Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Byron, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
forri (2011)

Издание:

Андре Мороа. Байрон

Преводач: Мария Дагорова

Редактор: Мария Арабаджиева-Тричкова

Редактор на стиховете: Марко Ганчев

Художник: Радина Цачева

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Йорданка Йовчева

Излязла от печат септември 1985 г.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

XV
Annus mirabilis[1]

Кой не пише, за да се хареса на жените?

Байрон

В Лондон Байрон вече не се ограничаваше както някога само с обществото на Хансън и на Далъс. Далъс беше предал „Чайлд Харолд“ на Джон Мъри, който бе станал най-модният издател. Връщайки се от упражненията по фехтовка при Анжело или от стрелба с пистолет при Мантон, Байрон обичаше да се отбива при Мъри. Там той се развикваше, оплаквайки се от закъсненията на печатницата, после си избираше за прицел някоя книга от библиотечните полици на Мъри и я разсичаше на две с края на бастуна си, повтаряйки: „Кварта, секста… кварта, секста“[2], докато Мъри четеше на глас новата, току-що донесена строфа. „Добра идея, Мъри, а, добра идея, нали?“ — питаше Байрон, без да спира унищожаването на книгата, мърморейки полугласно: „Кварта, секста… кварта, секста…“ Мъри, който обичаше кожените подвързии на книгите си, не се сърдеше, когато Байрон си тръгваше. Оттам той отиваше да вечеря със своя приятел Том Муър при Стивънс на Бонд стрийт.

Том Муър беше онзи Томас Литъл, авторът на невинно еротичните поеми, които преди няколко години разпалваха страстите на учениците от „Хароу“. Когато Байрон публикува Englich Bards[3], един пасаж от сатирата му бе засегнал Муър и той му бе написал предизвикателно писмо, което бе поверил на Ходжсън, за да му го предаде; Байрон обаче вече беше заминал за Ориента и писмото бе останало неразпечатано у Ходжсън. При завръщането на Байрон Муър се заинтересува за писмото си. Байрон отговори, че никога не е получавал такова писмо, издири го и като доказателство за искреността си му изпрати писмото неразпечатано. Муър, който наскоро се бе оженил за една очарователна девойка и нямаше никакво желание да се дуелира, предложи на Байрон да заменят дуела с един обяд.

Щом му предстоеше да дава обяд, Муър обикновено решаваше да го организира в дома на Роджърс, който дължеше високото си положение в литературните среди колкото на превъзходната си трапеза, толкова и на оригиналните си поеми. Син на богат банкер либерал, той беше постъпил на работа в банката на баща си, но на двадесет и седем години учуди Лондон с публикацията на една доста добра поема, „Насладите от спомена“. Банкер-поет, това беше нещо ново. По този повод лорд Елдън, чийто банкер беше Гозлинг, бе казал: „Ако моят стар Гоци си позволи не да напише, а дори само да каже нещо остроумно, още на другия ден ще закрия сметката си при него.“ Но Роджърс бе харесал на обществото и дори най-недостъпните къщи бяха отворили вратите си за този дребен, превзет, духовит и язвителен човек — слаб като скелет и блед като мъртвец.

Нима мъртвецът може да бъде деен и бърз? Роджърс вършеше всичко с предпазливост и ловкост. Той бе построил къщата си с педантична грижливост — като поема — на едно великолепно място над Грийн парк. Всичко в нея беше прекрасно — красиви мебели в строг класически стил, хубави картини; в библиотеката — най-добрите произведения на най-добрите автори, върху масата — вази от алабастър. Липсваше само жена, но Роджърс бе останал ерген. За един естет с такъв бавен ритъм на живот женитбата е постъпка, която много прецизно трябва да се обмисли. Понякога той казваше на своята добра приятелка лейди Джързи: „Ако имах жена, поне щях да имам на кого да държа.“ — „Да — отговаряше тя, — но жена ви може би щеше да държи на някой друг.“ Така че той приемаше гостите си сам в една прекрасна къща и даваше изискани вечери, подправени пикантно от хапливото остроумие на господаря, който беше по природа злонравен и егоистично устроен, но разточителен по отношение на парите си, което за един богат човек понякога е удобно средство да пести чувствата си.

