Андре Мороа
Байрон (8)

VIII
Боговете от планината Ида

Байрон се завърна за последната си учебна година в „Хароу“ раздвоен и смутен. Радваше се, че се „прибира“. Като всички свенливи хора той обичаше монотонното съществуване, при което хората се познават и нещата вървят по своя определен ред. Там болните му крака не правеха вече впечатление на никого. Авторитетът му растеше. „Светилището“ на „Хароу“ беше една стара класна стая, the Fourth Form Room^[1], с тристагодишна тъмна дъбова облицовка. Байрон, станал вече отговорник, беше един от господарите на този храм. Три пъти беше врязал дълбоко в дървото с дръзко самочувствие името Байрон наред с многото други прочути имена. В английските училища винаги има малка банда от млади герои, която господствува над останалите. Лорд Байрон се числеше към тази неприкосновена дружина. Високият хълм на „Хароу“, възвисен над полята, където се трудеха селяните, където се водеха ожесточени битки по крикет, му навяваше мисли за планината Ида на Омир, от върха на която боговете наблюдават усилията и борбите на простосмъртните.

Но и боговете имат своите страсти. Бурни, изпълнени със сцени на ревност приятелства продължаваха да измъчват Байрон. Любим приятел сега му беше малкият Делъуор, „почти прекалено хубав за момче“, но Клеър и още някои други го ревнуваха. На планината Ида безсмъртните също се карат. Дали бе в Саутуел или в „Хароу“, той все не намираше покой за своите мечти. Самият Делъуор не смяташе приятелството за толкова възвишено нещо, както Байрон. Байрон, който бе готов да даде живота си, да пожертвува всичко за приятелите си, с учудване установяваше, че чувствата на другите са много по-умерени. Почти всеки ден по една поема, пълна с упреци, жалби и презрение, падаше като мълния върху някой от любимите подвластни на младия бог:

Приятел надявах се в теб да прегърна,

да сме неразделни със теб до смъртта,

но моята радост в тъга се превърна —

със злобна ръка те отне завистта.

Друг ден:

Известно ти бе, че щом стане опасно,

аз всичко за теб бих пожертвал без страх;

по всякакво време, на всякакво място

на нашата дружба докрай предан бях.

Известно ти бе, ала нека забравим…

Веселата дружина, която получаваше тези писма, първо им се чудеше, после се смееше и накрая ги забравяше. Едно по-сериозно събитие обаче застрашаваше благоденствието и на „Хароу“, и на Байрон. Дръри трябваше да се пенсионира по Великден. През последните месеци той невинаги беше доволен от любимия си ученик. Байрон работеше по-добре, но духът му бе все тъй неспокоен. „Хора с такъв дух са винаги необуздани“ — казваше добрият доктор. Той беше изненадан от липсата на въздържаност у Байрон. Това дете, най-интелигентното, което някога бе познавал, често пъти вършеше безумства. Докторът, който се чувствуваше отговорен за нравствените устои на училището, не харесваше интелектуалното, най-вече сантименталното влияние, което Байрон имаше над младите ученици. През декември 1804 година той дори го помоли, не без съжаление, разбира се, да напусне „Хароу“. Хансън и лорд Карлайл се намесиха и докторът отстъпи. Ученикът не се разсърди на учителя си. Той го обичаше. Първият човек, който успява да внуши на един юноша уважение към една по-висока духовна сила, запазва пред него авторитет, който дори гордостта не може да унищожи. Последният урок от последния ден на доктор Дръри беше за Байрон тъжна сцена. Никой не каза нищо. Това би било в противоречие с най-съкровените принципи на училището. Но младите хора, които заобикаляха доктора, чувствуваха, че един щастлив период от живота им свършваше.

Кой щеше да го замести? Имаше няколко конкуренти, между които бе и братът на доктора, Марк Дръри; най-опасният му съперник беше преподобният Джордж Бътлър, млад човек, голям математик. Учениците не познаваха истинските качества нито на единия, нито на другия, но името Дръри бе достатъчно да им вдъхне силно пристрастие, така че се образува партия „Дръри“, начело на която застана Том Уайлдман, приятел на Байрон. Един от учениците обаче каза на Уайлдман: „Сигурен съм, че Байрон няма да се присъедини към нас, защото никога няма да приеме да бъде втори, отстъпете му командуването и той ще дойде.“ Уайлдман последва съвета и Байрон оглави заговорниците.

Headmaster се избираше чрез гласуване. Дръри и Бътлър имаха точно еднакъв брой гласове. В такъв случай хартата на училището предвиждаше окончателното решение да бъде взето от Кентърбърийския архиепископ. Възбуждението нарасна още повече. Една сутрин учениците научиха с яд, че архиепископът е избрал доктор Бътлър. Встъпването му в длъжност сложи началото на един бунтовен период. Байрон и Уайлдман бяха душата на размирието. Те се разхождаха само със заредени пистолети. Какво възнамеряваха да правят с тях? Да убият доктор Бътлър? Стана дума и за това. Някои екзалтирани заговорници предложиха да посипят с барут пътя, по който трябваше да мине доктор Бътлър, за да влезе във Fourth Form Room, и да го вдигнат във въздуха. Едно от момчетата, Джеймс Ричардсън ги спря, като помоли другарите си да не рушат стените, които бяха изписани с имената на бащите им.

