Андре Мороа
Байрон (13)

XIII
Първо странствуване на Чайлд Харолд

Двамата приятели отплуваха на 26 юни 1809 година от малкото пристанище Фалмът с кораба на капитан Кид, който трябваше да ги отведе до Лисабон. Хобхаус, който вече съчиняваше наум своите археоложки бележки, носеше сто писеца, два галона^[1] мастило и няколко топа бяла хартия. Байрон отново беше привлякъл цяла свита прислужници. Старият Мъри трябваше да ги придружи до Гибралтар, защото морският въздух бил здравословен за него. Основното прислужване обаче бе поверено на Уилиям Флетчър, камериер от Нюстед, който наскоро се бе оженил и понеже страдаше по жена си Сали, силно роптаеше. Един младеж, Робърт Ръштън, наричан Боб, син на чифликчия (когото Байрон харесваше, „защото и той като мен, изглежда, е самотна душа без приятели“), и един прислужник — немец, препоръчан от доктор Бътлър, от „Хароу“, допълваха свитата.

Ходжсън получи от Байрон описание в комико-героични стихове за заминаването и за Хобхаус, който повръщал едновременно храната и първите си впечатления от пътуването. „Провидението реши да се намеси в полза на нещастните читатели — Хобхаус си навехна китката, така че повече не може да пише, и мастиленият дъжд престана… Колкото до мен, напускам Англия без съжаление — ще се върна с неудоволствие. Аз приличам на Адам, първия осъден на пропъждане, само че нямам Ева и не съм изял нито една ябълка, която да не е била кисела.“

Мисис Байрон също получи писмо за сбогуване: „Пред мен е целият свят и аз напускам Англия без съжаление и без желание да видя отново нещо нейно освен Вас и настоящото Ви местожителство. Повярвайте ми, искрено Ваш…“ Той й бе оставил мечката, кучето вълча порода и хубавите прислужнички.

Пътуването беше тежко. В Лисабон пътниците се срещнаха с военна Европа. Французите на генерал Жюно току-що бяха отстъпили място на англичаните на генерал Крофърд. Хобхаус, като председател на либерален клуб, бе силно изненадан от нравите на страната. Едно тиранично духовенство налагаше своите закони. Изложени в църквите с табли на гърдите, мъртвите чакаха да се съберат достатъчно пари за заплащане на свещениците, за да бъдат погребани. Инквизицията не беше унищожена. Спираха хората по улиците, за да ги правят принудително войници. Байрон, който беше по-невъздържан от Хобхаус и не търпеше насилието над другите, както не го търпеше над себе си, имаше силно желание да проповядва бунт и беше поразен от контраста между хорското нещастие и красотата на португалските пейзажи. Той хареса портокаловите дървета, които позлатяваха яркозелените долини, кацналите на върха на скалите манастири. „Много съм щастлив, защото обичам портокалите и говоря с монасите на лош латински, който обаче те разбират, защото прилича на техния, и ходя сред хората (с пистолети в джобовете), плувам в Тахо^[2], яздя магаре или муле, ругая на Португалски, хванах диария и ме нахапаха комарите. Но какво значение има това? Хората, които тръгват да пътуват за удоволствие, не трябва да търсят удобство.“

От Лисабон до Севиля те пътуваха на коне. От двете страни на пътя се издигаха кръстове: всеки от тях напомняше за убийство. Срещнаха един затворник и някакви шпиони, които отвеждаха на бесило в Севиля. Имаше нещо особено в този свят, в който смъртта и любовта бяха на всяка крачка, нещо животинско и откровено, което прилягаше на Байроновото сърце. Той писа на майка си, че се е настанил в къщата на две хубави испанки, „които са много приятни с големите си очи и с красивото си телосложение. По-голямата уважи недостойния Ви син с особено внимание, като го целуна нежно на тръгване… след като бе отрязала една къдрица от неговите коси и му бе дала една от своите дълги плитки, която Ви изпращам и Ви моля да я пазите до завръщането ми. Последните й думи бяха: «Сбогом, красиво момче! Вие много ми харесвате.» Тя ми беше предложила да живея при нея в стаята й, нещо, което моята добродетелност ме накара да не приема; тогава тя се разсмя и каза, че сигурно съм имал любовница в Англия, и прибави, че тя щяла да се омъжва за офицер от испанската армия.“

После, минавайки през Кадис, „приятен град, пълен с най-хубавите жени на Испания“, двамата приятели отидоха в Гибралтар. Там трябваше да се разделят със стария Мъри и младия Ръштън и двамата прекалено изморени от пътуването. Байрон ги прати обратно в Нюстед, като задържа само Флетчър. На мисис Байрон той писа: „Моля Ви да се заемете с Робърт, който ще чувствува липсата на господаря си — горкото момче нямаше никакво желание да се върне.“

