Андре Мороа
Байрон (24)

XXIV
Пикадили 13

Трагедията на този брак, както и на много други, беше, че онова, което единият виждаше в другия, не беше цялата истина.

Гриърсън

Бяха наели хубава къща на Пикадили Теръс номер 13; имаха прислужници, две коли… Липсваха им пари. Наемът беше седемстотин лири годишно — колкото беше целият доход на лейди Байрон, а лорд Байрон не внасяше нищо, тъй като наемите от Нюстед не стигаха дори за лихвата на дълговете му. Охолният им начин на живот не остана незабелязан от съдия-изпълнителите и те почти веднага ги посетиха. Хобхаус, който дойде да види Байрон преди заминаването си за Франция, където щеше да събира писмен материал за завръщането на императора, намери приятеля си твърде мрачен. Байрон не се оплакваше, но посъветва Хобхаус да не се жени.

Първите дни бяха доста щастливи („Към мен той беше по-мил от всякога“ — казва тя), но Анабела нямаше вече голяма надежда за брака си. „Надеждата — казваше Байрон — е само грим, с който животът подправя лицето си; от най-слабото докосване до истината той изчезва и тогава виждаме всъщност каква лека жена с хлътнали бузи сме притискали в прегръдките си.“ До тази горчива философия стигаше и тя.

Байрон беше по-красив от всякога. Лицето му беше придобило израз на великодушие и някакво вътрешно безпокойство го одухотворяваше. Той носеше сега черен фрак, който допълваше благородния му и сериозен вид. На Анабела не й омръзваше да го гледа. Тя обичаше да излиза с него, когато отиваше за цветя при Хендърсън; „оставяше“ го при поета-радикал Ли Хънт в Падингтън и докато тя правеше покупките си, двамата мъже спореха за политиката на лорд Каслрей; Байрон се люлееше в същото време на дървеното конче на децата на Хънт. Консерваторската преса и правителството призоваваха да се даде помощ на Бурбоните. „Можем ли да стоим спокойни, когато къщата на съседа ни гори?“ Байрон и приятелите му естествено бяха против войната, бяха за Бонапарт и протестираха срещу участието на Англия в една гражданска война. На връщане лейди Байрон минаваше да прибере мъжа си. Тя чакаше пред вратата в красивата си карета. Байрон играеше на външното стълбище с децата на Хънт. Не беше ли това общоприетата представа за щастието? Тази млада пълничка, усмихната жена, съпругът, който се сбогува на прага с приятеля си, и пъргавите нетърпеливи коне — какво липсваше на тази лирична картина? Прибирайки се на Пикадили Теръс, Байрон се захващаше с новата си поема — „Паризина“. Като съпруга на писател, Анабела усърдно преписваше листовете. На външен вид животът им бе твърде благоприличен.

Но лейди Байрон оставаше тъжна. Тя повече не си възвърна свежия тен. Чувствуваше се самотна. Приятелите на Байрон, Киниър и Хобхаус, които тя наричаше „бандата от Пикадили“, не й харесваха. Киниър беше купил на името на Байрон дял от театъра „Дръри Лейн“, за да може приятелят му да участвува в управителния съвет. Анабела не обичаше този театрален свят. Тя знаеше, че Байрон отново бе започнал да ходи в Мелбърн Хаус; това я безпокоеше — „лелята“ беше опасна съветничка. Но какво да прави? За обществото семействата Мелбърн и Лам бяха роднини и приятели на Байронови. Каролайн и Уилиям вече нежно си гугукаха. Байрон беше приет у тях — всичко бе наред. Сега той казваше, че Каролайн е скучна, но за него тя имаше привлекателността на бивша любовница, с която можеше да говори свободно, изпитвайки удоволствие от тайната между тях. Самата лейди Байрон беше отишла веднъж у Мелбърнови и за нещастие бе срещнала там мисис Чауърт-Мъстърс — възстановилата се от нервната си криза Мери-Ан. Анабела разказа за това посещение на Огъста: „Не съм Ви говорила за срещата си у Каролайн с мисис Мъстърс. Тя попита как е Байрон. Никога не съм виждала котка с по-зъл израз. До нея другата личност изглеждаше като ангел. Ах, да можех да напусна този ужасен град, който ме влудява!… Ако бях в провинцията, сигурно чудесно щях да си възвърна добрия вид и хубавото настроение.“ За лейди Байрон — влюбена, горда и непорочна — нямаше по-ужасно нещо от този лондонски живот, в който се чувствуваше тайно наблюдавана от враждебно настроените към нея жени, които мъжът й бе обичал. Тя се страхуваше да не би да им покаже, че бракът им е несполучлив.

