Андре Мороа
Байрон (35)

XXXV
Хамлет и Дон Кихот

Пътят на Крайностите води до Палата на Мъдростта.

Блейн

Маврокордато и Станхоуп бяха обещали на Байрон, че гръцката флота ще охранява преминаването му до Мисолонги, но Станхоуп и Маврокордато не бяха големи организатори и двата кораба, които превозваха Байрон и имуществото му, срещнаха само турската флота. Корабът на Гамба беше заловен и отведен в Патрас за разследване, а Байроновият успя да се измъкне на север и след едно опасно преследване намери подслон зад едни скали в откритото море край Драгоместри. Турците можеха да го проследят дотам, а той имаше със себе си само четирима души, които бяха в състояние да се бият. Байрон изпрати вест до полковник Станхоуп с молба да дойдат да го намерят: „Аз малко се безпокоя, че съм тук, не толкова заради себе си, колкото за едно гръцко момче, което е с мен, защото Вие знаете каква ще бъде участта му, и ще предпочете да го нарежа на парчета заедно със себе си, отколкото да го оставя на тези варвари.“ Гръцкото момче беше Лукаш, когото Байрон бе взел от Кефалония.

В Драгоместри той чака три дни. Флетчър страдаше от силна хрема и Байрон му бе отстъпил единствения дюшек на кораба. За подобни случаи на внимание Флетчър казваше: „Моят господар може би е много странен, но има безкрайно добро сърце.“ Байрон прекара там 2 януари, деня на годишнината от брака му, който за него винаги беше ден за размишление. На 4-ти Маврокордато изпрати хора, които го съпроводиха до Мисолонги.

Градът Мисолонги е разположен в края на една недълбока лагуна, по която могат да плават само малки плоскодънни кораби. Верига от острови — най-главният от които, Василидии, служеше за крепост — разделя лагуната от морето. На 5 януари сутринта Байрон облече хубава червена униформа, която бе заел на тръгване от Кефалония от полковник Дъфи, от 8-и полк, качи се в една малка лодка и през лагуната се отправи към града. Посрещнаха го с артилерийски залпове, пушечни изстрели и гръмка музика. Тълпа от войници и граждани се бе струпала на площада, когато той слезе от лодката. Полковник Станхоуп и принц Маврокордато го посрещнаха пред вратата на неговата къща. Гамба, избягал по чудо от турците в Патрас, „с мъка сдържа сълзите си“ пред тази трогателна сцена.

Мисолонги беше град на рибари, построен под морското равнище. Тръстикови поля ограждаха града и в дъждовния сезон самите улици се превръщаха в блата. Никакво отводняване не беше възможно; застоялата вода не мръдваше от нивото на къщите. И въпреки това Мисолонги имаше особено, невиждано очарование; полупотопен в морето, този град приличаше на Атлантида, откъснат напълно от света. Овчари, облечени в кози кожи, живееха в колиби сред тръстиките, в подножието на „виолетовите“ планини. Всичко миришеше на сол, на риба и на тиня. Къщата на лорд Байрон беше една доста висока постройка, в която вече живееше полковник Станхоуп. От прозорците гледката беше хубава: след мътната гладка повърхност на лагуната се виждаше черното очертание, образувано от веригата на островите, над които стърчаха малки наколни жилища и се открояваха на небето, кацнали на тънките си колчета. В далечината, при хубаво време, се забелязваше Кефалония, където Байрон се бе чувствувал щастлив. Флетчър, Тита, Лега Замбели, всички се опитваха да придадат по-добър вид на мръсното жилище на лорд Байрон. На стените той самият окачи колекции от стари оръжия. В голямата зала на приземния етаж настани една сулиотска охрана. Навън в кафенетата на Мисолонги войници с бродирани елеци и бегълци се нагрубяваха едни други. Човек трябваше да има голямо въображение, за да може да си представи Гърция от времето на Леонид^[1].

Байрон прецени положението хладнокръвно. Принц Маврокордато, неговият съюзник, беше почтен човек, но без авторитет пред хората си. Градът беше пълен с вечните сулиоти, които гладни и зле платени от гръцкото правителство, представляваха по-непосредствена опасност от турците. Войната за независимост не ги интересуваше. Те винаги са били наемни войници. „Произнасяха с въздишка името на Сули“ и гледаха на север, където понякога над облаците се виждаха скалите на тяхната родина. Маврокордато, който се страхуваше от тях, помоли Байрон той да ги наеме.

