Андре Мороа
Байрон (14)

XIV
Тимон Нюстедски

— Ставаш ужасно романтичен.

— Не, отегчен съм.

Ърнест Хемингуей

Той отседна в хотел „Редиш“ на Сейнт Джеймс стрийт. Носеше за майка си един шал и розова есенция, за Хобхаус различни изделия от мрамор, а за себе си едно шишенце с атическа отрова, четири черепа на атиняни и живи костенурки. Далъс, който от доста време го очакваше да се завърне, веднага дойде да го види. Байрон изглеждаше в добро настроение и разказваше с въодушевление за пътуванията си; Далъс го запита дали носи някакъв пътепис. Не, той никога не е имал намерение да пише подобно нещо; неговата сила е сатирата и бе съчинил една. Тя представляваше перифраза на „Поетичното изкуство“ на Хораций. Байрон изглеждаше доволен от нея, повери ръкописа на Далъс и го помоли да дойде на другата сутрин.

Далъс прекара целия ден в четене на Hints from Horace… Той обичаше младия Байрон и желаеше от цялото си сърце да хареса поемата, но остана разочарован. Нима това бе всичко, което бе създал през тези две години на странствуване и приключения? Едно безстрастно произведение, създадено по чужд маниер и стил, угнетителни насмешки, нищо ново във формата? На другия ден сутринта той отиде отново в хотел „Редиш“ и измърмори смутено няколко неопределени похвали. Запита го нищо друго ли не е написал… Да, Байрон носеше още няколко къси поеми и голям брой стихове върху пътуването. Те обаче не заслужавали да се четат, но ако Далъс желае да ги види, той му ги подарява — и Байрон изтегли от един куфар куп хартия. Далъс трябваше да обещае, че ще гледа да издаде перифразата на Хораций колкото е възможно по-скоро и си тръгна, отнасяйки под мишница „Странствуването на Чайлд Харолд“.

Живееше в Британия младеж,

изпитващ към доброто неприязън,

изпълващ нощите със смях зловещ,

отдаден на безпътства без боязън.

Ах, беше той безсрамник безобразен;

животът бе за него пиршество.

Дружеше само с плътската съблазън,

с пияници от долно естество,

с безброй любовници и с низко общество.

 

Чайлд Харолд се зовеше — не търсете

какъв е неговият произход;

не стига ли това, че в боевете

е бил прочут старинният му род?

Но родовата чест с такъв живот

потомъкът нищожен опетнява —

ни белетрист, ни сладкоглас рапсод

не може лошо дело да прославя

и престъпления за святи да представя.

 

Като мушица в обедния зной

бе свикнал Чайлд безгрижно да живее:

не предполагаше изобщо той

че скоро вихърът ще го отвее,

че тоя свят ще му опротивее,

и то преди да мине младостта.

Успя пресита да го завладее

и ето че той в родните места

усети изведнъж килийна пустота.

 

Всред лабиринта на греха изгубен,

той не изкупи своята вина.

С успех между жените, той бе влюбен —

уви, без отклик! — само във една.

Честита беше тя, че не позна

целувките му — скоро ненадейно

я би зарязал той със леснина,

прахосал цялото богатство нейно,

без да я осени със щастие семейно^[1].

Да, ето че най-после Далъс откри истинския Байрон в тези стихове, на които авторът гледаше с такова пренебрежение. Там бяха всички: и майка му, и сестра му — „Макар че мил бе към сестра си той, не я споходи, да не я вълнува“^[2], и абатството: „Бивш манастир, превърнат днес за срам в свърталище на оргии блудливи, вакханки днес се веселяха там“^[3]. На похотта, разбира се, й липсваше ред, план; без съмнение вакханките бяха чифликчийските момичета, а лабиринтът на греха — някоя барака от селски събор. Но чувството, което бе вдъхновило поета за това малко неестествено излияние, беше искрено. Далъс преоткриваше в произведението омразата на Байрон към хората, чувствените му терзания, горчивото му задоволство от съзнанието за нищожеството на всички човешки неща.