На кораба, който ги отведе от Гибралтар до Малта, пътниците много харесаха Хобхаус, който веднага се смеси с тях и редовно след вечеря ги разсмиваше с анекдоти, повечето от които (мислеше си Байрон, слушайки го отдалече) бе научил от Скроуп Дейвис. Байрон, като по-необщителен, по-малко се харесваше на хората. Понеже не ядеше почти нищо, той ставаше от масата преди другите. Уединяваше се, гледаше морето и сякаш вдишваше мрачната поезия на скалите. Щом се свечереше и запалеха светлините, той сядаше върху куп платна и с часове съзерцаваше играта на лунните лъчи върху вълните. При тази бледа светлина той напомняше на моряка на Коулридж^[3], който убил един албатрос. Байрон представляваше „покрита с плащаница и увенчана с ореол загадка“. Спътниците му приемаха неговото усамотение за презрително отношение към тях и строго го осъждаха. Забелязваха, че ги гледа изпод вежди, неспокойно и мнително. Липсваше му непринуденост в поведението, държеше се грубо с Флетчър, изглеждаше разтревожен и зле разположен.

Ако хората можеха да отгатнат безпокойството, което се криеше зад това поведение, болезнената срамежливост на сакатия, биха изпитали съжаление към него. Байрон търсеше мълчаливия приют на вълните и звездите, защото се страхуваше от хората. И щом възприемаше някой начин на поведение, което му беше присъщо, той го спазваше, защото го смяташе за достойно. Гледайки как леко разлюляният нос на кораба цепи водата, той мислеше, че всяка вълна го отдалечава от неговите нещастия. Разсъждаваше все още върху пропуснатата си младост, но с една мрачна снизходителност, сякаш ставаше дума за чужд човек. Защо да не напише една поема за това странствуване? Още от детството му в него се бяха трупали силни чувства, които, разпилени в пламенната му душа, приличаха на разтопена лава… Представяше си един герой, когото щеше да нарече със старото си фамилно име Чайлд Бърън и който щеше да бъде самият Байрон, този отчаян, разочарован Байрон, когото Хобхаус не познаваше и всъщност не би могъл да разбере… Корабът се олюляваше на лунното осветление.

На третия ден от пътуването няколко пътници се забавляваха на палубата, стреляйки по бутилки с пистолети; Байрон си опита щастието и се оказа най-добрият стрелец. Това го зарадва. Хобхаус, малтретиран от Байрон заради една невинна шега, каза на новите си приятели с покровителствена снизходителност, че трябва да се отнасят с него като с дете.

В Малта Байрон взе няколко урока по арабски от един монах и няколко по платоническа любов от мисис Спенсър Смит — жена с романтични приключения, която била арестувана от войниците на Наполеон, после спасена от един италиански благородник, който се отнесъл към нея достойно като истински рицар. „Тя беше прелестна жена.“ Очарователните й късогледи очи гледаха мъжете със затрогваща свенливост, която ги вълнуваше. Байрон бе запленен от тази жена, но новата му философия за любовта не му позволи да се поддаде на слабостта си. Овладян от някаква наивна ненавист към любовното чувство, той искаше да бъде безчувствен.

Прекрасната Флоранс бе тази,

която ахна, че не покори

мечтателния Харолд с хубостта си…

„Мраморно сърце“, такъв искаше да бъде той сега, да умее да прелъстява жените, когато пожелае, дръзко и самоуверено, но в същото време да презира лесните завоевания. „Очарователната Флоранс“ получи от него пръстена с големия искрящ диамант, който той носеше, а нейните късогледи очи преминаваха известно време в мечтите му. Но той се откъсна от тази нова Калипсо без никаква трудност.

Албания беше тогава почти непозната страна. Дивите й планини напомняха на Байрон за Шотландия от детските му години. Мъжете носеха къси поли, почти като шотландските и наметала от козя кожа. Пашата на Янина, прочутият със своята смелост и своята жестокост Али, уведомен от английския резидент за пристигането на младия благородник, покани Байрон и приятеля му на гости. Байрон хареса обстановката, албанците с бродирани елеци, татарите с високите калпаци, черните роби, конете, тъпаните, ходжите, които пееха от минаретата на джамиите: „Няма друг господ освен нашия“. Страшният Али паша беше дребно човече на седемдесет години, с бяла брада, с достолепни, вежливи маниери. Но всички знаеха, че не би се поколебал да опече на скарата един неприятел или да хвърли в езерото петнадесет жени, ако с нещо са ядосали снаха му. Той запита Байрон защо е напуснал страната си толкова млад и добави, че веднага познал високия му произход по малките уши, по къдравите коси и по белотата на ръцете му. Тези думи доставиха такова удоволствие на Байрон, че месеци наред той ги споменаваше в писмата си. Али паша, физическото въплъщение на Зелуко, остана дълго време един от героите на Байрон. Властолюбието, незачитането на моралните и обществени норми, загадъчността, с която той обичаше да се заобикаля, цялата личност на Али особено силно занимаваше Байрон. Този разбойник, корсар, главатар на банда, изразител на нравите на това прокълнато племе го очароваше, защото мразеше лицемерието и обичаше храбростта. Симпатиите бяха взаимни и пашата даде на двамата англичани водачи и въоръжена охрана за връщането им.

