Андре Мороа
Байрон (21)

XXI
Годеж

Нюстед. Няколко месеца адвокатите на купувача бяха водили спорове с Хансън; но Хансън беше твърд, а договорът му — добре направен. Младият Клоутън трябваше да се подчини на закона и Байрон получи отново своето абатство заедно с двадесет и петте хиляди лири неустойка съгласно договора, с които можа да изплати някои от дълговете си. В продължение на петнадесет дни той остана сам. Беше поканил обаче Том Муър: „Мястото заслужава да се види, поне като старина, макар че, уверявам Ви, в по-младите ми години тук чудесно сме се забавлявали; но това е вече минало. И въпреки всичко призраците, готиката, езерните води и развалините все още го съживяват.“ Но готиката и развалините не бяха съблазнили Том Муър и в началото Байрон имаше един-единствен компаньон — призракът на черния монах, който мина покрай него в един от коридорите и го погледна с блясък в очите, без да се спре.

Щом остана сам в Нюстед, Байрон започна да мисли за женитба. Защо не? Абатството беше тъжно. Не би било зле да има „някой, с когото да скучае заедно от време на време“. „Той не обичаше толкова самотата, колкото удоволствието да обяснява на някоя жена, че обича самотата.“ От всички форми на любовта само брака не беше опитал. Той обичаше необикновеното, опасното. За човек с неговата репутация бракът не беше ли необикновено нещо? Близките му съветници го поощряваха. Лейди Мелбърн му пишеше, че само една законна жена може да го спаси. Огъста му предлагаше едно младо момиче от нейните приятелки.

Байрон до лейди Мелбърн:

Мисля, че най-мъдрото ми решение би било, да се оженя, но за кого?… Нямам сърце за даване, не очаквам и да получа, но както казва Муър: „Една хубава съпруга е благоприлично убежище за преситеното тщеславие на един развратник.“ Моята би могла да прави каквото иска, стига само да има добър характер, сдържан начин на поведение и да ми остави свободата на вероизповеданието. На мен ми трябва другар — по-скоро приятелско чувство, отколкото любов. Видял съм доста бракове по любов, за да се примиря с общата съдба на щастливите двойки. Единственото неприятно нещо би било да се влюбя в жена си, което не е изключено, защото навикът има странна власт над чувствата ми. В такъв случай бих бил ревнив, а Вие не знаете какво чудовище може да направи от мен една лоша страст!

Коя да избере? Познаваше лейди Катрин Анзли, най-младата сестра на лейди Франсис Уебстър. Тя беше хубава, много млада „и, струва ми се, глупава. Но не съм я виждал достатъчно, за да преценя точно, впрочем аз изпитвам ужас от ум в пола“. Познаваше и лейди Аделейд Фороз, която приличаше на Аполон Белведерски. Можеше да избере и приятелката на Огъста, лейди Шарлот Лусън Гоър, с очи като на антилопа. Имаше и една очарователна мис Елфинстън, с която флиртуваше от време на време и която го упрекваше за капризите му. И преди всичко — Анабела.

Странно, но тези две толкова различни същества от две години насам не можеха да се откъснат съвсем един от друг. За Байрон беше въпрос на чест след отказа на „Принцесата на паралелограмите“ да не покаже оскърблението си. „Не знам дали в такива случаи съм над човешките предразсъдъци, но съм над това да ги показвам.“ И все пак той добавяше: „Трябва да призная, че никога не ще забравя онова — не — от миналото лято, не ще го забравя дори ако утре стане — да.“ У него се бе съхранило някакво примесено с учудване уважение към единствената жена, която се бе осмелила да му откаже, някаква смътна злопаметност и любопитство. Би ли могъл да обича тази метафизичка? Щеше да е приятно да обуздае скрупулите й.

