Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Byron, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
forri (2011)

Издание:

Андре Мороа. Байрон

Преводач: Мария Дагорова

Редактор: Мария Арабаджиева-Тричкова

Редактор на стиховете: Марко Ганчев

Художник: Радина Цачева

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Йорданка Йовчева

Излязла от печат септември 1985 г.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

XVIII
Огъста

Имало ли е някога такъв роб на импулсивността?

Байрон

Бяха се споразумели Байрон да придружи лорд и лейди Оксфорд до кораба, но в последния момент той се отказа, тъй като сестра му Огъста му съобщаваше, че е напуснала дома си заради паричните затруднения на нейния съпруг и възнамерява да прекара известно време в Лондон. „Скъпа моя Огъста, ако знаехте кого — освен пътуването си — пренебрегвам заради Вас, щяхте да разберете колко силна е станала братската ми привързаност…“

Не я бе виждал след завръщането си в Англия. Тя живееше в Сикс Майл Ботъм, една извънградска къща, близо до мястото за конни състезания в Нюмаркет, с три деца и тежки парични грижи. Съпругът й, полковник Ли, безмерен егоист, прекарваше живота си по конни състезания — където затъваше в дългове — в търсене на лесни завоевания с приятеля си лорд Дарлингтън, почти никога не виждаше жена си и живееше при нея само по време на състезанията в Нюмаркет. Огъста минаваше за вярна съпруга. Възпитана от баба протестантка, при нея нравствеността се заместваше с някакъв необикновен израз на религиозност. В семейството всички знаеха, че подаръците от Огъста Ли винаги са библия или молитвеник. Впрочем грижите й на домакиня и майка не й оставяха време да мисли за чувствата си. Да гледа децата, от които поне едно винаги беше болно, да отпраща букмейкърите[1] и кредиторите, да отговаря на писмата на един неспособен дори писмо да напише съпруг — тези дребни всекидневни задължения бяха достатъчни да запълват живота й. Едва ли някой е живял повече от нея ден за ден.

Байрон я посрещна в дома си на Бенет стрийт в един ранен неделен следобед на 27 юни 1813 година и остана очарован. Тя веднага му хареса физически. Не изглеждаше много хубава, ако човек не се вгледаше внимателно, но това се дължеше повече на небрежното й облекло, отколкото на чертите й, които бяха красиви. Имаше профила на Байронови, странния им навик да не произнасят буквата „р“, тяхното почти по детски нацупено изражение, смръщените им вежди. Байрон, който проявяваше голямо любопитство към самия себе си, изпита странно и приятно усещане от срещата с това свое подобие, което всъщност бе една хубава жена.

В някои неща приликата бе и духовна. Тя имаше стеснителността на Байронови — твърде диви същества. Байрон и тя, и двамата мълчаливи пред хората, откриха изведнъж, че се чувствуват много свободни един към друг. Дали защото тя беше негова сестра, дали защото имаше с нея толкова общи спомени — като се почне от безсъвестния им и лекомислен баща и се стигне до Знатната вдовица от Саутуел? Още от първия ден тонът на разговорите им беше приятен и оживен. Колко жалко, че беше омъжена. Можеше да дойде да живее при него, да поддържа къщата му. Това щеше да бъде много по-добро, отколкото някакъв брак с непозната. Той изпитваше ужас от непознатите, тези същества, които не знаят нищо за живота ти, за чувствителните ти места, за сакатите ти крака, за онова сурово детство. С Огъста всичко беше лесно. Човек можеше напълно да се отпусне. Към своя baby Byron тя изпитваше снизходителна нежност. Още същия неделен ден, малко след като си бе тръгнала, той й написа бележка: „Скъпа моя Огъста, бихте ли желали да дойдете тази вечер с мен у лейди Дейви, имам покана и за Вас. Там ще видите мадам дьо Стал, хора, които познавате, и мен, когото не познавате — ще разговаряте с когото пожелаете, а аз ще бдя над Вас като над стара госпожица, която има опасност да остане неомъжена. Постъпете, както желаете, но ако към десет и половина бъдете готова, аз ще мина да Ви взема. Мисля, че да бъдем заедно сред чужди хора, ще бъде усещане, ново и за двама ни.“

Той бе подчертал думата усещане, вероятно защото някога й бе говорил за любимото си схващане: „Само чрез силното усещане можем да осъзнаем себе си.“ Но да излагаш идеите си пред Огъста беше напълно излишно. В нейния объркан, непоследователен ум идеите се плъзгаха веднага към кръга на неопределеното. В началото тя поиска от учтивост да види новите му стихове; той отговори, че няма нищо да разбере, а тя само се засмя, но всъщност бе доволна. Обичаше да се забавлява като дете. Надарена като всички Байронови със силно чувство за хумор, тя очароваше брат си с различни имитации. Когато заговореше, фактите се обвиваха в такава мъгла от отклонения и несвързани загатвания и възклицания, че човек, след като я бе слушал пет минути, вече не знаеше за какво му е говорила. Разказът й бе изпъстрен с: Oh, dear, oh, dear[2], с истории за болестите на децата… после изведнъж с някой анекдот за кралица Шарлот, на която беше придворна дама… после се сещаше за неизплатен дълг… Oh, dear, oh, dear! и избухваше в смях. Байрон обожаваше тази непоследователност и я наричаше „загадките на Огъста“ или „забавното й лъкатушене“. Той възприе към нея един тон на мила закачка, която подхождаше повече за любим, отколкото за брат.

