Андре Мороа
Байрон (31)

XXXI
Арсеналът в палацо Гичоли

Италийо, Италийо! Дарена със съдбоносна красота…

Байрон

Той се радваше, че вижда отново своята спокойна Равена, тесните улички, тайнствените палати, базиликите с керемидените покриви, безкрайното поле и „прелестната гъста и свежа гора“. По улиците имаше една педя сняг. Тереза Гичоли го посрещна с такава искрена радост, като болно дете, на което строгите родители са позволили да го посети скъпото му другарче, за да ускорят оздравяването му. Графът се държеше сдържано, но не враждебно. Семейство Гамба, които дотогава даваха вид, че осъждат тази връзка, сега се отнасяха към Байрон като с роднина. А особено приятелски се държеше с него братът на Тереза, граф Пиетро Гамба, млад, буен и весел мъж. Верният рицар беше считан за зет.

Байрон беше отседнал в „Алберго Империале“ — странноприемница, на която само името беше императорско. Ден ли щеше да остане, седмица ли, година ли? Той не знаеше. Съдбата щеше да се заеме с уреждане на живота му. Той беше дошъл, защото една жена го беше повикала. И ако тя пожелаеше той да си тръгне, щеше да го направи. В любовта му към нея нямаше вече онази първоначална трепетна сила, нито жестокия страх от раздялата. Той се бе оставил да го понесе лекото и приятно течение на фантазията на госпожа Гичоли.

Алегра беше с него заедно с бавачката си и купища играчки, които Хопнърови й бяха донесли в деня на заминаването. Не беше удобно да се живее в странноприемница с дете и Байрон реши да се настани в апартамент. Докато търсеше нещо подходящо, граф Гичоли му предложи да наеме един празен етаж на неговия палат. Изненадващо, но удобно предложение, Байрон нареди да докарат от Венеция мебелите му и се настани отново под един покрив с любовницата си. Човек наистина трудно можеше да разбере този съпруг.

Колкото до графинята, тя така се гордееше с красивия си любовник англичанин, че най-голямото й желание, изглежда, беше да го показва колкото може повече. Още първата седмица тя го накара да облече една бродирана униформа, да закачи сабята си и го заведе на бал у маркиз Кавали, нейния вуйчо. Тя искаше да влезе в салоните под ръка с поета. А той, като си спомняше вечерта у лейди Джързи, се страхуваше от скандал, но маркизът, вицелегат на папата, и „всички други вице^[1]“ бяха от любезни по-любезни. Байрон беше очарован от красотата, интелигентността и диамантите на жените от Равена и малко уплашен от сензацията. Всичко това беше чиста лудост, но му беше приятно. По дяволите английският морал. Струваше му се, че започва да разбира нравите на тази страна. Впрочем деветата божа заповед тук ставаше: „Ще извършиш прелюбодеяние. Ще пожелаеш жената на ближния си.“ Но човек не трябваше да пожелае друга освен нея, която впрочем се показваше бясно ревнива и изискваше вярност от любовника си, равна на дълг на честта. „Тук ще чуете да преценяват характера на дадена личност — мъж или жена — не по поведението й към законния съпруг, а към любовницата или любовника.“ Верният рицар трябваше да се отнася към съпруга с голямо уважение; първото впечатление на чуждия човек винаги беше, че те са роднини. Опасното беше, че една relazione или amicizia^[2] траеше от пет до петнадесет години, след което ако жената овдовееше, следваше обикновено sposalizio^[3]. На мъжа беше определена ролята на украшение в живота на една жена. Романтичното тържествуваше, но на каква цена? Байрон понякога сам се надсмиваше на себе си със суров хумор: „Упражнявам се упорито да сгъвам шал и щях чудесно да се науча, ако не го сгъвах винаги от опаката страна.“ Доста печален край за един мъж, който бе мечтал в младите си години за слава и героични дела. Потънал в наслажденията на Палацо Гичоли, той сигурно щеше да стигне до самопрезрение, ако политиката в Италия не му беше представила точно навреме щастливата възможност да се включи в едно опасно дело.

* * *

От няколко месеца той се бе намесил в италианското политическо движение. Беше готов да даде живота си за свободата на Италия — много повече, защото обичаше Италия и свободата, и по-малко — защото не обичаше живота. В Болоня бе станал член на Societa Romantica. Сега бе ревностен карбонаро и понеже престижът му на голям английски благородник служеше на делото, и понеже като чужденец бе закрилян от полицията, той дори бе избран от карбонарите за шеф на тяхната група в Равена — Americani.

