Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Byron, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
forri (2011)

Издание:

Андре Мороа. Байрон

Преводач: Мария Дагорова

Редактор: Мария Арабаджиева-Тричкова

Редактор на стиховете: Марко Ганчев

Художник: Радина Цачева

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Йорданка Йовчева

Излязла от печат септември 1985 г.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

XII
Лъскав череп с цвят на слонова кост

Човек се радва на необикновеното дори и когато то е нещастие.

Шатобриан

В доста шумното си уединение в Саутуел мисис Байрон от няколко месеца бе започнала да се тревожи за наближаващото завръщане на сина си и за навършването на пълнолетието му. Тя изпитваше към него същите чувства, които някога й вдъхваше ужасният й съпруг. Страхуваше се от него, обожаваше го и го укоряваше. Какво ли щеше да прави, като стане господар на богатството си този нов „Бирон“, кръстосан с Гордън? Какъв ли Лош лорд и Луд Джек щеше да властвува в Нюстед? Защо тя, пестеливата шотландска вдовица, която можеше да живее със сто тридесет и пет лири годишно, без да дължи някому и едно пени, трябваше вечно да носи отговорност за тези разточителни по природа мъже? През последните месеци до пълнолетието на Байрон тя затрупваше Хансън с тревожни писма. Трябваше на всяка цена да се уреди въпросът с Рочдейл, за да се осигури доходът на Байрон, в противен случай той можеше да извърши някоя глупост. „Въпреки високото мнение, което имам за сина си, знам, че интелигентните хора невинаги са благоразумни по отношение на паричните въпроси.“ Адвокатите, които водеха делата за Рочдейл, получаваха страшно обидни писма от нея: „Ще Ви попитам направо — защо Вие и мистър Хансън така обирате сина ми?“ Това може би бе вярно, но с грубостта си тя настройваше зле адвокатите, както завинаги бе отблъснала от себе си лорд Карлайл. Те вече бяха отегчени от „делата на Байрон“. В полето на едно от писмата й Хансън бе отбелязал: „Каква безочливост!“ Да, тя беше безочлива, горката Знатна вдовица, но нима имаше вина за това? По характер не беше нито гъвкава, нито хитра; беше една буйна Гордънова потомка, а имаше и толкова много грижи. Например тя трябваше да се погрижи лорд Грей Рутин да напусне Нюстед преди завръщането на Байрон, „защото в никакъв случай не искам да се срещнат; те се мразят и аз съм сигурна, че ще избухне такава кавга, каквато може да свърши много зле“.

Бог знае в какво ли състояние щеше да остави Нюстед лорд Грей: „Самата аз не съм видяла Нюстед, но целият край говори, че е възмутително човек, който минава за благородник, да остави една къща в такова състояние.“

Въпросът, който обаче най-много я занимаваше, беше: „Сега, когато Байрон вече завърши образованието си, дали ще ме извика да живея с него в Нюстед и да поддържам къщата му?“ „Скъпа госпожо — писа й той, — засега нямам подслон нито за Хансън, нито за когото и да било… Ще живея по свой начин и доколкото може, повечето сам. Когато стаите бъдат готови, ще бъда щастлив да Ви видя: в този момент би било неблагоприятно и неприятно и за двама ни да бъдем заедно. Едва ли можете да ми се сърдите, че искам да направя къщата обитаема. През март (или най-късно през май) ще замина за Персия и до завръщането ми Вие ще бъдете моя наемателка.“

Той наистина завари Нюстед в невероятно западнало състояние. В парка „неговият“ дъб — дървото, с което свързваше съдбата си — умираше, полузадушен от бурени. Той го прочисти от тях, положи съответните грижи и го спаси. Да възстановява цялото абатство би било направо разорително, а и ненужно. Обзаведе една спалня, в средата на която постави голямо легло с колони и балдахин, закрито със завеси от китайска коприна. На стените окачи няколко гравюри: боксьора Джексън в красива синя дреха, портрета на стария прислужник Мъри, „единственият човек, когото той обичаше наравно с кучетата си“, и няколко изгледа от „Хароу“ и от колежите в Кеймбридж — „Кингс“, „Тринити“, „Джизъс колидж“; интересно бе каква нужда имаше да се обгражда със своите кумири. Дали не беше породена от чувството на самотност, изоставеност, от което бе страдал толкова още в детството си? Отначало той мразеше всяко ново същество или ново място. Но когато ги опознаеше, те ставаха част от самия него и той ги обожаваше. От прозорците на стаята си виждаше обграденото с тръстики езеро, лебедите, укрепленията на Лошия лорд и красивите обезлесени хълмове. Една врата водеше към празната каменна стая, която се считаше за посещавана от Духове — и наистина от време на време на някоя страхлива прислужница й се привиждаше нощем монахът с черната качулка. По вътрешно стълбище се слизаше до друга стая, която служеше за работен кабинет и за салон. Обзаведени бяха и няколко спални за приятели. Всичко друго — огромните сводести коридори, многобройните килии, които ограждаха манастира — остана празно и запуснато.

