов да строши всяка костица на пръстите си, ако това щеше да освободи ръката му. Но вместо това поддаде камъкът. Единственото поражение за Норек бе жестокото пулсиране в цялата му ръка до рамото.

Той се свлече на колене.

— Неее…

Вятърът виеше и сякаш му се подиграваше. Норек бе застинал с глава, отпусната върху гърдите му. В съзнанието му проблясваха откъслечни спомени за случилото се в гробницата и всеки от тях изобразяваше различна пъклена сцена. Садун и Фаузтин, и двамата мъртви… загинали от собствените му ръце.

Норек отново вдигна глава. Не точно от собствените му ръце. Това беше дело на проклетите метални ръкавици, едната от които го беше спасила от ужасяващите немъртви пазители. Норек все още се обвиняваше за смъртта на двамата си приятели, защото той вероятно би могъл да промени нещата, ако веднага бе свалил ръкавицата. Ако беше господар на собствените си постъпки, той никога не би посегнал на своите другари.

Все трябваше да има някакъв начин да свали тези ръкавици, дори да му се наложеше да ги маха парче по парче, одирайки част от кожата си заедно с метала.

Твърдо решен да направи нещо по въпроса, ветеранът се изправи отново и се опита да определи местоположението си. За съжаление не видя нищо повече от това, което бе забелязал първия път. Планини и хълмове. Гора, простираща се на север. Нямаше и следа от човешки живот, не се виждаше дори далечна струйка дим.

Нищо не наподобяваше на върха, под който лежеше гробницата на Бартук.

— Къде, да го вземат демоните… — Ветеранът се сепна и спря по средата на ругатнята, защото сега изпитваше безпокойство, дори при споменаването на тези мрачни и, както се надяваше, митични същества. Дори като дете Норек не бе вярвал много на приказките за ангели и демони, но ужасът, на който бе станал свидетел неотдавна, бе променил някои от убежденията му. Независимо дали наистина съществуваха свръхестествени създания или не, Кървавия военачалник безспорно бе оставил чудовищно наследство, от което старият боец се надяваше да се отърве час по-скоро.

С мисълта, че сигурно е бил твърде разстроен първия път, когато се бе опитал да свали ръкавиците, Норек реши да ги огледа отново, този път по-внимателно. Но когато погледна надолу, той направи поредното ужасяващо откритие.

Кръвта бе опетнила не само ръкавиците. Нагръдникът бе в същото състояние. Още по-лошо, когато се взря по-задълбочено, Норек откри, че кръвта не бе опръскала бронята случайно, а бе размазана върху нея равномерно.

Ветеранът потръпна от отвращение. Бързо върна погледа си върху ръкавиците и потърси закопчалката, която ги прикрепяше на мястото им. Но установи, че не ги придържа нищо. По всички правила те би трябвало да се изхлузят от ръцете му при всяко по-рязко замахване.

Реши да опита с бронята. Ако не можеше да махне ръкавиците, поне можеше да свали останалите доспехи. Някои от частите имаха видими катарами и дори това, че бе с ръкавици, нямаше да го затрудни да ги откопчае.

Други парчета бяха направени така, че да се поставят и махат с плъзгане.

Норек се наведе и посегна към единия си крак. Отначало се засуети с едната катарама, но после видя как може да я хване здраво. Изключително внимателно войникът разкопча езичето.

И то веднага се затвори с щракване.

Той го отвори наново, но получи същия отчайващ резултат. Изруга и направи трети опит.

Този път езичето дори не помръдна.

Пробва с няколко други закопчалки, но отново не постигна никакъв резултат. Когато опита да махне поне ботушите, те, подобно на ръкавиците, се изхлузиха едва с няколко сантиметра, преди да откажат да продължат.

— Това не е възможно… — Норек ги задърпа с всички сили, но отново нямаше видим ефект.

Лудост! Това беше само облекло — парчета метал и чифт стари, макар и здрави ботуши! Трябваше да може да ги свали!

