Серия
WarCraft: Войната на Древните (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sundering, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 44 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2010 г.)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Разцеплението

Серия Войната на Древните, №3

Американска, първо издание

Превод: Симеон Цанев

Редактор: Младена Крумова

Дизайн и компютърна обработка: Дени

Художник на корицата: Бил Петрас

ИК „Серпис“ АД, 2006 г.

ISBN: 954-301-025-0


На племенника ми Брандън

Пролог

Първична ярост го обгръщаше в непрестанен опит да го унищожи. Около него бясно се вихреха огън, вода, земя и въздух, смесени с дива и необуздана магия. Даже усилието да остане на едно място заплашваше да го разкъса на парчета, но той удържаше напора на стихията. Нямаше право да се предаде.

Пред погледа му преминаваха безброй предмети и събития. Безкрайна лудешка панорама от различни времена атакуваше възприятията му. Имаше пейзажи, битки и създания, които дори той не можеше да назове. Чуваше гласа на всяко същество, което бе живяло, живееше или щеше да живее някога. В ушите му ехтяха всички звуци, просъществували в мирозданието. Всевъзможни цветове заслепяваха очите му.

И най-плашещото във всичко това бе, че виждаше сам себе си във всеки един момент от сътворението. Съществуване, простиращо се от почти самото начало на времето, та до самия му край. Може би щеше да добие малко кураж от това, но всяко негово „аз“ се намираше в същата агонизираща ситуация, в която и той. Всяко негово проявление се бореше да запази не само този свят, но и цялата реалност от катастрофално сриване в хаоса.

Ноздорму разтърси глава и изрева от агония и безсилие. Носеше формата на дракон — огромен златисто-бронзов левиатан, чието тяло бе създадено сякаш не от покрита с люспи плът, а от пясъците на времето. Очите му представляваха блестящи кристали с цвета на слънцето. Ноктите му — искрящи диаманти. Той беше Аспектът на времето — едно от петте велики създания, които надзираваха света Азерот, пазеха баланса в него и го бранеха от външна и вътрешна опасност. Създателите на света бяха дали живот на него и неговите другари и Ноздорму беше получил специални сили. Той можеше да види безбройните пътища на бъдещето и да се гмурка в дълбините на миналото. Носеше се сред реките на времето така, както останалите пореха въздуха.

Но сега Пазителят на времето едва успяваше да задържи катастрофата, макар да получаваше помощ от хилядите си „аз“, разпръснати сред времето.

„Къде е? — запита се Аспектът не за първи път. — Къде е причината?“

Имаше някаква обща идея, но не и конкретна представа. Щом бе почувствал разкъсването на реалността, Ноздорму беше дошъл в тази й част, за да разузнае, само за да открие, че е пристигнал в последния момент, за да предотврати всеобщото унищожение. Веднъж вкопчил се в това да задържи реалността непокътната, Аспектът бе разбрал, че сам не е в състояние да стори нищо повече.

Затова се беше обърнал към създание, чиято сила бе хилядократно по-нищожна от неговата, но което се нареждаше редом до петимата с интелекта и смелостта си. В едно силно разпокъсано видение Ноздорму се бе свързал с червения дракон Кориалстраз, консорт на Алекстраза — Аспекта на живота. Така беше успял да го прати, маскиран като магьосника Крас, да проучи един от външните признаци на наближаващата катастрофа и може би да я предотврати.

Но аномалията, която Кориалстраз и човешкият му спътник Ронин бяха изследвали в източните планини, ги беше погълнала. Почувствал внезапното им приближаване, Ноздорму ги захвърли във времевия период, от който подозираше, че произлиза причината за всичко. Той знаеше, че са оцелели, но постигнатият от тях успех изглеждаше нищожен.

Така че, макар Аспектът да се надяваше начинанието им да се увенчае с успех, той самият търсеше неотклонно. Натоварвайки силите си до крайния им предел, огромният дракон не спираше да проследява всяка проява на хаос към източника й. Бореше се с вихрещите се видения на орки, хвърлили се в дивашко клане, кралства, които се издигаха и сриваха, жестоки вулканични изригвания… но не намираше следа…

Чакай! Най-сетне откри нещо различно… нещо, което сякаш засягаше тази лудост. Сила, която се излъчваше прикрито от източник далеч от него. Ноздорму последва тази бледа следа така, както акулата гони плячката си, а сетивата му пробиваха чудовищния вихър на времето. Неведнъж решаваше, че я е изгубил, но някак успяваше отново да я открие.