Преминаването през една нецивилизована страна под закрилата на някакви полудиви войници беше смело, но примамливо начинание. Байрон още от дете мислеше, че е създаден за военен живот. Не се страхуваше от нищо. Обичаше тези албански войници; струваха му се простодушни и верни; винаги беше харесвал примитивните същества, които развличат ума, без да го заангажират. И тъкмо сред тях, в Янина, той започна да пише своя Чайлд Бърън, който след първата песен стана Чайлд Харолд. Беше си избрал строфата на Спенсър^[4], строфа от девет стиха, които според него позволяваха по-голямо разнообразие в интонацията. Хобхаус от своя страна си водеше бележки за един пътепис.

От Албания искаха да отидат в Гърция по море, но им попречи неопитността на моряците и неочаквана буря. „Едва не загинах в един военен турски кораб поради невежеството на капитана и на екипажа, макар че ураганът не беше силен. Флетчър стенеше и зовеше жена си, гърците викаха на помощ всички светии, а мюсюлманите — аллах. Капитанът се разплака и тичешком се скри във вътрешността на кораба, като ни караше и ние да молим господ за помощ.“ Платната бяха разкъсани, екипажът — неспособен да се справи, а Флетчър повтаряше — не без основание, — че всички ще намерят тук своя влажен гроб. Байрон, който не можеше да помогне нищо с куците си крака и изморен от напразните си усилия да успокоява Флетчър, се уви в албанското си наметало, легна на палубата и напук на всичко заспа. Когато се събуди, бурята беше стихнала, а корабът заседнал на един бряг, където ги посрещнаха сулиотите — гръцко-албанско планинско племе, диво и храбро, което бе съумяло да остане свободно. Сулиотите служеха на пашата, но като наемници, на които винаги плащаха преди битката. Славеха се като опасни хора, но посрещнаха корабокрушенците благосклонно; изсушиха дрехите им, нахраниха ги, устроиха им забавление с танци около огъня и им изпяха една великолепна песен, чийто рефрен беше „Разбойниците на Парга“. Когато накрая Байрон ги помоли да приемат няколко монети, главатарят им отговори: „Искам уважението ви, а не парите ви.“

Думите му се харесаха на Байрон. Той се възхищаваше от тези буйни мъже, способни и на убийство, и на приятелство. Презрението му към религиите нарастваше. От няколко седмици срещаше всякакви вярващи — католици, протестанти, мюсюлмани, източноправославни — и във всички откриваше животинската природа. „Много обичам албанците; не всички от тях са мюсюлмани, някои от племената им са християнски. Но религията им слабо влияе върху държането и постъпките им.“ Една от любимите теми на писмата му беше сравнението между нещастния Уилиям Флетчър от Нюстед, който се разхождаше с чадър по албанските планини, и новите местни прислужници, непридирчиви и волни. „Флетчър, като всеки англичанин — макар че посвикна с турците, — е недоволен от осемдесетте секвина, които везирът ни даде като подарък… Освен от студ, горещина и паразити той не е страдал от нищо друго, но му липсва мъжество и се страхува от крадци и от бури…“

Отхвърлени от морето, те решиха да отидат до Гърция по суша. Това беше една приятна разходка на кон през планините. Вечер сулиотите, които ги придружаваха, пееха песни, а Байрон с помощта на преводача ги записваше на английски. Накрая пристигнаха в равнината и отседнаха в малкия град Мисолонги, разположен на края на огромна лагуна. Бяха вече в Гърция.

Байрон беше развълнуван. Още от малък той бе обикнал тази страна благодарение на поетите и историците. Не остана разочарован. За очи, свикнали със суровата природа на Севера, с обвитите в мъгла пейзажи, с движещите се като платна облаци, индиговосиньото небе, прозрачният въздух, каменистите планини, облагородени от пръснатите тук-там жълти и оранжеви краски, представляваха една картина на райска светлина и блаженство. Той прекоси Лепантския залив, най-напред до Патрас, белия укрепен град, после в обратна посока и слезе на сушата в подножието на Парнас. Всяка дума на водача събуждаше у него спомен. Това беше страната на Мелеагър и на Аталанта, на глигана от Еримант. Онзи заснежен връх в далечината беше Хеликон, а да лежи до светилището на Пития, беше за него вълнуващо преживяване. В Делфи Байрон и Хобхаус издялаха имената си върху колоните на един храм. Над главите им прелитаха големи птици. Байрон ги взе за орли, а Хобхаус — за соколи. Но и Хобхаус се въодушеви, като наближиха Атина. Към естествената красота на тези места се прибавяха и други величави достойнства. Смелостта, любовта към свободата, преклонението пред красотата, красноречието, най-големите човешки добродетели се бяха родили на тая суха и девствена земя.