Отчаянието на Норек се засили. Той бе обикновен човек, който вярваше, че слънцето изгрява сутрин, а луната — вечер. Птиците летяха, а рибите плуваха. Хората обличаха дрехи, но дрехите никога не обличаха хора!

Загледа се разгневено в окървавените си длани.

— Какво искаш от мен? Какво искаш?

Нямаше гробовен глас, който да се обади до него и да му разкаже за мрачната му съдба. Ръкавиците не започнаха внезапно да изписват думи или символи по земята. Бронята просто не искаше да пусне новия си гостоприемник.

Норек не можеше да се съсредоточи, защото мислите му отново бяха завладени от откъслечни видения за страшния край на неговите спътници. Той подозираше, че призраците им щяха да го измъчват вечно.

Все пак, дори ако бе осъден да живее вечно с кошмарните си спомени, можеше поне да опита да се избави от прокълнатата броня. Фаузтин си бе създал репутацията на сръчен магьосник, но дори самият той бе признавал, че има заклинатели, които са много по-вещи от него.

Норек просто трябваше да открие някой от тях.

Отново се огледа. На изток не видя нищо, освен високи и застрашителни планини. На запад пейзажът не изглеждаше толкова стръмен и ветеранът реши да тръгне натам. Някакво вътрешно чувство му подсказваше, че това е вярната посока.

Смразяващият вятър и влагата вече го пронизваха до кости, когато изнуреният ветеран пое по тежкия си път. Възможно бе да умре от измръзване още преди да е стигнал до планините, но инстинктивно бе убеден, че това няма да се случи. Бронята на Бартук едва ли го бе завладяла само за да го остави да загине сред пустошта. Не, истината вероятно бе друга и той щеше да я открие с течение на времето.

Обаче Норек съвсем не гореше от нетърпение да направи това откритие.

Слънцето се скри сред облаците, обвили небето, и стана още по-студено. Във въздуха тегнеше влага. Дишайки тежко, Норек продължаваше да върви напред напук на всичко. До този момент той все още не беше зърнал нищо, което да му подскаже, че се движи в правилната посока. Напълно вероятно бе умореният ветеран да беше поел в направление, което да го отдалечава от най-близките обитавани земи, които може би се криеха зад най-близкия връх на изток.

Колкото и отчайващи да бяха тези разсъждения, те не позволяваха на Норек да полудее окончателно. Всеки път, когато той оставяше мислите си да блуждаят, те се връщаха към гробницата и ужасното кръвопролитие, в което бе участвал. Лицата на Фаузтин и Садун го преследваха, а от време на време на Норек му се струваше, че вижда как двамата го укоряват, надничайки от една или друга сянка.

Но те бяха мъртви и за разлика от Кървавия военачалник щяха да си останат такива. Норек бе преследван не от техните призраци, а от собственото си чувство за вина.

Около пладне той започна да се препъва. Най-накрая се сети, че нито бе ял, нито беше пил, откакто се бе събудил… всъщност даже от предната вечер. Ако не искаше съвсем скоро да се строполи и да умре, бе длъжен да си намери някаква храна.

Но как? Нямаше нито оръжие, нито капан. Вода щеше да си осигури, като просто загребе шепа от снега, покриващ близките камъни, но едва ли щеше да се натъкне на храна със същата лекота.

Накрая реши, че все пак първо трябва да задоволи жаждата си и се отправи към ниските оголени скали, върху които се бяха запазили малко лед и сняг, съхранени от хладината на сенките. Напълни шепите си и засмука влагата, без въобще да се притеснява от песъчинките и тревичките, които бе загребал заедно със снега.

След малко главата му сякаш се проясни. Норек изплю няколко камъчета и се замисли какво да прави оттук насетне. Досега не бе видял нито едно диво животно. Единствено самотни птици прехвърчаха над него от време на време. А без лък или прашка той нямаше никакъв шанс да свали някоя от тях. И все пак се нуждаеше от храна.