Колко обичаше той Нюстед! Там не му омръзваше да размишлява и мечтае — ту излегнат на софата, където прекарваше най-дълго време, опитвайки различни рими, нахвърляйки някоя поема, ту в градината, където работеше с истинска наслада, облегнат на дънера на един отсечен от Лошия лорд дъб, целият обвит в бръшлян, който му служеше и като естествена писмена маса.

Байрон не искаше да се запознава с владетелите на съседните замъци; някои от тях го посетиха, но той не им върна визитите. Прие една покана за вечеря в Анзли, която случайно срещнатият на полето Джек Мъстърс най-сърдечно му отправи, въпреки че знаеше за миналото. Байрон реши да подложи на изпитание чувствата си, като се види със своята М. А. Ч., станала вече мисис Чауърт-Мъстърс: „Вечерях снощи до една жена, към която като дете изпитвах такива чувства, на каквито са способни само децата и каквито мъжът не би трябвало да си позволява. Бях решил да се държа смело и хладнокръвно, но като я видях, цялото ми присъствие на духа се изпари и не отворих устни нито веднъж, дори за да се усмихна, камо ли за да кажа нещо, а и поведението на дамата беше почти толкова глупаво като моето, така че направихме на останалите много повече впечатление, отколкото ако се бяхме държали непринудено и равнодушно един към друг. Ще Ви се стори може би много наивно… Но какви глупаци сме ние, хората! Плачем за една играчка и също като децата не се чувствуваме задоволени, докато не я отворим, но за съжаление не можем като тях да се отървем от нея, хвърляйки я в огъня.“

Някаква бавачка доведе едно момиченце на две години. Байрон изпита силна болка, като видя съчетани в това едва оформено личице ярките и привлекателни черти на бащата и очите, които той толкова често бе съзерцавал на Хълма на диадемата. Той гледаше съпруга, този силен мъж, който се хвалеше, че никога не е отварял друга книга освен „Робинзон Крузо“ и говореше за последната убита от него лисица. Кучетата от близката колиба лаеха; Мери-Ан стоеше мълчалива. Тя скрито наблюдаваше Байрон, който бе станал слаб и хубав. Когато се върна в Нюстед, той се хвърли на софата и написа следната поема:

Щастлива си. А аз не мога!

Защо съм толкова злочест?

И все ме мъчи тъй тревога —

щастлива ли си ти и днес.

 

Видях детето ти за кратко

и ме прободе гняв свиреп,

но щом ми се усмихна сладко,

целунах го заради теб.

 

Целунах го с въздишки скрити

и в него татко му познах,

а то ме гледаше с очите,

в които все тъй влюбен бях.

 

Прощавай! Щом си тъй щастлива,

аз няма да пророня глас,

но да остана с теб не бива:

твой, Мери, пак ще стана аз.

 

Не бива тая страст проклета

пак споменът да разгори.

Къде е приказната Лета?

Стихни, сърце! Или умри!

Единствените хора, с които имаше желание да се вижда, бяха приятелите му от Кеймбридж. Той се гордееше с имението си и искаше да им го покаже. Пръв пристигна Хобхаус. На Байрон му беше много приятно да живее с Хобхаус; в приятелството им имаше и сръдни, и грубовато проявени чувства на преданост. Те прекарваха часовете заедно, но всеки зает със своята работа, като стари и привързани един към друг съпрузи. Байрон пишеше сатирата, която ставаше всеки ден все по-остра, а Хобхаус, заразен от него, работеше над философски поеми. Щом се уморяха от писане, те се събличаха и се гмуркаха в езерото или ако времето беше много студено — в един басейн, който Байрон бе накарал да изкопаят в подземието на манастира. Забавляваха се и с дресиране на кучето — нюфаундленда Боутсуейн: Байрон скачаше с дрехите във водата и се преструваше, че се дави, за да накара кучето си да го спасява. Старият Мъри им сервираше. Неведнъж Хобхаус виждаше Байрон да пълни чаша с мадейра и да я подава през рамото си на Мъри, застанал зад стола му, и да казва със светнало от сърдечност лице: „За Ваше здраве, стари мой приятелю!“

