Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Byron, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
forri (2011)

Издание:

Андре Мороа. Байрон

Преводач: Мария Дагорова

Редактор: Мария Арабаджиева-Тричкова

Редактор на стиховете: Марко Ганчев

Художник: Радина Цачева

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Йорданка Йовчева

Излязла от печат септември 1985 г.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

XXII
Женитба

Дали Петрарка за Лаура щеше сонети да реди, ако съпруг й беше[1]?

Байрон

 

И така, той беше доста горд от завоеванието си, но не можеше да се реши да замине за Сиъм. Претекстът беше Хансън, недоверчивият адвокат, който искаше да бъде направен добър проект за брачен договор. Макар и потънал в дългове, Байрон не желаеше брак по сметка. Той естествено бе доволен, че може да прибави и някоя рента към недостатъчния си доход, но в условията, които предлагаше, беше доста щедър. Сър Ралф Милбанк, някога твърде богат, беше пръснал много пари около избирането си в Парламента. Той даваше на дъщеря си зестра от хиляда лири рента, като триста от тях щяха да бъдат джобни пари на лейди Байрон, а седемстотин — за лорд Байрон до края на живота му. Един ден Анабела щеше да наследи от лорд Уентуърт седем или осем хиляди лири доход, който според закона трябваше да се раздели между нея и Байрон. Байрон от своя страна узаконяваше чрез договор един капитал от хиляда лири върху стойността на Нюстед за жена си, което правеше по две хиляди лири доход.

Всички тези преговори оставиха тягостно впечатление у Байрон и у приятелите му. Хансън и Хобхаус решиха, че Милбанкови са алчни. Лейди Мелбърн обяви Хансън за непоносим. Байрон държеше най-вече да се знае, че мис Милбанк няма нищо общо с тези спорове. А за него не можеше да се каже, че се жени заради богатството й, защото увеличението на дохода, което печелеше от този брак, беше твърде ниско в сравнение с увеличението на разходите, които щяха да доведат домакинството и децата. Не, той се женеше за нея заради „сензацията“, заради нуждата, която изпитваше от „съветник“, а и заради това, че понякога мислеше, че я обича по свой начин. Но нищо не му беше по-досадно от отиването до Сиъм, за да види „стария си татко и старата си майка“ и да играе ролята на класически ухажор. „Иска ми се да се събудя една сутрин и да разбера, че вече съм се оженил.“ Може би от стеснителност? Или от смътен страх пред едно бъдеще, което щеше да бъде толкова различно от миналото. Непреодолимо противно му беше да се раздели с това, което имаше. Но най-вече стеснителност. Байрон до лейди Мелбърн: „Щом мога да тръгна, ще замина за Сиъм, но се чувствувам някак странно — не по отношение на нея, а на пътуването; нищо друго освен стеснителност и онази омраза към чуждите хора, която никога не съм могъл да преодолея.“

Докато чакаше да тръгне, той се радваше по детски на последните си ергенски седмици в тази прекрасна лондонска есен. Живееше в Олбани, в едно очарователно уединение; но почти всяка вечер прекарваше у младия банкер Дъглас Киниър, близък приятел на Хобхаус. Там идваше и Том Муър, когото караха да сяда пред пианото и да пее ирландските си песни. Киниър имаше великолепно бренди, от което Байрон изпиваше няколко чаши и ставаше сантиментален. Муър пееше за Изгубената любима; Байрон, замечтан, мислеше за Огъста и за Мери Чауърт. Музиката, също както ароматите, имаше способността да го отнася в миналото и му припомняше с такава сила различни сцени от неговия живот, че отстраняваше напълно настоящето.

Горката Мери, новините от нея бяха тъжни. Тя беше получила пристъп на нервно разстройство. Това й се бе случило в Хейстингз, в същата къща, в която Байрон бе живял с Огъста. Бяха я довели в Лондон. Говореше се, че състоянието й било тежко и че трябвало да я затворят… Една омъжена Офелия? Още една драма — пак сред хората, които бе обичал. Той наистина не им носеше щастие… Актьорът Кийн имитираше добре, беше смешен; Огъста също добре имитираше… Пристигаше боксьорът джентълмен, Джексън, като движеше мускулите си под бродираната дреха. С него Байрон се превръщаше в дете, в ученик, който непрестанно иска да се харесва. Споменаваше известни боксьори, опитваше се да анализира стила им. Чаша бренди, и очите на Байрон се изпълваха със сълзи. Киниър и Хобхаус се смееха като луди. Късно през нощта караха Муър отново да сяда пред пианото. Той пееше:

Аз дните си загубих,

откакто с жар се влюбих

в една жена

от светлина —

сърцето си погубих.