През 1820 година Европа, отначало замаяна от ударите на Свещения съюз, започваше да се съвзема. Испания беше получила конституция чрез една революция, за която бяха необходими само „шест години търпение и един ден разправа“. Този пример развълнува поданиците на папата, на неаполитанския крал и на Метерних. В Неапол беше достатъчно, стотина войници да извикат: „Да живее кралят и конституцията!“, за да уплашат краля, който на 6 юли 1820 година подписа прокламация за признаване на конституционно правителство. В Равена стените на града бяха покрити с надписи: „Да живее Републиката и смърт на папата!“ Кардиналът на Равена бледнееше под пурпурните си одеяния. Полицаите негодуваха срещу ливреите на слугите на Байрон, защото имаха военни еполети. Байрон отговаряше, че такива ливреи са носели слугите на неговата фамилия още от 1066 година и заповядваше на хората си да стрелят, ако ги нападнат. Децата по улиците на Равена викаха: „Да живее свободата!“ При разходките си на кон в Пинета Байрон срещаше хора от групата Americani, които се обучаваха и пееха: „Ний всички сме войници на Свободата…“ „Те ме поздравиха, когато минах. Отвърнах им и продължих. Това показва духа на днешна Италия.“ На всичките си приятели той пишеше да му изпратят саби и барут; в Палацо Гичоли той събра един арсенал от сто и петдесет пушки. Всичко това говореше за голяма смелост, защото анонимни писма го съветваха да се откаже от разходките си и да се пази от полицията на Buon Goverino^[4].

Граф Гичоли, като богат човек, беше естествено уязвим и от предпазливост уважаваше правителствата, каквито и да бяха, започваше да намира поведението на любовника на жена си за твърде нахално. Къде се е видяло един верен рицар да подрежда пушки в спалнята си, за да компрометира една почтена къща? Той беше дал под наем на този чужденец цял етаж от своя палат и го бе оставил да излиза свободно с жена му — неблагодарността на Байрон му се струваше чудовищна. В къщата непрестанно вече сновяха само конспиратори. Всички чекмеджета бяха пълни с революционни възвания. Правителството беше конфискувало превода на Чайлд Харолд; хората цитираха поемата на Байрон за Данте като революционен химн. В таен доклад до австрийската полиция губернаторът на Рим описваше граф Гичоли така: Conosciuto per uno dei pui feroci perturbatori della publica tranquillita е strettamente legato con il detto lord Byron.^[5] Strettamente legato не беше лишено от хумор. Графът отново заповяда на жена си да избира между него и Байрон. Тя се възмути.

Да избира? Байрон молеше Тереза да бъде разумна; графът можеше да поиска раздяла, а положението на една разделена жена в Романя беше тежко — духовните власти не позволяваха на жена без съпруг да живее с любовника си. Но красноречивите морални разсъждения на Дон Жуан оставаха напразни. Тереза упорито отговаряше: „Нямам нищо против да остана с него, ако Ви позволи да останете с мен. Все пак невероятно е аз да бъда единствената жена в Романя, която да не може да има своя amico!“

Цяла Равена беше на страната на влюбените — семейство Гамба, защото мразеше Гичоли, народът и жените, защото, казваше Байрон, „те са винаги на страната на тези, които грешат“, но и защото той беше обожаван от бедните хора на Равена. Той подпомагаше нещастните в този край, даваше пари на старите жени, които срещаше натоварени с дърва по пътя за Пинета, правеше дарения на църквите, на манастирите. Ако се повредеше някой орган, Байрон отпускаше средства да се поправи; ако някоя камбанария трябваше да се възстанови, пак с негови пари се възстановяваше. Освен това хората знаеха, че е за свободна Италия. Общественото мнение го оправдаваше.

Смешното беше, че накрая раздялата я поиска не графът, а семейство Гамба — за тежка обида, — а Гичоли точно обратното — не желаеше никаква раздяла, за да не бъде принуден да връща зестрата. Тъжбата бе изложена пред папските власти и предизвика голям шум. От двеста години в Равена не беше имало подобен случай. Адвокатите отказваха да защищават Гичоли, като казваха, че той или е глупак, или подлец; глупак — ако чак след осемнадесет месеца е открил една явна за всички връзка; подлец — щом я е търпял. Най-после през месец юли папата присъди раздялата. Графинята трябваше да живее в къщата на баща си, граф Гамба, а Байрон можеше да я вижда при крайно сложни обстоятелства. Той беше предложил да й дава издръжка, но съдът реши, че граф Гичоли трябва да се грижи за нуждите на жена си и Тереза беше напълно обезщетена.

Някога Байрон беше проклел и оскърбил тези ненавистни богини — британските условности, — а сега, с решението на Папския съд, ставаше жертва на италианските. Графиня Гичоли беше от благородно потекло и по вина на Байрон (ако при подобни приключения може въобще да има вина мъжът) беше изгубила съпруга си. Байрон се чувствуваше задължен да се ожени за нея, ако обстоятелствата позволяваха, точно както на времето се беше считал обвързан с Каролайн Лам.

Байрон писа на Огъста:

Това е (както пишат по афишите) последното ми представление… Знаете, че когато една жена се е разделила с мъжа си заради своя любовник, последният е длъжен от достойнство (и поне в моя случай — от любов) да прекара с нея останалата част от живота си, дотогава, докато тя се държи добре… Забележете, че аз завършвам така, както татко започна, и Вие вероятно никога повече няма да ме видите…

Тази връзка трае близо три години… „Мога да кажа, че без да съм бясно влюбен, както в началото, аз съм по-привързан към нея, отколкото мислех, че мога въобще да бъда така привързан към някоя жена след тригодишна връзка… (освен към една, ВИЕ знаете коя беше тя) и нямам никакво желание, нито перспективи за раздяла… Ако лейди Байрон би искала да ни направи удоволствието да почине, както и съпругът на графиня Гичоли (защото католиците, дори разведени, не могат повторно да се женят), ние ще трябва вероятно да се оженим — макар че аз не бих го желал особено — защото мисля, че бракът става причина мъжът и жената неминуемо да се намразят.“

