Ричард А. Кнаак
Завещание от кръв (9)

Осем

— Много любопитно — измърмори капитан Джеронан, вперил поглед напред в далечината. — Сякаш забелязвам спасителна лодка на хоризонта.

Кара присви очи, но не видя нищо. Капитанът явно притежаваше удивително зрение.

— Има ли някой в нея?

— Оттук не се вижда, но ще я огледаме отблизо. Няма да изоставя някой моряк на произвола на съдбата само за да спестя малко време… надявам се, че ме разбирате, девойче.

— Разбира се! — Тя изпитваше достатъчно благодарност, че Джеронан въобще бе уредил това пътуване. Той бе предоставил кораба и екипажа си на нейно разположение, а в замяна бе приел само толкова пари, колкото да покрие разходите си, нито петак повече. Всеки път, когато тя се опитваше да повдигне въпроса отново, на лицето му се появяваше мрачно изражение, което предупреждаваше гарванокосата заклинателка, че е на път да чуе поредния епизод от спомените на бившия военноморски офицер за неговата дъщеря.

Всъщност през изминалите два дни в открито море Кара бе осъзнала, че той се нуждае от това пътуване не по-малко от нея. Ако преди това едрият съдържател бе изглеждал мрачен на моменти, сега той направо кипеше от енергия и постоянно ръсеше шеги. Дори черните буреносни облаци, които засенчваха небето на запад, не успяваха да помрачат доброто му настроение.

— Господин Дрейко! — Слаб мъж с ястребови черти, облечен в идеално поддържана офицерска униформа, се обърна при вика на Джеронан и отдаде чест. Капитан Дрейко не бе проявил никакво огорчение, когато неговият господар бе обявил, че поема командването при това пътуване. Явно помощникът на Джеронан изпитваше огромно уважение и привързаност към собственика на кораба. — Спасителна лодка пред нас!

— Тъй вярно, капитане! — Дрейко незабавно заповяда на моряците да се приготвят за спасяване на оцелелите.

— Екипажът на „Кингс Шийлд“ реагира бързо и дисциплинирано — подобно на всеки друг път, както бе забелязала Кара Найтшадоу. Хората под командването на Джеронан служеха на човек, който бе изкарал по-голямата част от живота си, подчинявайки се на строгите повели на военната дисциплина. Това не означаваше, че той властва с железен юмрук. Напротив, Джеронан бе изключително човечен. Това бе качество, рядко срещано у някой водач в тези времена.

„Кингс Шийлд“ се доближи до самотната лодка и двама мъже веднага приготвиха въжета, за да я закрепят за кораба. Джеронан и Кара слязоха долу, за да наблюдават отблизо. Магьосницата бе започнала да изпитва неприятни предчувствия, породени от случайната им находка. Корабокрушенците следваха приблизително същия маршрут, по който бе тръгнал „Хоксфайър“. Дали това не беше някоя от неговите лодки? Нима походът на Кара щеше да приключи съвсем набързо поради това, че нейната плячка бе потънала на дъното на морето?

— Вътре има човек — промълви капитан Джеронан.

В лодката наистина лежеше един моряк, но още докато екипажът връзваше въжетата, Кара вече бе забелязала, че за този мъж помощта бе пристигнала твърде късно.

Господин Дрейко изпрати двама души, за да проверят. Те се спуснаха надолу по въжетата и предпазливо обърнаха тялото, което дотогава бе лежало по лице.

Към небесата се извърнаха две невиждащи, забулени от смъртта очи.

— Мъртъв е от един ден — извика единият от мъжете. Лицето му се изкриви в гримаса. — Сър, позволете да го изпратим на последното му пътешествие.

Нямаше нужда Кара да пита за значението на тези думи. В открито море нямаше какво друго да се направи с един труп. Кратка церемония и след това — водно погребение.

Джеронан кимна за разрешение, но Кара бързо докосна ръката му.

— Трябва да разгледам тялото, то може да ни подскаже нещо.

— Смятате, че човекът може да е от „Хоксфайър“?

— А вие не мислите ли така, капитане?

Той се намръщи.

— Така е, но какво възнамерявате да правите с него?

Тя не смееше да му обясни в подробности.

— Ще опитам да открия какво се е случило, ако мога.

— Много добре — Джеронан даде знак на хората си да качат тялото горе. — Ще наредя да освободят една каюта за вас, милейди! Не искам никой да вижда какво правите. Хората ми не биха го разбрали!