След това, много бавно, пред него изплува смътно доловима енергия. В нея имаше нещо познато, което първоначално го накара почти да отхвърли истината, когато я разкри. Аспектът се поколеба, сигурен, че греши. Източникът не можеше да бъде такъв. Подобно нещо не беше възможно!

Пред Ноздорму се носеше видение на Кладенеца на вечността. Черните води на езерото се пенеха толкова свирепо, колкото и останалата част от обкръжението на Аспекта. Проблясъци на чиста магия водеха жестока битка над тъмните му води.

И тогава чу шепнещите гласове.

В началото Ноздорму ги помисли за демоните от Пламтящия легион, но той ги познаваше добре и бързо отхвърли идеята. Не, злото, което можеше да почувства в този шепот, бе по-древно и по-ужасяващо…

Първичните сили продължаваха да се опитват да го разкъсат, но Аспектът ги игнорираше, вгледан в откритието си. Тук и сега той вярваше, че е открил източника на катастрофата. Нямаше представа дали все още е във възможностите му да повлияе на събитията, но ако успееше да открие истината, поне щеше да даде шанс на Кориалстраз да стори нещо вместо него.

Ноздорму започна да изучава дълбините на езерото. Той знаеше по-добре от другите, че макар да прилича на вода, Кладенецът всъщност представлява много повече. Смъртните създания не можеха да възприемат пълния му мащаб. Дори останалите Аспекти вероятно не го разбираха толкова добре, колкото Ноздорму, а той съзнаваше, че някои от тайните на езерото са недостъпни и за него.

Отстрани изглеждаше така, сякаш се носи над черните дълбини. В действителност обаче умът му бродеше из съвсем различен свят. Бореше се в един лабиринт от припокриващи се сили, които защитаваха ядрото на онова, което всички наричаха Кладенеца, за да не разкрие някой тайните му. Усещането беше, сякаш или самата вода е жива, или нещо така добре се е скрило в Кладенеца, че е станало част от него.

Аспектът отново си помисли за демоните и тяхното желание да използват енергията на Кладенеца на вечността, за да унищожат живота на Азерот. Но това бе твърде ловко за тях… дори за господаря им Саргерас.

Докато си проправяше път, го обзе силно безпокойство. На няколко пъти едва не попадна в капан. Имаше фалшиви пътеки и примамващи следи, всяка от които — умишлено сложена там, за да го обвърже с Кладенеца и да изсмуче силите и душата му.

Ноздорму се носеше с огромно внимание. Ако попаднеше във властта на магиите, бродещи тук, това щеше да коства не само неговия живот, но и да означава край на самата реалност, която крепеше в момента.

Гмуркаше се все по-надълбоко. Интензивността на силите, от които бе изграден Кладенецът, го удивляваше. Могъществото, което чувстваше драконът, го караше да си спомня за Създателите, чието древно величие правеше Ноздорму да прилича на охлюв, опитващ се да изпълзи от калта. Нима те бяха свързани някак с тайните на Кладенеца?

Отстрани все още изглеждаше така, сякаш се носи точно над сенчестата повърхност. Само той и Кладенецът притежаваха някаква стабилност в това място отвъд смъртния свят. Водите се пенеха в празното пространство — бездънно езеро, което се простираше в цели светове.

Той се приближи по-близо до разпенената повърхност. В света на смъртните тя трябваше да отрази поне частица от дракона, но Ноздорму видя само чернота. Умът му се пресегна още по-дълбоко, насочвайки се към ядрото… и истината.

И тогава от мастиленочерната вода изникнаха пипала и сграбчиха крилата, лапите и врата му.

Аспектът едва успя да реагира навреме, преди да бъде завлечен под повърхността. Той започна да се бори с черните нишки, но те го стискаха здраво. Всичките му крайници бяха впримчени, а пипалото около гърлото му се затегна, отрязвайки му достъпа до въздух. Ноздорму осъзнаваше, че тези усещания са само илюзия, но бяха могъщи и се отразяваха в действителността. Умът му беше пленен от това, което се спотайваше в Кладенеца и ако не се измъкнеше веднага, щеше да умре също толкова истински, колкото и ако илюзиите бяха реалност.

Ноздорму издиша… и Кладенецът се покри с поток блестящ пясък. Пипалата се сгърчиха и отпуснаха хватката си. После се свиха, защото магията ги бе състарила с векове.

Но докато те се свличаха надолу, от водата изскочиха други. Аспектът на времето очакваше това и размаха криле яростно, за да набере височина. Четири черни пипала замахнаха, без да го достигнат, а после потънаха.