Лявата му ръка внезапно се раздвижи, без да се съобразява с желанията му. Пръстите му се разтвориха и сгънаха навътре, сякаш стискаха невидима топка. След това, обвитата в метал длан се обърна така, че да сочи земята пред изумения воин. От устните му се отрони една дума:

— Джезрат!

Пръстта на около метър пред него се деформира. В първия момент Норек си помисли, че сигурно в областта е станало земетресение, но останалата част от околността дори не потрепери, когато пред него се образува една малка цепнатина, дълга около два метра и широка един.

Той сбърчи нос, когато от тясната, но очевидно дълбока пукнатина се разнесе отвратително зловоние. Жълти кълба пушек се извиха във въздуха.

— Ишкари! Войут! — Новите думи се откъснаха от собствената му уста с невероятна жестокост.

От дълбините на пукнатината се разнесе ужасен цвърчащ звук. Норек се опита да отстъпи назад, но краката му не помръдваха. Шумът се усили и се превърна в пронизителен животински рев.

Норек едва не се задави, когато едно грозно, украсено с бивни, лице неохотно се показа под облачното небе. От върха на люспестата му глава се издигаха чифт къси, закривени рога. Кръгли, жълти очи с огненочервени зеници погледнаха за миг към небето, преди най-накрая да се спрат язвително върху човека. Съществото сбърчи кръглия си като на прасе нос, сякаш беше подушило нещо ужасно миризливо. Боецът осъзна, че това най-вероятно бе самият той.

Два крайника с по три пръста се хванаха за ръба на пукнатината и ужасяващият звяр се издърпа на повърхността. Тантурести, несъразмерни крака със закривени нокти стъпиха здраво на земята. Норек гледаше надолу към нещото, което несъмнено бе излязло от подземния свят — смътно човекоподобен, прегърбен обитател на дълбините, който едва му стигаше до кръста, но въпреки това криеше изненадващо силна мускулатура под кожата си, едновременно люспеста и покрита с козина.

А след това към първото същество се присъедини второ, последвано незабавно от трето, четвърто, пето…

Страховитата глутница спря да нараства едва след шестото създание, но те и така бяха с половин дузина повече, отколкото желаеше Норек. Демоничните импове бръщолевеха на своя неразбираем език и очевидно бяха ядосани, че се намират на повърхността. За зла участ на тях очевидно им бе пределно ясно кой беше виновен за настоящото им положение. Някои от чудовищата разтвориха зъбата паст и засъскаха към Норек, докато останалите само го гледаха навъсено.

— Гештер! Ишкари! — Той отново се изненада от странните думи, но техният ефект върху чудовищната глутница беше далеч по-изумителен. На момента изчезнаха всякакви признаци на непочитание и имповете се проснаха по очи пред него, като някои направо се заровиха в земята, за да му докажат колко са низши.

— Довру Сести! Довру Сести!

Каквото и да означаваше този израз, той накара рогатите зверове да се разтичат в откровена паника. Квичейки и цвърчейки, те се пръснаха в различни посоки, сякаш от това зависеше животът им.

Норек издиша шумно. Всеки път, когато устните му сами започваха да редят непознати думи, той имаше усещането, че сърцето му спира.

Езикът звучеше сходно на този, който говореха Фаузтин и другите визджерейци, с които се бе запознавал през годините, но звучеше по-грубо и мрачно от всичко, което убитият приятел на Норек някога бе изричал дори по време на най-жестока схватка.

Ветеранът нямаше повече време да размишлява върху тази тема, защото в далечината отново се разнесе цвърченето на имповете. Норек се взря на юг и видя две от уродливите чудовища да се връщат с дълги подскоци. След себе си влачеха разкъсаните, окървавени останки на една коза.

Той беше гладен и ето че бронята му бе осигурила храна съгласно собствените си разбирания.

Норек пребледня при вида на мършата. Разбира се, той често бе клал животни за храна, но имповете явно бяха изпитали някакво извратено удоволствие от убиването на нещастната коза. Главата й бе почти откъсната от тялото, а крайниците очевидно бяха изпотрошени и стърчаха във всички посоки. Едно парче от хълбока на животното беше откъснато и от зейналата рана течеше кръв, оставяйки алена ивица по земята.