Продължаваха да чакат „кораба «Арго»“, по който лондонският комитет трябваше да изпрати артилерия и пиротехници. Трябваше спешно да се наберат специалисти, които при пристигането на оръдията да могат да ги обслужват. За тази цел Байрон откри подписка със сто лири и се опита да увлече и някои германци и шведи. Самият той се проявяваше като добър войник и ходеше всеки ден в блатистата местност, за да присъствува на обучението на своята бригада. „Нищо не ме отегчава толкова много — казваше той на Гамба, — но търпението е абсолютно необходимо. Нямам голяма надежда за успех и все пак нещо трябва да се прави, ако ще и само за занимание на дружините, за да не им позволим да се разпуснат и да всеят смут.“

Най-съблазнително му се струваше превземането на град Лепанто, разположен на северния бряг на Коринтския залив, зает все още от турците. Байрон изпрати двама от своите офицери, един англичанин и един германец, да проучат укрепленията на Лепанто. Гарнизонът беше албански и не бе получавал заплата цели шестнадесет месеца. Албанците заявиха на пратениците на Байрон, че ще се предадат доброволно, ако им се обещае прилично възнаграждение и им пощади живота. Следователно обсадата беше лесна и в същото време поради известността на Лепанто успехът щеше да помогне за получаване на заема, който гърците се опитваха тогава да вземат от Англия.

Времето беше ужасно, дъждът валеше непрестанно и понеже беше невъзможно да се язди по разкаляните улици, Байрон и Гамба се разхождаха по лагуната с лодка, говорейки си за войната срещу Лепанто. Байрон призна, че няма никакво доверие в своите войници, но считаше, че за да ги държи в подчинение, трябваше да се преструва, че ги уважава. Искаше той самият да ги поведе в атаката. „Преди всичко — казваше той — тези полуварвари не трябва да се съмняват в личния ти кураж.“ Маврокордато му предложи титлата archistrategos, или главнокомандуващ, на което той се смя заедно с Гамба, както правеше винаги, когато се страхуваше от присмеха на другите, но беше доста поласкан.

Чисто политическата дейност на полковник Станхоуп, неговият колега от комитета, го вбесяваше. Станхоуп, когото Байрон наричаше типографски полковник, считаше за по-важно да даде на гърците вестници, пълни с напредничави идеи, отколкото армия. Той гледаше да основава училища и вярваше, че свободата на една страна се осигурява чрез запознаване с теорията за свободата. Байрон не искаше и да чува за други училища освен за една школа за артилерийска подготовка. Станхоуп имаше план за реорганизиране на пощата, план за изграждане на образцови затвори, план да направи Бентъм апостол на гърците. „Може би е светец — казваше Байрон, — но не е войник.“ Байрон се съгласи да даде сто лири за вестника, но каза на принц Маврокордато, че ако е на негово място, би създал цензура. Станхоуп пламна: „Ако Ваше благородие казва това сериозно, аз считам за мой дълг да предам тази работа на английския комитет, за да му покажа колко трудна е задачата да дадеш свобода на Гърция, когато Ваше благородие хвърля силата на огромния си талант в обратна посока.“

Байрон отговори, че е привърженик на свободата на печата, но не в едно примитивно и леснозапалимо общество, че свободата е превъзходно нещо във Великобритания, където един вестник се противопоставя на друг, но когато един печат се състои само от един вестник, той не може да бъде свободен по същество. Първият брой на Greek Chronicle доказа, че е бил прав. Една статия съобщаваше на сулиотите, че Бентъм е най-великият човек на времето и може би на всички времена. Външната политика на полковника беше опасна. Тръгвайки на война срещу Свещения съюз, той окуражаваше унгарците да тръгнат по примера на гръцката революция. Байрон мразеше повече от всеки Свещения съюз, но считаше за глупаво да се уронва престижът на гръцката революция в европейските революционни движения.

Поетът военен специалист и въображаемият войник се сблъскаха. „Странно е — казваше Байрон, — че войникът Станхоуп е привърженик на борба с турците чрез перо, а аз писателят — чрез сабя.“ Станхоуп признаваше лоялността на Байрон: „Той не притежаваше нито педантизъм, нито престореност; беше естествен и чистосърдечен като дете. Беше търпелив слушател и, общо взето, много внимателен човек; в рицарството си стигаше до донкихотовщина.“ Всички, които живееха тогава с Байрон, виждаха в него онова, което беше открила лейди Блесингтън и което бе отрекъл Трилони — „един великодушен характер“. Той бе разбрал още с пристигането си в това царство на Калта и Раздора, че приключението няма да бъде нито бляскаво, нито живописно. „Аз съм дошъл тук не за да търся приключения, а да помогна за възраждането на един народ, който дори в падението си е достоен за моето приятелство.“

За да дава пример, той си налагаше да живее с обикновените дажби на гръцките войници. Както в Равена, така и тук, Байрон бе станал популярен сред селяните от околностите на Мисолонги. Макар че непрестанно бе изложен на опасност сред тези буйни хора, които влизаха в къщата му, призоваваха го за свидетел, заплашваха го, той не губеше енергията и спокойствието си. Гръцки моряци от островите проникнаха чак в спалнята му, за да искат, и то с нахален тон, да им бъде предаден един пленник. Байрон, който бе наредил човекът да бъде поставен на сигурно място, им отказа. Моряците заявиха, че няма да напуснат стаята без техния турчин. Байрон насочи срещу им зареден пистолет; като го видяха толкова решителен, те излязоха. Няколко пъти той връщаше затворници в Патрас, за да ги спаси. Във всички планове на военните операции искаше да има най-опасния пост. „Колкото за личната ми сигурност, за това изобщо не трябва да се мисли и считам, че, общо взето, човек е еднакво сигурен на едно или на друго място; в края на краищата по-добре е да свърши от куршум в тялото, отколкото от лекарства.“