Този живот бе приятен, но съседството с Анзли оставаше мъчително за Байрон. Почти непоносимо е да живееш близо до жена, която си обичал. Изненадана от хладното поведение на човека, чиято пламенност е познавала, тя започва да проявява благосклонност. Надеждата — спътник в трудни минути — отново леко се пробужда. Онзи, който я изпитва, знае, че е напразна. Най-добрият лек е бягството и Байрон реши напролет да замине. Той споменаваше за това пътуване по време на посещенията си в Анзли. Мери невинно го запита защо иска да замине и получи отговор в стихове:

Щом от едема бе изгонен,

Адам пред неговия вход

прокле, смутен от сладък спомен,

очакващия го живот.

 

И с мен е тъй! И аз съм длъжен,

лишен от твойте красоти,

край тебе да блуждая тъжен

и споменът да ме гнети.

 

След бягството си ще желая

да бягам от съблазни сам;

не мога аз да гледам рая,

не искайки да бъда там.

Той криеше тези стихове от Хобхаус, който ненавиждаше сантименталностите и „тези абсурдни същества — жените“ и боготвореше стихоплетеца Поуп — остроумен и умерен класик.

Кучето Боутсуейн заболя от бяс. Байрон се грижеше за него като за приятел и попиваше с гола ръка пяната, която се стичаше от зейналата муцуна. Нюфаундлендът остана верен до края и никого не ухапа. Когато умря, Байрон заяви: „Сега всичко изгубих, остана ми само старият Мъри.“ Той отдавна повтаряше, че иска да бъде погребан с кучето си. Зае се сам да построи подземна гробница. С присъщото си своенравие и дързост той накара да издигнат паметника на мястото на олтара в разрушената манастирска църква. Големи кръгообразни стъпала водеха към изящно скулптиран пиедестал, върху който бе поставена една антична делва, чийто красив силует се открояваше на голите ъглести сводове; на лицевата страна на пиедестала бе гравиран надпис:

Тук почиват тленните останки на едно същество,

което притежаваше хубост без суетност,

сила без нахалство

и всичките качества на човека без пороците му.

Тази възхвала, която би била глупаво ласкателство,

ако бе надпис на човешки гроб,

е само една справедлива дан в памет на

БОУТСУЕЙН, едно куче,

родено в Нюфаундленд през май 1803

и починало в Нюстедското абатство на 18 ноември 1808.

Байрон каза на Джоу Мъри, че ще го погребе в същата гробница, но Мъри не се въодушеви особено: „Ако съм сигурен, че негова милост също ще дойде там, повече бих се радвал, но не ми се иска да лежа сам с кучето.“

На 22 януари 1809 година лорд Байрон от Нюстед отпразнува пълнолетието си. Цял вол бе опечен в двора на абатството за гощавка на местните хора, а вечерта им бе устроен бал, на който танцува и сериозният Хансън, дошъл от Лондон, за да представлява благородния си клиент. Мисис Байрон в едно възмутено писмо упрекна сина си за тези огромни разходи. Самият млад владетел вечеря на празника си в Лондон с бутилка малцова бира, едно яйце и бекон. Оскъдна вечеря, но за строгия режим на Байрон и тя беше нарушение. Този празничен ден го настрои меланхолично. Някога бе страдал, че не е вече дете, ето че не беше вече дори младеж. В навечерието на своето пълнолетие той бе научил за смъртта на големия си приятел от Кеймбридж Лонг, който се бе удавил при корабокрушение на път за Лисабон. Байрон отвори старата си класна тетрадка от „Хароу“, на която преди четири години бе писал: „Уайлдман от лявата ми страна, Лонг от дясната“, и добави:

Eheu fugaces. Posthume! Posthume!

Labuntur anni.[1]

„Б. Януари 1809 г. От четиримата, чиито имена са вписани тук, единият умря, другият е в далечни страни — всичките са разделени, макар че няма и пет години, откакто бяха заедно в училище, и никой от тях няма още двадесет и една години.“

Гробовете твърде отрано играеха особена роля в живота на този младеж. Той вече нямаше да мечтае над гроба на непознатия Пийчи, а над гроба на Боутсуейн, кучето, т.е. над собствения си гроб, над гробовете на изчезналите си приятели и над онзи невидим гроб на детските си влюбвания. Такъв беше животът; Байронови бяха обречени на нещастие. Тогава нямаше защо да се бои от съдбата. Далъс, отзивчивият Далъс, който го посети в хотела вечерта на пълнолетието му, го свари в блестящо настроение и по-несериозен от всякога по религиозните въпроси.