Грозните същества оставиха козата пред войника, след което отстъпиха назад. Междувременно се завърна още един член от тяхната глутница, който носеше останките от някакво дребно окървавено телце, което смътно напомняше за заек.

Разглеждайки страховитите дарове, Норек започна да търси някое парче, което да става за ядене. Рогатите импове може и да бяха изключителни ловци, но имаше какво още да се желае от начина, по който поднасяха улова си.

След секунди се върнаха и останалите три чудовища, като всяко носеше своя собствена плячка. Войникът моментално отхвърли дивеча, поднесен от първия, защото това бе разкъсан на парчета гущер. Другите бяха хванали два заека и в края на краищата гладният ветеран предпочете тях, пред останките на осакатената коза.

Когато посегна към уловените животни, лявата му ръка отново се разбунтува. Металната ръкавица мина над заека и Норек почувства вълна от невероятна горещина, която заплашваше да изпепели пръстите му.

— Проклета да си! — Той припряно отстъпи една крачка назад. Топлината бързо намаля, но ръката му продължаваше да пулсира, след като едва се беше разминала с изгарянето. Имповете стояха на мястото, където се бяха събрали, и отново бърбореха, но този път, изглежда, бяха развеселени от неудобството му. Все пак един бърз и гневен поглед ги накара да замлъкнат.

Болката постепенно отшумя и Норек насочи вниманието си обратно към зайците… и откри, че те бяха напълно сготвени. В съблазнителното ухание, което се разнасяше от тях, дори се долавяха миризмите на екзотични подправки.

— Добре, но не си мисли, че ще ти благодаря за това — промърмори той, без да се обръща конкретно към някого.

Гладът взе надмощие над здравия му разум и посивелият воин впи зъби в изненадващо вкусното месо. Без никакви усилия той погълна първо единия, а после и другия заек.

След като засити стомаха си, се замисли какво да прави с козата и останалата плячка. Глутницата продължаваше да го гледа, но погледите им се стрелкаха все по-често към месото, което подсказа на Норек какво да направи. Вдигна ръка, махна на имповете и посочи към козата и другите заклани животни.

Зверовете нямаха нужда от нова покана. С луда радост, която накара дори претръпналия ветеран да отстъпи назад, малката групичка се нахвърли върху месото. Те забиха зъби в плътта и навсякъде се разлетяха пръски кръв и парчета месо. Стомахът на Норек се преобърна от отвращение, докато наблюдаваше как демоните оголват костите от всичко, което могат да погълнат. Представи си какво можеха да сторят на човешкото тяло тези страшни нокти и зъби.

— Вераш! — Норек беше толкова обезпокоен от тази картина, че почти не реагира на грубата дума, която сама изскочи от устата му.

Имповете се свиха, сякаш ги беше ударил. Сплашени, те грабнаха това, което беше останало от тялото на козата, и го задърпаха към цепнатината. С известно усилие грозните същества натикаха мършата в дупката, след което едно по едно скочиха след нея.

Последното от тях хвърли бърз и любопитен поглед към човека, преди да изчезне в земните недра.

Пред изумените очи на Норек цепнатината се затвори, без да остави нито следа от съществуването си.

В миналото Норек бе виждал магии, бе слушал истории за същества от мрака, но нищо не би могло да го подготви за това, което се беше случило, след като бе влязъл в гробницата на Бартук: ходещи мъртъвци, обсебена от дух броня, а сега и демони от подземния свят.

Щеше му се да може да се върне в миналото и да промени станалото, да изведе групата от пещерата, преди нейните пазители да са се надигнали, но знаеше, че това бе също толкова невъзможно, колкото и да свали тази прокълната броня от тялото си.

Той се нуждаеше от почивка. Пътуването беше дълго и изтощително и след като бе напълнил стомаха си с храна, желанието му да продължи напред се беше изпарило поне за момента. Беше най-добре да поспи, след което да поднови пътя си със свежи сили. Може би мислите му също щяха да се прояснят, а това щеше да му помогне да измисли изход от ужасяващата ситуация, в която бе изпаднал.