Понякога съжаляваше, че е дошъл. Един ден, получавайки едно закъсняло писмо от Хобхаус, в което той го съветваше да не напуска Кефалония, освен с голяма предпазливост, той каза: „Твърде късно! Това е все едно да кажеш на някой мъж да се пази от жена си, след като вече се е оженил.“ Но съжалението бързо го напускаше. Казваше, че предпочита да бъде в Мисолонги и да води мизерен живот, отколкото да пее и да пие цяла нощ в някой лондонски салон, както правеше Том Муър. „Бедността е страдание, но човек може би трябва да я предпочете пред глупавите развлечения на така наречените висши класи, лишени едновременно и от сърце, и от разум. Аз съм щастлив, че се измъкнах оттам, и съм решил останалата част от моя живот да стоя настрани.“ Поетът и войникът бяха победили дендито и светския мъж. Дали щеше да бъде така, както си мислеше, и през останалата част от живота му? Щеше ли да устои пред изкушението, ако попаднеше един ден отново във вълните на „онова море от коприна и скъпоценни камъни“? Кой знае! Но в Мисолонги Пуританът и Рицарят, дълго време онеправдавани, намериха най-после истинското си щастие в тази сурова авантюра.

На рождения си ден, 22 януари 1824 година, той влезе в стаята, където се бяха събрали Станхоуп, Гамба и няколко приятели, и каза с усмивка: „Миналия ден се оплаквахте, че не пиша вече стихове — днес е рожденият ми ден и току-що завърших нещо, което мисля, че струва повече от това, което пиша обикновено.“ Тогава им прочете стихове, които завършваха с тези две строфи:

Ако за младост жалиш, за какво си

живял? Родината на смърт почтена

пред теб е. Млъквай с твоите въпроси

и свършвай повестта си тленна!

 

Което търсиш вече — намери си:

войнишки гроб, под който да заглъхнеш!

Огледай се и място избери си,

та най-подир да си отдъхнеш.^[2]

На този ден той влизаше в тридесет и седмата си година, за която ясновидката бе казала, че ще бъде фатална.

* * *

Той получи известна надежда за военните си дела, когато научи за пристигането на мистър Пари, артилерист и пиротехник, изпратен от лондонския комитет. Мистър Пари носеше оръдия и водеше английски механици; казваха, че знаел да произвежда прочутите снаряди „Конгрив“. С мистър Пари безсъмнено можеше да се превземе Лепанто. В действителност Пари беше само подофицер и помощник-ръководител в една фабрика за оръжия, но Байрон го хареса, защото изобщо харесваше хората, които разбираха от професията си. Грубостта му беше забавна. Той обичаше да пие и след известно количество бренди със сода можеше да разказва развлекателни истории. За него, както за Байрон, лондонският комитет беше най-смешното общество от теоретици, което някога е съществувало. Той изпитваше същия ужас от ентусиазма, както и новият му шеф. Каза, че Блакиър и Хобхаус били „шарлатани“ и накара Байрон да се смее със сълзи, разказвайки му за първата си среща с мистър Бентъм, който на средата на разговора, без да е завършил изречението си, хуквал из улиците на Лондон, за голямо учудване на минувачите, защото било полезно за здравето му. После Байрон започна да обяснява на Пари трудностите на гръцкото движение и раздорите в Мисолонги. Впечатлението на Пари беше лошо; той разбра, че Байрон е тревожен, че почти не се надява на успех, но че е решен да върви докрай. „Лицето му бе бледо, веждите му бяха присвити, сякаш изразяваха едновременно и безпомощност, и гняв.“

* * *

Пристигането на Пари и неговите хора увеличи още повече безпорядъка. Бяха им определили за арсенал малката сграда на сарая. Трябваше да го почистят и да пренесат материала. Но почти всеки ден беше някакъв празник на светия, а гръцките войници не обичаха да работят по наряд. Накрая, вбесен от всичко това, Байрон се залови сам на работа, куцайки с болния си крак. Английските работници, изпратени от комитета, бяха смаяни от мръсотиите на помещенията и от тъжния вид на Мисолонги. Проверката по опис на корабния товар беше отчайваща. Прочутите снаряди „Конгрив“ липсваха. Немските войници от артилерийската бригада останаха обидени, когато Байрон поиска да бъдат оглавени от Пари, който не беше дори офицер и който — казваха те — е некомпетентен и идва на обучение с престилка и чук в ръка.

Байрон добре виждаше, че Пари не беше голям стратег, но беше поне човек на здравия разум, а Байрон се чувствуваше толкова сам. Всички, които го заобикаляха, се мразеха помежду си и си оспорваха парите му. Освен на Гамба и на прислужниците си той не можеше да разчита на никого. Станхоуп беше честен човек, но налудничав. За Маврокордато победата, изглежда, зависеше не от някаква предварителна подготовка, а от животинска смелост. Чужденците от артилерийската бригада си оспорваха правото на старшинство. Пари и Байрон бяха единствените двама истински войници от експедицията.