Не им отне много време да отнесат тялото в каютата, която бе избрал Джеронан. Кара бе очаквала да работи с трупа насаме, но капитанът отказа да излезе. Бившият съдържател не пожела да си тръгне, дори когато тя му обясни приблизително какво смята да направи.

— Виждал съм мъже, разкъсани на парчета по време на битка, срещал съм същества, за които се съмнявам, че изобщо сте чували, бил съм свидетел на смърт, предизвикана по хиляди различни начина… и след онова, което се случи с дъщеря ми, нищо не би могло да ме накара да избягам. Ще гледам и ако се наложи, ще помагам.

— В такъв случай, моля, заключете вратата. Не бих желала някой друг да види това.

След като той изпълни нареждането й, Кара застана на колене до трупа. Морякът беше мъж на средна възраст, който очевидно не бе водил безоблачен живот. Подозрението на черната магьосница, че лодката бе дошла от „Хоксфайър“, се засили.

Хората, които бяха донесли тялото, бяха склопили клепачите му, но сега Кара ги повдигна отново.

— В името на морската вещица, какво правите, милейди?

— Това, което трябва да бъде направено. Все още може да излезете, ако желаете, капитане. Не е необходимо да се подлагате на всичко това.

Той се стегна.

— Ще остана… Но казват, че погледът на мъртвеца носел лош късмет.

— Този определено е имал от него в изобилие. — Тя бръкна в своята кесия и потърси необходимите съставки. Без камата й, за магьосницата не беше толкова лесно да призове привидение, както бе направила в гробницата на Бартук. Освен това, ако се опиташе да го направи, Джеронан можеше да промени мнението си и да й попречи да продължи. Не, това, което беше намислила, също щеше да й свърши добра работа, при това имаше по-малка вероятност капитанът да се настрои срещу нея по време на процедурата.

Кара извади щипка бял прах от една малка кесийка.

— Какво е това?

— Стрити кости, примесени с билки — тя посегна към лицето на мъртвия моряк.

— Човешки кости?

— Да.

Капитанът не каза нищо в знак на протест и некромантката изпита облекчение. С прецизно движение ръката на Кара поръси двете невиждащи очи с белия прах. За негова чест Джеронан продължи да сдържа езика си. Едва когато тя извади малка черна стъкленица и я приближи към устните на трупа, той отново се осмели да я прекъсне.

— Няма да излеете това в гърлото му, нали, девойче?

Тя му хвърли един бегъл поглед.

— Капитане, аз не се опитвам да оскверня тялото. Само искам да открия защо е загинал този човек. Той изглежда обезводнен и изпосталял, сякаш не се е докосвал до вода и храна цяла седмица. Това е много странно, ако той наистина е от кораба, когото преследваме. Предполага се, че онзи капитан все пак се е грижил моряците му да са нахранени, не е ли така?

— Каско е откачен чуждоземен дявол, но да, така е, той все пак би се погрижил хората му поне да са нахранени.

— Така и предполагах. В такъв случай, ако този нещастен човек не е от „Хоксфайър“, редно е да открием на кой точно плавателен съд е бил. Не сте ли съгласен?

— Имате пълно право, милейди, простете ми.

— Няма за какво да ви прощавам. — Тя вече бе махнала запушалката на стъкленицата и сега разтвори челюстите на моряка с една ръка. След това Кара наклони съда и изля половината от съдържанието му в гърлото на мъртвеца. Доволна от свършеното, тя затвори стъкленицата и се отпусна отново на колене.

— Може ли поне да ми кажете как се надявате да откриете нещо?

— Ще видите. — Кара би му обяснила, но след малко щеше да й се наложи да действа много бързо. В комбинация с праха, който бе използвала, течността щеше да има само краткотраен ефект, а некромантката тепърва трябваше да произнесе съответното заклинание. Всяко прекъсване от този миг нататък можеше да доведе до пълен провал.

С пръст Кара очерта кръг във въздуха над гръдния кош на моряка, после продължи една линия оттам към гърлото, нагоре по челюстта и спря при устата. В същото време тя изрече думите на заклинанието. Внимателно следейки: изтичащото време, черната магьосница лекичко почука по гърдите на трупа веднъж, после втори и трети пъти.

От гърлото на мъртвия моряк излезе стон, когато дробовете му започнаха да се пълнят с въздух.

— Милостиви богове — изпелтечи Джеронан и отстъпи крачка назад. — Вие го върнахте към живота!