Отгоре на всичко пристигна Огъста. Тя дойде само седем дни по-късно и се настани на Пикадили Теръс. Защо я беше поканила Анабела? „Безсмислено беше — обяснява тя — да ги държа далече един от друг. Но според мен имаше някаква надежда да ги запазя невинни. Аз чувствувах, че трябва да бдя над тези две същества.“ В началото Байрон прие Огъста с онзи пълен с омраза поглед изпод вежди. След няколко минути обаче се върна влечението му към нея. „Вие сте глупачка — каза той на жена си. — Как можахте да я пуснете в тази къща? Сега ще видите каква промяна ще настъпи за Вас във всяко отношение…“

И наистина животът от Сикс Майл Ботъм започна отново. Вечер той изпращаше Анабела в стаята й, където тя оставаше будна и дебнеше да чуе стъпките на Байрон. Те й подсказваха душевното състояние, в което щеше да се прибере при нея. Той изкачваше стъпалата ту енергично — белег за яд, — ту стъпките му се примесваха със стъпките на Огъста и се чуваше весел смях. Отношенията между тези три същества бяха необикновени. Анабела беше Пип. Огъста — Гус. Байрон за жена си беше Дък (патенцето ми), за сестра си — Бейби. Имаше все още и моменти на щастие. Байрон казваше на жена си: „Ако Ви познавах от петгодишната си възраст, бих могъл да бъда щастлив.“ Или: „Горкичката, Вие наистина лесно се задоволявате!“ Но някои дни бяха толкова ужасни, че Анабела намразваше Огъста до крайна степен и имаше желание да я убие. „Бях почти луда и за да се предпазя от страстта за отмъщение, се принуждавах да приема друга страст — романтичното опрощаване.“ Както някога бе защищавала Термопилите и се бе грижила за болните от чума, така сега искаше да спаси жената, която бе причина за нещастието й. Тогава омразата се превръщаше в безумно, всеотдайно приятелство. Като всяка влюбена жена тя изпитваше нужда да узнае повече за миналото на мъжа, когото обичаше. Огъста беше „тази, която знаеше“. Тя беше и тази, която я защищаваше, когато присъствието й дразнеше Байрон. Въпреки това, към края на юни, лейди Байрон показа ясно на зълва си, че гостуването й е продължило доста дълго време, и мисис Ли се завърна в Сикс Майл Ботъм.

През цялата тази пролет на 1815 година Байрон прекарваше почти всяка сутрин по един или два часа в бюрото на Мъри. Там той срещаше един от малкото писатели, към които изпитваше едновременно уважение и възхита — сър Уолтър Скот. Двамата мъже с голямо удоволствие водеха разговорите си. Скот беше чул, че Байрон бил екстравагантен млад мъж; неговото впечатление обаче не беше такова. Никой по-добре от него не можа да оцени благородното в характера на Байрон. По въпросите на религията и политиката те стояха на противоположни позиции, но Скот не вярваше, че разбиранията на Байрон са много здрави. Той му каза, че ако поживее още няколко години, ще промени чувствата си. Байрон живо отговори: „Може би сте от онези, които предричат, че ще стана методист?“ — „Не, не — отвърна Уолтър Скот, — не допускам че ще направите такова глупаво покръстване. По-скоро бих очаквал от Вас да приемете католическата вяра и да се отличите със сериозното си разкаяние. Религията, към която може би ще се привържете, един ден ще трябва да упражнява голямо влияние върху въображението.“ Байрон само се усмихна многозначително.