Малко по малко, въпреки че беше дошъл като наблюдател, с решението да се подчинява на специалистите и да бъде редови войник, Байрон виждаше как, ще не ще, трябва да поеме командуването, тъй като останалите бяха неспособни. Но той също беше слаб, и го знаеше; омразният войнишки режим, който си налагаше, го караше да слабее; нервите му някой ден щяха да му изневерят. Всичко това беше вярно, но той беше „мъж“, и то единствен. Well, изглежда, че ще трябва да бъде главнокомандуващ, а това съвсем не е синекурна длъжност… „Не знам дали няма да се стигне до боксов сеанс между капитана и полковника; но с нашите сулиотски вождове, с нашите германски барони, с английските ни доброволци и авантюристите от всички националности ще образуваме сигурно най-невероятната съюзническа армия, която някога се е сражавала под едно знаме.“

До средата на февруари той все още продължаваше да храни надежда. Не можеше да язди в града, защото улиците бяха цели мочурища, и всеки ден заедно с Гамба ги отвеждаха с лодка до къщата на един рибар, на име Газис. Там ги чакаха конете и той можеше да галопира в една маслинова гора. После лодката ги връщаше през лагуната. Залезите на слънцето бяха възхитителни. Той разказваше на Гамба за миналото, за Абърдийн, за Нюстед, за Кеймбридж и за лодката, с която бе разхождал първата си любима в Брайтън. Изпитваше все още същото удоволствие да разгръща ярките картини на отминалата младост. Гамба и Пари, и двамата, бяха трогнати от детската чистота на характера му. Срещу неговото жилище имаше една турска къща с малки, украсени с орнаменти кули. Всеки път, когато излизаше, той събаряше с пистолета си по един от орнаментите. Шумът от изстрела привличаше на балкона жените, които заливаха Байрон с неразбираеми цветущи обиди, от които той се забавляваше. Когато си стоеше в къщи, обичаше да слиза в залата с каменния под, в която бе настанена охраната от сулиотите, за да поиграе там с кучето си. По цял час повтаряше: „Лъв, ти си по-верен от хората… Лъв, ти си честно момче…“ Лъв, седнал на пода, въртеше доволно опашка, а Байрон изглеждаше щастлив.

* * *

Наближи моментът, избран за атаката на Лепанто. Гамба беше натоварен да преустрои частта на сулиотите. Той намери в списъците много имена на войници, които не съществуваха. Тази измама беше стар обичай на наемниците и осигуряваше на началниците значително допълнително възнаграждение. Гамба поправи списъците, но сулиотите започнаха да роптаят. Тази западна точност не им харесваше. Колокотронис, който беше научил в Морея за проектите на гръцката групировка в Мисолонги, се изплаши, че ако успеят, властта на неговия съперник Маврокордато щеше да се засили. Той пусна пратеници, които да откъснат сулиотите от Байрон. Скоро плъзнаха най-невероятни слухове: Маврокордато щял да продаде страната на англичаните, лорд Байрон не бил англичанин, а турчин с фалшиво име. В момента, когато се уточняваха последните подробности по атаката, сулиотите, подтикнати от агентите на Колокотронис, неочаквано предявиха искане — някои от тях да бъдат повишени в чинове: двама генерали, двама полковници, двама капитани и голям брой офицери. От триста-четиристотин сулиоти сто и петдесет да получават възнаграждение на офицери. Байрон се ядоса и каза, че не иска да има повече никаква работа със сулиотите. На 15 февруари той събра вождовете и им съобщи, че ги уволнява. Но той беше съкрушен. Това означаваше край на плановете му за кампанията, в която през цялата зима бе вложил толкова много надежди.

Привечер, както се шегуваше с полковник Станхоуп след този труден ден, изведнъж се оплака, че е жаден и накара да му донесат ябълков сок. Изпи го, стана, олюля се и падна в ръцете на Пари. Лицето му беше бледо, устата му изкривена, тялото му се разтърсваше от силни конвулсии. След две минути дойде на себе си и първите му думи бяха: „Да не е неделя?“ Отговориха му утвърдително. „Хм — каза той, — обратното щеше да ме учуди.“ Неделята беше един от злополучните му дни.

Доктор Бруно искаше да му пусне кръв, но мисълта да допусне да му вземат от кръвта вдъхваше на Байрон непреодолим ужас. Изгубил самообладание, Бруно кършеше ръце, накрая реши да му сложи пиявици на слепоочията, после не можа да спре кръвоизлива. Тита и Флетчър изтичаха в лечебницата да извикат доктор Милинген, германец, на служба при гръцкото правителство. С помощта на парче сода каустик той успя небезболезнено да затвори вената. Байрон, с все още замъглено съзнание, промълви: „На този свят всичко е страдание…“