Вечерите на Роджърс бяха истински произведения на изкуството; кухнята, подборът на гостите — всичко беше изрядно. На този помирителен обяд освен Байрон и Муър той покани само още един поет, Томас Камбъл, като помоли двамата си приятели да го оставят сам да посрещне непознатия гост, тъй като знаеше, че младият човек куца и се опасяваше да не би той да се смути при влизането. Всички бяха удивени от красотата на Байрон и от изтънчените му маниери. Поради смъртта на майка си той беше в траур, а черните дрехи подчертаваха одухотвореността на бледото му лице. Роджърс му предложи супа: „Не никога не ям супа.“ — „Риба?“ — „Не, благодаря.“ Поднесоха агнешко. Същият въпрос; същият отговор. „Чаша вино?“ — предложи Роджърс. „Не, никога не пия вино.“ Роджърс отчаяно попита какво яде и пие Байрон. Отговорът беше: „Само сухи бисквити и газирана вода.“ За съжаление в къщата нямаше нито едното, нито другото. Байрон вечеря смачкани на пюре картофи, полети с оцет. Стори им се интересен, но необщителен. Няколко дни по-късно, срещайки Хобхаус, който най-после се бе завърнал от своите войни, и научавайки, че е приятел на Байрон, Роджърс го запита: „Колко време лорд Байрон ще спазва сегашния си режим?“ — „Дотогава, докато му обръщате внимание върху този въпрос.“

От този ден нататък Байрон и Муър станаха неразделни. Байрон, самотникът, само търсеше да се привърже към някого. Той се възхищаваше от Муър, който се чувствуваше така непринуден в едно общество, в което Байрон никого не познаваше. При това Байрон беше аристократ от Нюстед, а Муър — син на бакалин от Дъблин. Но Муър беше от онези хора с лек характер, родени да се харесват, чието присъствие бе приятно на големците поради своеобразното им и в същото време почтително държане. Още като дете той беше проявил наклонността си към поезия и музика. На петнадесетгодишна възраст перифразираше Анакреон[4] или като седнеше пред пианото, импровизираше, акомпанирайки си, песни върху ирландски теми. Висшето общество на Дъблин се надпреварваше да кани този тъй забавен за компания човек. От „салонното възпитание“ Муър бе запазил една жизнерадостна самоувереност и безобиден вкус към бохемството. Мъри, който не го обичаше, го наричаше сноб, зъл език, но Байрон намираше в него един весел приятел, щастлив, че дружи с един лорд, винаги готов да пее, да пие и да се смее; за него Муър представляваше „квинтесенцията на всичко най-приятно на света“. Почти всяка вечер те ходеха да вечерят заедно в „Сейнт Олбънс“ или при Стивънс. По-точно Муър вечеряше, а Байрон дъвчеше бисквитите си и казваше: „Муър, не намирате ли, че когато ядете говеждо, ставате кръвожаден?“ Когато беше сам, Байрон ходеше в „Алфред клъб“ — доста тежко, „интелигентско“ заведение, което даваше все пак прилична възможност за прекарване на един дъждовен ден. Благодарение на Муър и Роджърс той започваше да опознава съмнителните свърталища, дендитата от тясната уличка Фопс, игралните домове, вертепите; там той прикриваше непреодолимия си срам на сдържан пуритан, но не се чувствуваше съвсем удобно.