Не му оставаше вече друго, освен да напусне Англия — Хобхаус бе обещал да го придружи. Но къде да отиде! Байрон нямаше представа. В Ориента, в Персия, Индия или може би към Тропиците. Нямаше значение, важното беше да се отдалечи от Анзли, от спомените. Нищо не го задържаше… Знатната вдовица му бе станала митично далечна, а и докато той отсъствуваше, тя щеше да живее в Нюстед. Трябваше само да уреди няколко неотложни неща.

Първото беше публикацията на завършената най-после сатира, която беше пълна с жлъч, блестяща и толкова ругателна, че Далъс, натоварен да намери издател, трябваше да обиколи мнозина, докато намери един, който се съгласи да я отпечати. Байрон бичуваше не само шотландските критици, но и по-голямата част от английските поети. Той не пожали дори Томъс Муър, от когото толкова много се възхищаваха учениците от „Хароу“, нито дори настойника си, лорд Карлайл, срещу когото Байрон имаше повод за недоволство. Карлайл не само че бе отговорил на посвещението на „Часове на безделие“ със студено и банално писмо, но и когато възпитаникът му бе поискал една най-обикновена услуга, той му я бе отказал. Като пълнолетен, Байрон трябваше да заеме официално мястото си в Камарата на лордовете, а в такива случаи бе прието младият пер да се придружава от роднина или приятел. Байрон писа на Карлайл, който му отговори само с наставления. И Байрон, на 13 март, сам отиде да заеме мястото си в Камарата.

Придружаваше го отзивчивият Далъс, поразен от факта, че един млад мъж с такъв произход и талант може така да бъде пренебрегнат, че никой да не бъде с него в такъв ден. Байрон чувствуваше по-жестоко от всякога колко самотен бе в живота. Привилегиите, които му даваха произходът и името, бяха наистина огромни. Англия по онова време изцяло се управляваше от потомците на няколко благородни семейства. Естествено беше Байрон като юноша да се радва наивно на лордската си титла. За нещастие обаче обстоятелствата го поставяха на опашката на това толкова приятно общество; той притежаваше титлата, но не познаваше традициите, нито имаше необходимите приятелства, нито непринуденото държане.

Байрон бе приет в чакалнята от един чиновник, който отиде да уведоми председателя лорд Елдън за пристигането му. Новият лорд бе въведен в залата, мина край „кожения чувал с вълна“[2], на който седеше лорд-канцлерът и ръководеше дебатите, и се приближи до масата, където трябваше да положи клетва. След кратката церемония председателят стана от мястото си и се приближи към него с протегната ръка. Байрон го поздрави сковано и едва докосна с края на пръстите си ръката на лорда, който се върна оскърбен на мястото си. Байрон се отпусна небрежно на една от празните скамейки, определени за опозицията, след няколко минути стана и се върна при Далъс, като му каза: „Ако бях стиснал силно ръката му, щеше да помисли, че съм от неговата партия — не желая да имам нищо общо с тях — нито с едните, нито с другите… Сега вече мога да тръгвам на пътешествие.“

Петнадесет дни по-късно сатирата на Байрон излезе от печат. Тя има голям успех. Въпреки че беше анонимна, всички литератори произнасяха името на Байрон — кои с ненавист, кои с възхита, но всички с еднакво удивление. Беше си отмъстил; беше спечелил играта. Нямаше какво повече да прави в тази страна. За да тръгне, му липсваха само пари. Дълговете му възлизаха на дванадесет хиляди лири. От кого да заеме необходимите четири хиляди? Хансън получи нареждане да ги намери. При нужда трябваше да се продаде едно от именията — Рочдейл, не Нюстед. „Да става каквото ще, но Нюстед и аз или ще издържим, или заедно ще падаме. Откакто живях на това място и се привързах към него, няма сила — сега или в бъдеще, — която да ме накара да продам на търг тази последна останка от нашето наследство. Притежавам гордост, която ще ми помогне да понеса трудностите… Мистър Хансън говори по този въпрос като адвокат, аз обаче чувствувам нещата като благородник и няма да продам Нюстед.“

