Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Byron, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
forri (2011)

Издание:

Андре Мороа. Байрон

Преводач: Мария Дагорова

Редактор: Мария Арабаджиева-Тричкова

Редактор на стиховете: Марко Ганчев

Художник: Радина Цачева

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Йорданка Йовчева

Излязла от печат септември 1985 г.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

IX
„Тринити Колидж“, Кеймбридж

Младостта е време, през което условностите са и трябва да бъдат зле разбирани — или сляпо отхвърляни, или сляпо приемани.

Пол Валери

Байрон постъпи в „Тринити колидж“ в Кеймбридж през октомври на 1805 година. За първи път в живота си той се чувствуваше богат; беше получил разрешение от лорд-канцлера да ползува от доходите си по петстотин лири годишно, което представляваше една от най-високите издръжки в колежа. Щеше да има кон, прислужник и вече се чувствуваше независим „като германски принц, който сам си сече парите, или като индиански вожд, който не сече пари, но се радва на най-ценното богатство — Свободата. Говоря с възторг за тази богиня, защото моята любезна майка беше голям деспот… Ще се отърва напълно от нея и тъй като тя отдавна потъпка всякакво чувство на обич и разкъса всички връзки между нас, аз сериозно съм решил никога повече да не я виждам и никога повече да не възстановявам добрите си отношения с нея. Длъжен съм да го направя заради самия себе си, заради собственото си щастие, заради паметта на най-близките си родственици, които позорно са били клеветени от тази Тизифона[1]“. Тонът беше груб, но детството на Байрон всъщност представляваше дълга сцена от разпри, в която една майка с раздразнителен характер беше изразявала единствено с крясъци чувствата си. Никой не го бе научил на въздържаност, нито на такт.

„Тринити колидж“. Една укрепена врата с две странични кули водеше към огромен правоъгълен двор, обграден от готически сгради. В средата един фонтан с бликащата си водна струя подчертаваше неподвижността на декора. През един свод се влизаше във втория двор — Невилс Корт, в по-тежък стил, по-мрачен, но със значителни размери, обграден от един манастир. Там именно бяха стаите на Байрон — малък апартамент, който той хареса и се зае да го мебелира в един стил, влагайки целия си изискан вкус.

В университета, както и в училището, неговото съкровено желание беше да е център, водач. Той носеше в себе си болезнената чувствителност на слабите хора, смекчена от една мечтателна леност. В „Тринити“ всички студенти бяха приблизително на неговата възраст; нямаше място за проява на голямата му слабост — да покровителствува по-младите от него. Още в първите дни той разбра, че освен неколцина жалки зубрачи, които си разваляха очите да кълват гръцки стихове на свещ, всички останали бяха възприели добрия тон да не правят нищо. По онова време в Англия бе на мода мъжете да пият и да играят комар. „Няма човек, който, изучавайки историята на английския XVIII век, да не се изуми от действително огромното място, което е заемало пиенето в духовния живот на младежта и от резултатите на това пиене върху здравето на зрялото поколение.“ Гост, който не можеше да изпива повече от две бутилки на една вечеря, се считаше за скучен компаньон. За пиячите се казваше: „Този човек е на четири бутилки… На пет бутилки…“ Лорд Панмюър и лорд Дъфърин се славеха като мъже по на шест бутилки. Хазартните игри не бяха на по-малка почит. Лорд Холънд даваше големи суми на сина си, Чарлс Джон Фокс, петнадесетгодишен хлапак, „за да може — казваше той — да изкара прилично стажа си в хазарта“. Някакъв млад благородник губеше по седем хиляди лири за една сутрин в един игрален дом близо до Пел Мел.

Кеймбридж подражаваше на Лондон. Четенето, натрупването на знания — занимание, на което Байрон се отдаваше с истинско наслаждение, макар и безсистемно — отегчаваше останалите студенти. Отначало той се хранеше вечер в трапезарията. Под погледа на крал Хенри VIII, на почетната маса, поставена върху един подиум, се хранеха fellows[2], а понякога и директорът. Скоро Байрон започна да изпитва към сътрапезниците си презрение. Какво ги вълнуваше в живота тези образовани хора, лишени от поетичност и благородство? Банални двусмислици, остроумни шеги, клюки от колежа, богати църковни дарения. Щом излезеха от трапезарията, те се събираха по стаите, за да пият и играят карти до късно през нощта. Байрон не обичаше да пие, но имаше желание да се хареса на другите. Той поръча на Хансън да му достави четири дузини бутилки: порто, шери, бургундско и мадейра. Хазартът го привличаше още по-малко и от пиенето. „Липсваше ми хладнокръвие, съобразителност и не умеех да мамя.“ Въпреки това той подражаваше на приятелите си. Спазваше „условностите“, както всички хора, приети късно в едно затворено общество, спазват с плахо прилежание законите му. От всички условности най-дръзката е юношеската антиусловност: „Нашият закон е да презираме закона.“ За една личност като лорд Байрон, с присъщия му конформистки дух, бе задължително да се нагоди към разгулния живот.