„… Вие би трябвало да бъдете голяма почитателка на бъдещата лейди Байрон по три причини: първо, тя е голяма покровителка на настоящата лейди Байрон и винаги казва, че е сигурна, че аз съм се отнасял зле с нея; второ, тя Ви обожава — едва й попречих да Ви напише единадесет страници (защото тя е голяма любителка на писането на писма); и трето — след като прочете Дон Жуан във френски превод, тя ме накара да обещая, че ще престана да го пиша, заявявайки, че бил ужасен… Тя има много общо с нас. Искам да кажа, че притежава умението да намира смешното в живота, както леля Софи, както Вие и всички Байронови.“

Може би учудващото постоянство на Байрон в това приключение би могло да се обясни отчасти с тази „Байронова черта“ — неочаквана, но явно реална, която той намираше у Тереза.

Заповедта за раздялата нареждаше на госпожа Гичоли да живее при баща си. На 16 юли 1820 година тя замина за вилата, която граф Гамба притежаваше в околностите на Равена. Кардиналите може би мислеха, че така ще я разделят от любовника й, но Гамба — баща и син — обичаха Байрон, споделяха политическите му убеждения и покровителствуваха тази любов. Те го приемаха в тяхната къща извън града, където той ходеше на кон няколко пъти месечно през цялото лято. През есента, когато Тереза дойде отново в Равена, той можеше да я вижда у Гамба всяка вечер. Тя му беше трогателно вярна. „Аз съм по-сигурна в любовта си — пишеше тя, — отколкото, че утре ще видя отново слънцето… Извърших едно-единствено прегрешение и то ще остане единствено.“

* * *

Това положение не беше неприятно. Тайнствеността и трудностите, които съпътствуваха срещите им, смесицата от конспиративност и прелюбодеяние не позволяваха на отегчението да се промъкне в тази връзка. Байрон прекара сам в Палацо Гичоли дългата и студена зима на 1821 година. Пътищата бяха покрити със сняг; конете ровеха с копита в конюшните. Той си стоеше в къщи, гледаше огъня в камината и четеше. Но какво да намери в книгите? „Може ли някой да каже нещо, което Соломон да не е казал дълго време преди нас?“ Беше започнал отново да пише дневник и той беше може би още по-интересен от писания през 1813 година. Като яркото гръцко слънце интелигентността на Байрон осветляваше всяко чувство и предмет така, че очертанията им се откриваха безпогрешно. Той ги описваше такива, каквито ги виждаше, лъжеше за себе си толкова, колкото и за другите, като придаваше и на събитията, и на хората свойствата на естествени явления, които еднакво го отегчаваха. Той изпитваше някаква странна потребност да записва всичко, което се отнасяше до него, всяка минута от съществуването си:

„Вечерях към шест часа… Нахраних двете котки, сокола и гарвана. Четох «Историята на Гърция» от Митфорд и «Отстъплението на десетте хиляди» от Ксенофонт. После писах до този момент — осем часа без шест минути.“

Дневникът криеше очарованието на Шекспирова волност, защото, както елизабетинските актьори, Байрон минаваше без преход от един лиричен куплет към някоя шега, от световната република към здравето на своя гарван.

Останах в къщи цялата сутрин. — Гледах огъня. — Питах се кога ли ще дойде пощата… Написах пет писма за половин час, кратки и остри… Чувам колата — грабвам пистолетите си и пардесюто, както винаги — необходими предмети. Времето е студено — колата открита, а населението е настроено доста нападателно — разбунтувано от политиката. Хубави хора впрочем — хубава нация… Градският часовник бие — отивам да ухажвам любимата си… Доста опасно, но не неприятно. Да не забравя да отбележа — днес поставих нов параван. Доста стар, но с няколко поправки ще върши работа. Снегът продължава да се топи. Надявам се утре да може да се язди…

Единадесет часът и девет минути. Връщам се от посещение при графиня Гичоли, nata^[6] Гамба… Говорихме за Италия, за патриотизма на Алфиери, за госпожа Д’Албани^[7] и за други неща от този род. Също и за „Съзаклятието на Катилина“ от Салустий и за „Войната на Югурта^[8]“. В девет часа дойде брат й, граф Пиетро, в десет часа — баща й, граф Руджиеро. Говорихме за различните начини на водене на война — за сабления бой в Унгария и в Северна Шотландия… Решено е бунтът да избухне на 7 или 8 март; бих повярвал, ако преди не беше решено, че ще избухне през октомври 1820…

Прибрах се. — Четох отново Десетте хиляди; ще си лягам.

6 януари 1821. — Мъгла — снегът се топи — дъжд — кал. Невъзможно да се язди…

В осем часа отидох да направя обичайното си посещение. Слушахме малко музика — обичам музиката…

Мислих за положението на жените по времето на древните гърци — доста благоприятно. Сегашното — остатък от варварство на рицарските и феодалните времена — противоприродно, противоестествено. Те би трябвало да се грижат за дома — да бъдат добре нахранени и облечени — но да не се месят в обществения живот. Да получат добро религиозно възпитание — но да не им се дава да четат нито поезия, нито политика — само книги, вдъхващи състрадание, и готварски книги. Музика — рисуване — танц — също и малко градинарска работа, а от време на време малко полски труд. В Епир ги видях много сполучливо да поправят пътищата. Защо не, както могат да косят и да доят.