Най-после, на 24 декември 1809 година, след като бяха яздили цяла сутрин през борови и маслинени гори, един от водачите се провикна: „Господарю! Господарю! Селото!“ Това беше Атина. Някъде долу в равнината на значително разстояние се виждаше един град, разположен около висока скала, а отвъд града морето.

Водачът не грешеше. Атина тогава беше голямо село. Турците бяха завладели града и понеже се чувствуваха повече завоеватели, отколкото управници, го бяха изоставили на произвола на съдбата. В откритото кафене близо до базара наклякали аги пушеха наргилетата си и се смееха. Акрополът бе зает от турски гарнизон. Байрон и Хобхаус се изкачиха да го разгледат, като носеха на отоманския управител подарък захар и чай. Този изгладнял служител ги посрещна много добре, тъй като от заплатата си — сто и петдесет гроша — трябваше да плаща и на войниците. Разведе ги сред белите развалини на храмовете. „Ах, милорд — каза Флетчър, — какви камини могат да се направят от този мрамор!“ Байрон изглеждаше повече заинтересован от възпоминанията за Перикъл, отколкото от красотата на Партенона. „Гледай — възкликна Хобхаус, — това е наистина грандиозно!“ — „Прилича много на Маншън Хаус“ — отговори студено Байрон.

Но той бе натъжен от контраста между миналото величие на тези места и сегашното им окаяно състояние. Дали не дължеше на Нюстед този вкус към разрушени сгради и разгромени империи? Не намираше ли в тях смътен символ на собствената си съдба? Причината бе по-сложна. Със смелостта си, с постоянното чувство на отегчение, с необходимостта си от бягство, той принадлежеше към онзи вид мъже, родени за действие. Знаеше го много добре. Следеше с възхищение и завист стремителния възход на Бонапарт. Но недъгът му го осъждаше на живот без блясък; той вкусваше едновременно величието и падението от действията на другите. Както някога бе обичал да седи сред гробовете на хълма на „Хароу“, така сега обичаше да мечтае върху изпочупените колони на огромното гробище на някогашни империи, което се простира сред кипариси и борове от Гибралтар до Хелеспонт.

Ако в Португалия робското положение на народа бе направило силно впечатление на Байрон, то тук, в страната на Милтиад и Темистокъл, той изпита дълбоко възмущение. Ръкописът на „Чайлд Харолд“ се изпълни с пасажи на възвание към бунт:

Еладо дивна! Гроб на древна слава!

Макар и мъртва, си безсмъртна ти;

макар и паднала, си величава!

Кой днес чедата твои ще сплоти?

Кой днес от робство ще те защити?

Какви чеда на твоята утроба

смърт в Термопилите обезсмърти?

Но за духа им славен глух е роба.

Кой ще те призове да скочиш днес от гроба?

„Какво мога да направя?“ — отговори му един ден млад атинянин, когото той упрекна в покорност. „Робска душа! — извика Байрон. — Ти си недостоен да носиш името грък. Какво можеш да правиш ли? Да мъстиш.“ Той самият би го направил. Crede Biron.

Хобхаус и Байрон наеха стаи в две съседни къщи, Байрон — при вдовицата на един английски вицеконсул, Теодора Макри. Покрит балкон гледаше към вътрешен двор, където растеше лимонено дърво и играеха три млади момичета. Байрон не можа да пропусне случая да се влюби отново. „Едва не забравих да Ви кажа, че умирам от любов по три девойки от Атина, три сестри. Живях в една къща с тях. Тереза, Мариана и Катинка са имената на тези божествени същества — и трите под петнадесет години.“ За най-голямата, Тереза, той съчини една поема:

Атинска девойко, прости!

Върни ми сърцето ти!

Или, щом го вече отне,

задръж го, пази го поне.

Кълна ти се: твое е то —

Ζωη μον, σαξ αγαπώ

„Живот мой, обичам те!“ беше хубав рефрен: всъщност „по-скоро Харолд, отколкото Байрон“ се влюби в Тереза. Въпреки това един ден, следвайки ориенталския обичай в любовта, на който го бяха научили, той забоде върха на камата в гърдите си, нещо, което тя прие напълно спокойно, като почит, дължима на нейната красота.

Консулът на Франция Фовел придружи Байрон и Хобхаус из Атина. През маслинови гори и изпъстрени с лилии поляни стигнаха до нос Сунион. Белите колони на древен храм обрамчваха „виолетовото море“. На една от тях Байрон, вечният ученик, написа името си. После, седнал на мраморните стъпала, той с наслада вкуси от спокойствието на местността, където беше сам с вълните. Чувствуваше се много щастлив. Тази вечна пролет, това безоблачно небе бяха прекрасни. Той се привърза към гърците. „Били неблагодарни, казват, но кой е помогнал на гръцкия народ?“ Каква признателност дължаха те на турците, които ги подтискаха, на англичаните, които ограбваха шедьоврите на Акропола, на французите, които даваха съвети, но не и помощ? Байрон се разгневи, като видя с каква небрежност служителите на лорд Елгин подкопават прорезите на Партенона. Турският губернатор пък се разплака, като видя как трошат един от фронтоните. Впрочем тъй както обичаше гърците, Байрон се разбираше и с турците. Префектът на града беше толкова внимателен с тях, че накара да ударят — и то пред Флетчър — петдесет тояги на един човек, който беше обидил двамата англичани. Хобхаус със задоволство отбеляза: „Каквито и да са разбиранията ми за деспотизма в Англия, признавам, че в чужбина той има своите предимства.“