Байрон често говореше, че ще продаде Нюстед и ще отиде да живее на остров Наксос; ще възприеме обичаите и нравите на ориенталците и ще прекара живота си в изучаване на поезията им. Студената английска зима го подтискаше така, както го подтискаше и духовната атмосфера на страната. Беше период на авторитарна политика. Войната твърде слабо засягаше господствуващите класи. Техният живот беше лек и приятен: лов на лисици, любов, дебати в Парламента — това запълваше свободното им време, което имаха в излишък. Външните размирици служеха като претекст за подтискане на свободата на мисълта. Кобит[5] бе осъден на две години затвор заради това, че бе дал гласност на един военен скандал. На жалбите на народа, който страдаше — без да го разбира — от индустриалната революция, се противопоставяха интересите на държавата и патриотизмът.

В Камарата на лордовете обсъждаха нов закон за строго наказание на работниците, които чупеха машините, защото смятаха, че те им отнемат хляба. Байрон бе наблюдавал подобни случаи по време на престоя си в Нюстед. Във фабриките около Нотингам индустриалците бяха монтирали нови плетачни машини за чорапи, които позволяваха седем работници да бъдат заместени от един. Безработните бяха влезли в стълкновение с кавалерията и се бе наложило да се изпратят два допълнителни полка в Нотингам. Правителството искаше да налага смъртно наказание на онези, които чупеха машините.

Байрон, който беше видял тези нещастни хора и се бе уверил в правотата на исканията им, реши да вземе думата. По-късно неприятелите му казаха, че е смятал с една политическа реч да направи полезна реклама на поемата си, която предстоеше да излезе от печат. Но подбудите на Байрон бяха по-прости. Беше му приятно да се изправи сред тези господа и да им каже няколко сурови истини за тяхната жестокост. Той не бе забравил спомена за малкото момче от Абърдийн, което учеше в народно училище и просеше ябълки за бедната си майка. Капитанът, който така жестоко бе шибал с нагайка работниците от Нотингам, беше Джек Мъстърс, човекът, който му бе отнел Мери-Ан. Мъстърс можеше да проявява благосклонност към един селянин с хубава жена, но не обичаше работниците и винаги с жестоко удоволствие ги преследваше за бракониерство. По този въпрос личните спомени на Байрон се обединяваха със семейната традиция по линия на майка му, за да направят от него един страстен либерал. Той влезе във връзка с лорд Холънд, който щеше да говори на същата тема.

Байрон повика Далъс на Сейнт Джеймс стрийт и му издекламира доста театрално своята реч, която не беше лоша. Той описваше страданията на работниците, „хора, чието главно престъпление очевидно е бедността… И какви мерки предлагате?… Страданията да завършат със смърт?… Няма ли във вашето законодателство вече достатъчно смъртни наказания?… Нима мислите, че изгладнелият нещастник, който не се стресна от щиковете ви, ще се уплаши от бесилките ви?…“ Ораторът беше блестящ, но малко краен. Не беше благоразумно да каже пред това събрание, че „и в най-окаяните провинции на Турция не е срещнал такава нищета, каквато се среща в сърцето на християнска Англия“.

Тази реч привлече вниманието на либералните среди върху младия пер и му отвори салоните на Холънд, от които енергичната лейди Холънд бе направила една от интелектуалните и социални крепости на Лондон.

Няколко дни по-късно Мъри публикува първите две песни на „Чайлд Харолд“. Байрон до последния момент се съмняваше в стойността на поемата си. Говореше за нея плахо. Далъс, уплашен от отговорността, която бе поел, също беше неспокоен. И все пак възможно бе да има успех. Мъри, предприемчив и опитен издател, отдавна бе започнал да говори на приятелите си за „Чайлд Харолд“. Той предварително бе разпространил „избрани страници“ от книгата сред писатели и светски хора, които можеха да „лансират“ произведението. Роджърс бе получил поемата на коректури още през януари. Прочитайки я на глас пред сестра си, той й бе казал: „Ето нещо, което въпреки цялата си прелест няма да се понрави на публиката: няма да харесат нито плачливия и недоволен тон, нито разгулния начин на живот на героя.“ Уверен в неуспеха на поемата, той взе да хвали новия поет и да цитира строфи, с което възбуди любопитството на хората. Роджърс имаше влияние в няколко литературни салона и по-специално в салона на лейди Каролайн Лам, която той въздигаше „до небесата“ заради остроумието й. Той й занесе коректурите, като я помоли да не ги показва на никого. Тя обаче още същия ден обиколи града, разказвайки на всички, че е чела новата поема и че тя е чудесна. На Роджърс каза: „Трябва да го видя. Умирам от желание да го видя!“ — „Той куца — отвърна Роджърс — и си гризе ноктите.“ — „Ако ще като Езоп да е грозен, аз трябва да го видя!“