Прибрах се в къщи, четох пак Митфорд, играх с кучето си — дадох му да яде… Тази вечер в театъра в последната сцена на комедията имаше един седнал на трон принц — публиката се смя и му поиска конституция. Това, както и убийствата говорят за настроението на хората тук. Така не може да продължава. Би трябвало да има всеобща република — и вярвам, че ще има.

Гарванът куца с едното краче — чудя се какво ли е станало — някой глупак го е настъпил, предполагам. Ястребът е доста буен, котките са дебели и шумни, маймуните не съм ги виждал, откакто застудя, защото страдат, когато ги качват при мен. Конете трябва да бъдат весели — ще се кача на кон, веднага щом времето позволи. Все още е противно — италианската зима е тъжно нещо, но всички останали сезони са прекрасни.

* * *

Това беше почти същият тон, който имаше и дневникът от Лондон по времето на Корсарят. Почти, но не съвсем. Лавината не се изливаше вече с такава сила. Вътрешната борба не беше така яростна, Байрон беше по-примитивен. Бе приел безсмислието на живота, бе приел дори отегчението. Той още имаше нужда от вълнение, но не го търсеше вече в любовните приключения; пламенността му бе стихнала, косите посивели.

Защо почти през целия си живот съм бил повече или по-малко отегчен? И защо сега съм по-малко, отколкото на двадесет години, ако спомените не ме лъжат? Не знам, мисля, че това е в природата ми… Въздържанието и упражненията, на които се подлагам от време на време, не променят нищо. Силните страсти ми действуваха добре; когато бях под непосредственото им влияние — странно, но тогава духът ми беше неспокоен, а не подтиснат… Плуването също подобрява настроението ми; но, общо взето, то е мрачно и всеки ден става все по-мрачно. Това е безнадеждно, защото не вярвам да съм толкова отегчен, колкото на деветнадесет години. Доказателството е, че тогава имах нужда да играя, да пия или да правя нещо, иначе се чувствувах нещастен. Сега мога спокойно да се отдавам на унинието си…

Усещам, че ме обзема все повече една вялост, една апатия, която е по-силна от безразличието.

Вече нищо не можеше да събуди в него силни чувства. Той оставаше прекалено много англичанин, за да се радва истински на живота си в Италия, а Англия беше вече само далечен сън. Понякога звук, аромат, книга извикваха в съзнанието му миналото. Един стих от Каули:

Под стъклена вълна

и свежа, и прозрачна…

— му напомняше за миг плавно олюляващия се дънер със странни форми, който бе намерил по времето си в Кеймбридж на дъното на реката, където се гмуркаше с Лонг… „О, от улицата долитат звуците на латерна — валс! Искам да спра да пиша, за да го слушам. Свирят един валс, който съм чувал хиляди пъти на баловете в Лондон между 1812 и 1815 година. Музиката е странно нещо…“ Пред очите му минаваха сенки. Танцуващата Каролайн Лам… Той знаеше, че тази година на бала в Олмакс тя бе отишла облечена като Дон Жуан, заобиколена от множество дяволи. За нея драмата завършваше с маскарад. А за лейди Байрон той с възмущение научи, че била устроила един благотворителен бал… Устройва балове, докато мъжът й, изгнаникът, рискуваше живота си за един чужд народ. Няколко часа бе силно огорчен от това. Ако можеше да надзърне в дневника, който водеше тогава Анабела, той би прочел следното: „Излязох рано, за да погледна някогашната си къща на Пикадили. Видях от улицата стаята, в която толкова често седяхме заедно с него; имах чувството, че съм живяла там с приятел, който отдавна е починал. Никакъв спомен за отминалите ми страдания. Изпитвах само печал.“ Байрон също понякога имаше чувството, че писмата им приличат на диалози между мъртъвци. Въпреки това той продължаваше да й изпраща препоръки за Огъста: „Каквато и да е или каквато и да е била, Вие никога не сте имали причини да се оплаквате от нея. Обратното. Не можете да си представите колко много й дължите. Нейният живот и моят, Вашият живот и моят бяха две напълно различни неща. Когато завърши единият, започва другият. А сега и двата са приключени.“

Приятелите бяха далече. Хобхаус, ставайки член на Парламента като привърженик на една крайно радикална политика, беше попаднал в затвора; Флетчър откри тази новина в един италиански вестник. Байрон много се смя. Първо, защото Рошфуко (както той казваше) имаше право, че нещастията на приятелите ни винаги ни карат да се смеем, но и защото мразеше демагогията не по-малко от тиранията, на която всъщност тя беше една от формите. Той написа комични стихове по повод затворничеството на Хобхаус, който му се бе разсърдил. Скроуп Дейвис се беше разорил от комар и бе принуден да избяга на Континента. Можеше ли човек да си представи Лондон без заекването на Скроуп Дейвис? „Брюмел в Кале. Скроуп в Брюж, Бонапарт на Света Елена, Вие в новото си жилище (затвора) и аз в Равена, помислете си само! Толкова велики хора! Подобно нещо не е имало от времето, когато Темистокъл е бил в Магнезия и Марий в Картаген.“

На 22 януари 1821 година той навърши тридесет и три години.