Пътешествието продължаваше. Английският кораб „Пилъд“ заминаваше за Смирна и те се качиха на борда му. Тъмночервените вълни с опалов връх на Одисеевото море ги люшкаха между островите. В Смирна Байрон завърши втората песен на своята поема. Хобхаус не беше много очарован. Преувеличени чувства, казваше той, красноречиви декламации; предпочиташе Поуп. Самият Байрон, влюбен в поезията на XVIII век, остана почти учуден от спонтанния изблик на чувствата си, скри ръкописа на дъното на куфара си и потърси друго средство за постигане на слава.

Фрегатата, която ги отвеждаше от Смирна до Константинопол, хвърли котва край остров Тенедос^[5]. Оттам се виждаше входът на Дарданелите — тесен проток, който разделя два континента. Морето течеше бързо като река между високите голи и кални брегове. Това беше този Хелеспонт^[6], който Леандър бе преплувал, за да стигне до любимата си. На Байрон му се искаше да направи същото. Опита на два пъти: първият опит пропадна, вторият, на 3 май, успя. Той преплува от европейския до азиатския бряг за час и половина. Мистър Икенхед, който плуваше заедно с него, го изпревари с пет минути. Двамата мъже не бяха изморени, но малко премръзнали, а Байрон се чувствуваше необикновено горд от постижението си. Той писа на майка си, на Ходжсън, на целия свят, че е преплувал Хелеспонт и този подвиг — заедно с хленченето на Флетчър и похвалата на Али паша за малките му уши — стана една от основните теми на неговите писма. „Най-напред ще Ви кажа, защото не съм Ви го казвал досега, че два пъти плувах от Абидос до Сестос. Говоря Ви за това, за да Ви внуша уважението, което заслужавам за спортното си постижение, защото с него се гордея много повече, отколкото с всяка друга слава — политическа, поетическа или ораторска.“

По време на престоя си в Тенедос той видя Троада. Планината Ида, напомняща му за хълма на „Хароу“, господствуваше над долината на Троя. От града бяха останали само гробниците на разрушителите му, големи купчини, които напомняха за надгробните могили на датчаните в Англия. Байрон, верен на любовта си към небитието и вечния сън на героите, постоя, унесен в мисли, пред гроба на Ахил. После фрегатата отплува отново към Константинопол и на 13 май 1810 хвърли котва между Сарай и Седемте кули.

От Стамбул Байрон хареса най-много местоположението, бреговете на Европа и Азия, осеяни с палати, позлатеното кубе на „Света София“, Принцовите острови, открояващи се леко в далечината. Самата църква „Света София“ обаче му се стори по-незначителна от „Свети Павел“ в Лондон. „Говоря като cockney^[7]“ — каза той. Вярно беше. Хобхаус също реши, че ориенталските базари „са доста посредствени за човек, който познава магазините на Лондон“. Но и за двамата беше интересно да се разхождат из старите султански гробници, облечени в алени, бродирани със сърма дрехи, с чалми с пера и следвани от яничарите, които бе наел Байрон. Английският посланик Робърт Адеър и секретарят му Кенинг се отнесоха към пътниците като към важни личности. Представиха ги на Капитан паша. За посещението в правителствения дворец между Байрон и Кенинг възникна спор по отношение на етикета. Понеже отказа да върви след него, Байрон напусна свитата. Той се сърди цели три дни, след което написа едно писмо, в което достойно признаваше, че е сгрешил.

Байрон се изкачи покрай Босфора и седна на сините скали на Симплегадите^[8], които пазят входа му откъм Черно море и които, според преданието, били подвижни и се приближавали, когато минавали кораби, за да ги разбиват. Байрон по цял ден не правеше нищо, само пушеше, яздеше и гребеше с лодка в сладките води на Азия, но беше доволен. Единствено Флетчър го дразнеше: „Непрестанните му оплаквания от говеждото и бирата, глупавото му и престорено презрение към всичко чуждо и неспособността му да научи поне няколко думи от който и да е език правят от него, както от всички английски прислужници, неприятно бреме. Уверявам Ви, че досадата да трябва да говоря вместо него, претенциите му за удобства (много по-големи от моите), капризите му, че не можел да яде пилафа, не искал да пие такива вина, не можел да спи в такива легла, и целият дълъг списък от неволи, например, че конете се спъвали и липсвал чай!!! и т.н. — всичко това може да се стори смешно на случайния зрител, но за господаря му е ужасна неприятност.“