— Не — отвърна Кара. Капитанът бе сбъркал направената от нея магия с истинско възкресение, точно както бе подозирала тя. Непосветените никога не можеха да разберат напълно различните аспекти от работата на един некромант. Верните на Ратма не си играеха със смъртта, както смятаха мнозина — това беше против убежденията им. Вместо да се впуска в допълнителни обяснения, тя допълни лаконично:

— Моля ви, капитан Джеронан, оставете ме да продължа.

Той изръмжа, но не каза нищо повече. Кара се надвеси над моряка, поглеждайки в мъртвите му очи. От тях се излъчваше леко златисто сияние, което беше добър знак.

Тя се отпусна назад и попита:

— Кажи ми името си.

От студените устни се отрони една дума:

— Калкос.

— На кой кораб плаваше?

Последва ново поемане на въздух, след това:

— „Хоксфайъррр“.

— Значи той наистина е от…

— Моля ви! Не говорете! — Тя пак се обърна към трупа: — Потъна ли корабът?

— Неее…

Интересно. Тогава защо го бе напуснал този човек?

— Пирати ли срещнахте?

Отново отрицателен отговор. Кара изчисли времето, което й оставаше, и осъзна, че трябва да побърза.

— Всички ли напуснаха кораба?

— Неее…

— Кой остана на него? — Некромантката се опита да не допусне в гласа й да прозвучи нетърпение.

Трупът си пое въздух още веднъж.

— Каско… капитанът… — устата се затвори. Това изобщо не беше нормално. Тялото сякаш изпитваше неохота да добави нещо повече, но устните му най-сетне промълвиха: — … и магьосникът…

Магьосник? Кара не бе подготвена за такъв отговор. Тя бе очаквала морякът да спомене или крадците, които бяха отнесли бронята, или — имайки предвид това, че екипажът бе напуснал кораба, без той да е потънал — двамата немъртви, които я бяха похитили.

— Опиши го!

Устата се отвори, но от нея не излязоха никакви думи. Също като привидението, призованият чрез тази магия можеше да дава само прости отговори. Кара изруга приглушено, след което промени въпроса си.

— В какво беше облечен той?

Вдишване… после:

— Бррроня…

Тя се напрегна.

— Броня? Червена броня?

— Да…

Това също не бе отговорът, който бе очаквала. Явно един от оцелелите иманяри все пак е бил магьосник. Дали това беше онзи Норек Визаран, за когото бе споменал призракът на мъртвия визджереец? Тя попита моряка дали името му е познато. За съжаление — не беше.

Въпреки всичко, Кара бе научила отговорите на повечето от въпросите, които я вълнуваха. „Хоксфайър“ не само беше здрав, но и бронята се намираше на борда му.

— Без екипаж — обърна се тя към смълчания капитан Джеронан — корабът не може да стигне далече, нали?

— Най-вероятно ще се върти в кръг, ако на борда му са останали само неговият собственик и заклинателят — Джеронан се поколеба, след това попита: — Нямате ли повече въпроси?

Имаше, но не и такива, на които трупът би могъл да й отговори. На Кара много й се искаше камата й да е у нея. Тогава нямаше да бъде принудена да бърза и можеше да призове истински призрак, който да отговаря с по-дълги и свързани изречения. По-опитните некроманти биха направили това без помощта на какъвто и да е инструмент, но Кара знаеше, че трябва да минат още доста години, преди тя да достигне това ниво.

— Ами този човек? — попита настоятелно бившият флотски офицер. — Какво се е случило с него… И в тази връзка, какво е станало с другарите му, девойче? Цял ден, прекаран в бурното море, е достатъчен, за да погуби дори най-издръжливите мъже, но има нещо във външния му вид, което ме тревожи.

Кара се почувства засрамена, че се бе наложило Джеронан да й напомня за останалите моряци, които може би все още се носеха в морето, и бързо се наведе отново над трупа.

— Къде са твоите другари?

Никакъв отговор. Тя докосна гръдния му кош и почувства как той потъна под лекия натиск на пръстите й. Течната съставка на нейната магия бе започнала да се разсейва.

Некромантката имаше един-единствен избор. Очите на мъртъвците често запазваха последните образи, които бяха наблюдавали. Ако прахът, който бе поръсила върху тях, все още имаше някаква сила, Кара може би щеше да успее да види тези образи.

Без да поглежда към капитана, тя обяви:

— При никакви обстоятелства не трябва да ме прекъсвате по време на следващата фаза. Разбирате ли?

— Добре — отвърна Джеронан, но с голяма неохота.