В пристъп на гордъновски гняв, без да съзнава какво прави, Байрон изкърти решетките на прозорците на учителската къща. Бътлър прояви благоразумие, като се опита да се отнася към младите си неприятели с добро, но напразно. Байрон написа срещу него сатирични стихове, в които го наричаше Pomposus^[2], и прие девиза: „Свобода или бунт“. Доктор Дръри, който бе вече в пенсия, чу да говорят за конфликта и реши да отиде в „Хароу“, за да укроти учениците си. Те го причакаха на пътя за Лондон, в подножието на хълма, разпрегнаха конете от колата му и я изтеглиха сами победоносно догоре. Той реши повече никога да не стъпва в „Хароу“.

През последния си срок в „Хароу“ Байрон бе изцяло зает с тази борба. Не се занимаваше достатъчно. Считаха го за твърде надарен, но мързелив ученик. Все пак бе усвоил доста латинския и малко гръцки. На училищните празници през 1805 г. взе участие с две рецитации, този път на английски език, и особено много се прояви в „Крал Лир“. Беше помолил сестра си Огъста да дойде да го чуе: „Моля Ви, мадам, да се появите в една от най-блестящите карети на Ваша милост, защото според протокола на «Хароу» на големите празници се допускат само най-великолепните коли.“ Зад шеговития си тон той искаше да скрие действителното си желание да смае приятелите си с елегантността на своята сестра. Толкова ново и приятно бе за него да може най-после да покаже един член от семейството си, без да се срамува. Този ден той остана безсъмнено доволен и от нея, и от себе си, защото успехът му бе голям и той се чувствуваше един нов Гарик^[3]. Байрон се гордееше повече с таланта си на актьор и оратор, отколкото с безбройните стихове, които бе написал през тези три години. „Способностите ми бяха много повече ораторски и стратегически, отколкото поетични: и доктор Дръри, моят голям покровител, мислеше, че ще стана оратор.“ Той блестеше най-вече в текстовете, които изразяваха пламенни чувства. Байрон беше и най-добрият плувец на училището (забележително за куц човек), и много добре играеше крикет, заради което го изпратиха като участник в мача „Хароу“ — „Итън“ през 1805 година.

Това беше последният епизод от ученическия му живот. Какво отнасяше от „Хароу“? Любов към голямото приятелство и запознаване с някои големи поети. А беше ли започнал да разбира сложната загадка на живота? Не. Но за съжаление бе почти сигурен, че другите изпитваха по-малко от него необходимостта от истински чувства. Мъже или жени, деца или млади момичета, всички търгуваха предпазливо с любовта, с истината, с бога. Би ли могъл някога и той да стане като тях? Не го желаеше. Но какво място бе отредено във вселената на Джордж Гордън, лорд Байрон? Към края на пребиваването си в „Хароу“ той отбеляза на първата страница на своите Scriptores Graeci^[4] следното: „Джордж Гордън Байрон. Сряда, 26 юни anno domini 1805, 3 часът и 45 минути следобед. Отговорник Калвърт. Том Уайлдман от лявата ми страна, Лонг от дясната. «Хароу».“

Странна нужда изпитват младите хора да напомнят на себе си за собствената си личност, да правят равносметка. За какво можеше да мечтае Байрон, седнал на своя нарязан дъбов чин, на този 26 юни 1805 година? За това училище, което скоро щеше да напусне? За Кеймбридж, където искаше да го изпрати лорд Карлайл? Тъжно беше да виждаш приближаването на промяната. Въпреки Pomposus и няколкото детински скарвания тук той се бе чувствувал по-щастлив от всякъде другаде. В това малко затворено общество беше приет като принц на младостта. Уайлдман от лявата му страна и Лонг от дясната му бяха приятели, и то истински. Весели младежки гласове ехтяха в павирания двор, усмивки се появяваха по лицата, когато той минаваше, оживени групи, с които можеше да се смеси, ако искаше, дружелюбно го подканваха — колко различен беше Хълмът свещен от онзи враждебен външен свят, от който се страхуваше. На какво можеше да се надява навън? На Мери Чауърт? Тя трябваше да се омъжи през ваканцията. На жените? Не бяха ли те всички подобни на нея? На майка си? Вещица. На дома си? Ад. На Карлайл? Дали този елегантен негов настойник щеше да пожелае да го види?

Недоверчивият жребец имаше нужда от вещи учители. На мястото на непринудената веселост на детството у него се оформяше и нарастваше сластна меланхолия. Мисълта за смъртта го навестяваше често. Тя вече бе покосила доста хора около него. За хубавата си братовчедка и за някои от младите си другари той бе написал надгробни стихове. Отиде на гробището, за да помечтае под клоните на бряста за последен път. „Джон Пийчи“… Кой ли е бил този Джон Пийчи, чиито кости белееха под камъка? Беше дошъл краят на приятните и тъжни съзерцания на долината, в която спеше Лондон. Младият герой от планината Ида щеше да напусне мястото на боговете, за да се смеси със смъртните и да поеме техните болки. Дали някой ден нямаше да се върне да заспи под тази трева, върху която бе играл в детството си? Неговият гроб… Като този Пийчи и той искаше на гроба му да има само едно име, но то да бъде прославено.

И моя епитафия тогаз

дано е мойто име между вас.

Не ме ли то прослави по света,

аз друга слава никаква не ща.

Чрез него аз, заспя ли вечен сън,

забравен или помнен пак ще съм.

Едва бе поел пътя, а вече мислеше за почивката.