„Утре е рожденият ми ден, по-точно днес в полунощ, idest^[9] след двадесет минути, ще навърша моите тридесет и три години!!! Ще си легна тъжен при мисълта, че съм живял толкова дълго, а толкова безплодно…“

Три минути след полунощ — „Часовникът на замъка отмери дванадесет удара“, и аз съм вече на тридесет и три години!

Eheu fugaces, Posthume, Posthume.

Labuntur anni…

Но не съжалявам толкова за това, което съм направил, колкото за онова, което можех да направя.

Аз към тридесет и трите

кретам през калта на дните.

Що ми времето дари?

Само тридесет и три.

На другия ден той написа епитафия за умрялата:

1821

година

Тук живее

погребана във вечността

на Миналото,

от която няма

Възкресение

за дните — въпреки че би могло да има

за праха, —

Тридесет и третата година

на един зле изпълнен живот,

която след

дълга, многомесечна болест

изпадна в летаргия

и издъхна

на 22 януари 1821.

През тези месеци в Равена Байрон работи много. „Дон Жуан“ бе спрян на V песен от госпожа Гичоли: „Съгласих се по молба на госпожа Гичоли да не продължавам тази поема. Тя прочете френския превод и счита, че произведението е отвратително. Това е естествено, дори от гледна точка на италианския морал, защото жените в целия свят са верни на своето франкмасонство, което се състои в илюзията за чувството, върху която пък се гради цялото им съществуване (по вина на рицарството и на готите — защото гърците са имали по-правилни разбирания); всяко произведение, което описва комичното в страстите и се подиграва на сантименталността, естествено бива отхвърлено от цялата женска секта. Не съм срещал жена, която да не обожава Русо и да не мрази Жил Бла и Грамон по същата причина… Понеже съм покорен, отстъпих.“

Графиня Гичоли, твърда защитница на традиционния романтизъм, не търпеше и най-малката проява на ерес от религията на любовта — господар на света. Когато веднъж Байрон й каза, че любовта е най-възвишената тема за една истинска трагедия, тя се възмути и го засипа с аргументи. Той никога не бе блестял в спора, особено с една жена: веднага отстъпи и направи от Сарданапал^[10] нежен любовник.

Откакто му липсваше Дон Жуан, той работеше върху трагедии — за едните се вдъхновяваше от историята на Венеция — Марино Фалиеро, Фоскари, а за другите от древната история и от Библията. Идеята да пише трагедии му дойде от новата близост с произведенията на Алфиери, защото идеалът му на анти-романтик беше да спаси английската трагедия чрез връщане към трите единства.

Но за него всяка тема, дори историческа, и всяка трагедия, дори класическа, ставаше винаги повод за откровение. Ако възнамеряваше да пише за Тиберий например, то беше с надеждата, че ще изрази собствените си чувства. „Замислил съм сюжетите на четири трагедии: Сарданапал — вече започната; Каин — метафизическа тема, нещо в стила на Манфред, но в пет действия и може би с хор; Франческа да Римини, в пет действия; и не съм сигурен дали няма да опитам Тиберий. Мисля, че бих могъл да извлека нещо от собствената си трагедия, поне за пагубното уединение и за старостта на тирана — и дори за престоя му на Капри, — като ще омекотя подробностите и ще обрисувам отчаянието, което вероятно го е довело до толкова порочни удоволствия. Защото само силен и доведен до отчаяние дух би могъл в самотата си да търси прибежище в такива ужаси — след като по това време той вече е бил старец и господар на света.“

Съчинявайки „Сарданапал“, Байрон всъщност пишеше защитна реч pro domo^[11]. Сарданапал водеше същия живот като Байрон в Палацо Мочениго и на упреците на своите приятели отговаряше с възхвала на удоволствието:

Какво за вас ще каже

Историята? „Цар Сарданапал,

наследникът на Анасиндаракс,

пи, яде и люби.“

 

Или: „Тук цар Сарданапал закла

сто хиляди от свойте врагове.

Те тука спят. Ей царските трофеи.“

На вождовете тази част оставям.

На мен ми стига туй, да облекча

аз поданиците си от гнета

на хорското нещастие…^[12]

Но от всички негови драми „Каин“ най-много разкриваше автора. Още като дете Байрон беше преследван от темата за предопределението, за човека, осъден от господа преди престъплението. Каин представляваше стремежът на Байрон под формата на драма да предаде страстния си протест срещу съществуването на злото в едно божествено творение. В първата сцена той рисуваше Адам и неговите деца след изгонването; всички обожават Йехова с изключение на Каин, който мълчи. Каин не е простил на господа. Каква е била грешката на Адам? — пита той.

Защо дървото

не бе за него посадено в рая?

И то защо тъй близо бе до него?

О, никой няма отговор на туй,

един-единствен отговор на всичко

бе неговата воля — Той е благ.

Как да узная туй? Понеже той

е благ — безгрешен следва ли да бъда?