Средство за спасение можеше да бъде бракът му с някоя богата наследница. Такова беше мнението на мисис Байрон, която виждаше сина си тръгнал по пътя на разорението: „Или мините с въглища трябва да се превърнат в златни мини, или трябва да възстанови богатството си по стария обичаен начин, като си намери жена с двеста, триста хиляди лири доход… Байрон трябва да се ожени напролет за богата жена; браковете по любов са безсмислица. Поне да използува талантите, които господ му е дал.“ А самият Байрон: „Предполагам, че всичко това ще свърши или като се оженя за някоя позлатена кукла, или като си пръсна черепа; все едно, няма никакво значение, за мен и двата изхода са почти еднакви.“ Разрешението дойде по доста неочакван начин — Скроуп Дейвис му даде пари в заем. Дейвис, духовитият и заекващ Дейвис, бе продължил да играе комар и в Лондон, както някога в Кеймбридж, губейки и печелейки огромни суми. Приятелите му редовно го оставяха след полунощ пиян в разните игрални домове и го намираха като по чудо на другия ден в дома му да спи до следобед, с гърне до леглото, пълно с хилядарки, спечелени бог знае как, а самият Скроуп не знаеше и къде. В една такава щастлива сутрин той можа да заеме на Байрон необходимата за пътуването му сума.

Преди да замине, Байрон реши да събере в Нюстед малката група будни интелигенти, които бяха повлияли тъй благотворно и на него. През май 1809 година лекомисленият Матюс и благоразумният Хобхаус дойдоха да гостуват за известно време в абатството. Това бяха няколко дни на забавни лудории. Строгата външност на Нюстед, призраците, които го спохождаха, прибавяха една особена приятна възбуда към веселието на тези млади хора. До входа, вдясно от стъпалата, които водеха към преддверието, беше вързана с верига една мечка; а отляво — куче вълча порода. Ако човек влезеше, без да извика, за да оповести пристигането си, и успееше да се опази от мечката и кучето, попадаше под обстрела на банда млади стрелци, които изпитваха пистолетите си под сводовете на манастира. Сутрин ставаха късно и закуската ги чакаше на масата, докато всички слязат. После четяха книги, фехтуваха се, стреляха с пистолети, яздеха, гребяха с лодка в езерото, играеха с мечката. В парка Матюс надраска с молив върху една от страните на надгробния камък на „Боутсуейн, едно куче“ епитаф на „Хобхаус, едно прасе“. Вечеряха между седем и осем. След вечеря, човешки череп, пълен с вино, обикаляше от ръка на ръка. Това бе черепът на някакъв монах, чийто скелет градинарят бе открил, прекопавайки градината. Байрон поръча на един златар от Нотингам да го пригоди за чаша за вино и бе получил лъскав потир с цвета на черупката на костенурка. За нея той бе съчинил стихове:

Обичах, пиех, но умрях.

Вземи ме от земята черна,

налей! От теб не ме е страх —

нали ме е целувал червей?

 

Наместо да ги храня аз,

бих предпочел в мен да свети

на пиршество в тържествен час

туй питие на боговете.

За да допълнят мизансцената, гостите се обличаха като монаси, а Байрон, абатът на Нюстед, или Абата на черепа, както го наричаха приятелите му, председателствуваше каноническия съвет с владишки жезъл в ръка. Вината в избата бяха хубави, а момичетата, които прислужваха, се грижеха за другите удоволствия на групата. Байрон доста се гордееше с няколкото хубави прислужнички, събрани от съседните села. Тези леки нрави му напомняха нещо феодално, идилично и му бяха крайно приятни. Според приказките на местните хора абатството бе станало бърлога на новия Лош лорд, а нюстедските коне бяха забравили Сватбената алея до Анзли.

Така мина месец май. Решено бе, че през юни Хобхаус и Байрон ще тръгнат заедно за Гибралтар, а оттам за Малта и Ориента. Преди заминаването си Байрон не се видя със сестра си Огъста. Тя се бе омъжила през 1807 година за братовчед си, известния полковник Ли, който беше на служба при принц-регента, и живееше в Сикс Майл Ботъм, близо до Нюмаркет. Предишната година бе родила момиченце и по повод на това Байрон й бе писал: „Благодаря Ви, че ме направихте вуйчо; този път Ви прощавам, че е племенничка, но следващият трябва да бъде племенник… От две години съм се освободил от робството на мисис Байрон и нямам намерение да го подновявам… Не мога да простя на тази жена, нито да живея с нея под един покрив. Всъщност аз съм много нещастен човек, защото смятам, че по природа не съм имал лошо сърце; но то е било толкова унижавано, измъчвано и подтискано, че е станало твърдо като камък.“ Когато излезе сатирата му, Огъста бе взела страната на лорд Карлайл и Байрон не можеше да й прости. Още една връзка се разкъсваше.