Тя прекара в Лондон началото на юли. Не живееше у Байрон, но го придружаваше на бал в Олмак, на театър и идваше да го види в жилището му на Бенет стрийт. С домакинството се занимаваше мисис Мюл, стара жена, която приличаше на вещица, плашеше всеки, който дойдеше, но обожаваше Байрон, защото беше много добър към нея. Икономка, малък апартамент, всекидневни посещения на една почти непозната жена — класическа обстановка за любовна връзка и още от първия ден в тези „странно братски“ отношения се промъкна една чувственост, която беше по-сладка, защото в началото бе неосъзната.

Имаше всички условия, които да въвлекат Байрон в изкушението. Тази млада жена, която му харесваше, можеше да идва при него свободно. Двамата не бяха защитени срещу любовта както обикновените братя и сестри — от износване на чувствата. „Те не бяха отрасли заедно под един покрив в неосъзнатата невинност на детството. Бяха се срещали рядко.“ Не бяха от една майка, нито имаха общо семейство. За Байрон Огъста криеше цялото обаяние на новото. Той държеше на произхода. Явно се възхищаваше от нея и защото бе сестра на Лийдския дук, придворна дама на кралицата, познаваше цял Лондон и живееше в Сейнт Джеймс Палас; ласкаеше се, че може да показва пред обществото едно съвсем ново приятелство. Тя не само можеше да му хареса като всяка нова жена, но и много повече го привличаше. Той бе писал веднъж, че обича жените да се отнасят с него „като любима и малко строга сестра“. В любовта той търсеше някаква смесица от весело приятелство, чувственост и почти майчинска нежност — нещо като малко дръзка сестра… Щом му мина това през ума, мисълта за кръвосмешението започна да го измъчва. Достатъчно бе да си представи опасната страст, за да повярва в предопределението. Не произхождаше ли той от Байронови, от Гордънови, чиято история не бе по-малко ужасна от тази на Борджиите? Още от дете се бе чувствувал предопределен, като Зелуко, за някакво чудовищно престъпление, което ще го постави извън човешките закони. Той се чувствуваше виновен за това, което се случваше, и изпитваше удоволствие от чувството си за вина повече, отколкото всъщност беше виновен. Би могло почти да се каже, че сам той и никой друг превърна прегрешението в престъпление, като нарече кръвосмешение тази твърде естествена любов. Дори неспособността му да избяга от себе си, която го изолираше обикновено от другите, тук му помагаше, защото в тази подобна нему жена той търсеше пак себе си. Във влечението му към нея сякаш се примесваше и някакъв странен нарцисизъм.

Две години по-рано стеснителността на млад, още неопитен мъж може би щеше да го възпре. Но благодарение на Каролайн Лам и на лейди Оксфорд той вече имаше добър опит в завоеванието и бе разбрал, че фаталният му нагон оказва особено влияние върху неопитните жени. А колкото до Огъста, от всички може би тя бе най-малко неспособна да му се противопостави. Понеже тя нямаше нито воля, нито гордост, той веднага я завладя. Наричаше я Guss или Goose — гъсчицата ми; казваше й, че е a fool, малка глупачка; а тя се смееше. Религиозното чувство на мисис Ли беше твърде повърхностно и имаше слабо влияние върху действията й. Най-силното у нея беше добротата, една доброта тъй малко ограничена от моралните или обществени норми, че за Огъста не беше кой знае какво зло и най-престъпното действие, стига да е решила, че по този начин ще достави удоволствие на човека, когото обича. С твърде чистата си душа тя бе способна и на най-големи безумства, които всъщност забравяше веднага щом ги извършеше.

Малко по-късно, когато споделяше тези неща със своята доверителка, лейди Мелбърн, Байрон се стремеше да подчертае, че Огъста бе отстъпила по-скоро от нежност, отколкото от страст. „Кълна се в бога, който ме е сътворил за собственото ми страдание и не, разбира се, за доброто на другите, че в сравнение с мен тя ни най-малко не заслужава да бъде порицана. Тя си даде сметка за опасността едва когато стана твърде късно, и аз не мога да си обясня отдаването й освен с наблюдението, което имам — и то, струва ми се, е доста точно — че жените се привързват много повече от мъжете, когато към тях се отнасят с нещо подобно на нежност.“