Те си размениха подаръци. Скот даде на Байрон един красив златен кинжал, който някога бил притежание на страшния Елфи Бей. Байрон му изпрати няколко дни по-късно една сребърна надгробна ваза, пълна с кости, върху която бе поръчал да гравират стиховете на Ювенал^[1]:

Expende — quot libras in duce summo invenies.

Mors sola fatetur quantula hominum corpuscula.^[2]

Скот умееше както никой да успокоява Байрон и да му внушава доверие. „Той беше често меланхоличен — пишеше Скот — и почти мрачен. Когато го виждах в такова настроение, изчаквах или да се размине от само себе си, или да се яви някакъв естествен и лек повод да го накарам да заговори; тогава почти винаги сенките изчезваха от лицето му.“

Ако лейди Байрон имаше тези познания за неспокойните души, къщата на Пикадили Теръс може би щеше да се стане много спокойна, но лейди Байрон беше самоуверена и влюбена — две опасни препятствия по пътя на мъдростта.

* * *

Юни 1815. Анабела беше бременна в третия месец; Хобхаус чакаше във Франция новини от сраженията. На 20-и един пощенски служител му съобщи, че Наполеон е напълно разбит при Ватерлоо. Poor fellow^[3] — каза той, а Байрон, научавайки новината, рече: Well! I am damned sorry for it!^[4] Всички млади англичанки бяха отишли в Белгия да се грижат коя за брат, коя за съпруг или любовник. Каролайн Лам също се намираше там, вбесена от успеха на лейди Франсис Уебстър. Байрон с право беше казал, че някой по-смел нападател ще победи тази млада жена. Тя беше напреднала след невинната си авантюра; говореха, че заради нея Уелингтън се явил със закъснение на полесражението. Колкото за il marito, той придружаваше жена си и пишеше поема за битката.

Хобхаус се завърна. Байрон и той следяха с тъга трагедията на Bellerophon^[5] и проклинаха английския адмирал, който нарече Императора „генерал“. „Негодник!“ — каза Байрон. Двамата с радост научиха, че Наполеон е бил акламиран от английската тълпа в момента на заминаването му. Този път катастрофата бе непоправима; Европа щеше да бъде подчинена на Метерних. „Всяка надежда за република е изгубена, ще трябва да се върнем към старата система. Отвратен съм от политиката и от кланетата; щастието, с което провидението щедро надари лорд Каслрей, е доказателство колко малко значение отдават боговете на напредъка, след като позволяват на хора като него и на онзи пияница, стария Блюхер, да малтретират по-висшите. Все пак трябва да изключим Уелингтън. Той е истински мъж — Сципион^[6] за нашия Ханибал.“

Но заслужаваше ли всичко това човек дори да мисли за него? „В крайна сметка съществува ли днес нещо, за което да си струва човек да стане от леглото? Заспиваме при шума от падналите през нощта кралства, които всяка сутрин измитат пред вратите ни.“ Ах! Да замине, да напусне този гнил Запад, да намери мир за душата си в Гърция или в Турция. Колко обичаше часовете, в които с Хобхаус и небезизвестния Флетчър беше препускал под синьото небе. Този скучен семеен живот му ставаше непоносим. За човек като него, свикнал на независимост, принудата го водеше към лудост. Той добре бе преценил Анабела. Самоуверена дори в поражението. Изградена от правила и принципи, тя вярваше чрез тях да направлява събитията. И колкото повече тя вярваше в това, толкова повече той изпитваше удоволствие да й доказва, че е безпомощна. „Бракът произлиза от любовта, както оцетът от виното. Неприятна, тръпчива течност, на която времето е отнело прекрасния аромат, за да я превърне в обикновена, блудкава кухненска подправка… Никой не се вълнува от семейните нежности. Няма нищо осъдително в съпружеските целувки. Мислите ли, че ако Лаура беше жена на Петрарка, той щеше да прекара живота си в писане на сонети?“ Байрон се ядоса, когато Мъри го поздрави за моралната издържаност на двете поеми, които беше написал след сватбата си, и когато издателят добави с любезна усмивка: „Нямаше да посмея да ги чета на глас пред жена си, ако окото ми не разпозна нежната ръка, която ги бе преписала.“