Скоро всички жени започнаха да мислят като нея. Животът на Байрон се промени тъй внезапно, както става с героите от източните приказки — сякаш чрез магическата пръчка на вълшебника. „Една сутрин се събудих и се видях прочут“, писа той. И наистина точно така беше. Вечерта Лондон бе за него пустиня, населена от трима-четирима приятели; на другия ден — град от „Хиляда и една нощ“, осеян с разкошно осветени дворци, които отваряха вратите си за най-прочутия млад англичанин.

Голямото светско общество (или както казваше Байрон — четирите хиляди души, които стоят будни, когато всички останали спят) има склонността бързо да се поддава на възторг или на възмущение; сред тези мъже и жени, които се виждат всеки ден и всяка вечер, новата слава си пробива път с мълниеносна бързина. Впрочем те имаха нужда да се възхищават от някого. Френската революция, после Бонапарт бяха породили у хиляди млади европейци големи надежди, които Наполеон разруши. Особено в Англия чувството към тщеславието беше силно развито в това общество, което се бе преситило от удоволствията, защото лесно ги постигаше, от военните амбиции — поради дългите войни, и от политическите си амбиции — поради дълготрайното управление на едно консервативно правителство, останало непоклатимо.

От безсилие или страх поетите не бяха изразили тази скрита досада. „Чайлд Харолд“ за пръв път откликваше на тъжния скептицизъм на едно разочаровано поколение. Изкуството най-после се докосваше до живота. Най-после един млад съвременен англичанин, подобен на тези, които го четяха, откриваше Европа от 1812 година такава, каквато я бяха направили революции и войни. За народ, лишен цели десет години от всякакъв досег с живота на континента, разказът за едно пътуване в Албания при сулиотите беше по-интересен, отколкото едно пътуване в Индия или из островите на Тихия океан. Поемата „Чайлд Харолд“ бе придружена от смели политически бележки — нещо съвсем ново, което очароваше читателите. Това беше поема за морето и потомците на викингите, лишени от достъпа до океана поради Блокадата, вдишваха чрез него вятъра, наситен с белите пръски на морската пяна, чийто солен вкус започваше да им липсва. Отпорът на консервативните критици всъщност беше от полза за Байрон. Смешни бяха упреците им в „Куортърли ривю“ например за това, че Байрон говорел с презрение за „занаята на побойника“. Критиците добавяха: „Питаме се с безпокойство дали това не е мнението на един кралски пер за британската армия.“ В продължение на двадесет години всички поети се бяха подчинявали на изискванията на официалната власт. В историята на един народ винаги идват моменти, когато точно на привилегированите започва да им досажда плиткоумието на установения ред. „Чайлд Харолд“ се появяваше именно в такъв един момент от живота на Англия.

Понякога се случва след триумфалния успех на дадено произведение самият автор да разочарова публиката. В случая не беше така — авторът имаше не по-малко достойнства от творбата си. Той произхождаше от стар благороднически род и светското общество му беше признателно за авторитета, който донесе неговият гений на тази често атакувана класа. Беше млад, красив; „сиво-сините му очи горяха трескаво през дългите мигли… Бледият бистър тен правеше лицето му нежно… Устните, красиво очертани като у жена, говореха за чувственост и своенравие.“ Дори недъгът му допълваше интереса, който имаха хората към него. Мрачната история на героя му всъщност беше неговата. Нали знаеха, че като Чайлд Харолд той самият се връщаше от Гърция, от Турция? Приписваха му непрестанната тъга, самотата, нещастията на Чайлд. Едно произведение на изкуството трябва да внуши на читателя, че онова, което описва, е истинско, но колко по-силно и по-непринудено е внушението, когато публиката — с право или не — смята, че то е преживяно от самия автор.