По плодовете съдя, тъй горчиви…^[13]

Появява се Луцифер, който заявява, че е равноправен на бога. Той предлага на Каин да му покаже истинския свят, който е отвъд привидностите. Каин се колебае да напусне сестра си Ада, която е в същото време негова жена.

Луцифер:

Обичаш го по-силно от майка си и от баща си?

 

Ада:

Да! Туй също ли е смъртен грях?

 

Луцифер:

Не още! Но някога, за вашите деца, ще бъде грях!

 

Ада:

Как? Мойта дъщеря нима Енох не трябва да обича?

 

Луцифер:

Не както ти обичаш Каин.

 

Ада:

Боже! Нима са длъжни да не се обичат, ни да се пресъздават в същества, от споделената ми страст родени? Не сучат ли от същите гърди?

 

Луцифер:

Не е от мене този грях създаден, не ще е ваш, дори да искат тези, които ще ви заменят в живота.

 

Ада:

Какъв е този грях? Случайността ли превръща добродетелта във грях?

След смъртта на Авел Ангелът идва да жигоса Каин, който понася наказанието, но отрича грешката.

Аз съм това, което съм; не съм желал живот, не съм се сам създал…^[14]

Това бе викът на самия Байрон, белязан, както той вярваше, с участта на Каин и осъден като него да се скита по Земята. Той също беше убил един свой брат — по-младия някогашен Байрон. Виновен ли беше? Той беше това, което беше, той не се бе създал сам, не беше могъл да действува по друг начин и викаше в лицето на несправедливия господ: „Защо направи това с мен?“

Уолтър Скот, комуто бе посветена драмата „Каин“, прие смело посвещението, но се опита да оправдае бога: „Големият ключ на загадката е може би несъвършенството на собствените ни способности. Ние виждаме, ние усещаме силно отделните злини, които ни гнетят, и знаем твърде малко за цялостното устройство на вселената, за да разберем как съществуването на тези злини може да бъде съвместно с благосклонността на Създателя.“

Каин беше силно критикуван, особено поради неговата религиозна ограниченост. Това, разбира се, не беше творба на атеист и Байрон упорито и настоятелно го изтъкваше, но беше дело на еретик. Духовенството проповядваше навсякъде срещу този калвинистки Прометей — от Кентиш Таун до Пиза. Дори скандалът не предизвика успех. Английските читатели на трагедиите останаха разочаровани от Байрон (те бяха по-романтични от него) и той силно се огорчи. „Видяхте ли какво значи да хвърляш бисери на прасета? Докато пишех преувеличени глупости, които разваляха вкуса на обществото, те ми ръкопляскаха, а сега, когато през последните три-четири години съчиних неща, които трябва да останат безсмъртни, цялото стадо загрухтя и затропа и започна отново да се въргаля в калта. В края на краищата справедливо е да бъда наказан заради това, че им развалих вкуса, защото никой повече от мен — с първите ми творби — не е допринесъл за създаване на този надут и фалшив стил.“

Англия се отдръпваше от поета. Оставаше човекът на действието. Ах, ако можеше, да покаже на Хобхаус, който така се гордееше, че е станал член на Парламента и е бил в затвора, защото писал (без да ги подписва) памфлети срещу Канинг, че той, Байрон, не се задоволява с тези престорени прояви на смелост. Една италианска революция, в която той да може да играе важна роля, сега беше най-голямата му надежда.

През цялата зима Байрон участвуваше в конспирацията заедно с Пиетро Гамба и „братята“ Americani, плащайки едновременно с личността си и с кесията си. Ако трябваше да се крият щикове, мускети или патрони, ако трябваше да се направи тайно събрание — той предлагаше Палацо Гичоли. „Това е отлична позиция — тесни улици — защитни стени.“ Имаха ли нужда от пари? Байрон даваше. Той знаеше, че се излага на смъртна опасност. Но преценяваше, че целта си заслужаваше. „Помислете си само — свободна Италия! Подобно нещо не е имало от времето на император Август… Какво означавам «аз», ако една искра от славното минало може да бъде предадена непокътната в наследство на бъдещето?“

Характерното за Байрон беше, че ентусиазмът му и физическата смелост се съпровождаха от предпазливост и благоразумие. Той се съмняваше, че италианците ще успеят, ако не съумееха да се обединят, и непрестанно ги подтикваше да действуват методично. Идеите му за местната стратегия бяха разумни: „Посъветвах ги да атакуват на малки групи и на различни места (но в едно и също време), така че да разделят вниманието на войсковите части, които, независимо че са по-малобройни, ще разбият само благодарение на опитността си, една съвкупна маса (необиграна) в редовна битка.“

Събитията доказаха предвижданията му. В началото на месец март неаполитанците бяха разбити от австрийските войски. Кралят отхвърли конституцията, която беше обещал под клетва. Всички малки изолирани въстания бяха потушени. Хората от Равена, а също и другите градове, трябваше да се откажат от намерението си и както винаги става, революцията, която не избухна, беше най-жестоко потушена. Папската полиция състави списъци на заподозрените. Тя не посмя да включи Байрон, но за да го засегне, през юли 1821 година изсели семейство Гамба.