Всичко около тях двамата сякаш се съюзяваше, за да дразни Байрон. Лейди Милбанк беше изгубила брат си лорд Уентуърт. Тя бе наследила едно име — лейди Ноуъл, и голяма рента, близо осем хиляди лири, но от това състояние Анабела не можеше да получи нищо, докато бе жива майка й, и тъй като около имението имаше толкова разходи, колкото и приходи носеше, а сър Ралф беше потънал в дългове, лейди Ноуъл не можеше да помогне на дъщеря си. Следователно финансовото положение на Пикадили Теръс беше застрашено. Разбрал, че Байрон е в затруднение, Мъри му бе изпратил чек от хиляда и петстотин лири, но той го бе върнал. Един съдебен пристав нощуваше в къщата му. Присъствието на този чужд човек представляваше за въображението на Байрон цяла драма. На него винаги му трябваше нещо драматично. Анабела, която добре го познаваше, отбелязваше: „Сега съдебните пристави са неговият нов роман.“

За всички злини той държеше отговорна жена си, която въпреки съпротивата му бе пожелала да споделя неговия живот. Беше й казал, че ще им липсват пари и ето че им липсваха. Лихварите ги заплашваха с продажба на мебелите и книгите им. На стълбището се чуваха стъпките на пристава, станал господар в къщата на един Байрон. А тази жена си стоеше там и го дразнеше с добродетелите си. Той съзнаваше, че се държи лошо с нея и имаше угризения, често твърде силни, но тъкмо те бяха нова причина, за да я мрази. „Ако се бе почувствувал достоен за мен — каза тя един ден, — щеше да бъде добър… Аз сякаш бях неговата съвест.“ Лейди Байрон често проявяваше проницателност. Да, точно така беше, за него тя представляваше нещо като жива съвест, а има случаи, в които човек иска да избяга от съвестта си. Той й завиждаше, както завиждаше на другия Байрон.

За да си върне душевното спокойствие, той искаше повече да не я вижда, да замине, да отплува за Наксос, или да я върне на баща й „като глезено дете, каквото всъщност беше“. Видеше ли я до себе си, в него се настаняваше някакъв демон. Като онзи от прадедите му, който казваше: „Ръката ми има лоши инстинкти“, той сякаш се раздвояваше и започваше да наблюдава непознатия и опасен Байрон. Гневът прилича на вдъхновението. „Той чудесно заслепява разума.“ Щом изпадне човек в гняв, и най-невинният противник престава да е прав. Байрон се наслаждаваше от наблюдението на своите крайности и обичаше да се отдава на яростта си, която му се струваше почти заветна. Веднъж, при един такъв пристъп, той хвърли на земята един стенен часовник и го натроши на парчета с ръжена. Както почитаемата Кити Гордън беше постъпила веднъж пред него в Саутуел. Може ли човек да спре прадедите си да се възродят в него? Анабела, бременна в шестия месец, виждаше как расте до нея една враждебна сила, която тя не знаеше как да овладее.

В тревогата си и понеже не искаше да каже нищо на родителите си, за да не ги безпокои, тя реши да прибегне до Огъста. През месец август Байрон беше направил едно завещание, в което оставяше всичко, което притежаваше, на Огъста. С удивително спокойствие лейди Байрон съобщи за това на зълва си. „Скъпа Ли — писа й тя, — трябва да Ви кажа с каква нежност Байрон говори наскоро за скъпата Гус — така че бе готов дори да се разплаче, а също и аз. Разговорът ни започна заради обяснението, което искаше да ми даде относно съдържанието на едно завещание, което току-що бе направил и което, доколкото мога да преценя, е точно такова, каквото трябва да направи… И, скъпа Огъста, повярвайте, че Ви познавам много добре, за да мога да предположа по този повод онова, което една известна личност би могла да предположи, или нещо от този род.“ (Известната личност беше без съмнение Каролайн Лам, чиито приказки за Байрон и сестра му започваха да се разпространяват из Лондон.) Анабела знаеше, че въпреки прегрешенията си Огъста беше способна на добрина. Тя я помоли да дойде да живее отново на Пикадили Теръс до раждането на детето. В края на бременността си тя бе готова да се хване за всеки, който би могъл да й даде помощ. Сама с този човек, който не изглеждаше вече господар на себе си, тя се страхуваше. Тя не се поколеба дори да извика жената, от която най-много се страхуваше.