Най-после, на 24 юли 1810 година, Байрон и Хобхаус напуснаха Константинопол. Хобхаус се връщаше в Англия, Байрон щеше да спре отново в Атина. През годината, която бяха прекарали заедно, те си бяха разменяли добродушни подигравки, но за едно приятелство дългото пътуване е твърде голямо изпитание, така че промяната бе добре дошла. Байрон писа на майка си: „Много съм доволен, че отново оставам сам, защото моят приятел ми омръзна — не че друг би бил по-добър, но природата ми ме тегли към самотата и всеки изминал ден увеличава това мое влечение.“

Раздялата беше трогателно мила; Хобхаус я описа в дневника си: „Сбогувахме се не без сълзи с този странен млад човек на каменистата площадка край малкия залив, като си поделихме цветята от едно букетче — може би последното нещо, което поделям с него.“ Писмото, което Хобхаус написа на Байрон след раздялата, свършваше със следния постскриптум: „Запазих половината от букетчето, докато съвсем увехна и дори тогава не намерих сили да го хвърля. И Вие не, нали?“ Той обичаше Байрон повече, отколкото показваше. По време на това пътуване бе открил, че приятелят му е труден за съжителство човек, своенравен, чувствителен и въпреки това — обаятелен. А колкото до Чайлд Харолд, който беше сантиментален в поезията, съвсем не беше такъв в прозата: „Последното Ви писмо завършва с един патетичен постскриптум за някакво букетче; съветвам Ви да го използвате в бъдещия си роман. Не съм подозирал, че имате такива хубави чувства, и предполагам, че се шегувате, но аз обичам шегите.“

През втория си престой в Атина Байрон се настани в манастира на капуцините. Мястото беше красиво: пред него се издигаше върхът Химет, зад него Акрополът, отдясно храмът на Юпитер, а отляво се простираше градът. „Вижте, господине, какво хубаво разположение, каква живописна гледка! Подобно нещо няма във вашия Лондон, господине, не, нито дори Маншън Хаус.“ Паметникът на Лизикрат беше обграден от сградите на манастира. Това беше малък, красив, с кръгла форма храм, превърнат от монасите в библиотека, която водеше към градина с портокалови дървета. Животът, който се водеше в този манастир, не беше много свят. Освен Padre Abbate^[9] имаше шест ragazzi — младежи, трима католици и трима източноправославни. Байрон организираше мачове по бокс между католиците и източноправославните и игуменът се радваше, когато печелеха католиците. Животът там приличаше на живота в колежите — весел, шумен и доста свободен, в който Байрон — никога непрестанал да съжалява за приятелите си от „Хароу“ — се включи с детинска радост. Той изпадна в едно от обичайните си покровителствени настроения към младия Николо Жиро, един нов Едълстоун, който беше гръцки поданик, но под френско настойничество. Той говореше италиански и го преподаваше на Байрон. „Аз съм негов Padrone и негов amico^[10] и бог знае още какво. Приблизително два часа след като ми бе казал, че най-голямото му желание е да ме следва из целия свят, заяви, че трябва не само да живеем, но и да умрем заедно.“

Дните преминаваха, изпълнени със смях. Сутрин Байрон се събуждаше от виковете на тези млади веселяци: „Venite abbasso“^[11], на което гласът на отчето отговаряше важно: „Bisognobastonare.“^[12] Започнаха и разни любовни истории. На сцената се появи майката на Тереза Марки. „Тя е достатъчно побъркана, за да си въобразява, че мога да се оженя за дъщеря й, но аз имам по-интересни забавления.“ Флетчър, жененият мъж, който толкова бе охкал по жена си Сали, си намери любовница гъркиня. Двамата албански прислужници и преводачът последваха примера му. „Да живее любовта!“ — пишеше Байрон на Хобхаус. „Бъбря с всички — добре или зле — и превеждам Евангелието, но заниманията ми постоянно се прекъсват от лудории; ядем плодове, замеряме се с обелките, забавляваме се: всъщност чувствувам се отново като в училище и толкова малко напредвам, колкото и някога, губейки времето си по същия начин.“ Вечер у игумена се организираха богати угощения на турските сановници. Мюфтията на Тива^[13] и управителят на Атина се напиваха напук на Мохамед и атическият празник преминаваше бляскаво.

Байрон, разбира се, трябваше да прекоси с плуване и Пирея. Малкият Николо плуваше много лошо. Байрон тъкмо се канеше да скочи от вълнолома, когато от съседен кораб някой го извика на английски. Това беше маркиз дьо Слиго, приятел от „Хароу“, който пътуваше на двумачтовия си кораб с лейди Хестър Станъп. Байрон се зарадва на срещата и направи с двамата няколко екскурзии, но в присъствието на тези англичани той далече не беше така непринуден, както с малките италианци. Лейди Хестър беше доста строга в преценките си: „В погледа му има нещо порочно, очите му са много приближени, веждите смръщени… Странен характер: щедър — преднамерено, стиснат — пак преднамерено; един ден е мрачен и никой не трябва да му говори, на другия ден пък иска всички да се шегуват заедно с него.“ Тази черта бяха забелязали всички, които общуваха с Байрон. Затворен в себе си, неспособен да си представя чувствата на другите, той очакваше от тях да менят настроението си според неговото и се дразнеше искрено, когато тъгата или радостта им му се струваха ненавременни. Застанал между Химет и Акропола, пушейки замечтано лулата си подръпвайки от време на време мустаците си, Байрон виждаше самия себе си като природно явление — скала сред планините; той обичаше простодушните същества, които гледаха тази доста стръмна скала с учудване и възхищение.