Целият град говореше само за него. Тълпи от известни хора молеха настойчиво да се запознаят с Байрон или оставяха визитните си картички. Спрелите пред вратата му коли пречеха на движението по Сейнт Джеймс стрийт. В една книжарница беше изложен екземпляр на „Чайлд Харолд“, специално подвързан по поръчка на принцеса Шарлот, дъщерята на регента. Самият регент пожела да му бъде представен Байрон и дълго разговаря с него за поети и поезия. Вечерите в Мейфеър преминаваха в разговори за Байрон, от които се долавяше само непрестанният шепот: „Бай’рн, Бай’рн.“ По онова време всеки „сезон“ имаше своя политически, военен или литературен лъв. Байрон нямаше съперник на вечерите през 1812 година.

Той опозна „това блестящо от скъпоценни камъни, пера, перли и коприна море“. Жените с вълнение си представяха голямото абатство, престъпните страсти и „мраморното Сърце“ на Чайлд Харолд — толкова силно желано заради това, че бе отхвърлено. Той веднага бе обсаден от очарована женска тълпа. Жените се страхуваха от него и изпитваха удоволствие от този страх. Разговаряйки с него на прага на една стая, лейди Розбъри бе почувствувала изведнъж сърцето си така силно да бие, че едва бе успяла да му отговори. А той самият, открил вече ефекта, който беше произвел, изпитваше омагьосващата сила на своя поглед „изпод вежди“. Далъс го чу веднъж, че чете на глас „Чайлд Харолд“. Вероятно търсеше да открие в самия себе си онова, от което другите се възхищаваха. „Убеден съм — предрече Далъс, — че младежката му меланхолия отсега нататък завинаги ще изчезне от неговия живот.“

Далъс се лъжеше. Тази меланхолия беше част от личността, която бяха харесали читателите на поемата, и Байрон много добре го разбираше. Знаейки, че тези, които го канеха, очакваха да посрещнат Чайлд Харолд, той влизаше в салоните с мрачно, пренебрежително изражение, прикривайки зад една подчертана сдържаност наследствената стеснителност на Байронови. „Лорд Байрон — пишеше лейди Моргън, — авторът на великолепния «Чайлд Харолд», е студен, мълчалив, сдържан в поведението си.“ Вече не му се случваше, както по времето на Елизабет Пигът, да шепне отчаяно „едно, две, три, четири, пет, шест, седем…“, когато го представяха на някоя жена. Но зад няколко сухи думи той скриваше голямото си смущение. В това общество, тъй живо и колоритно, което изведнъж така шумно го посрещаше, след като дълго време го бе пренебрегвало, той нямаше нито един роднина, нито един приятел. Тези мъже и жени изглеждаха познати още от детските си години, наричаха се помежду си с малките си, а не с фамилните си имена. Той не знаеше нищо за тях. Страхуваше се да не стане смешен с маниерите си от Саутуел, с недъга си и самият този страх му придаваше очарование, което той още не осъзнаваше. Застанал неподвижен в отвора на някоя позлатени врата заради болните си крака, докато другите танцуваха, той беше пълно подобие на своя герой — изправен на носа на някой кораб, с очи, вперени във вълните някъде в далечината.