* * *

Госпожа Гичоли беше готова да приеме изгнанието, но не и да загуби любимия си. Къде да я последва? Тя предложи Швейцария. Но в Швейцария имаше твърде много англичани, жадни да насочват биноклите си към Байрон. Докато се колебаеше, той получи писмо от Шели, който му съобщаваше, че смята да го посети. Обезпокоен за Алегра, Шели искаше да говори с него. По време на конспирацията Байрон беше сметнал за неразумно да държи дъщеря си в тази къща, която бе станала склад на оръжия и пред която убиваха посред бял ден. Той отдавна беше решил, че тя ще бъде католичка и ще се омъжи за италианец. Вероятно по съвета на госпожа Гичоли, която беше възпитана в манастир, той бе настанил Алегра в манастира на Банякавало, близко до Равена.

Клеър беше потресена. Тя му пишеше отчаяни писма, в които го умоляваше да предаде Алегра на Шели, ако не иска да я гледа той. Но Клеър, както някога Анабела, беше от тези жени, които имаха нещастието да събуждат жестокост у Байрон. У нея се съчетаваха липсата на въздържаност, в която бе упреквал Каролайн Лам, с „проповедите на чувствата“ на лейди Байрон и както беше станало с другите две жени, той и на нея не й прощаваше жестокостта, която събуждаше у него. Твърде много я презираше, за да й повери една Байронова потомка. „Клеър ми пише най-нахални писма по повод Алегра; виждате ли какво струва на един мъж да се занимава с незаконните си деца? Ако не ми беше жал за горкото дете, щях да го върна на безбожната му майка, но това би било много лошо за него… Ако Клеър си мисли, че би могла да се меси в духовното възпитание на детето, лъже се; никога няма да допусна това… Малката ще бъде християнка и ако е възможно — омъжена жена.“ Текстът великолепно разкриваше неосъзнатия моралист, който живееше в най-скритите дълбочини на тази душа.

Шели пристигна на 6 август. Той не беше виждал Байрон след Венеция и остана учуден от духовното и физическо подобрение, което откри у него: „Той напълно е възстановил здравето си и живее по съвсем различен начин, отколкото във Венеция. Има една постоянна връзка с графиня Гичоли, която сега е във Флоренция… Флетчър е тук и подобно на сянка, която чезне и възкръсва според състоянието на своя господар, също си е възвърнал добрия вид и сред преждевременно посивелите му коси сякаш поникват нови къдри… Лорд Байрон е постигнал огромен напредък по отношение на много неща: дарование, характер, морал, здраве, щастие. Връзката му с Гичоли му се е отразила много добре. Той беше изпаднал под властта на пагубни страсти, но, изглежда, ги е надвил и е станал това, което би трябвало да бъде: добродетелен човек. Интересът, който е проявил към италианската политика, и действията му, свързани с това, са неща, за които не мога да пиша, но които ще Ви изненадат и зарадват… Той ми прочете една от непубликуваните песни на Дон Жуан, която е изключително хубава. Тя го поставя далече над всички днешни поети. Всяка дума носи печата на безсмъртието.“

От това писмо личеше искреното желание на Шели да смекчи неприязнените чувства на жена си към Байрон. Когато се виждаха в Женева и във Венеция, Шели и жена му го бяха осъдили строго. Изплъзнал се за няколко дни от влиянието на „абсурдната женска раса“, Шели искаше да се покаже справедлив. Той не се чувствуваше приятел на Байрон. Приятелството предполага една по-голяма свобода на духа. Дори за толкова безкористен човек като Шели славата на Байрон, съпоставена със собствената му незаслужена непопулярност, беше една преграда. Помежду им витаеха недобри чувства. Шели ги отблъскваше, превъзмогваше ги, но те отново вземаха връх и го тревожеха. Байрон признаваше, че Шели е най-забележителният и великодушен човек, когото е познавал, най-добрият ценител на поезия. Присъствието на Шели беше като силен и светъл пламък. Онези, които бяха усетили топлината му, щяха цял живот да чувствуват липсата му. Но в същото време Шели представляваше за Байрон един вид порицание. Пламенен, енергичен, той знаеше какво иска; сякаш знаеше дори кое е добро и кое зло. Байрон му се възхищаваше, завиждаше му и понякога скришом го гледаше с тайното желание да му открие някакъв недостатък. Какво ли би мислил Ларошфуко за тази атеистична добродетел? Ами ако Шели беше лицемерен… Но и при студената светлина на Байроновия анализ Шели оставаше безупречен.

Животът по време на престоя на Шели беше такъв, какъвто можеше да бъде с Байрон. Спане сутрин до късно, закуска, следобед разходка на кон в гората, вечер четене, нощем разговори. Шели бродеше и се забавляваше из този огромен палат, срещайки по стълбището петте пауна, трите африкански кокошки и един египетски жерав, свидетели на вечно неразрешените спорове на маймуните, котките, гарвана и сокола. По време на разговорите, които водеха, Шели разказа на Байрон за техния общ приятел, Ли Хънт, който много трудно живееше в Англия и когото Шели искаше да накара да дойде в Италия. Но с какво щеше да се занимава тук? На Байрон му хрумна една идея. От известно време той не се разбираше добре с Мъри. Беше замислил да създаде едно списание с Муър, за да публикува в него произведенията си. Муър не беше приел. Защо да не предложат на Хънт да основат тримата с Шели едно либерално списание? Едно съдружие с Байрон би било щастие за Хънт; без да даде възможност на домакина да промени мнението си, Шели побърза да пише на Хънт веднага да пристига.