Щом срещнеше англичани, крехкото му чувство за щастие се разклащаше. С присъствието си те му напомняха за онова общество, към което Байрон изпитваше едновременно осъзнат страх и неосъзнато уважение. Само в присъствието на младежите или прислужниците се освобождаваше от грижата за мнението на хората. Знаеше, че е странен и своенравен. Беше по детски суеверен, имаше странни навици, като например да държи заредени пистолети до възглавницата си. Необикновената му чувственост го подтикваше към постъпки, които той желаеше да скрива. Хобхаус го притесняваше и ако Флетчър дразнеше често господаря си, то бе, защото този Санчо от Нюстед представляваше малко смешен, но опасен пазител на британските условности в този волен атински живот сред портокаловите дървета, калугерчетата и турците.

През своя втори престой Байрон направи няколко пътувания до Морея^[14] и Триполис, като редовно се отбиваше в Патрас, защото английският консул му служеше за банкер. Той всеки път с удоволствие разглеждаше пристанището, където изрисуваните кораби, които му напомняха за флотата на Агамемнон, раздипляха платната си в подножието на един бял град. Но местността беше нездравословна: щом духнеше вятърът от Мисолонги, в сезона на комарите, се появяваше малария. Байрон едва не умря от тази болест поради лошо лечение. Какво можеше да направи един нещастен човек с треска срещу един лекар убиец? Природата, младостта и Юпитер се бореха за него, а доктор Романели — срещу него. Флетчър страшно се изплаши. За щастие двамата албански прислужници се грижеха за Байрон и казаха на лекаря, че ще го убият, ако господарят им умре. Дали тази заплаха, дали Юпитер или младостта помогнаха?… Накрая Байрон се възстанови. По време на това боледуване той можа да прецени колко малко държеше на живота. Беше сам, зъзнещ от треска, на два месеца път по море от родината си. „Гледах на смъртта като на лек срещу страданието, без никакво желание за живот, но с пълната увереност, че господ, който наказва на този свят, е оставил един последен подслон за уморените души.“ Беше прибавил на гръцки: „Този, когото боговете обичат, умира млад.“

Когато се завърна в манастира на капуцините, имаше блед и изморен вид. Режимът, който следваше, за да остане слаб и хубав, не беше подходящ за засилване на организма му: турска баня три пъти седмично, за пиене — смес от оцет и вода и единствената по-солидна храна — ориз. Животът през цялата зима беше горе-долу същият, както преди боледуването му. Работеше по малко, написа две сатири — едната в стила на Поуп — Hints from Horace^[15], а другата — „Проклятието на Минерва“, представляваше силна нападка срещу лорд Елгин. Един ден той запита отец Пол д’Ивре — един от капуцините — дали биха му разрешили да живее в килия. Може би манастирският живот щеше да го изтръгне от отегчението и тъгата. Той каза, че не е атеист. Поиска от игумена да му даде кръст и го целуна със сълзи в очите. За него религията, както всяко нещо, трябваше да предизвика силно усещане.

Но Хансън не изпращаше повече пари и му писа да се връща, за да запази Нюстед и Рочдейл, застрашени от кредиторите и хората на закона. Уви! Трябваше да се върне. Флетчър бе изпратен напред, натоварен с багажа и едно писмо за мисис Байрон: „Бихте ли се погрижили за книгите ми и за ковчежетата с книжа. Моля Ви да ми оставите няколко бутилки шампанско, защото много съм жаден… Предполагам, че сте напълнили къщата с глупави жени, които разпространяват скандални истории.“

Пътуванията бяха повлияли добре на Флетчър — не беше вече такъв „островитянин“, както преди. „След като мина през различни изпитания, Флетчър започна да помъдрява; стана благ и сдържан и обеща след завръщането си да служи за пример на енорията, а в бъдеще — да се издигне като важна личност в рода на Флетчърови.“

Няколко седмици след прислужника на борда на фрегатата „Ла Волаж“ се качи и самият господар. Николо Жиро го придружи до Малта. Байрон водеше със себе си двама гръцки прислужници. Един от албанските му прислужници, когото трябваше да освободи, излезе разплакан от стаята му. „А като си спомня, че при заминаването ми от Англия един от най-близките ми и благородни приятели се извини, че не може да дойде да се сбогува с мен, защото трябвало да води някаква роднина по покупки, се чувствувам не само оскърбен, но и учуден, сравнявайки настоящето с миналото.“