Събраните около него Гамба, Флетчър, Тита, Бруно бяха изпаднали в ужас. Всички се питаха какъв беше този пристъп. Епилепсия ли, апоплексия ли? Лекарите по-скоро считаха, че това е криза, наподобяваща на епилепсия, последствие от боледуването му във Венеция. Но докато те разискваха и Байрон едва бе дошъл в съзнание, внезапно съобщиха, че разбунтуваните сулиоти се отправили към сарая. Гамба, Пари, Станхоуп хукнаха в нощта по калните улици, скачайки от паве на паве; валеше пороен дъжд. Артилерийската бригада бе вдигната на крак. Двама пияни войници проникнаха чак до стаята, в която лежеше Байрон — все още отмалял и замаян. Той не разбираше какво говорят. Беше немощен и сам. Острите крясъци на Бруно се открояваха над останалия шум около него. Бруно вече плачеше. Във влажната и зле осветена стая, идвайки на себе си, Байрон се чувствуваше като в бездна и постепенно започна да го обзема някакво неясно усещане на смут и ужас. И като съпровод на всичко по покрива трополеше изливащият се непрестанно дъжд.

* * *

Седмицата, която последва, беше тъжна. Откакто бяха произнесли пред него думата „епилепсия“, Байрон се страхуваше за разсъдъка си. Той продължаваше да усеща виене на свят и неприятна нервност, която — казваше той — прилича на страх, макар да знаеше, че няма никаква причина за тревога. „Мислите ли — обърна се той към Милинген, — че желая да живея? Отвратен съм с цялото си сърце от живота и ще благословя часа, в който ще го напусна. За какво да съжалявам? Какво удоволствие може той да ми достави? Малко хора са живели така, както аз живях. Аз съм буквално млад старец. Едва бях навършил пълнолетие, когато вече достигнах върха на славата. Удоволствието съм познал под всичките форми, под които може да се представи. Пътувал съм, задоволил съм любопитството си, изгубил съм всичките си илюзии… Страх от две неща смущава сега мисълта ми. Виждам се умиращ бавно и мъчително на легло или завършващ живота си като Суифт — с малоумна гримаса на лицето.“

Веднага след кризата пристигна едно писмо от лейди Байрон, препратено от Огъста, в което имаше подробности за дъщеря му Ейда, които той беше поискал. Писмото го зарадва. Анабела се обръщаше към него без неприязън и отговаряше на всичките му въпроси. Той я беше питал: „Общителна ли е, или обича самотата? Мълчалива ли е или бъбрива? Обича ли да чете, или не?… Буйна ли е? Надявам се, че бог я е създал всякаква освен поетична — стига един такъв луд в едно семейство.“ Отговорите бяха успокоителни: Ейда беше висока, здрава, предпочиташе прозата пред поезията, имаше интереси към механиката и любимото й занимание беше да строи малки корабчета. Дали щеше да види някога отново тези три жени? „Скъпа Огъста — писа той, — получих преди няколко дни Вашето писмо и бележката на лейди Байрон за здравето на Ейда, за които съм Ви много благодарен, защото те бяха за мен голяма утеха, от която имах нужда след неотдавнашното си боледуване…“

Четири дни след нещастието с Байрон лейтенант Сас, способен шведски офицер, който беше пристигнал с Пари, бе убит от един сулиот, защото поискал да му попречи да влезе в арсенала. Случилото се бе само едно недоразумение между двама души, които не говореха един и същи език, но това вавилонско стълпотворение ставаше вече кърваво.

Убийството на Сас окончателно обезсърчи английските механици. Калта и мизерията в Мисолонги, лекото земетресение и вандалщината на войниците вече достатъчно го бяха ужасили. Обзети от паника, те искаха да бъдат изпратени обратно в Англия. Байрон се опита да ги окуражи, но полковник Станхоуп им каза, „че не може с положителност да твърди, че животът им е в безопасност“. „Бих искал да знам — възропта Байрон — къде човешкият живот е в безопасност, тук или където и да е другаде.“ Един от тези механици, методистки пропагандатор, беше донесъл библии на съвременен гръцки език. Заминавайки си, той остави ценния си товар на Байрон, като го помоли да раздаде тези книги на гърците, което Байрон съвестно извърши. Той приемаше с известен мрачен хумор различните отговорности — военни, политически, религиозни, — с които хората товареха изнемощялото му тяло.

Жителите на Мисолонги, които също силно се изплашиха от убийството на Сас, поискаха сулиотите да бъдат изгонени. За да ги накарат да си заминат, трябваше да им се изплати обезщетение от три хиляди долара. Естествено парите трябваше да отпусне пак Байрон. За три месеца той бе похарчил в Мисолонги 59 000 долара, и за какво? „Нямаше вече сулиоти да охраняват склада за муниции, нямаше работници, които да правят муниции, нямаше муниции за въоръжаване на войниците, нямаше и войници, които да си служат с муниции, ако имаше кой да ги произведе.“ „Започвам да се страхувам — трябваше да признае Байрон на Гамба, — че тук нищо не направих, освен че си изгубих времето, парите, търпението и здравето; но аз бях подготвен за това: знаех, че пътят ни няма да е обсипан с рози и че трябва да съм готов да посрещна разочарование, клевета и неблагодарност.“

Полковник Станхоуп, който беше глупав, но справедлив човек, призна, че Байрон проявява възхитителна твърдост. Той го писа на комитета, а Хобхаус снизходително каза: „Той винаги е бил такъв в моменти на криза.“ Байрон оставаше верен дори на вкуса си към ученически шеги. Понеже Пари се бе изплашил от земетресението, няколко дни по-късно Байрон организира изкуствен катаклизъм, като заповяда на петдесет мъже, скрити в избата, да разтърсят къщата, която и без друго не беше много солидна и се разлюля, а в това време други търкаляха снаряди на горния етаж, за да допълнят илюзията. Пари избяга, а Байрон беше страшно доволен.