Старинни градове! Атино свята!

Къде са твоите силни синове?

Уви — в мечтите ни по старината

проблясват вечните им духове.

Добиха вечна слава в боеве!

Ала защо? За да ни удивлява

в час по история? От векове

връз срутените кули избледнява

полека сянката на миналата слава.^[4]

Далъс не можа да сдържи въодушевлението си и още на 16-и вечерта писа на Байрон, който бе отишъл да посети „Хароу“: „Съчинили сте една от най-прекрасните поеми, които някога съм чел. Бях така очарован от «Чайлд Харолд», че я изчетох на един дъх.“

Но когато се срещнаха отново, той остана силно изненадан от пренебрежението, с което Байрон, без да се преструва, говореше за тази творба. „Това е всичко друго, но не и поезия.“ Той бил показвал поемата на един добър критик, който не я одобрил. Нима Далъс не бе видял забележките в полетата на ръкописа? Най-важното беше да се намери колкото може по-скоро издател за „Хораций“. Далъс имаше склонността да държи на своето: „Вие ми дадохте «Чайлд Харолд» и аз съм толкова убеден в достойнствата му, че ще го публикувам.“

Байрон беше писал на майка си, че е задържан в Лондон от Хансън, за да подписва някакви документи, и веднага щом се освободи, ще я посети. Доста хладно писмо за един син, който се завръща след двегодишно отсъствие. То започваше със „Скъпа госпожо“, но последната фраза звучеше по-сърдечно: „Считайте Нюстед за Ваша къща, не за моя, а мен — само за гост.“ Щастлива ли бе от това завръщане самотната жена? През тези две години тя бе преживяла много тревоги. От гордост бе решила да не похарчи нито пени за сметка на своя син по време на престоя си в Нюстед; с пенсията си можеше да издържа себе си и една прислужница, но не и градинаря. Ето защо бе предложила на Хансън да го освободи: „Няма никакъв смисъл да се поддържа градината на лорд Байрон, защото не се произвежда нищо, което да му носи доход.“ И представи на Хансън следния бюджет:

Но тъй като нямаше 385 лири приход, как да се оправи? „Намалих разходите си, доколкото можах. Преди година освободих прислужницата. Изпратих две от кучетата на чифликчиите (които те гледат безплатно), а мечката — горкото животно — почина внезапно преди петнадесетина дни.“ Истинско писмо за една Катърин Гордън. Освобождаваше прислужници, за да прави икономия, а се грижеше за една мечка до последния й ден.

От заминаването на Байрон я измъчваше мисълта, че повече няма да го види. Като получи писмото от Лондон, каза на камериерката си: „Странно ще е, ако умра, преди да се е завърнал Байрон.“ Същата тази седмица мисис Байрон се разболя; леко неразположение, което се усложни от пълнотата й и от едно непредвидено обстоятелство — сметката на тапицера я доведе до нервна криза, по време на която тя получи мозъчен кръвоизлив и почина, без да дойде в съзнание.

Байрон, който беше още в Лондон, спореше с Далъс и се занимаваше с преследването на някакъв памфлетист заради една клевета, тъкмо се канеше да замине за Нюстед и Рочдейл, когато му съобщиха за заболяването на майка му. На другия ден, 1 август, той научи за смъртта й. Байрон винаги бе вярвал в съвпаденията; на съдбата на Байронови й бе хрумнало да го посрещне с най-жестокото и неочаквано нещастие. На път за Нюстед той писа на Пигът: „Бедната ми майка вчера е починала и аз отивам да я съпроводя до семейната ни гробница… Слава богу, последните й мигове са били спокойни. Казаха ми, че не е страдала много и не е разбрала състоянието си. Сега осъзнавам истинността на думите на мистър Грей: «Човек може да има само една майка.» Мир на праха й!“