От Малта пътуването продължи тридесет и четири дни. Той беше сам, нямаше интересни събеседници, но се наслаждаваше на самотата си. Общо взето, не можеше да се оплаче от това пътешествие. За малко не загина на турския кораб, преживя приключение с една омъжена жена в Малта, гостува на един паша, влюби се в три млади гъркини в Атина, прекоси Дарданелите, написа няколко строфи, научи от едно калугерче италиански. Любува се на красиви пейзажи, припомни си едно героично минало и си възвърна за цели шест месеца младостта. През това време беше разговарял с французи, италианци, гърци, турци, американци и можа да се запознае с възгледите и обичаите на други народи. Цял век да бе прекарал в пушалните на лондонските клубове или да се бе излежавал в някоя извънградска къща, не би придобил толкова много полезни и интересни познания.

Винаги е любопитно да се проследи в един човешки живот последователното формиране на пластовете, които, втвърдени от времето, ще определят даден характер. Върху наноса на прадедите — буйността на Гордънови и чувствения темперамент на Байронови — се бе образувал един физически нанос — недъгавост, която пораждаше омразата към света, и красота, която предоставяше средствата за отмъщение. Върху тесногръдата и мрачна религия, преподавана му от първите шотландски учители, се бе наслоил — без напълно да я заличи — волтерианският деизъм на студентите от Кеймбридж, върху наивния сантиментализъм от юношеството — един ироничен и горчив хумор. Представата за света, която създаваше сега този вътрешен пейзаж, беше проста. Земното кълбо било сътворено, без да знаем с каква цел, от един бог, който изглежда безразличен към нашите страдания. Хората, движени от чувствата си, от съдбата, се стремят или към приятни усещания, което е разумно, или към слава, което е безумство. Империите се издигат и падат като вълните на морето. Всичко с изключение на удоволствието е суета.

Пътуването из Ориента потвърждаваше това схващане. Навсякъде, където бе минал, Байрон бе намерил живота суров, пороците всеобщи, смъртта вездесъща и лесна. Фатализмът на мюсюлманите беше подсилил неговия. Отношението им към жените му бе харесало. Многобройността на религиите му бе доказала слабостта им. Той се бе завърнал със съмнения, в които беше твърдо убеден. В тази дълга самота бе научил няколко истини за себе си. Сега знаеше, че е щастлив само когато е извън закона. Беше обикнал тези страни, в които не се грижеше за никого и в които никой не се грижеше за него. Разстоянието го бе научило на презрение. Можеш ли да се вълнуваш от враждебната статия на един досаден поучител, когато Средиземно море и Атлантическият океан текат между теб и него, когато шумотевицата на списанията от крайния Север е заглушена от бученето на Хелеспонт? Занапред, ако работите му в Англия не вървяха добре, щеше да знае, че на разстояние петнадесет дни път по море ще намери белите острови под вечно синьото небе.

Сам на палубата на фрегатата, той гледаше как вълните се надигат и спадат. Към какво го водеше това дълго завръщане? Към майка му? Той нямаше намерение да я вижда за дълго. „Бъдете така добра да приготвите моите стаи в Нюстед, но ме считайте само за гост. Трябва да Ви уведомя, че от доста време съм пълен вегетарианец, не ям нито риба, нито месо, така че очаквам да намеря достатъчно количество картофи, зеленчуци и бисквити; вино не пия. Имам двама прислужници — и двамата хора на възраст, гърци… Не очаквам да ме безпокоят много посетители; ако идват гости, ще ги посрещате Вие, защото аз съм решил никой да не смущава уединението ми. Знаете, че никога не съм обичал обществото, а днес — по-малко от всякога.“ Единственото му желание като собственик бе да отдели част от чифлика на някой си Б…, за да даде на Флетчър малко имот. „Ще се огранича (като Бонапарт) с раздробяване на царството на мистър Б…, за да издигна един отрязък от него в княжество за маршал Флетчър! Надявам се, че управлявате моята малка империя и разходите около нея с предпазлива ръка.“

Освен майка си кого ли друг щеше да намери? Хобхаус? Нямаше никаква вест от него; разправяха, че отново бил навлякъл „грозното войнишко облекло“. Ходжсън? Да, безсъмнено, но той бил станал набожен. Огъста? Почти я бе забравил. Какво, дявол да го вземе, щеше да прави в тази страна? Да се занимава с нюстедските чифликчии, да продава въглищата на Рочдейл, да връща дългове в Лондон? Долнопробни занимания. С кого щеше да се вижда? О, там беше и Далъс, онзи приветлив и услужлив Далъс: „След двегодишно отсъствие отново пътувам към Англия. Видях всичко по-забележително в Турция и по-специално Троада, Гърция, Константинопол и Албания… Не считам, че съм направил кой знае какво по-различно от останалите пътешественици, с изключение може би на това, че преплувах Дарданелите от Сестос до Абидос — доста прилично постижение за един модерен човек“.