Това сърце, „твърдо като камък“, всъщност си оставаше все така чувствително. Байрон събираше от приятелите си портретите им, за да ги вземе със себе си при пътуването. Фетишист, педантичен уредник на собствения си сантиментален музей, той бе поръчал на един от първите миниатюристи на времето да нарисува портретите за негова сметка. За да се превърне заминаването му в драматично събитие, което особено би му допаднало, на Байрон му се искаше и приятелите му да изпитват същата тъга като него. Те обаче бяха весели младежи, които бяха яздили конете му, пили от виното му, галили прислужничките му и отказваха да проливат лицемерни сълзи. Както някога в „Хароу“ бе страдал от хладината на Клеър, така и сега се чувствуваше нещастен от отношението на всички хора към него. През тези последни дни Далъс го видя като истински мизантроп, отвратен от живота, защото го бяха нападнали грубо в долнопробни списания, видя го изплашен повече от всякога от женското общество, чу го да говори за приятелството с яростния тон на Тимон Атински[3].

Точно преди заминаването си преживя последното си разочарование — отчуждеността на Делъуор. Все пак те си размениха портретите с фамилните си гербове. Но Делъуор ни най-малко не се разчувствува. „Ще повярвате ли — каза Байрон на Далъс, — че току-що срещнах Делъуор и му предложих да дойде да си побъбрим един час, а той се извини, че не можел и какво, мислите, беше извинението му? Просто да не повярваш! Бил обещал на майка си и на някакви други жени да ги придружи при покупките им. След като знае, че утре заминавам, че ще отсъствувам с години, че може би никога повече няма да се върна! Приятелство! Не вярвам, че оставям зад себе си някой — освен вас и семейството ви, а може би и моята майка, — който да се интересува какво ще стане с мен!“ Този случай го бе потресъл. През целия си живот щеше да говори за раната, която му бе нанесъл лорд Делъуор, изоставяйки го в навечерието на заминаването му, за да отиде при някаква модистка с някакви жени. Да, Тимон Атински е бил прав. Докато човек има какво да даде на кучетата си да лочат, той притежава устата, очите и дори сърцата на хората. Но разберат ли, че смърт, заминаване или разорение ще ти попречат да им правиш компания в удоволствията, незабавно „те оставят сам, изложен на вятъра, който повее“. Отивайки при модистката, Делъуор съвсем не си бе представял, че с тази толкова обикновена постъпка бе станал причина за такива мъчителни размишления.

Матюс се отнесе по-добре. В навечерието на заминаването той даде великолепна вечеря на Хобхаус и Байрон. Те двамата вече бяха влезли в ролите си на пътници, шегуваха се помежду си, държаха се отчуждено от другите и малко неестествено. Преди да отпътуват, Байрон написа станси за Мери-Ан:

Туй свърши — и сред бурните предели

разпери лодката платната бели;

протяжно пее страшната си песен

и мачтата навежда вятър бесен;

една-единствена аз обожавам,

и затова днес тоя край оставям.

Истинско ли бе това чувство? Дали заминаваше само защото все още я обичаше и му бе непоносимо да живее в съседство с нея? Мъжът не е толкова първично същество. Когато вечеряше с Матюс и Хобхаус, когато слушаше със смях непреодолимото заекване на Скроуп Дейвис, той изобщо не се сещаше за мисис Мъстърс. Но първата любов отпечатва дълбоки следи у всяко дете. Дните, прекарани в Анзли, оставаха най-силният от тъжните и хубави спомени, за които Байрон обичаше да съчинява стихове, изразяващи пламенните му мечти.

Бележки

[1] Уви, отлитат, Постуме, Постуме, години бързи (лат.). — Б.пр.

[2] Напълнена с вълна червена възглавница, на която седи лорд-канцлерът в Камарата на лордовете: обичай, съхранен от времето на крал Едуард III (1312–1377), когато вълната е била основната стока за износ на Англия. — Б.пр.

[3] Тимон Мизантропа — атински философ (V в. пр.н.е.), останал известен като човекомразец. Пиеса, посветена на него, се приписва на Шекспир. — Б.пр.