Магьосницата застана така, че погледът й да пада отвесно към невиждащите очи на моряка, след което започна да мълви заклинание. Златното сияние зад ирисите му я улови, привлече я към себе си. Некромантката се пребори с инстинктивното желание да побегне от света на мъртвите и вместо това се хвърли с главата надолу в магията, която току-що бе направила.

Внезапно Кара се озова седнала в една лодка насред бурното море, дърпайки греблата с всичка сила, сякаш самото първично зло преследваше малката черупка. Погледна надолу и видя, че ръцете й бяха дебели и с груби длани — това бяха ръцете на Калкос.

— Къде е лодката на Пиетр? — извика към нея един брадат мъж.

— Аз откъде да знам? — изръмжа в отговор собствената й уста. Гласът й беше дълбок и пълен с горчилка. — Продължавай да гребеш! Имаме някакъв шанс, ако се придържаме на изток! Тази адска буря все трябва да свършва някъде!

— Трябваше да вземем и капитана с нас!

— Той никога не би напуснал кораба си, дори ако бе започнал да потъва! Щом иска да си прави компания с онзи господар на демони, така да бъде!

— Внимавайте с тази вълна! — извика някой друг.

Главата й се обърна, за да погледне и от устните й се разнесоха скверни ругатни, каквито Кара никога не би изрекла. Тя видя в далечината още две спасителни лодки, всяка от които натъпкана с отчаяни мъже.

Брадатият мъж внезапно се изправи, а това съвсем не беше разумно, в малката неустойчива лодка. Той започна да размахва ръце като обезумял и да сочи нещо зад гърба на Калкос.

— Пазете се! Пазете се!

Калкос извъртя поглед, доколкото можа, без да престава да гребе.

В самия край на периферното му зрение изникна грамадно пипало, приличащо на змия.

— Обръщайте! Обръщайте! — извика Калкос. — Сядай долу, Брага!

Брадатият мъж се стовари на мястото си. Онези, които бяха при греблата, отчаяно се опитваха да завъртят лодката обратно.

Над рева на вълните и тътена на гръмотевиците до Кара достигнаха далечни мъжки викове. Калкос хвърли поглед в тази посока и пред очите му се разкри ужасяващата картина на десетки пипала, обгърнали една от другите лодки. Зловещите израстъци, завършващи със закривени хищни нокти, издърпваха хората от лодката така, сякаш късаха цветя.

Кара очакваше матросите да бъдат погълнати от приличащия на пещера отвор в средата на кошмарното чудовище, уловило лодката. Но вместо това едноокото същество, наподобяващо гигантска сепия, просто ги държеше във въздуха, като използваше въоръжените си с нокти крайници, за да хваща други жертви и да ги обвива с пипалата си. Жертвите пищяха и умоляваха другарите си да ги спасят.

— Гребете, проклети да сте! — изрева Калкос. — Гребете!

— Казах ви, че той няма да ни остави на мира! Казах ви!

— Млъкни, Брага! Млъкни и…

В този момент ги заля огромна вълна и отнесе един от мъжете зад борда.

От водата до малката лодка изникнаха множество пипала, обградиха спътниците на Калкос от всички страни и посегнаха гладно към тях.

— Отблъснете ги с мечовете си! Това е единственият ни шанс…

Но въпреки че мъжете успяха да парират атаката на няколко от демоничните израстъци, те бяха отнесени един по един от лодката, пищейки, докато в нея остана само Калкос, използващ едно от греблата като оръжие.

Хлад заля Кара, когато мокрите пипала хванаха нейните крака и обгърнаха ръцете й. Тя почувства как вендузите залепват за тялото й… Не! Всичко това се бе случило в миналото! То се бе случило на Калкос, а не на нея!

Макар да си го напомняше постоянно, тя все още изпитваше ужаса на моряка, когато бе обзета от нови, потресаващи усещания. Калкос започна да се чувства слаб и омаломощен, сякаш изсмукваха живота от тялото му дори през облеклото. Плътта му започна да се сбръчква и изсушава, напук на цялата влага наоколо. Той се чувстваше като мех за вода, от който бързо източват съдържанието…

И после, точно когато сякаш целият му живот бе откраднат, когато той чувстваше тялото си като празна изсушена черупка, пипалата внезапно пуснаха Калкос обратно в лодката. Морякът съзнаваше, че вече е невъзможно да оцелее, но предпочиташе да изживее последните си мигове в лодката, вместо в пастта на адския звяр.

Едва когато други нокти се впиха в ръцете му и го издърпаха прав, той се съвзе достатъчно, за да забележи, че някой друг се беше присъединил към него в спасителната лодка.