Нейното нещастие беше, че и тя от своя страна беше любопитна към това опасно завоевание. Освен че се ласкаеше от успеха си пред любовника на лудата си братовчедка, която напразно го гонеше, Анабела беше и убедена, че само тя може да спаси този красив грешник. За да проникне в едно здраво пазено сърце, любовта приема странни образи. Анабела беше уязвима заради желанието си да се жертвува. Откакто Байрон бе поискал ръката й — събитие в нейния спокоен живот, което той, „принцът на бурния живот“, не можеше да разбере, — тя се безпокоеше за него. Смущаваха я абсурдните и зложелателни слухове, които непрестанно се носеха за лорд Байрон в Лондон. Разказваха, че смятал да отведе голямата дъщеря на лейди Оксфорд на някакъв остров, където щял да я възпита и да се ожени за нея. Говореха, че се отнесъл зле с младия Клоутън, купувача на Нюстед — че Клоутън необмислено предложил много висока цена на търга и че Байрон жестоко го разорил. Тези истории натъжаваха Анабела. Тя се обръщаше към леля си, лейди Мелбърн, с послания за Байрон: „Тъй като едва ли ще имам случай да го видя, бих била щастлива да му предадете, че ще се радвам да зная, че е добре, и ако моето уважение би могло да му донесе някакво удовлетворение, нека бъде сигурен, че никога няма да повярвам на тези, които говорят лошо за него.“ Надяваше се да го види пак: „За мен неговото общество е толкова желано, че с удоволствие бих поела риска да бъда наречена Flirt^[1], за да го видя, стига само да не му навредя.“

Накрая, с необичайна за едно младо момиче дързост, през август 1813 година тя първа му писа. Обясняваше му миналото си поведение с друга любов (което не беше вярно, но горкото дете си мислеше, че това обяснение е много ловко); предлагаше му приятелството си и му даваше съвети: „Не си позволявайте да робувате на момента, не подлагайте благородните си пориви на случайностите в живота… Правете добро… Но за да правите добро за хората, Вие трябва да ги обичате и да понасяте слабостите им.“ Охо! Корсарят сигурно се бе усмихнал, но й отговори учтиво и с твърде официален тон: тя била първата жена, която бил пожелал да отведе пред олтара, и вероятно — последната. Лейди Мелбърн беше имала право да казва, че той я предпочита пред всички останали. Това бе вярно тогава, вярно е и сега. „Но Вашият отказ не беше за мен разочарование, защото е невъзможно да се прибави дори капка в чашата, която прелива от огорчения.“ Колкото за приятелството: „Съмнявам се, че някога мога да престана да Ви обичам… но каквито и да бъдат чувствата ми, аз няма да си позволя да Ви досаждам.“ Колко смирен и сериозен беше Байрон и колко трудно можеше да открие приятеля си зад този стил лейди Мелбърн. В действителност дали самият той знаеше играе ли, или е искрен? Като всички хора с богато въображение, хамелеон по природа, той си създаваше образа на това младо момиче в момента, в който му пишеше. Спомняше си едно кръгло, но с правилни черти лице и една много хубава фигура. Искаше да й се хареса. Възприемаше едно поведение, което можеше да послужи на целта му.

Крехко, парадоксално беше това приятелство, но продължи да съществува. Байрон изпитваше особено удоволствие от него.

Забавно му бе да показва на лейди Мелбърн „колосаните“ писма на племенницата й. Анабела, смутена, се упрекваше за отказа си и без още да съзнава напълно, търсеше да постигне ново предложение. Ах, как се упрекваше сега за оправданието, че е обичала тогава друг!

Разбира се, тя се зае да го преобразява: „Беше научила за някои от добрите му постъпки; знаеше, че струва повече от репутацията си. Смехът му звучеше фалшиво; той не беше щастлив, тя го чувствуваше. Беше ли възможно наистина да е напълно неверующ?“ По този въпрос Байрон беше напълно откровен: „Стигам до една тема, която сигурно сте забелязали, че отбягвах досега, една ужасна тема — религията. През първата част на моя живот ме възпитаваха в Шотландия калвинисти; това породи у мен ненавист към тази секта. По-късно посетих страните с най-лицемерно набожните и най-лековерните народи — Италия, Гърция, Турция… Заключенията ми съвсем не спират дотук… Вярвам, разбира се, в бога, но бих бил щастлив, ако можех да получа повече доказателства за него. Ако в този момент не притежавам никаква определена вяра, влизаща в рамките на една традиционна и общочовешка религия, надявам се, че не е от липса на уважение към Създателя, а към създанието.“