Норек легна на земята и се изпъна. След толкова много години по бойните полета ветеранът бе свикнал да спи при всякакви условия. В бронята щеше да му бъде малко неудобно, но измореният войник беше преживявал далеч по-големи несгоди.

— Какво, по…

Ръцете и краката му го изправиха отново във вертикално положение. Норек се опита да седне, но цялото му тяло от врата надолу бе престанало да му се подчинява. Ръцете му висяха безжизнено, поклащайки се от раменете, сякаш всичките им сухожилия бяха прерязани. Левият крак пристъпи напред, десният го последва.

— Не мога да продължа, проклета да си! Имам нужда от почивка!

Но бронята въобще не се интересуваше от това. Тя ускори темпото: леви, десни, леви, десни.

— Един час! Най-много два! Само толкова ми трябва!

Думите му отекваха безполезно сред планините и хълмовете. Леви, десни… Независимо дали на злощастния ветеран му харесваше или не, той щеше да продължи изнурителното си пътуване.

Но накъде?

 

 

„Това не е възможно — помисли си нервно Кара. — В името на Ратма, това просто е невъзможно“.

Смарагдовата сфера, която тя бе призовала, за да осветява пътя си, придаваше на обстановката още по-обезпокоителен вид. Лицето й, което и без това беше бледо, пребледня още повече. Кара се уви по-плътно в дългата си черна пелерина, търсейки успокоение в топлината й. Сребристите й, тесни очи оглеждаха една сцена, каквато нейните наставници несъмнено никога не бяха си представяли. „Гробницата е в безопасност за вечни времена — бяха настоявали те. — Където визджерейската стихийна магия се препъне, нашите собствени надеждни умения ще свършат работа“.

Но очевидно нито по-материалистичните визджерейци, нито прагматичните последователи на Ратма бяха отговорили на очакванията. Това, което те бяха искали да скрият завинаги, бе не само намерено, но и откраднато.

Или тук се криеше още някаква тайна? Колко ли могъщи трябва да са били нарушителите, за да успеят да елиминират немъртвите пазители, че и отгоре на това да разбият неразрушимите магически защити?

Явно не чак толкова могъщи, защото двама от тях все пак бяха загинали по особено жесток начин. Движейки се грациозно, сякаш плъзгайки се във въздуха, облечената в черно жена отиде до по-близкия от труповете. Наведе се надолу и след като отметна няколко кичура от дългата си гарванова коса, огледа внимателно останките.

Жилест мъж, ветеран, носещ белезите от много битки. От една от далечните западни земи. Не особено красив, дори преди да му счупят едната ръка и да извият главата му на обратно. Кой го бе убил — не можеше да каже дори некромант като Кара… поне не още. Трупът бе промушен с кама в гърдите, но това очевидно бе станало, след като вече е бил мъртъв, тъй като изтеклата кръв бе съвсем малко. И все пак защо е бил прободен, след като вратът му вече е бил счупен?

Тиха като самата смърт, слабата, но с красива фигура млада жена отиде при другото тяло. Тя въобще не се изненада от това, че то бе принадлежало на визджереец. Тези хора винаги се месеха, винаги търсеха начин да извлекат повече преимущества за себе си и това ги превръщаше, меко казано, в доста ненадеждни съюзници. Ако не бяха те, цялата тази каша с Кървавия военачалник изобщо не би се случила. Според легендата Бартук и неговият брат Хоразон били последователи на едно древно визджерейско учение, характерно най-вече с безразсъдното използване на демони при правенето на някои могъщи заклинания. Бартук станал изключително добър в това отношение, но постоянното му вземане-даване със съществата на мрака изкривило разсъдъка му и го накарало да повярва, че демоните са негови съюзници. От своя страна, създанията от ада също подхранвали растящото в него зло.