Когато пристигна, Огъста се изплаши от състоянието на Байрон. Той беше прекарал чернодробно заболяване — бледият му тен бе станал жълт. Нещастен, болен, не намирайки вече удоволствие дори в писането, той вземаше лауданум^[7], за да се опита да намали страданията си. До леглото му имаше постоянно едно шишенце. Този опиат след кратък период на успокояване го правеше по-буен от всякога. Принуден да търпи постоянното присъствие в къщата си на една бременна и страдаща жена, лишен от всичко, което обичаше — спокойствие, поетическо усамотение в едно тихо жилище, преследван от кредиторите, той се превръщаше (както някогашните Гордънови) в див звяр. Този път малтретираше и Огъста, както Анабела. Говореше й с ненавист за съпруга й и децата й. Ако Огъста си позволеше да произнесе думата дълг, той казваше: „Оставете дълга на бога.“ Всеки ден разпалено говореше против ужасната институция — брака, кълнеше се, че ще се изтръгне от тези омразни окови, и заплашваше двете жени, че ще си доведе в къщи любовници.

Те — снаха и зълва — водеха тъжни разговори. „Ах — казваше Огъста на снаха си с особен израз на лицето, — Вие не знаете до каква степен ме е подлудявал той!“ Но Анабела знаеше и понякога продължаваше да слуша с мрачна тъга, която безпокоеше другата, и разговорът се плъзваше към по-малко опасни теми. Но защо ли? Самата Огъста сега беше между Анабела и страха. Тези женски разговори и шушукания, които спираха, когато Байрон се появяваше, го вбесяваха. Освен двете жени в къщата беше и Джордж Ансън Байрон, наследникът на титлата, когото Огъста бе молила да дойде да живее при тях, за да покровителствува жените, и мисис Клеърмонт, гувернантката на Анабела. Байрон смяташе, че жена му я използува да го шпионира. От чекмеджетата му изчезваха писма. Цялото женско отделение беше възбудено като кошер с болни пчели. Той виждаше, че следят погледите му, че го наблюдават скришом. Дали не го мислеха за луд?

Точно за тази мисъл се бе хванала сега Анабела. Невъзможно бе той да мрази до такава степен една невинна жена, ако не беше луд. Та нали погледът му често беше втренчен? „Не сте ли забелязали — казваше Анабела на Огъста, — че гледа изпод вежди с наведена глава… Това е един от симптомите, които бяха забелязали у краля в момента на полудяването му.“ Веднъж той взе да си говори сам в ложата на театъра. Дали не беше в резултат от лауданума? Или може би се отегчаваше? Или несъзнателно бе прошепнал като писател някоя от фразите, които опитваше наум? Но двете жени и Джордж Байрон, които бяха с него, го изгледаха. А той — колкото повече чувствуваше, че го наблюдават, толкова по-странен ставаше. Самият Джордж, неговият братовчед, посъветва лейди Байрон да напусне къщата. „В противен случай — казваше той — ще ме принудите да предупредя баща Ви.“