Тя го посъветва да чете произведенията на Лок^[2] и да не отдава такова значение на доказателствата. „Ако системата, обявена за божествена — пишеше тя, — беше напълно разбираема за един ум с ограничени способности, това би било основание да се загуби част от достоверността й като еманация на една неограничена интелигентност.“ Но Байрон не потърси Лок, а четеше Йов, Исай — по-мрачните пророци. Той не отричаше, просто не вярваше. „Не съм си изградил сигурно мнение, но съм готов да считам лицемерната набожност на скептицизма за толкова вредна, колкото и най-наивната вяра… Защо съм тук? Не знам. Къде отивам? Излишен въпрос. Сред милиарди живи и мъртви светове — звезди — системи — безкрайности — защо да се безпокоя за един атом?“ С обратната поща тя му отговаряше: „Вярно е, ние сме атоми във вселената, но атомът нищо ли не е, няма ли той стойност в очите на едно Безкрайно Същество? Да отричаш властта му да обхваща безкрайно малкото, така както безкрайно голямото, означава да разрушаваш това свойство на божеството.“ Използувайки духовната си сила и умствените си способности, тя даваше на Байрон нравствени съвети: „Изпитвайте чувство на доброжелателство, за да го внушавате на другите. Правете добро. Колкото и несъвършена да съм, аз съм изпитала щастието да дарявам мир и да пробуждам добродетели.“

Тя си мислеше, че се доближава до един опасно болен и че го лекува — горката Анабела! Колкото по-далечен от себе си го чувствуваше, толкова по-упорито му пишеше. Не можеше да се откъсне от този необикновен образ. Четеше поемите му „Гяур“ и „Корсарят“. Намираше го превъзходен в описанието на страстите: „Стиховете му за любовта ме правят почти влюбена и мен.“ Говореше за това на всичките си приятели, пишеше за него на леля си Мелбърн. Всъщност тя бе напълно завладяна от него, но не си даваше сметка. Мислеше се толкова сигурна в себе си, толкова сериозна, толкова учена. Лорд Байрон беше нещастно и невинно същество, което тя щеше да върне в пътя на добродетелта. Смелостта й стигна дотам, че накара родителите си да го поканят в Сиъм. „Трябва да Ви уведомя — пишеше тя на своята леля Мелбърн, — че научавайки за вероятното завръщане на лорд Байрон на Север, майка ми и баща ми сметнаха за подходящо да го поканят… Бих била много щастлива, ако той приеме поканата, която моят баща му изпраща с тази поща… Безразлично ми е какво могат да кажат хората и знам, че Вие мислите това за напълно редно.“

Въпреки привидната любезност племенница и леля трудно можеха да се разбират — Анабела смяташе леля си за лекомислена и неморална; лейди Мелбърн не харесваше едно младо момиче да учи математика и метафизика. Тя се тревожеше, когато някоя жена заявяваше пред нея, че любимите й автори са шотландските философи, и след това добавяше: „Различавам се от много хора, считайки подобни книги за практически твърде полезни — дори в най-обикновени житейски обстоятелства.“ Старата дама помоли племенницата си да й направи описание на качествата, които тя изисква от един съпруг. И получи следната бележка:

Съпруг

Той трябва да има здрави принципи за Дълг, да внушава силни и великодушни чувства и да подчинява своите на Разума.

Гениалност според мен не е необходима, но е желателна, ако е свързана с това, което току-що обясних.

Държа на един освободен от мнителност и обичайно лошо настроение характер, както и на уравновесено чувство към мен, а не на силна привързаност, която от дребни неща може внезапно да нараства или намалява.

Желая съпругът ми да ме счита за разумен съветник, но не и водач, на гърба на който скрито да се обляга…

Произходът не ме интересува, но считам добрите роднини за важно преимущество.

Не държа на красотата, но ми влияят джентълменските обноски, без които всъщност едва ли някой би могъл да ми хареса.

Не бих влязла в семейство, в което има прекалена склонност към благоразумие.