Като пристигна в абатството, прислужниците му разказаха как се бе развило заболяването. През нощта една камериерка, мисис Бай, чувайки дълбоки въздишки, влязла в стаята и намерила Байрон седнал до трупа на майка си. „Ах, мисис Бай — казал той, облян в сълзи, — на този свят имах само една приятелка и я изгубих!“ Въпреки бурните им разпри между тях винаги бе имало чувство за здрава връзка, което се дължеше на сходството в характерите им. Тя беше мъртва, а смъртта, давайки повод за тъжни и поетични размишления върху човешкото съществуване, привързваше Байрон към спомена за нея. Същата вечер той писа на Хобхаус: „Като гледах разлагащата се вече плът на съществото, от което съм произлязъл на този свят, аз се питах съществувам ли наистина и наистина ли тя е престанала да съществува. Изгубих тази, която ми дари живота, и неколцина от онези, които го правеха щастлив. Нямам нито надежда, нито страх от гроба.“ В деня на погребението Байрон отказа да придружи траурното шествие. Изправен на входа на абатството, той гледаше как се отдалечава към малката църква „Хъкнъл Торкърд“ тялото на майка му, следвано от чифликчиите. После извика Робърт Ръштън, с когото имаше навик да се боксира, и го накара да донесе ръкавиците. Само мълчанието и необичайната сила на ударите му издаваха неговите чувства.

Два дни по-късно той научи, че Матюс се бе удавил в Кам. Заплел се във водораслите, дълго и мъчително се борил да се освободи, но напразно. Колко пъти Байрон му бе казвал: „Лошо плувате, Матюс, ако продължавате да държите главата си толкова високо, някой ден ще се удавите.“ Какво завръщане! Майка му, най-прекрасният от приятелите му… Невидимият противник удряше шеметно и силно. „Ударите следват така бързо един след друг, че просто обезумявам… Изглежда, някакво проклятие е надвиснало над мен и близките ми. Майка ми е вече само един проснат в къщата труп; един от най-добрите ми приятели току-що се е удавил. Какво мога да кажа, да мисля или правя?… Мир на праха им! Съжалението не може да ги събуди. Една въздишка по изчезналите, и поемаме отново мрачното еднообразие на живота с увереността, че и ние ще получим покоя си.“

Сам в огромното абатство, заобиколен от странните си талисмани, черепа на монаха, черепите на атиняните, нашийника на Боутсуейн, той си припомняше веселите вечери, които бе прекарал в същата тази стая с Хобхаус и Матюс. Писа на Хобхаус да дойде; щяха двамата да пият за паметта на Матюс, „защото това «възлияние», ако не може да стигне до мъртвите, успокоява поне живите и защото само за тях смъртта може да бъде нещастие“. В очакване на това посещение или на посещението на Ходжсън, той беше сам, сам със своите кучета, с таралежите, с костенурките и „онези гърци“. Чувствуваше се угнетен. „На двадесет и три години съм съвсем сам, а какво ли ме очаква на седемдесет? Вярно е, че съм още твърде млад, и мога да започна отново, но с кого да си припомням веселата част от живота?“ Излегнат на софата, той се отдаваше на размишления, дъвчейки тютюн — нов навик, който бе възприел за успокояване на глада. Можеше да се вижда със съседите си аристократи, но „аз не съм общителен човек и не се чувствувам добре сред графини и знатни госпожици, особено в момент, когато се връщам от далечна страна, където не съществува обичаят мъжете да се бият за жени, да ги преследват, за да танцуват с тях, нито е позволено смесването на жени с мъже (пред обществото), така че трябва да ми се прости вродената мнителност и двете години странствуване“.