Често въпреки чувството си за хумор той се обезсърчаваше. Животът му винаги беше подчинен на някакъв ритъм: смела атака срещу вселената, отчаяние, когато вселената, провокирана от него, му отвръщаше на ударите с неудържима сила. Как да вършиш полезна работа с хора, които изпитват ужас от всякаква работа? Положението в града беше несигурно. Укрепленията, които бяха в лошо състояние, трябваше, да се възстановят. В канавките се виждаха стари турски оръдия, които можеше лесно да се вдигнат и да се използуват. Малкият остров, който затваряше входа на лагуната, бе едва защитен. Какво щеше да стане, ако някой турски кораб го заемеше и изпратеше няколко военни лодки в лагуната? Това щеше да бъде достатъчно за покоряване на Мисолонги. Байрон и Пари съзнаваха опасността и искаха да предприемат нещо. Но Маврокордато, колеблив и апатичен, не успяваше да накара хората си да работят. Ту пари липсваха, ту беше празник на някой светия, ту вождовете не се разбираха помежду си. Понякога, когато гърците казваха, че им трябвал цар, Байрон мислеше, че имат право. Но полковник Станхоуп, който искаше да им наложи конституцията на швейцарските канони, се възмущаваше.

Всъщност единственото благоприятно събитие през тези лоши дни беше заминаването на типографския полковник. Той замина за Атина, като преди това бе основал един нов седмичен вестник — Greek Telegraph, който трябваше да излиза на три езика. В Атина той се срещна отново с Трилони в генералния щаб на Одисеус. Трилони бе станал вече истински бандит. Беше възприел облеклото на сулиотите и си бе направил харем с десетина жени; самият Одисеус му беше дал една от сестрите си. След този брак Трилони изпитваше безкрайно възхищение към бившия главатар на разбойници. „Чудесен човек — казваше той, — смел, умен и благороден.“ Одисеус, който умееше да намира слабото място на хората, не постъпи по-малко хитро и със Станхоуп. Той даде отлична оценка на швейцарската конституция, провъзгласи се за добър демократ, подигра се с титлата на принц Маврокордато и се престори на много заинтересуван от учението на Бентъм. Станхоуп писа на Байрон: „Виждам се постоянно с Одисеус. Той е човек със здрав дух и добро сърце; смел е като сабята си… Цялото си доверие залага на народа. Привърженик е на силно правителство и на конституционно право… Създал е тук две училища и ми позволи да открия една печатница.“ Трилони и Станхоуп желаеха да обединят Маврокордато и Одисеус, като им устроят една среща в Солун. Възможно беше да ги сдобрят и вероятно тогава щяха да предложат на Байрон титлата главен губернатор на Гърция.

Байрон бе склонен. Маврокордато обаче, по-недоверчив, се страхуваше, че единствената цел на Одисеус беше да му устрои засада и да спечели на своя страна Байрон. Но Байрон желаеше да отиде на тази среща. Той имаше нужда да се откъсне за няколко дни от кошмара на Мисолонги: непрекъснато му искаха пари, оплакваха се от дажбите, от лошия хляб, „за който — казваше той — трябва да си доставим хлебар, за да заместим тухларя, който го печеше досега“; заплашваше ги чума, нападение на града от съседни племена. В този ад той бе запазил смелост досега, но нервите му вече не издържаха.

На 9 април получи писмата от Англия, които му съобщаваха приятни новини за гръцкия заем; близо два милиона и половина души се бяха подписали; това щеше да даде възможност да организира нова артилерийска бригада и пехота от две хиляди души. Същия този ден, зарадван от новините, той реши да се разходи на кон с Гамба, въпреки че времето заплашваше да се развали. На три мили от града ги изненада дъждът. На връщане, когато пристигнаха в колибата на рибаря Газис, където ги чакаше лодката, Гамба каза, че е неразумно да стоят неподвижни в нея с мокри дрехи и че би било по-добре този път да се върнат с конете. „Чудесен войник ще бъда — каза Байрон, — ако се плаша от подобни глупости!“ И така те оставиха конете и се отправиха към Мисолонги по лагуната.