Но въпреки че Хоразон и сподвижниците му успели да убият Бартук и надвили демоничната му орда, те открили, че трупът на военачалника не може да бъде унищожен. Бронята, обвита с някакви зловещи заклинания, продължила да защитава своя господар дори след неговата смърт. Единствено това, че Бартук бил пропуснал да предпази гърлото си, позволило на неговите противници да го обезглавят и да турят край на злодеянията му.

Тъй като тялото не можело дори да бъде изгорено, визджерейците потърсили народа на Кара. Те пребродили надлъж и нашир гъстите джунгли, докато най-накрая не открили тези саможиви заклинатели, практикуващи магията, която прекосява границата между живота и смъртта. Именно от това изкуство произлизало и названието на неговите адепти — некромантите. Двата магьоснически ордена обединили усилията си и дали всичко от себе си, за да се погрижат останките на Бартук да изчезнат завинаги от лицето на земята, надявайки се, че заклинанията на военачалника ще се разсеят с течение на времето.

Отърсвайки се от тези мисли, Кара огледа обагреното с кръв гърло на магьосника и забеляза, че то бе разкъсано със свирепост, която надминаваше дори тази на хищните животни. За разлика от своя другар, магът бе убит бързо, макар и също толкова жестоко. Очите му гледаха към нея, а в тях все още се четеше ужасът от случилото се. Изражението му бе смесица от шок и недоверие, сякаш… сякаш го бе убил най-добрият му приятел.

Но каква бе тази сила, която бе убила един визджереец, а не бе успяла да спре останалите крадци? Вероятно те просто бяха извадили късмет и се бяха измъкнали на косъм. Кара се намръщи. След като немъртвите пазители и магическите защити вече са били надвити, какво бе атакувало нарушителите? Какво?

Щеше й се да не я бяха изпращали сама на тази мисия. Но нейните събратя бяха нужни другаде. Или по-скоро — навсякъде. Напоследък се чувстваше всеобщо надигане на тъмните сили не само в Кеджистан, но и на други места. Броят на последователите на Ратма се бе оказал недостатъчен, при това повече от всеки път в историята на техния орден.

Така задачата се бе паднала на нея — една от най-младите и най-малко изпитани във вярата. Вярно, че както и останалите следовници на Ратма, тя бе обучавана на самостоятелност още от самото й раждане, но сега Кара имаше чувството, че бе навлязла в територия, за която не биха могли да я подготвят никакво обучение или опит.

Вероятно… вероятно този визджереец все още би могъл да внесе известна яснота в ситуацията.

Магьосницата измъкна от пояса си изящна, но невероятно издръжлива кама със змиевидна форма. Дръжката и острието бяха изработени от най-чиста слонова кост, но външният им вид бе измамен. Кара не би се поколебала да противопостави своята кама на каквото и да е друго оръжие, защото беше наясно, че вложените в нея заклинания я правят по-здрава и по-сигурна от повечето нормални остриета.

Без да проявява нито отвращение, нито прекомерна охота, некромантката докосна ножа си до кръвта, стекла се от разкъсаното гърло на мъртвия визджереец. Завъртя го от двете страни, като се постара върхът на острието да се покрие напълно. След това обърна камата с дръжката надолу и произнесе заклинание.

Тъмночервените петна по върха засияха ярко. Кара промълви още няколко думи.

Петната започнаха да се променят и да нарастват. Раздвижиха се, сякаш бяха живи… или си припомняха живота.

Кара, наричана от своите учители Найтшадоу^[1], извъртя камата и я заби в пода.

Острието потъна до средата, без да срещне никаква съпротива от твърдата скала. Кара отстъпи назад и се загледа как около камата бързо набъбваха кървави петна, които се сляха и очертаха неясна фигура.

Некромантката започна да рисува символи във въздуха и произнесе последната част от своето заклинание.

С експлозия от червена светлина една кървавочервена фигура с нормални за човек размери се материализира там, където бе стояла камата от слонова кост. Мъжът се взря в нея с отсъстващ поглед. Той носеше същите дрехи като трупа на визджерейския магьосник, който лежеше на пода зад него.