Разбира се, той нямаше да започне сега да ухажва една нова Мери Чауърт. Зае се с „чувствени удоволствия“. Групата на момичетата от Пафос^[5] се бе разпръснала. Той върна най-хубавите от тях. Завъди отново дивеч в имението: „Яребиците са в изобилие, зайците са доста хубави, фазани няма чак толкова много, а чифликчийските момичета… Понеже съм голям привърженик на дисциплината, наскоро издадох едно разпореждане за премахване на бонетата; подрязани коси под никакъв претекст; позволяват се корсети, но не много ниски отпред… Лусинда ще поеме командуването на всички, които ще оправят леглата в къщата.“ Както в мъртвешките танци на скулпторите от Средновековието, така в живота на Нюстед се редуваха младите и голи тела с черепите и скелетите.

Байрон работеше малко. Не пишеше нови поеми. Забавляваше се само да отрупва с бележки в проза коректурите на „Чайлд Харолд“, които пристигаха вече от Лондон. Далъс, който беше вярващ и благочестив човек, му изпрати писмо, в което възразяваше срещу онези строфи, в които Чайлд Харолд, откривайки колко многобройни са религиозните вярвания на хората, доказваше всеобщата им неистинност. „Ако сред слабите и покварени хора — пишеше Далъс — религиите са могли да господствуват една след друга, ако Юпитер и Мохамед, една заблуда след друга, са могли да проникнат в съзнанието на заблудените, това не доказва, че не е имало истинска религия… Ако един череп е чудесен повод за нравоучителни размисли и ако, след като е бил прояден от червеите, никой светец, мъдрец или софист не може да го възстанови, от това не следва, че могъществото на бога е ограничено и че онова, което е било оставено на разруха, не може да се възобнови.“ След това писмо Байрон върна безсмъртието на душата в сферата на приятните хипотези.

Тук-там той прибавяше по някоя строфа в памет на близки; мисис Байрон, Уингфийлд, Матюс получиха своите станси — своите надгробни надписи. Към близките на Байрон, които бяха умрели, се прибавяше Едълстоун, хористът от Кеймбридж, починал през май 1811 година. И за него, както и за другите, имаше строфа, една поема за разбитото сърце и поемата На Тирза. При по-щастливи времена Едълстоун щеше дълго време да бъде оплакван от Байрон, но „той беше почти забравил вкуса на скръбта и беше преситен от мъка“. Можеше ли след толкова доказателства да се съмнява във враждебността на съдбата? Сега вече беше сигурен, че всяко същество, което обикне, ще бъде осъдено, заради тази любов.

След завръщането си Байрон бе разменил отново няколко писма със сестра си Огъста. Не я беше видял, но знаеше, че е нещастна. Полковник Ли, за когото толкова бе желала да се омъжи, се беше оказал развратник и комарджия, който десет месеца от годината не живееше в къщата си — връщаше се само за конните състезания в Нюмаркет и за да направи някое дете на жена си. „Аз губя роднините си — пишеше Байрон на сестра си, — а Вие увеличавате броя на Вашите; кое от двете е по-добро, само господ знае…“ Тонът на писмата им бе променен. Байрон не беше вече малкият брат, който търсеше закрила. Въпреки че Огъста беше навършила вече двадесет и седем години, той се чувствуваше много по-възрастен от нея и беше съчувствено и почти бащински настроен. „Лека нощ, дете мое“, завършваше той писмата си. Тя беше малко смутена от този брат, който сега й се струваше непознат и окичен със славата на далечни пътешествия. „Започнах едно писмо до Вас, но после го скъсах от страх да не Ви отегча.“ Въпреки това тя пишеше дълги, объркани послания на жена, обезпокоявана постоянно от виковете на някое дете или оплакванията на зле платена прислужница; претрупани с многоточия, удивителни и с подчертани думи и изречения. Тя настояваше той да се ожени: „Радвам се да узная, че сте преодолели предразсъдъците си срещу нежния пол дотолкова, че да се решите на брак; но бих искала моята бъдеща снаха да притежава и други прелести освен богатство, макар разбира се, това също да е много необходимо.“