Два часа след завръщането си Байрон почувствува тръпки и се оплака, че го тресе и че има ревматични болки. Вечерта Гамба го свари на легло. „Много съм зле — каза той. — Смъртта ми е безразлична, но не мога да понасям болките.“ На другия ден накара да повикат Пари и му предаде хубавата новина за заема. Двамата изготвиха искане за парична помощ от държавата за лятната кампания. Байрон имаше намерение да поеме сам разходите за артилерията, да екипира два кораба и да купи планински оръдия. Вечерта въпреки треската си той разговаря весело с доктор Милинген. После се замисли и си спомни предсказанието на мисис Уилиямс. Когато околните го обвиниха в суеверие, той им каза: „Наистина еднакво трудно ми е да знам в какво да вярвам и в какво да не вярвам на този свят.“ През нощта помоли да извикат Бруно и му каза, че има тръпки. Бруно, а после и Милинген предложиха да му пуснат кръв, но той отказа, питайки ги: „Нямате ли друго лечение освен пускането на кръв? Повечето хора умират от ланцет, отколкото от копие.“

Милинген му обясни, че пускането на кръв е опасно за нервно болните, но не и при възпалителни заболявания. „Има ли по-нервен човек от мен? — отговори той раздразнено. — Да вземеш от кръвта на нервно болен, е все едно да отпуснеш струните на музикален инструмент, който вече свири фалшиво, защото струните му не са достатъчно опънати. Самият Вие знаете колко слаб бях, преди да се разболея. Ако ми пуснете още кръв, ще увеличите слабостта ми и неизбежно ще ме убиете.“

Силен ураган, придружен от сироко^[3], бушуваше над Мисолонги. Валеше пороен дъжд. Пари, който виждаше, че Байрон е много болен и беше решил да го изпрати в Занте, за да бъде по-добре лекуван, трябваше да се откаже, защото никакъв кораб не можеше да излезе в морето. Няколко дни лекарите упорито твърдяха, че болестта е обикновена настинка. Флетчър беше на друго мнение. „Сигурен съм, милорд — казваше той, — че никога не сте имали по-сериозен пристъп.“ — „Аз също“ — каза Байрон.

На 15-и Байрон дълго разговаря с Пари. „Имах някакви странни усещания — каза му той, — но главата ми сега е по-добре; не ме безпокоят мрачни мисли, вярвам, че ще се възстановя. Напълно спокоен съм, но понякога ме обзема някаква меланхолия.“ После му каза: „Убеден съм в щастието на семейния живот. Няма мъж, който да е почитал повече от мен добродетелната жена и перспективата да се прибера в Англия при жена ми и Ейда ме кара да мисля за такова щастие, каквото никога не съм познавал по-рано. Завръщането ми там ще ми се отрази чудесно, защото целият ми живот беше като океан по време на буря.“ После заговори за Тита, който беше така привързан към него, че не бе напуснал стаята му в продължение на няколко дни; за Бруно, когото обичаше, но го намираше прекалено неспокоен и нервен човек. Говори и за религията: „Нямате представа какви странни мисли ми идват наум, когато ме раздруса треската. Представям си, че съм евреин, мохамеданин, християнин от всички различни секти. Вечността и небитието са пред мен, но на тази тема, благодаря на бога, аз съм спокоен.“

През нощта треската и възбудата се увеличиха. Байрон започна да бълнува. Милинген и Бруно (заплашвайки го с умствено разстройство) го накараха да се съгласи пак да му пуснат кръв. Той ги изгледа с онзи поглед изпод вежди, който по времето на Чайлд Харолд караше жените от лондонските салони да потръпват, и каза, протягайки ръка: „Хайде, виждам, че сте проклета банда касапи. Вземайте колко искате от кръвта ми и да свършваме.“

На 17-и лекарите пуснаха два пъти кръв. Той ги помоли да не го измъчват повече с това непрекъснато пускане на кръв. Тита, изплашен от делириума на господаря си, беше прибрал пистолета и камите, които стояха винаги до леглото му. Гамба, който не бе могъл да дойде предната вечер, се ужаси, като видя колко е променен Байрон. Сълзите така силно напираха в очите му, че го принудиха да излезе. Около леглото на Байрон се чуваше смесица от различни езици. Бруно и Тита говореха само италиански, Флетчър и Пари само английски, гръцките прислужници говореха неразбираемо за всички. Байрон пиеше големи количества цитронада и от време на време се надигаше с помощта на Флетчър и на Тита. Най-много се измъчваше от липсата на сън. „Знам — каза той на Флетчър, — че ако човек не спи, или умира, или полудява. Сто пъти предпочитам да умра… Не се страхувам да умра. Много по-подготвен съм за смъртта, отколкото мнозина предполагат.“

На 18-и се състоя консулт между четирима лекари — Милинген, Бруно, Трайбер (асистент на Милинген) и Лука Вайа, лекарят на Маврокордато. Беше Великден. Населението бе помолено да не вдига шум. Вместо да се поздравяват с традиционното „Христос воскресе!“, хората от Мисолонги се питаха едни други: „Как е лорд Байрон?“ Имаше обичай на този ден да се стреля с пушка; решиха Пари да отведе артилеристите на известно разстояние от града и да ги накара да направят няколко маневри, за да привлекат хората натам. По улиците се движеха патрули, за да осигуряват тишина около къщата. Лекарите се разделиха на две: Бруно и Лука Вайа предлагаха лекарствата, които се употребяват при тифус, Трайбер и Милинген искаха да продължат с пиявиците и синапените лапи — те бяха против пускането на повече кръв, както искаше Бруно. „Усилията ви да спасите живота ми — каза Байрон на Милинген — ще бъдат напразни. Трябва да умра; чувствувам го. Не съжалявам за живота, защото дойдох в Гърция, за да завърша едно мъчително съществуване. Дадох на Гърция парите си и времето си. Сега й давам живота си.“