Прочитайки тези изисквания, лейди Мелбърн вдигна рамене. Да искаш от човека, когото ще обичаш, „сух разум и студена праволинейност“, а да не търсиш „нито талант, нито остроумие, нито откровеност, нито добрина“, й се струваше нечувано. Тя обвини племенницата си, че прекарва живота си на кокили, а не на собствените си крака — като всички. Анабела меко възрази: „Вие грешите, като мислите, че желая да се лиша от приятни чувства. Считах, че във великодушни включвам и тях. Далеч не допускам, че би могъл да ме завладее човек със сух разум и студена праволинейност, обратното — подобни хора винаги са ме отблъсквали… След такова изчерпателно обяснение може би ще свалите кокилите от краката ми и ще се съгласите, че стоя само на пръсти.“

Тя щеше да остане много изненадана, ако можеше да надникне от другата страна на сцената и да прочете онова, което пишеше Байрон за този портрет на лейди Мелбърн, която му го бе предала: „Тя очевидно като малка е била глезена — но не както обикновено се глезят децата, а системно възпитавана, като Кларис Харлоу^[3], в някакво глупаво благоприличие, в една увереност в собствената си безпогрешност, която ще я доведе или би могла да я доведе до капитална грешка… Сериозно Ви казвам, ако тя си въобразява, че изпитвам особено удоволствие да изучавам Кредото на свети Атанасий, мисля, че се лъже… За момента не я обичам, но съвсем не мога да предвидя какво би станало, ако (както казва Фалстаф) дойде «един по-топъл месец юни»; възхищавам й се като на много издигната жена, малко претруфена с «Добродетели».“ Тя щеше да бъде още по-изненадана, ако знаеше, че по времето, когато започна тази кореспонденция, Байрон се интересуваше преди всичко дали лейди Франсис Уебстър ще се реши да измами съпруга си.

Когато в началото на август 1814 година Байрон се питаше вече по-сериозно дали не е необходимо да се ожени — което не бе правил досега, — той писа на мис Милбанк: „Винаги съм Ви обичал — обичам Ви — винаги ще Ви обичам и тъй като това чувство не е зависимо от волята, не знам как ще го лекувам… Когато започнаха отношенията ни, реших, че Вие сте най-съвършената жена, която може да направи щастлив всеки мъж — стига, разбира се, той да не е луд, нито закоравял злодей, — но сега, когато ми казаха, че имате друга връзка и може би сте сгодена… Би било твърде неучтиво да искам обяснение от една жена защо има отрицателно чувство към мен. Ако можехте, сигурно щяхте да ме обичате; щом не можете, за мен е ясно — не съм толкова глупав да се учудвам на естествени неща.“

Най-скромното, най-ласкателното писмо, което някога бе писал. Но Анабела не можеше да раздели вярата си от чувствата си — както несъзнателно го правят по-голяма част от хората. На предложението, което чакаше от няколко месеца, тя отговори с едно от метафизическите си послания. Питаше се „дали наистина той е водачът, когото трябваше да избере, за да й служи за пример на земята, мислейки за безсмъртието“. Байрон се вбеси и накара сестра си, която бе дошла при него, да направи друго предложение за женитба (на лейди Шарлот Лусън Гоър), но съжаляваше за Анабела. Когато пристигна отрицателният отговор от родителите на лейди Шарлот, той енергично заяви, че ще опита сам късмета си, и на 9 септември за втори път поиска ръката на Анабела.

Байрон до мис Милбанк:

Има нещо, което искам да Ви кажа, и понеже е възможно да не Ви видя известно време — може би много дълго време, — ще се опитам веднага да Ви го кажа. Непреодолими ли са „съображенията“, които ми изложихте? Нали известна линия на поведение или промяна от моя страна би могла да ги отмени? Не без борба се обръщам отново към Вас с този въпрос… Вие вече знаете останалата част от чувствата ми — ако не ги повтарям, то е, за да избегна пораждането или най-малко — увеличаването на недоволството Ви.