В тази любов той откри още по-остро и силно удоволствие, поради чувството за грях, което изпитваше. Миналите му любовни преживявания му се виждаха блудкави в сравнение с това примесено с угризения щастие. Струваше му се, че кръвосмешението, с което нарушаваше един от най-древните човешки закони, придава на плътските наслади обаянието на бунта. Огъста, много по-невинна от него, се отдаваше просто така. Oh! dear; oh! dear какво приключение за една майка със семейство, още повече, че тя не бе създадена за подобна трагедия. Най-странното беше, че тя по свой начин още обичаше „онзи нетърпим джентълмен, неин братовчед и мъж“, но можеше ли да откаже нещо на своя baby Byron, щом той го искаше? Беше от тези жени, които вярваха, че ако човек престане да мисли за нещо неприятно, което вече е отминало, то все едно, че не се е случвало. Тя прехвърчаше като птичка по повърхността на собствената си мисъл, клъввайки оттук и оттам по някоя смешка, по някоя плитка шега. По-късно, когато вече Байрон усещаше горчивия вкус на угризението, искаше понякога да я накара да се разкаят заедно за общото им престъпление. Тя обаче гъвкаво и изкусно се измъкваше и се опитваше да го накара да се засмее.

В края на юли тя го заведе в Нюмаркет, за да види трите й деца. Престоят им там беше много весел. Децата обикнаха този млад вуйчо. Те се развикаха радостно: „Байрон! Байрон!“ всеки път, когато влизаше при тях. После Огъста се върна в Лондон заедно с него. Финансовото положение на полковник Ли беше такова, че всичко друго беше по-добро от възможността да живее в тази къща. Братът и сестрата крояха планове за пътуване. Байрон беше отвратен от Англия. Принц-регентът, когото той бе смятал за либерал, ставаше всеки ден все по-деспотичен. Писателят Ли Хънт беше задържан заради това, че критикувал едно похвално слово на принца. Също като Чайлд Харолд Байрон „ненавиждаше родната си страна“. „Какъв глупак съм бил да се върна“ — казваше той. Мислеше за аромата на мащерка и на лаванда, за ясно очертаните планини над синьото море, за страните, в които не се интересуваха от никой и никой не се интересуваше от него. Защо да не заведе Огъста към Сицилия или Гърция?

Неспособен да мълчи, той започваше да загатва на приятелите си тайнствено и със заобикалки за новите си любовни преживявания. „Не Ви говоря за някакви особени чувствени усещания — пишеше той на Муър, — важното е, че в момента изживявам една напълно нова и по-сериозна от всяка друга през последните дванадесет месеца истерия — и толкова.“ Лейди Мелбърн също получаваше признания и въпреки свободата на възгледите си беше обезпокоена. Тя, разбира се, не беше заклета моралистка, но кръвосмешението беше нещо, което надминаваше границите на всякакъв морал. „Вие сте на ръба на една пропаст и ако не се оттеглите, завинаги сте загубен — това е престъпление, за което няма прошка на този свят, а какво остава за другия.“ Макар Байрон също да мислеше като нея, той бе много горд, че бе успял да я шокира. „Значи, е една порядъчна жена — каза той иронично, — щом като има неща, пред които и тя се стъписва.“ Но я послуша и се отказа от проекта си за Сицилия. „Скъпа лейди Мелбърн, няма какво да отговоря на милото Ви писмо; никой освен Вас не би се наел да ми даде такъв съвет; никой освен мен не би си позволил да го поиска. Аз още съм в Лондон, така че Вашето мнение произведе върху мен ефекта, който сте очаквали.“

Той действително беше в Лондон — сам с Огъста в пустия град през месец август — и беше много щастлив. „Какво правите Вие? Ние можем да кажем само какво не правим. Градът е празен, но толкова по-добре; сега, когато няма никой, тук е чудесно; нищо не говоря, нищо не правя, нищо не желая.“ Това беше безгрижното щастие на любовта.

През пролетта, преди тази връзка, той бе публикувал източната приказка „Гяур“ — единствената му творба след „Чайлд Харолд“. В първия си вариант произведението представляваше доста посредствена поема, спомен за Атина, история за една жена, която турците искат да хвърлят в морето заради прелюбодеяние. През есента за няколко дни той прибави с един замах петстотин стиха.

Лейла! Ти ме облада!

Ти — моя радост и беда,

надежда моя! Ни една

познала любовта жена

не може с теб да се сравни…

Сега е късно — ти плени

до лудост моето сърце!

Но той знаеше, че тази лудост не може да продължи. Лейди Мелбърн, вече истински обезпокоена и сигурна, че Байрон води към злочестина както сестра си, така и себе си, го помоли да скъса. Той не намери смелост да го направи. Огъста прекара с него целия месец август. Когато в началото на септември тя го напусна, беше вече бременна.

Бележки

[1] Лице, което приема и вписва в книга обзалаганията при конни надбягвания. — Б.пр.

[2] Боже мой, боже мой! (англ.). — Б.пр.