През този великденски ден той можа да прочете няколко писма и дори да преведе едно, написано на гръцки от депутата Луриотис. Късно следобед всички, които бяха около него, разбраха, че краят наближава. Флетчър и Гамба трябваше да излязат; те плачеха. Тита остана, защото Байрон бе хванал ръката му, но обърна глава, за да скрие сълзите си. Байрон го погледна втренчено и каза полуусмихнато: „Ohq questa e una bella scena!“^[4]. После внезапно изпадна в делириум и започна да крещи, сякаш предвождаше някаква атака, ту на английски, ту на италиански: „Напред! Кураж! Следвайте примера ми! Не се страхувайте!“

В моментите, когато съзнанието му се проясняваше, той разбираше, че умира. Каза на Флетчър: „Вече почти наближава краят; сега трябва всичко да ви кажа, без да губя нито минута.“ — „Да взема ли перо, мастило и хартия, милорд?“ — „Ох, боже мой, не, разбира се, това ще ни забави, а аз нямам време за губене, защото ми остава да живея още съвсем малко. Сега внимавайте… Вашето бъдеще ще бъде осигурено.“ — „Моля ви, милорд — каза Флетчър, — говорете за по-важни неща.“ Тогава Байрон каза: „Скъпото ми нещастно дете! Скъпата ми Ейда! Боже мой, само да можех да я видя — да я благословя, и моята скъпа Огъста, и нейните деца — а Вие ще отидете да видите лейди Байрон и ще й разкажете — разкажете й всичко; вие с нея добре се разбирахте.“

В този момент той изглеждаше много развълнуван. Беше останал почти без глас и Флетчър едва долавяше по някоя дума от време на време. Байрон продължи да шепти известно време неразбираеми звуци, после, повишавайки глас, каза: „Флетчър, ако не изпълните всички заповеди, които ви дадох, ще се върна да ви мъча, стига да мога.“

Той знаеше колко страхлив и суеверен беше Флетчър и тази заплаха беше последният слаб проблясък на неговата духовитост. Изумен, Флетчър отговори, че не е разбрал нито дума от това, което негово благородие бе казал. „Ох, боже мой — каза Байрон, — тогава всичко е изгубено, защото е вече много късно! Как е възможно да не сте ме разбрали?“ — „Не Ви разбрах, милорд, но моля Ви, повторете нарежданията си.“ — „Не мога, сега вече е много късно, всичко свърши.“ — „Да бъде волята божия, а не нашата“ — каза Флетчър, а Байрон, правейки ново усилие, каза: „Да, не и моята — ще се постарая.“ Той направи няколко пъти опит да говори, но успя само да каже: „Жена ми, детето ми — сестра ми — вие знаете всичко, трябва да разкажете всичко, знаете моите желания.“

След това говорът му отново стана неразбираем. Той произнасяше имена, цифри. Говореше ту на английски, ту на италиански. Понякога казваше: „Горката Гърция — горкият град — горките ми слуги“, после: „Защо не знаех това по-рано?“ и още: „Моят час дойде! Не се страхувам от смъртта, но защо не си отидох у дома, преди да дойда тук?“ По-късно каза на италиански: „Io lascio qualche cosa di caro nel mondo…“ (Оставям нещо скъпо на света.)

Към шест часа вечерта Байрон каза: „Сега искам да спя“ и като се обърна, потъна в сън, от който повече не се събуди. Той не правеше никакви движения, но тези, които го гледаха, забелязаха признаци на задушаване. От гърлото му излизаха хрипове. От време на време Флетчър и Тита повдигаха главата му. Лекарите му сложиха пиявици, за да го извадят от тази летаргия. Кръвта протече по лицето му. Той остана в това състояние двадесет и четири часа. На 19-и привечер Флетчър, който бдеше над господаря си, го видя, че отвори очи и веднага ги затвори: „My God! — каза той, — I fear his Lordship is gone.“^[5] Лекарите провериха пулса. „Прав сте — казаха те, — той е мъртъв.“

От няколко минути ужасна буря се бе извила над Мисолонги. Падаше нощ; в тъмнината се редуваха светкавици с гръмотевици. Краткотрайната светлина от светкавиците очертаваше в далечината мрачния силует на островите над лагуната. Дъждът, шибан от вятъра, биеше в прозорците на къщите. Войниците и овчарите, които се бяха подслонили тук и там, не знаеха още злокобната вест, но вярваха както прадедите си, че смъртта на един герой винаги се придружава от някакво знамение, и като слушаха оглушителните гръмотевици, си казваха: „Байрон е умрял.“