След като написа това писмо, той с нетърпение започна да чака отговора. По това време Огъста беше в Нюстед. Около часа, в който обикновено донасяха пощата, тя виждаше Байрон да сяда на стъпалата пред абатството и да дебне вестителя. Една сутрин, както седяха с Огъста още на масата, влезе градинарят и им подаде пръстена на мисис Байрон, който тя бе изгубила години по-рано, а той го намерил, като прекопавал градината под прозореца на стаята на Вдовицата. Байрон видя в това някакво предзнаменование. Почти в същия момент донесоха и едно писмо. „Ако съдържа съгласие — каза той, — този пръстен ще послужи за женитбата ми.“

Писмото беше от Анабела: „Отдавна съм се заклела първата цел в живота ми да бъде Вашето щастие. Ако мога да Ви направя щастлив, не бих имала друга грижа. Ще Ви доверя всичките си желания и ще Ви дам цялата си обич. Сега единствено страхът, че мога да не оправдая очакванията Ви, ме безпокои… Всъщност моите чувства към Вас не са се променили.“ В същото време от страх, че може да не е в Лондон и да не получи достатъчно бързо писмото й, тя бе написала и второ: „За всеки случай и за да Ви спестя мига на тревога, пиша до Нюстед — за да кажа, че се надявам да намерите в другото ми писмо всичко, което бихте желали.“

Тържествуващ, Байрон подаде през масата писмото на Огъста, която, без да осъзнава какво толкова чудно има, заяви, че „това е най-хубавото, най-прекрасното писмо, което някога е чела.“ Тя веднага реши в себе си, че ще бъде една отлична зълва; беше доволна, че вижда Байрон установен, и с лекота изтри от съзнанието си всякакъв спомен за кръвосмешението.

Силно развълнуван, Байрон написа до Сиъм три писма за три дни. „Вашето писмо ми даде нов импулс за живот… Във Ваша власт е да ме направите щастлив, Вие вече го направихте…“ После обясняваше, че умира от желание да я види, и то колкото може по-скоро: „Мисля за тази среща с такъв плам, че чак не искам да си го призная. Когато пристигна писмото Ви, сестра ми, която седеше близо до мен, се изплаши от въздействието му — имаше един мъчителен за мен миг на съмнение…“ „Вие ще бъдете моят водач, философ и приятел. Цялото ми сърце Ви принадлежи… Това е третото ми писмо за три дни…“ И завършваше: „Приемете чувствата ми на уважение и — мога ли да прибавя — на обич.“

Дон Жуан сгоден. Той се опияняваше от новото в приключението и наистина се надяваше на щастие. Не беше ли винаги желал да се ожени, още от времето на Мери Чауърт? Нямаше ли нужда от спокойствие? Можеше ли да намери по-добра съпруга от това момиче, което очевидно беше добродетелно? Не я обичаше ли? Но това става за два дни; той така лесно обиква!

Трябваше да съобщи на лейди Мелбърн: „Скъпа моя лельо…“ (Чудесно беше, че става племенник на старата си приятелка.) Изтъкваше й съжалението си, че племенницата й не бе взела това решение по-рано; колко мъки и грехове щеше да спести на другите. Всичко това обаче бе минало: „В крайна сметка този брак го уредихте Вие… Гордостта ми (най-силното ми чувство според стария ми учител) беше всъщност пощадена. Тя е единствената жена, на която съм искал ръката по този начин, и не е без значение за мен, че накрая получих съгласието й. Много бих искал някой друг от моите кумири да беше казал не на нейно място; но всичко това е вече минало. Предполагам, че един женен мъж не може повече да има връзки с други жени? Питам Ви просто така, за сведение.“

Трябваше да предупреди и приятелите си: „Скъпи мой Муър, ще се женя — искам да кажа, че приеха предложението ми, а човек обикновено се надява, че останалото е последствие. Майката на моите Гракхи^[4] (бъдещите Гракхи) ще Ви се стори твърде строга за мен, въпреки че тя блести като бисер сред най-интересните момичета и се радва на доброто мнение на всички видове мъже.“ Странно чувство на гордост го изпълваше, него, Прокълнатия, от съзнанието за неопетненото име на неговата годеница. Той съобщи и на Хобхаус и на Дейвис. Какво му оставаше още да направи? Да подготви благоприятното приемане на Огъста от Анабела: „С радост научавам, че Огъста Ви е писала. Тя е най-себеотрицателното и добро същество на света и е привързана към мен повече от всеки друг. Тя особено много желаеше да ме види оженен и само съжалява, че не е имала по-рано удоволствието да Ви познава.“ „Питате ме дали Огъста не е прекалено свенлива? Като уплашен заек е с новите си познати. Но предполагам, че в този случай би направила усилие да овладее свенливостта си. Сега обаче тя кърми детето си и се страхувам, че няма да може да приеме любезната покана на Вашия баща. От цялото си сърце желая да й се отдаде възможност да дойде.“ Всичко вървеше великолепно. Със сестра си и жена си той щеше да прекарва прекрасно зимите в Нюстед.