Той отговори: „Колкото до лейди Байрон, намеря ли някоя достатъчно богата, за да ми подхожда, и достатъчно безразсъдна, за да ме хареса, ще й дам възможност да ме направи нещастен, стига да може. Това, което ме привлича, са парите; а жените са все една стока — колкото е по-възрастна, толкова по-добре, защото тогава ще имаме възможността да я видим по-скоро на небето… Питате ме за здравето ми; поносимо слаб съм — състояние, което поддържам с упражнения и строг режим. Не смятам, че съм се обогатил кой знае колко от пътуванията си, ако не се считат повърхностните ми познания по два езика и навикът да дъвча тютюн.“

Позата, която бе възприел, му беше приятна; той плащаше с доста мъчителна самота правото да презира мъжете и жените, но това презрение имаше своето очарование. Той беше лорд Байрон, барон Байрон Рочдейлски, Тимон Нюстедски, мизантропът. След смъртта на кучето си не обичаше вече никого освен спомена по него, един опитомен елен и три гръцки костенурки. Щеше да се ожени за някоя стара богата наследница, а колкото до имуществото му… Байрон направи едно странно завещание: Нюстед оставяше на Джордж Ансън Байрон, Рочдейл трябваше да се продаде и огромната сума от седем хиляди лири да се изплати на Николо Жиро от Атина и Малта при встъпването му в пълнолетие; Флетчър, Джон Мъри и прислужникът грък, Деметриус Зографо, получаваха по петдесет лири годишно; Робърт Ръштън получаваше същата сума и още хиляда лири при навършване на пълнолетие. Байрон завещаваше мелницата на Нюстед на Флетчър, библиотеката си на Хобхаус и Дейвис. Беше добавил: „Желая тялото ми да бъде положено в гробницата в градината на Нюстед без никаква церемония или служба и без да се гравира никакъв надпис освен името и възрастта ми. Желая също вярното ми куче да не бъде извадено от този гроб.“ Адвокатите протестираха срещу тази клауза, но Байрон им я наложи.

Той направи няколко пътувания до Лондон през октомври и ноември, после се върна да прекара коледа в Нюстед. Зимата вече бе дошла; поляните бяха покрити със сняг, абатството, почти празно, беше приятно тъжно. Посетиха го двама приятели. Единият беше Харнис, куцото момче, което Байрон бе покровителствувал в „Хароу“, другият — Ходжсън, приятел от Кеймбридж, който се готвеше да стане духовник. Харнис беше на двадесет и една години, Байрон на двадесет и три, Ходжсън на двадесет и осем. Прекараха три приятни седмици. Байрон оглаждаше „Чайлд Харолд“, другите двама работеха свои неща. Вечерно време говореха за поезия и религия. След пътешествието си Байрон смяташе, че има ясни схващания върху религията: „Ако хората, които живеят в Тамбукту, Таити или някоя Terra Incognita и които никога не са чували или сънували за Галилея и нейния пророк, могат да бъдат спасени, за какво е необходимо тогава християнството? Ако не могат да бъдат спасени без него, защо тогава не са всички източноправославни? Малко безмилостно е да пратиш един човек да проповядва в Юдея и да оставиш другите хора на света — негри и тям подобни — в тъмнина, равна на кожата им, без лъч светлина, който да ги изведе по-високо. Кой ще повярва, че господ е искал да осъди на вечни мъки в ада някои хора за това, че не знаят нещо, на което никога не са ги учили?“

За Ходжсън, макар да се готвеше за духовник, беше трудно да обори метафизичните схващания на Байрон, защото той не ги разбираше: „Аз не съм платонист, нищо не съм, но предпочитам да съм каквото и да е друго, само не и член на една от седемдесет и двете секти, които се разкъсват помежду си в името на любовта към господа… Колкото до безсмъртието, ако трябва да възкръсваме, защо тогава да умираме? Струва ли си скелетите ни да се привдигнат някой ден, както твърдите вие? Надявам се във всеки случай, че ако възкръсна, ще имам по-добри крака от тези, с които си служа вече двадесет и две години, в противен случай ще ме изблъскат от опашката, която ще се образува пред рая.“