Бе глупост, че ми стига

очи към мен да вдига —

от този ден

са те за мен

единствената книга.

Туй вечно ли ще трае?

В сърцето ми сияе

рояк лъчи

от две очи —

то гордо от това е.

Напразно се старая

раздяла да желая;

спи мъдростта

от прелестта,

с която ме омая!

Горката Мъдрост, тя наистина спеше… Имаше нещо дълбоко в привидно лекомислената песен, която пееше Муър. И той, Джордж Гордън Байрон, Лошия лорд, също се готвеше да се свърже с Мъдростта. Имаше ли чувството, че става друг човек? Не, и започваше вече да се страхува да не би всичко това да се обърне на лошо.

* * *

Най-после, в началото на ноември, той се реши да замине за Сиъм… Едно малко морско пристанище: няколко рибарски хижи и един скалист плаж. Къщата на Милбанк не беше далече от морето. Когато колата на Байрон спря пред входа, Анабела беше в стаята си и четеше. Тя слезе и го завари сам до камината в салона. Протегна му ръка, която той целуна. И двамата мълчаха. Накрая той съвсем тихо каза: „Не сме се виждали отдавна.“ Тя промълви, че трябва да потърси родителите си, и излезе.

Още от първата среща семейният живот в Сиъм пробуди силно развитото у Байрон чувство за смешното. Тези три същества бяха естествени, весели и сърдечни, но щастието и непринудеността на дадени хора често остават чужди на други. Хуморът на Байрон, много по-близък до този на първомайстора Суифт, Отколкото до хумора на „Уейкфилдският викарий“[2], беше от съвсем друг вид в сравнение с веселостта на Милбанкови. Байрон се смееше на религията, на правителството, на лудостта на хората и на техните пороци. Милбанкови се забавляваха с невинни шеги за бълхи, крака, храна.

Въпреки всичко сър Ралф спечели благоразположението на зет си. Той беше отегчителен, разказваше безкрайни истории, но се държеше като „истински джентълмен“ и играеше добре общоприетата роля на тъст. Лейди Милбанк никога не се бе харесвала на Байрон. В дома си тя му се видя още по-непоносима — раздразнителна, властна. От всичко тя най-много мразеше лейди Мелбърн. Обичаше деловите занимания. Искаше да управлява дъщеря си и мъжа си, които тогава бяха в съюз против нея.

Но и самата Анабела разочарова Байрон. Щом я видя, той разбра, че се е излъгал. Когато беше далеч от жените, той си изграждаше около тях цели романи. Ако не ги видеше повече, те заемаха кротко своето място в музея на починалите божества, какъвто представляваше душата на Байрон; но трябваше ли да играят лично ролята, която той им определяше — почти винаги свръхчовешка, — те бяха загубени. От Анабела, дявол знае защо, той очакваше да бъде едновременно и съблазнителна, и силна, способна да го накара да я обича и да го ръководи. Не един поет е мечтал, подобно на него, за същество, което да има очарованието на любимата заедно с мъдрия весел нрав на приятелката. Но когато една жена е влюбена, тя носи всичките слабости на любовта. Това именно Байрон не можеше да разбере, особено когато се отнасяше до Анабела.

Една мълчалива, ужасно мълчалива, свежа, но не много хубава девойка го гледаше изпитателно, с което го смущаваше безкрайно. Тя го сравняваше с абстрактния образ на гениален, добродетелен човек. Той го чувствуваше и това го притесняваше. И най-вече — тя беше прекалено интелигентна; анализираше всичко, което й казваше. А той говореше всичко, което му идеше наум, „колкото да не се прозява“. От неговите грубовати остроумия, на които лейди Оксфорд се смееше, а Огъста никога не слушаше, Анабела извличаше научни изводи. Най-малката промяна в тона се подлагаше от математичката на анализ за вероятностите на чувствата. От любовта тя правеше уравнение. Характерите им бяха ту много сходни, ту не достатъчно. Тя го заливаше с хубави чувства. После се преструваше, че е завладяна от скрупули; искаше да разваля годежа; разболяваше се, между другото всеки трети ден, кой знае от какво. С трезвия поглед на човек, който не е влюбен, Байрон я проучваше и реши, че тя е „изключително добра“, но притеснителна личност, склонна постоянно да се самоизмъчва и (това, което най мразеше у жените) романтичка. Той винаги бе казвал: „В брака търся другарство — по-скоро приятелство, отколкото любов.“ В тази къща от сутрин до вечер се говореше само за душевни вълнения. Почувствува се отново както по времето на Каролайн Лам и няколко дена мисли, че този брак никога няма да се осъществи.