Байрон го натовари също така да пише на госпожа Гичоли (която той не познаваше), за да я помоли да се откаже от Швейцария и избере за местожителство Пиза. Графиня Гичоли прие и завърши писмото си с един пасаж, който издаваше безпокойство и вълнение: „Синьор, добрината Ви ме кара да Ви помоля за една услуга. Бихте ли я изпълнили? Non partite da Ravenna senza Mylord…“ Да не заминавате от Равена без милорда… Тя знаеше колко опасно е да се остави Байрон сам. Но онзи, който имаше най-малко доверие в Байрон, беше самият Байрон. Той се познаваше добре, страхуваше се от слабостите си и предвиждаше, че ако остане да живее в Равена без Шели и без Гичоли, щеше отново да се отдаде на разгул. Той дълго време настоява пред Шели да остане при него. Но Шели беше дошъл да види Алегра. Той замина да я посети в манастира и после се върна в Пиза.

Графиня Гичоли и семейство Гамба наскоро го последваха и одобриха жилището — Палацо Ланфранки, — което Мери бе наела за Байрон. Но той ги накара да го чакат цели три месеца. Както някога, по време на годежа си, така и сега той ставаше „все по-малко нетърпелив“. Нямаше късмет — всеки път, когато обикнеше една страна, град или къща, някоя жена го изтръгваше оттам. Той се бе привързал към Равена; хората от народа го боготворяха, духовниците го покровителствуваха, защото той изваждаше големите си стенни килими в дните на процесии; там той пишеше с удоволствие, изобщо се чувствуваше много добре. Отлагаше заминаването си от седмица на седмица. Графиня Гичоли беше спечелила симпатиите на Мери Шели, която я съжаляваше. „Графиня Гичоли — пишеше Шели — е една твърде хубава, сантиментална и наивна италианка, която е пожертвувала огромно богатство заради любовта си към Байрон и която, ако добре познавам приятеля си и нея, и човешката природа, ще има в бъдеще неведнъж случай да съжалява за своята безразсъдност.“

Междувременно в Палацо Гичоли Байрон работеше над една мистерия^[15] — „Небето и Земята“, основана на легендата за демоните, които според Библията обичат земните момичета. Демоните, подобно на Каин, занимаваха много отдавна неговата мисъл. Мебелите вече бяха заминали за Пиза; Байрон имаше само една маса и един дюшек. Сред прахоляка и шума от опаковането на багажа той съчиняваше хорове на духовете и песен за Архангела. Най-после, на 29 октомври, се реши да напусне Палацо Гичоли и да отиде при своята любовница.

На път за Пиза той остана смаян и развълнуван от срещата в Болоня с един приятел от детинство, лорд Клеър. „Тази среща заличи за миг всички години, които бяха изтекли между днешния ден и дните в «Хароу». Това беше ново, необикновено за мен усещане, като че ли излизане от гроб… Клеър също беше силно развълнуван — дори на вид повече от мен; защото можах да почувствувам, че сърцето му бие по върха на пръстите му, докато собственият ми пулс не издаваше подобен признак… Бяхме само пет минути заедно, и то на един главен път, но ми е трудно да си спомня някой час от моето съществуване, който да е бил по-значителен за мен от тези пет минути.“

Животът наистина е изтъкан от сънища. Минават и преминават личности, които запълват дните, вдъхват ревност, любов, страх. Образите им избледняват. Човек мисли, че са изличени. А те се появяват изведнъж живи и здрави при една среща на две пощенски коли насред чуждестранния, прашен и нагорещен път.

По време на това пътуване той срещна и силно измършавелия Роджърс. Те заедно посетиха музеите на Флоренция, но Байрон не обичаше музеите и се раздразни от любопитството на английските посетители. Прекосявайки Болоня, той заведе Роджърс на гробището Чертоза, където живееше гробарят с хубавата дъщеря. „Този човек — писа Байрон на Хобхаус — имаше голямо желание да задържи Роджърс за колекцията си от скелети.“

Шели отново беше писал на Байрон в момента на заминаването му с молба да доведе Алегра, която сега, в Банякавало, щеше да остане много далеч от всички, които я обичаха. Но Байрон пристигна сам. Всъщност не съвсем сам. Защото в една клетка, закачена под колата, го придружаваше стадо гъски. При цялото си подигравателно отношение към Англия той бе привързан към дребните неща от старите обичаи на страната си. Искаше да има малки хлебчета с кръст на разпети петък и печена гъска на Архангеловден. Така че бе поръчал да му купят гъска и от страх да не бъде много слаба я бе хранил лично с ръката си един месец предварително. Но той така се бе привързал към гъската си, че когато дойде денят, отказа да му я сготвят. После реши, че не бива да я лишава от семейните радости, и оттогава започна да пътува с четири гъски. Така Шопенхауер, който мразеше хората, се бе разнежил на франкфуртския пазар от тъжния вид на един орангутан.