Кара нетърпеливо погледна към привидението, приличащо на мъртвия маг. Тя бе правила това заклинание само веднъж в миналото, и то при много по-благоприятни условия. Повечето хора биха нарекли съществото призрак или дух — и щяха да бъдат отчасти прави. Създадено от кръвта на жертвата, то наистина притежаваше известна прилика с духа на мъртвеца, но призоваването на истински призрак би отнело много повече време и усилия, а в този случай Кара беше длъжна да действа бързо. А това привидение бе достатъчно, за да отговори на въпросите й.

— Назови се! — настоя тя.

Устата се раздвижи, но от нея не излезе нито звук. Въпреки това отговорът се оформи в мислите й: „Фаузтин…“

— Какво се е случило тук?

Привидението я изгледа, но не отговори. Кара се наруга, задето не се бе сетила, че създанието може да дава само най-прости отговори. Тя си пое дъх и опита отново:

— Ти ли унищожи немъртвите?

„Някои…“

— Кой унищожи останалите?

Колебание, след това: „Норек…“

Норек? Името не й говореше нищо.

— Визджереец ли е? Магьосник?

За нейна изненада спектралната фигура поклати леко кървавочервената си глава. „Норек… Визаран…“

Отново същото име. Втората част, Визаран, означаваше „слуга на визджерейците“ на стария език, но тази информация не бе от полза за Кара. Така нямаше да стигне доникъде. Тя реши да се насочи към по-важната тема.

— Този Норек ли взе бронята от платформата?

Привидението отново поклати глава съвсем леко. Кара се намръщи, защото не помнеше да са й казвали за такова нещо по време на обучението й. Вероятно визджерейците се държаха по-различно, когато биваха призовавани. Тя обмисли внимателно следващия си въпрос. Некромантката осъзнаваше, че предвид ограниченията на привидението може да прекара цялата нощ в питане, без да получи никаква информация, ценна за нейната мисия. Вероятно трябваше да…

В тунела зад гърба й се разнесе шум.

Младата магьосница бързо се извъртя. За един кратък миг й се стори, че вижда лека синкава светлина навътре в коридора, но сиянието изчезна толкова бързо, че Кара се замисли дали не й се бе сторило. Навярно това беше просто някоя светеща буболечка, но…

Кара се приближи внимателно към изхода и предпазливо надникна в мрака. Нима бе избързала, когато се бе насочила директно към главната пещера? Дали този Норек не се спотайваше наоколо в очакване някой да дойде?

Абсурдно, но Кара наистина беше чула шум. Беше напълно сигурна в това.

В този момент тя го чу отново, но сега той идваше от още по-далече.

Кара произнесе кратко заклинание и призова нова смарагдова сфера, която незабавно запрати по протежение на каменния коридор. Докато светлинката се носеше напред, тъмнокосата жена я последва внимателно, опитвайки се да различи нещо в мрака.

Все още нямаше и следа от друг нарушител, но Кара не искаше да рискува. Всеки, който можеше да убие един визджереец с такава лекота, несъмнено представляваше смъртоносна заплаха. Некромантката си пое дълбоко дъх и продължи навътре в тунела…

И само миг по-късно замръзна, проклинайки своята небрежност. Не бе взела безценната си кама. Не смееше да се изправи срещу скрития враг без острието, което й осигуряваше защита от нормални и магически атаки. Изоставяйки оръжието по този начин, магьосницата рискуваше дори да го загуби, ако крадецът задигне и него.

Тя се върна бързо в пещерата, като мислено подготвяше заклинание, с което да освободи привидението на Фаузтин, но с почуда установи, че кървавочервената фигура вече я няма.

Кара успя да направи още само една крачка, преди да осъзнае, че заедно с привидението бе изчезнала и нейната скъпоценна кама, но не точно това я накара да се закове на място с широко отворени очи, неспособна дори да проговори.

Телата на магьосника и неговия по-дребен спътник също се бяха изпарили безследно.