Не… не някой… а нещо!

Съществото заговори с глас, наподобяващ жуженето на хиляди агонизиращи насекоми. Въпреки че Кара се напрягаше да различи по-ясно новоприсъединилия се, очите на Калкос вече бяха разфокусирани. Магьосницата гледаше единствено ужасяваща фигура в смарагдово и червено, надвесена над умиращия моряк. Огромни очи в тъмножълто, които сякаш нямаха зеници, се впиха в злощастния Калкос.

— Все още няма да бъдеш дарен със смъртта — изцвърча нещото. — Този трябва да научи истината! Къде е глупакът? Къде е бронята?

— Аз… — закашля се морякът. Кара чувстваше колко изцедено бе тялото му. — Какво…

Нечовешкият инквизитор го разтърси. Сякаш от въздуха изникнаха чифт копия с остри като игли върхове и притиснаха гръдния кош на Калкос.

— Този няма време, човеко. Може да изпиташ още много болка, преди животът ти да те напусне. Говори!

Някъде дълбоко в себе си, Калкос намери сили да отговори.

— Непознатият… кървавата броня… на „Хоксфайър“!

— Накъде?

Морякът успя да посочи с ръка. Демонът — защото Кара вече бе успяла да разпознае, че съществото е именно това — зацвърча отново и попита:

— Защо тръгнахте? Защо избягахте?

— Демони… на кораба…

Съществото от мрака издаде уплашено възклицание — нещо, което Кара изобщо не очакваше от някой от неговия вид.

— Невъзможно! Лъжеш!

Морякът не отговори. Кара почувства, че животът го напуска. Разговорът с чудовището бе изцедил малкото сили, които му бяха останали.

Демонът пусна Калкос и болка прониза некромантката, когато тялото се удари в пода на лодката. Тя чу как съществото изцвърча още един път:

— Невъзможно!

За един последен миг Кара видя дъното на лодката, пръстите на моряка потрепериха конвулсивно… и видението избледня.

Кара си пое дълбоко въздух. Очите й все още бяха приковани в тези на мъртвеца.

Тя почувства присъствието на капитан Джеронан. Бившият военноморски офицер сложи успокояващо ръце на раменете й.

— Добре ли сте?

— Колко? — промълви некромантката. — Колко време?

— Откакто започнахте… каквото там правихте? Две-три минути.

Толкова кратко време в реалния свят, а толкова дълго и жестоко през очите на мъртвия. Кара бе правила тази магия и преди, но никога не бе ставала свидетел на такава жестока смърт, каквато бе изпитал Калкос.

„Хоксфайър“ плаваше на ден или два дни път пред тях, без екипаж на борда, с изключение на капитана и онзи магьосник Норек Визаран. Фамилията му би трябвало да я предупреди! „Слуга на визджерейците“? Как пък не! По-скоро — още един от неблагонадеждните магьосници! Той бе взел бронята и дори бе имал наглостта да я облече! Нима не разбираше опасността?

Без екипаж, дори той щеше да изпита затруднение да поддържа кораба в правилния курс. В края на краищата Кара имаше възможност да го хване, в случай че убиецът вече не беше застигнат или от немъртвите си другари, или от демоничните сили, на които бе станала свидетел по време на смъртта на Калкос.

— И така — продължи Джеронан, помагайки й да се изправи на крака. — Открихте ли нещо?

— Почти нищо — излъга тя с надеждата, че очите й няма да я издадат. — Така и не разбрах от какво е умрял. Поне знаем, че „Хоксфайър“ още не е потънал, а на борда му са капитанът и това, което търся.

— Тогава би трябвало да ги настигнем съвсем скоро. Двама души не са достатъчни, за да управляват голям кораб като този.

— Смятам, че те са най-много на два дни път пред нас.

Той кимна, след това погледна надолу към трупа.

— Приключихте ли вече с него, милейди?

Тя потръпна при спомена за ужасната смърт на Калкос.

— Да. Осигурете му подходящо погребение.

— Ще го получи. После тръгваме след „Хоксфайър“.

Докато капитан Джеронан излизаше от каютата, Кара Найтшадоу се загърна плътно в пелерината си. Погледът й не слизаше от тялото на покойника, но в съзнанието й се вихреха мисли за това, на което току-що бе обрекла себе си и всеки от мъжете на борда на „Кингс Шийлд“.

— Трябва да бъде направено — промълви некромантката. — Той трябва да бъде заловен, а бронята върната в скривалището й. Без значение какво ще ни коства това… и без значение срещу колко демони ще се изправим.