Той често бе обсъждал със старата си съветничка, тактичната лейди Мелбърн, онова, което те наричаха на смях „успокояващият метод“, единственият, както я бе учил лорд Мелбърн, който може да има успех пред жените и който се състои в това да замениш думите с жестове, доводите с милувки и отговорите с целувки. „Наистина — и между нас казано — много е забавно; тя е като дете в това отношение и ако човек я погали, може веднага да я направи мила и да подобри настроението й…“ Анабела изглеждаше по-чувствена, отколкото бе допускала старата леля. За това Байрон имаше все още само бегли догадки, „но все пак наблюденията ми водят натам. Тя не може да си даде сметка, а и аз не бих могъл, ако нямах навика да се вглеждам внимателно в такива случаи и в най-дребните белези, но естествено не й казвам нищо за откритията си“.

Скоро стана ясно, че „успокояващият метод“ при Анабела даваше сигурен резултат — накара я да се влюби още повече в Байрон. Обществото и леля й Мелбърн дълбоко се бяха заблудили, че е студена поради добродетелността й. Студени са жените, които правят от любовта игра. Анабела, която през цялото си моминство се бе пазила за чувството, което искаше да бъде единствено, се отдаваше сега, считайки, че го е намерила, с целия устрем на тялото и душата си.

Първото й писмо след посещението на Байрон беше едновременно смирено и страстно: „Скъпи Байрон, ако се разкайвам, няма да имате удоволствието да го узнаете. Ако настоящата ни — надявам се, последна — раздяла Ви спестява тревогата, която смутеното ми лице понякога Ви причиняваше, толкова по-добре… Напълно сигурен ли сте, че Ви обичам? Защо се бяхте усъмнили? Това е единствената Ви обида към мен. А за моите не трябва много да мисля. Бих искала да сме женени; тогава ще вложа цялото си старание и няма да споря със себе си за хиляди неща, които са Ви безразлични. Надявам се, че ще ми напишете един урок. Ще го науча con amore… Искаш ли да ме приемеш в сърцето си, в това сърце, което ще бъде моят подслон, «докато смъртта ни раздели»? Не ме гони принудително, както ме бе заплашил. Винаги твоя“. А на другия ден бе добавила: „Мой Байрон, аз наистина не бях това, което съм, докато бяхте тук… Преди окончателно да ме прецените, почакайте да видите какво представлявам. Аз съвсем не съм сериозната, нравоучителната, катастрофалната личност, каквато може би съм Ви се сторила — такава съм само под влияние на силно безпокойство… Тези, които ме познават отблизо, имат много повече основание да се оплакват от неблагоразумието ми, отколкото от благоразумието…“

Горката Мъдрост, както пееше Муър, горката Мъдрост, която, за да се хареса, винаги търси маската на Неблагоразумието, а тя не й отива. Анабела, влюбената девица, подписваше писмата си с „твоята съпруга“. Отговорът пристигна от имението на Огъста — Сикс Майл Ботъм — и бе подписан: „Ваш предан Байрон“. Той я питаше, докато бе още време, дали е сигурна, че няма да съжалява. „Ще бъда много щастлива — отговори тя, — връщане назад няма… Аз Ви желая, мой Байрон, с всеки изминал час Ви желая все повече. Възвърна се цялото ми доверие във Вас, за да не изчезне никога повече.“ Така да бъде. Жребият бе хвърлен. Тя желаеше своята гибел.

Той бе обещал. Crede Biron.

* * *

На заминаване й бе казал, че тази раздяла ще бъде кратка, но изминаха седмица, две… Байрон все още не се връщаше в Сиъм. Той беше в Лондон и пиеше брендито си при Киниър. Нямаше вече никакъв претекст. Анабела напразно пишеше, че баща й съчинявал сватбена поема, че всичките й братовчеди Милбанк изпратили подаръците си, даже и Каролайн (Timeo danaos et dona ferentes[3] — беше отговорил Байрон), че сватбената торта била вече направена, че всичко било готово за големия „спектакъл“ и че ако годеникът не се реши да дойде, ще трябва да се съкрати ролята на съпруга, както на Датския принц в Хамлет… Напразно, станала по-смела, тя му пишеше, че ако още се бави, ще го посети тези дни в Олбъни. Заплаха — и шеговита, и сериозна. Тя страстно желаеше отново да го види. Писмата й вече не бяха писма на хубава, набожна и културна девойка. Под различни форми тя само повтаряше: Обичам Ви. „Ако съм Ви изглеждала най-мълчаливата жена на света, докато бяхте тук, то е, защото не можех да мисля за нищо друго.“