След празниците гостите го напуснаха и той остана съвсем сам, изоставен дори от прислужничките-любовници, защото бе открил, че една от тях, по която малко повече се бе увлякъл, го мамеше с някакъв селянин. Незначителна случка, която обаче силно го ядоса. „Имам една молба към вас — каза той на Ходжсън, след като му бе разправил историята, — никога в писмата си да не ми говорите за жена и да не ми правите и най-малък намек за съществуването на този пол.“

И наистина нямаше нито едно същество на света, на което да може да се опре. Той съжаляваше за крясъците на малките италианци под портокаловите дървета близо до паметника на Лизикрат. „Ставам нервен… Климатът ви ме убива; не мога нито да чета, нито да пиша, нито да се забавлявам, нито да забавлявам другите. Дните ми минават без работа, а нощите ми без покой; много рядко се виждам с хора, а и когато ги видя, ги избягвам.“ Какво да прави в този зимен и мрачен Нюстед? Да продължи „Чайлд Харолд“? За това му трябваше слънце и синьо небе: „Не мога да описвам неща, които са ми толкова скъпи, седнал край огъня от въглища.“

В едно твърде интимно и искрено писмо, адресирано до един от приятелите му, той казваше: „Последните години от живота ми представляват продължителна борба срещу чувствата, които направиха първата част от живота ми толкова горчива; макар и да мога да се похваля, че до голяма степен съм ги победил, има още моменти, в които съм така наивен, както преди. С никого не съм споделял това, не бих го споделил дори и с Вас, ако не се страхувах, че бях малко груб и исках да Ви обясня причината. Но Вие знаете, че не съм от Вашите джентълмени-страдалци, затова нека не обръщаме внимание.“ Наистина той никога не бе споделял с някого толкова, но явно там беше ключът на противоречията му. От години се бореше да убие в себе си сантименталиста, който го бе карал жестоко да страда. Прекалено смел и доблестен, за да се харесва в ролята на „джентълмен-страдалец“, но сигурен, че е изгубил всякакво доверие в жените и мъжете, той се опитваше да живее като човек на удоволствието — без любов и без приятелство. Нещастието беше в това, че подтискайки чувствата си, той се измъчваше до болка.

Има хора, които, след като са страдали и навикът или забравата са излекували страданието им, проявяват необикновен стремеж към мъката, защото, правейки живота ни непоносим, тя го изпълва в същото време с такива ярки чувства, които прикриват празнотата му. Байрон бе започнал своя живот с една голяма любов. Тази любов бе завършила с неуспех, но беше дала на това дете нуждата от любовно вълнение, което му бе станало необходимост. Както пътешественикът, който си е повредил небцето от силните подправки, намира блудкава всяка здравословна храна, така и Байрон с безразличието, което носеше в сърцето си, не усещаше вече вкуса на живота. Мислеше се готов да тръгне подир всяко силно преживяване, дори порочно, стига то да можеше да му върне постоянно бягащото от живота му чувство. На същия този Ходжсън, който го бе насърчавал да бъде по-весел, той изпрати едно послание в стихове, в което пак си спомняше за Мери Чауърт:

Да забравим всичко — аз не плача,

няма Босфора да търся пак.

… Но ако след време се говори

за човек, чиито престъпления

с тия мрачни дни добре съвпадат,

ти ще го познаеш — ще си спомниш

за причината по резултата.

„Горкото момче не мисли и дума от всичко това“ — отбеляза в полето снизходителният и оптимистично настроен Ходжсън. Но Байрон беше по-нещастно и сложно същество, отколкото го смятаха приятелите му.

Той реши да отиде да живее в Лондон, където можеше поне да върши нещо в Парламента и да се занимава с коректурите на своя ръкопис. „Каквото и да е, стига само да ме излекува от спрягането на проклетия глагол «отегчавам се».“