Анабела от своя страна съобщаваше за голямото събитие на своите близки. Dad и Mam^[5] говореха с въодушевление и известно безпокойство за големия талант на бъдещия им зет и го очакваха в Сиъм с нетърпение, за да го опознаят и преценят по-добре. Дъщеря им пишеше на една приятелка от детинство: „За истинската същност на Байрон не трябва да съдите по обществото; питайте онези, които са живели по-близо до него — нещастните, които е успокоил, бедните, които е благословил, прислужниците, за които той е най-добрият господар. А за мрачното му настроение през последните две години може би съм виновна аз.“ Трогателна беше неосведомеността й за характера и живота на нейния годеник. Диагнозата на Байрон беше особено точна, когато беше казал за нея: „Увереността й в собствената й безпогрешност ще я доведе някой ден до капитална грешка.“ През тази първа седмица от годежа им тя написа още: „Избрах със зрелия си разум човека, който най-добре ще ми помогне в пътуването към безсмъртието.“ Уви, естествено е за младите момичета, непознали още страстта, да вземат желанието за разум.

Кореспонденцията между Лондон и Сиъм продължаваше. Байрон се бе опитал да успокои мис Милбанк относно религиозните си схващания, като й бе казал, че ако не е вярващ, то поне е готов да слуша на драго сърце нейните доводи, но тя отговори, че не бърза и че всичко това лесно ще се уреди, стига той да я обича. „Стана ми малко неприятно миналия ден, когато чух да говорят, че съм искала да Ви покръстя, преди да се омъжа за Вас.“ Като всяко човешко същество тя се дразнеше от онова, което говореха за нея. Много добре знаеше, че не от прозелитизъм обичаше годеника си. Знаеше, че е жена, и то истинска жена, и че е влюбена в това красиво лице. Защо говореха хората, че била студена? Тя препрочиташе писмата, в които Байрон й говореше за началото на тяхната любов.

Байрон до мис Милбанк:

Може би не си спомняте първия път, когато се срещнахме… Не знаех дори името Ви, а салонът беше пълен с гости. Самият аз бях почти чужд на това общество и се чувствувах несръчен и плах… Вие се отличавахте от останалите жени… В маниерите Ви имаше някаква простота и въпреки че едва бяхте проговорили, аз разбрах, че пред мен стои едно възвишено същество… Казвате, че „ще бъда Ваш образец“ — щях да приема, ако стояхте по-долу от мен, но не е така… Не искам да кажа, че Вие трябва да ме покровителствувате, това влиза в моите задължения, но че Вие не трябва да бъдете само моя любов, а и мой съветник — мой критик, — когато това бъде необходимо.

Мис Милбанк до Байрон:

Спомням си незаличимо всяка една от нашите срещи — аз също помня онази първа сутрин, когато впечатленията ни съвпаднаха. С Вас, единствено с Вас се почувствувах тогава at home^[6]. Не мога да намеря друг израз. Вместо да се изплаша или да бъда отблъсната от Вас както някои други, аз можах да Ви кажа всичко, което мислех, и може би онова, което Вие мислехте… На една вечеря седяхте между лейди Мелбърн и мен, но Вие разговаряхте само с нея; чух Ви да казвате: „Благодаря на бога, нямам нито един приятел на този свят.“ Не знаете каква мъка причинихте в този момент на една приятелка, която седеше тогава до Вас. Тези горчиви думи ме накараха да изтръпна. Когато се прибрах в стаята си, заплаках, като си спомних, и се помолих да получите успокоение както от един приятел на земята, така и от Небесния приятел.

Байрон сигурно е бил развълнуван от това искрено писмо, но може би за миг — преди да напусне Нюстед, на тръгване за Лондон, той издълба върху едно от дърветата в парка преплетени инициалите на своето име и на Огъста.