Детето се роди на 10 декември. Беше момиче. Байрон нямаше даже и наследник, както си бе пожелал. Хобхаус дойде да види бебето. Корсарят, баща на семейство, го забавляваше. „Посетих Байрон, за да видя детето му — Огъста-Ейда. Второто име е принадлежало на някаква жена от неговия род по времето на крал Джон.“ Напускайки Пикадили Теръс, Хобхаус отиде да вечеря у Холънд. Мястото му беше до Каролайн Лам, която беше в чудесно настроение. Тази вечер тя определи какво е истината: „Това, което човек мисли в момента, когато говори.“ Духовита беше тази лейди Каролайн. Като я гледаше, Хобхаус мислеше колко бързо забравя човек. Тя изглеждаше щастлива, беше там със своята свекърва и съпруга си, който се отнасяше нежно с нея, докато нещастният Байрон се въртеше побеснял в клетката на Пикадили Теръс. Странно нещо е животът! В дневника си Хобхаус пише: „Ако цялата вселена не е друго освен капка кал, всъщност единственото нещо, което ме интересува, е аз да съм отгоре на тази капка и да правя колкото може повече за себе си, докато нещата стоят така.“

На 28 декември Анабела получи писмо от майка си, която канеше всички в Къркби, новия си замък. Байрон нямаше никакво желание да отиде, но защо да не се отърве от целия този товар? На 3 януари заяви в стаята на лейди Байрон за намерението си да настани една артистка от театъра в къщата, после цели три дни не влезе нито при нея, нито при детето. На 6 януари тя получи от него една бележка: „Когато се почувствувате разположена да напуснете Лондон, би било желателно да определите деня — и (ако е възможно) много не го отлагайте. Вие знаете мнението ми по този въпрос, обстоятелствата, които са го породили, плановете ми или по-скоро намеренията ми за бъдещето. Когато заминете, ще Ви пиша по-подробно. След като лейди Ноуъл Ви е поканила в Къркби, можете да отидете там, освен ако не предпочитате Сиъм. Тъй като за мене е важно да мога да освободя прислугата, колкото по-скоро вземете решението си, толкова по-добре, макар че трябва, разбира се, да се държи сметка доколко ще Ви бъде удобно и приятно на Вас. Детето естествено ще Ви придружава.“ На другия ден тя отговори: „Ще се подчиня на желанията Ви и ще определя най-близкия ден, който обстоятелствата ще ми позволят, да напусна Лондон.“

Като мислеше, че е луд и че тази лудост беше приела форма на дълбока омраза към нея, тя сметна за свой дълг да замине.

Посъветва се със своя лекар, доктор Бейли, и с лекаря на Байрон, доктор Ли Ман. Те и казаха, че характерът на болестта ще проличи безсъмнено по-ясно през следващите няколко дни и че тогава би могло Байрон да бъде отведен в Къркби под лекарски контрол. Казаха й също да избягва всичко, което би могло да го дразни, и да му пише весели, сърдечни писма.

В навечерието на заминаването си тя поиска да се сбогува с него. В ръцете си държеше малката Ейда. Той я прие хладно. Последната нощ тя не спа добре и се събуди сутринта изтощена. Колата вече я чакаше. Анабела слезе. Пред вратата на стаята на Байрон имаше плетена изтривалка, върху която спеше неговото куче. За миг тя се изкуши да легне на пода и да чака, но отмина.

Още от първото място за смяна на конете тя написа на Байрон: „Детето е много добре и пътува великолепно. Надявам се, че сте разумен и си спомняте за моите молби и медицински съвети. Не се отдавайте на ужасния занаят стихоплетството — нито на брендито — нито на никого и на нищо, което не е нормално и разумно. Въпреки че, пишейки Ви, аз нарушавам обещанието си, покажете ми в Къркби, че изпълнявате послушно всичко. Приемете обичта на Ейда и моята. Пип“ А на другия ден от Къркби: „Скъпи Дък, снощи пристигнахме благополучно и веднага ни въведоха в кухнята вместо в салона — доста приятна грешка за гладни хора… Татко се кани да Ви напише забавно описание на този случай; и двамата с мама нямат търпение да видят по-скоро събрано тук цялото семейство… Ако не ми липсваше постоянно Байрон, полският въздух би ми подействувал добре. Госпожицата намира, че кърмачката й може много повече да й дава, и дебелее. Чудесно е, че не може да разбира колко много й се радваме — «ангелче» и какво ли още не. Поздрави на добрата Гус и на Вас от всички тук. Твоя винаги любеща Пипин… Пип… ип.“