Внезапно полетът на дракона бе прекъснат от ново пипало, впримчило опашката му. Докато Ноздорму се обръщаше, за да се справи с него, се появиха и други. Изникваха от всички посоки и този път бяха толкова много, че не можеше да ги избегне всичките.

Той отблъсна едно, после второ и трето… а после се оказа хванат от повече от дузина, всяко от които се усукваше около него с чудовищна сила. Драконът потъваше към бушуващия Кладенец бавно, но неотклонно.

Под него се оформи водовъртеж. Аспектът почувства ужасяващата му всмукваща сила дори от височината, на която се намираше. Разстоянието между Ноздорму и водата се смаляваше.

Тогава водовъртежът започна да се променя. Вълните, които се носеха около ръба му, се изостриха и втвърдиха. Центърът му стана още по-дълбок и от него се появи нещо, което в началото изглеждаше като малко по-различно пипало. Беше дълго, жилаво и когато се издигна към Ноздорму, разцъфна в три изострени върха.

Уста.

Златните очи на Аспекта се разшириха. Борбата му за свобода стана още по-яростна.

Демоничната паст се разтвори гладно, докато пипалата го придърпваха все по-близо до нея. „Езикът“ се пресегна към муцуната на дракона, самият му досег изгори покритата с люспи кожа.

А шепотът от вътрешността на Кладенеца стана по-силен и по-нетърпелив. Ясно различими гласове, които накараха Ноздорму да се разтрепери. Да, това бе нещо много повече от демони…

Той отново издиша пясъците на времето върху пипалата, но сега те се разпръснаха върху черните израстъци като обикновен прах. Левиатанът се заизвива в опит да се освободи от поне няколко нишки, но те го стискаха със страстта на вампир.

Това не се нравеше на Аспекта. Като самата същност на времето, той бе дарен от Създателите със знанието за собствената си смърт, така че никога да не смята силата си за толкова велика и ужасна, че да не е длъжен да се подчинява никому. Ноздорму знаеше точно как ще умре, както и кога — а сега не беше времето.

Но въпреки това той не успяваше да се освободи.

„Езикът“ се обви около муцуната му и затегна толкова силно хватката си, че драконът усети как челюстите му всеки миг ще се пропукат. Той отново си напомни, че всичко това е само илюзия, но знанието не му помагаше с нищо нито срещу агонията, нито срещу страха, а второто го ядеше със сила, каквато никога не бе изпитвал.

Вече почти бе стигнал зъбите. Те се сключиха с щракане, очевидно за да го изплашат още повече — не без известен успех. Усилието да задържа и стабилността на реалността напрягаше допълнително ума му. Щеше да е толкова по-лесно просто да остави Кладенеца да го погълне и да приключи с цялото това усилие…

„Не!“ — помисли внезапно Ноздорму. Изведнъж му дойде една отчаяна идея. Не знаеше дали има силата да я осъществи, но нямаше друг избор.

Тялото на Аспекта потрепери. Той сякаш се сви навътре в себе си.

Събитията се върнаха на заден ход. Всяко действие се изпълни наобратно. „Езикът“ се отдръпна от муцуната му. Той вдиша пясъците, а пипалата се оттеглиха и потънаха обратно в тъмните води…

И в мига, в който това стана, Ноздорму спря връщането, а после незабавно отдръпна ума си от Кладенеца.

Отново се носеше в реката на времето, едва успявайки да държи реалността непокътната. Титаничното усилие му костваше още повече сега, след като бе изхабил толкова много енергия в търсенето си, но по някакъв начин Аспектът намери сили да продължи. Сега се беше докоснал до злото, което покваряваше Кладенеца, и разбираше по-добре от всякога, че провалът му би донесъл нещо много по-лошо от разруха.

Ноздорму вече знаеше какво представляват те. Дори ужасяващата ярост на Пламтящия легион бледнееше, сравнена с тях. А Аспектът не можеше да стори нищо, за да спре намеренията им. Едва успяваше да задържа хаоса. Вече нямаше нужната воля, за да достигне останалите, дори и да беше способен да го стори.

Значи нямаше друга надежда. Само онази, която имаха първоначално, но сега тя изглеждаше толкова дребна и незначителна, че Ноздорму почти не успяваше да повярва, че изобщо съществува.

„Всичко зависи от тях… — мислеше той, докато дивите сили се опитваха да го разкъсат. — От Кориалстраз и неговия човек…“