Байрон накара да отложат сватбата под предлог, че Хансън още не е намерил купувач за Нюстед. Те все пак не можеха да се оженят, без да имат достатъчен доход. Мис Милбанк възрази: било й безразлично, ако живеели по-скромно, не им трябвало голямо богатство. Нека само Байрон по-скоро да отива. Родителите й започнаха да разбират, че той не бърза много. Сър Ралф влизаше непрестанно в стаята на дъщеря си и търсеше рими за сватбената поема. „Татко казва: «Бягайте, дълги мигове, докато той се върне!», а майка ми шие още по-усърдно, откакто споменахте за следващата събота. Скъпи мой, Вие и щастието ще пристигнете едновременно…“ „Що се отнася до щастието — отговори той с ужасния си здрав разум, — твърде самонадеяно е чувството за сигурност в непрекъснатото блаженство, още повече, че то зависи по-малко от хората, отколкото от нещата…“ Няколко дни преди женитбата той пак я помоли да размисли. И накрая, на 23 декември: „Скъпа Анабела, ако ще се срещаме, то нека да бъде за женитбата ни… Ако е трябвало да решаваме дали да се откажем, да сме го решили по-отдалеч.“ Може би за колебанията му допринасяше до голяма степен съжалението му да се откаже от Огъста, която продължаваше да му пише нежни, несвързани и пълни със символични кръстчета писма.

Байрон беше помолил Хобхаус да му бъде свидетел и да пътува заедно с него в пощенската кола. Преди заминаването те отидоха да вземат разрешителното за брак. Байрон попита чиновника, който му го предаде: „Кажете ми, господине, какво е съотношението между хората, които идват при вас първо за женене, а после за разженване?“

Бяха се споразумели пътуването да трае два дни, но годеникът използуваше всички възможности, за да се бави. На минаване през Сикс Майл Ботъм реши да спре за един ден при Огъста и понеже искаше да остане сам с нея, изпрати Хобхаус в Нюмаркет. Така той прекара Коледа със сестра си и оттам написа последното писмо до Сиъм: „Стигнах в пътуването си дотук така разгорещен, както може да бъде човек от любов, когато термометърът е под — господ знае колко… Получих разрешителното… Доста странно писание, което обаче ни позволява да се оженим в къщи; моля Ви, нека така да направим. Сигурен съм, че ще хванем хрема, ако коленичим другаде… Огъста изглежда много добре… Желая Ви радост и mince-pie[4]. Коледа е!“

Байрон и Хобхаус тръгнаха за Сиъм на 26-и и пътуваха в сняг и дъжд цели четири дни. „Годеникът, който все по-малко бърза“ — казваше Хобхаус. Цялата къща беше обезпокоена от закъснението им. Почти болна от тревога, лейди Милбанк се бе качила в стаята си, за да си легне. Анабела избухна в плач в момента на влизането им. Силно смутен, Хобхаус напразно търсеше извинение. Всъщност нямаше никакво друго освен нежеланието на приятеля му да побърза. За да отклони вниманието и наруши надвисналото като облак мълчание, той разопакова своя подарък: това бяха Пълните съчинения на Байрон, подвързани с жълт марокен. Хобхаус разглеждаше с любопитство годеницата. „Не е много хубава — мислеше той, — доста зле облечена, с прекалено дълга рокля, макар че глезените й са хубави.“ И най-вече беше ужасно мълчалива, но имаше вид на скромна и разумна. Изглеждаше влюбена в Байрон и през цялото време го гледаше с възхищение, от което онемяваше. На вечерята говори само сър Ралф, тъй като лейди Милбанк не можа да слезе. Хобхаус го намери малко бъбрив, но добродушен; имаше и известно чувство за хумор. Присъствуваха и двама духовници — преподобният мистър Уолис, енорийски пастор на Сиъм, и преподобният Томас Ноуъл, енорийски пастор на Къркби Малъри.