Събуждаше се сутрин с мътна глава. Камбаните на малката църква звънтяха в утринния въздух. Приканваха го да отиде там с бял стихар на раменете, защото беше празник на някакъв светия. Меките прекрасни звуци на органа обгръщаха още сънените студенти. Денят започваше. Tutor-ът[3] на Байрон бързо разбра, че той е един от възпитаниците му, когото рядко ще вижда. Байрон си бе купил хубав сив кон, когото наричаше Oat Eater, лапач на овес. Яздеше всяка сутрин с бяла шапка и светлосиво палто. Екстравагантно облекло, но тъкмо тогава беше царството на дендитата. След разходката на кон, ако времето беше хубаво, отиваше да плува.

Недалеч от Кеймбридж Байрон си бе избрал един дълбок вир на реката, заслонен от надвиснали перести клони. Негов другар в спорта и единствен приятел беше съученикът му и съсед по чин от „Хароу“ Едуард Ноуъл Лонг („Том Уайлдман от лявата ми страна, Лонг от дясната“), честно и великодушно момче, много скромно, голям плувец и любител на книгите като Байрон. Истинско удоволствие бе за Байрон да се гмуркат заедно с Лонг на пет-шест метра под водата, за да търсят някоя чиния, яйце или шилинг. На дъното на реката имаше стар дънер, за който Байрон обичаше да се хваща и всеки път да си задава въпроса как ли, дявол да го вземе, е попаднал сред този интересен воден пейзаж. Вечер Лонг ходеше в стаята на Байрон и му свиреше на флейта или на виолончело. Байрон го слушаше и пиеше любимото си питие — газирана вода. Музикалните ритми будеха у него поетични ритми, потапяйки го в сладостна и тъжна мечтателност, и в съзнанието му започваха да се нижат Нюстед, прилепите, които пърхаха в разрушената църква, терасата на Анзли, песните на Мери-Ан, шепотът на вятъра в клоните на бряста над гроба на Пийчи, затворените завинаги очи на Маргърит Паркър. Понякога те четяха заедно на глас. „Приятелството ми с Лонг и едно силно и чисто чувство, което ме бе завладяло по същото време, представляваха за мен най-романтичният епизод от живота ми.“

Кой бе обект на това толкова силно и чисто чувство? Колежите на Кеймбридж поддържаха хорове за църквите си. Случайност бе срещнала Байрон с един от хористите на „Тринити“, Едълстоун, момче на петнадесет години, което той спаси от удавяне. После по време на богослуженията забеляза колко хубав глас имаше и постепенно се привърза към него. Той обичаше точно този вид приятелство — със същество, което не само е по-младо от него, но и стои по-ниско по произход и богатство. Много по-лесно завладя Едълстоун, отколкото Клеър или Делъуор. В замяна на това безрезервно го покровителствуваше. Младият хорист, който в началото бе малко смутен, бързо се разнежи. Той подари на Байрон сърце от корналин, за което Байрон съчини една малко наивна, но пропита от искрена нежност поема:

Не с блясък той ме е пленил!

Веднъж блестя той в моя спомен;

днес руменее тих и мил

като дарителя си скромен.

 

И нека ни кори със злост

светът несправедлив и гаден:

все пак ценя аз дара прост,

защото с обич бе ми даден.

 

Тоз, който ми го даде в дар,

от страх, че няма да го взема,

склони очи, но казах с жар,

че до смъртта не ще го снема.

Писането на стихове започваше да става най-голямото му удоволствие. Не четеше толкова, колкото някога, и предпочиташе да мечтае, да плува и най-вече да се отдава на една привидна леност, в която всъщност се раждаха рими, ритми и строфи.

Този начин на живот не бе неприятен и Байрон с податливостта си към навика би се приспособил към него, както и към всеки друг, ако не му струваше толкова скъпо. Още през ноември стана ясно, че издръжката от петстотин лири, която му се бе сторила царска, преди да вкуси от свободния живот, беше твърде оскъдна за студент-аристократ като него. В края на всеки месец от кухнята на колежа пристигаше твърде тлъста сметка, защото, вместо да се храни в трапезарията, Байрон канеше приятелите си в своята стая. Беше оставил дългове и в „Хароу“, които трябваше да плати. В Кеймбридж беше мебелирал апартамента си. Писа на Хансън да направи постъпки пред наследствения съд за увеличение на издръжката му.

Отношенията му с Хансън се бяха променили. Той вече не беше малкото момче, нуждаещо се от закрила, а благороден лорд, който се отнасяше към своя пълномощник („глупака Хансън“) с високомерие. Адвокатът отговори, че ако лорд Байрон води по-скромен живот, издръжката ще му стига. Байрон грубо възрази: ако не му отпуснат средства да изплати дълговете си, той ще сключи заем с лихварите. За млад човек, собственик на Нюстед и Рочдейл, който скоро щеше да стане пълнолетен, не беше трудно да намери пари при стопроцентова лихва.