Поведе се разговор на църковни теми. Сър Ралф разказа някаква история за епископа на Дъръм, който бил сноб и писал на сина на един лорд: „Приятелството, което изпитвам към лорда, Вашия баща, и специалния случай, който ме изправи пред лорда, моя бог…“ После дълго говори за Кентърбърийския архиепископ. Байрон и Хобхаус се споглеждаха. На ставане от масата Байрон каза на приятеля си: „Спомням си, че на една вечеря лейди Каролайн запита Джордж Лам: Джордж, коя е седмата заповед[5]?“, а Джордж отговори: „Ти няма много да се разтревожиш от нея.“

На другия ден сутринта, 31 декември, Хобхаус слезе пръв и отиде да се разходи на морския бряг. Беше ясен и хубав зимен ден. Той загледа вълните с тъга. Не очакваше нищо добро от този брак. Въпреки това Анабела му ставаше симпатична; след като я бе гледал цялата вечер, той бе започнал да разбира, че човек може да я обича или поне да изпитва съчувствие към нея. Вечерта мъжете направиха смешна репетиция на церемонията. Хобхаус игра ролята на мис Милбанк, Хоър на сър Ралф, а Ноуъл — на свещеник. Към полунощ отидоха да погледат морето, после си пожелаха честита Нова година. Вечерта беше много весела.

На 1-ви януари Байрон и Хобхаус се разхождаха заедно на брега на морето. Денят им се видя дълъг и мрачен. След вечерята Байрон каза: „Хобхаус, това е последната ми нощ: утре ще принадлежа на Анабела.“ На другия ден — 2-ри януари, определен за сватбата, като се събуди, Байрон съгледа приготвената от Флетчър сватбена дреха и видът й го накара да помръкне. Когато слезе за закуска, свари Ноуъл в свещенически одежди, а лейди Милбанк толкова развълнувана и трепереща, че не можа да им сервира чая. Миг по-късно пристигна Хобхаус с бели ръкавици. Прислужниците подреждаха в салона възглавнички на пода — две от тях бяха поставени малко по-напред за младоженците. Байрон отиде да се поразходи в градината, като поръча, щом приближи моментът, да го повикат. Накрая слезе Анабела — в семпла бяла муселинена рокля и без нищо на главата. Изглеждаше напълно овладяна. Придружаваше я гувернантката й, мисис Клеърмонт. Извикаха Байрон. Той влезе и коленичи до годеницата си. Възглавниците бяха твърди и той направи гримаса, която му придаде набожен и съсредоточен вид. Преподобният Томас Ноуъл извършваше обреда. Анабела, спокойна, с обърната към Байрон глава, втренчено го гледаше.

Той нито чуваше, нито виждаше. Пред очите му сякаш се беше спуснала мъгла. Мислеше (бог знае защо) за сцената на раздялата си с Мери Чауърт. Припомняше си стаята в Анзли, дългата тераса, поляните, хубавото лице, което сега се гърчеше от ужасната лудост. Изтръгнаха го от мислите му с думите, които трябваше да повтори: „… Удостоявам те с всичките си земни блага.“ Погледна полуусмихнат Хобхаус. Камбаните на малката църква забиха. Няколко изстрела на пушка се чуха от градината. Преподобният Томас Ноуъл замлъкна. От гласовете, които го поздравяваха, и ръцете, които стискаха неговата, Байрон разбра, че е оженен.

Новата лейди Байрон изчезна за малко, за да смени роклята си, и пристигна, облечена в оловносива пелерина, поръбена с бяла кожа. Върху червеното лице на сър Ралф бе изписано вълнение; очите на лейди Милбанк се напълниха със сълзи; верен на задълженията си, Хобхаус настани младоженката в колата. „Желая ви много години щастие“ — каза той. „Ако не бъда щастлива — отговори тя, — вината ще бъде моя.“ На свой ред Байрон се качи в колата, като силно стисна ръката на Хобхаус. Кочияшът затвори вратичките. Байрон сякаш не се решаваше да пусне ръката на верния си приятел. През прозорчето на колата той отново я хвана и когато конете потеглиха, още я държеше. Хобхаус, натъжен, остана сам с родителите на Анабела. Лейди Милбанк го попита дали се е държала достатъчно добре, сякаш беше майката на Ифигения. „А аз — каза Хобхаус — имах чувството, че съм погребал приятел.“

Бележки

[1] Из „Дон Жуан“ — песен трета, строфа 8-а. — Б.пр.

[2] Най-популярното произведение на писателя Оливър Голдсмит (1703–1774). — Б.пр.

[3] Страхувай се от данайците и когато носят дарове (лат.). — Б.пр.

[4] Коледна пирожка, напълнена със смес от скълцани стафиди, портокалови кори и други подправки. — Б.пр.

[5] Седмата заповед гласи: „Не прелюбодействувай!“ — Б.пр.