Единственото възражение на лихварите беше, че при евентуална смърт на непълнолетния Байрон парите им можеха да бъдат възстановени само ако имаха като гаранция подписа на пълнолетен роднина. Той се сети за Огъста; обясни й, че тя нищо не рискува, защото, ако той умре по-рано, ще го наследи тя, а ако остане да живее, ще си плати сам дълга. „Ако имате и най-малко съмнение в честността ми, откажете ми.“ Огъста се съгласи да гарантира с подписа си и той можа да заеме няколкостотин лири. Мисис Байрон, която не закъсня да го узнае, изпадна в ужас: „Това момче ще бъде причина за смъртта ми и ще ме доведе до лудост! Откъде ли е могъл да намери толкова пари? Дали не е попаднал в ръцете на лихварите?“ Малко по-късно тя пише: „Лорд Байрон е дал тридесет и една лири и десет шилинга за статуята на Пит. Купил е и карета, която казал, че ще ми предостави, но аз отказах да я приема… Страхувам се, че е попаднал в лоши ръце не само що се отнася до парите, а и в друго отношение. Мисля, че се е увлякъл по някоя жена.“

Истина бе, че откакто имаше пари, Байрон не само вече нищо не вършеше, но дори беше напуснал и университета. Настанил се бе на Пикадили № 16 в жилището, наето от мисис Байрон за престоите й в Лондон. Беше си взел любовница от доста долна класа, която живееше на Бромптън Роу. Обличаше я като мъж, представяше я за свой брат и я водеше всяка неделя в Брайтън. Там той бе наел една малка къща срещу Кралския павилион. Минувачите по плажа се възхищаваха на пъргавината, с която този сакат човек скачаше в своята лодка. В Лондон прекарваше голяма част от времето си при Джексън и Анджело, които преподаваха на Бонд стрийт умението да водиш бой. Анджело го учеше на фехтовка; „джентълменът Джексън“, шампион на Англия — въпреки че се бе проявил на ринга само три пъти, — величествен мъж, способен да се подпише с четиридесет фунта тежест върху пръстите си, го тренираше бокс, доколкото позволяваха недъгавите му крака. Байрон го наричаше „стари мой приятелю и телесен пастирю“, възхищаваше се на алената му дреха, на дантелените му маншети, на късите му до коленете панталони, на копринените му чорапи и се отнасяше към него с уважение. Тежките упражнения, на които го подлагаха Джексън и Анджело, го караха да слабее, а това беше най-силното му желание. Впрочем, ако не беше намерил убежище в тази спортна зала, къде ли щеше да прекарва дните си? Той направо не познаваше никого. Слушаше с известен копнеж да се говори за хора, които би искал да срещне — за разни дендита, за Галския принц, за Чарлс Джон Фокс; гледаше с любопитство жените, които минаваха по Сейнт Джеймс и се усмихваха на Бръмъл[4], седнал неизменно до прозореца на прочутия Уатс[5]. Но лорд Байрон беше самотен, провинциален благородник без семейство и без приятели. Той живя така в Лондон цели три месеца.

Когато напролет се завърна в Кеймбридж, взе със себе си и своя нов антураж. Младата жена от Бромптън Роу го последва заедно с боксьора Джексън. Посрещна Анджело с особени почести: покани го на вечеря, изпрати да вземат от хубавата бира на „Сейнт Джонс Колидж“, с която този колеж бе прочут, и го изпроводи чак до дилижанса, предлагайки на госта си една последна чаша бира преди заминаването му, с което смая останалите пътници. „Наставникът“ му строго го упрекна за тази компания, Байрон възрази, че обноските на майстора на рапирата далече превъзхождат тези на негови другари от колежа. Презрението му към начина на живот в университет оставаше непроменено: „Тук, изглежда, никой не отваря да прочете нещо от стар или съвременен автор, стига да може да мине без него. Музите, тези нещастници, са напълно пренебрегнати… Даже и аз (колкото и да обичам знанието) се оставих да ме носи течението и съм вечерял в дома си само два пъти.“ Той водеше бурен живот, който го отегчаваше и разоряваше, но не смееше да го промени, тъй като това бе въпрос на чест.

Бележки

[1] В гръцката митология — една от трите Еринии (лат. Фурии), която имала за задача да наказва провинените при влизането им в ада. — Б.пр.

[2] Членове на преподавателското тяло на университетски колеж (англ.). — Б.пр.

[3] Ръководител на студент (англ.). — Б.пр.

[4] Джордж Брайън Бръмъл — английски денди (1778–1840), наричан „царя на модата“. Б.пр.

[5] Лондонски клуб, в който се събирали консерватори. — Б.пр.