Муър, който през време на краткото си приятелство с Байрон го бе виждал винаги весел, общителен, способен по детски да се смее, често се опитваше да се шегува с мрачния му тържествен вид. Байрон отрече, че това е поза. Не, той наистина беше мрачно настроен и дълбоко отчаян; веселостта му беше само повърхностна. Той си оставаше чужд на света. Убеждаваха го, че вече го е завладял. Той се съмняваше. Не можеше да повярва в успеха на поемата си. Хобхаус с непосредствената си искреност му казваше: „След Поуп никой нищо не може повече да направи.“ Това беше мнението и на Байрон. И двамата, убедени привърженици на класицизма, мислеха, че славата на „Чайлд Харолд“ се дължи на изявата на някакви нездрави чувства, но че скоро добрият вкус ще надделее, публиката ще изостави Байрон, за да се върне отново към Поуп.

Възбуждението около Байрон обаче продължаваше да нараства през целия сезон. „Тема на разговор, на любопитство, на въодушевление в този момент не е нито Испания, нито Португалия, нито войната, нито патриотизмът, а само лорд Байрон!… — пишеше дукеса Девъншър. — Всички притежават поемата му, а той самият е ухажван, ласкан, хвален навсякъде, където се появи. Той е бледолик, има болнав вид, фигурата му е грозна, но лицето му е красиво — с една дума, той е единствената тема на всички разговори. Мъжете му завиждат, а жените се ревнуват помежду си.“ Малкото хора, с които бе близък — Роджърс, Том Муър, лорд Холънд, — непрестанно бяха отрупвани с молби да го представят някому. Едно малко момиче, Елизабет Барът, съвсем сериозно бе замислило да се облече като момче и да избяга, за да стане паж на лорд Байрон. На вечерите жените се опитваха да сменят местата си, за да седнат до него. Роджърс се забавляваше от хитростите на благородните дами, които му изпращаха покани за вечеря с прибавен в постскриптум текст: „Ако нямате нищо против, доведете с Вас и лорд Байрон.“ Учудваща съдба за недъгавия млад човек, който няколко години по-рано крепеше предпазливо по улиците на Нотингам бирата на един лечител-шарлатанин.

Лейди Каролайн Лам, която бе пожелала да го види „ако ще и от Езоп да е по-грозен“, го срещна у лейди Уестмоърланд. Тя се приближи до него и започна да разглежда красивото му лице, изящно извитите вежди, къдравите коси, в които още проблясваха червеникави оттенъци, устата му, изваяна като на гръцка статуя с леко отпуснати ъгълчета. Послуша за миг приятния, нисък и толкова мелодичен глас, заради който децата го наричаха „господинът, който говори като музика“. Тя остана да наблюдава известно време неговата заучена вежливост, гордото му и почти дръзко държане. Видя жените, които го заобикаляха, обърна се рязко и се отдалечи. Същата вечер тя написа в дневника си: „Своеволен, злонравен и опасен.“

Два дни по-късно тя беше у Холъндови, когато обявиха за пристигането на Байрон. Представиха й го и той каза: „Тази възможност ви бе предложена онзи ден. Мога ли да попитам защо я отказахте?“

Тя беше висока и слаба; големите й, с лешников цвят очи гледаха изпитателно. Красива? Не, но нежна и привлекателна. Байрон я запита може ли да я посети. Докато говореше с нея, той наблюдаваше с любопитство това ново за него създание — патрицианката. Тя разказваше различни забавни неща, ту сантиментални, ту остроумни, с един особено приятен глас, макар и малко монотонен — нещо присъщо за всички, които образуваха „тесния кръг от хора около Девъншър Хаус“.

В дневника си под първата фраза, обрисуваща Байрон, Каролайн Лам добави: „Това красиво бледо лице ще бъде съдбовно за мен.“

Бележки

[1] Необикновена година (лат.). — Б.пр.

[2] Четвърта и шеста позиция във фехтовката. — Б.пр.

[3] „Английски поети“ (англ.). — Б.пр.

[4] Древногръцки поет (ок. 570–478 г. пр.н.е.), който възпява чувствената любов, красотата и виното. — Б.пр.

[5] Уилиям Кобит английски журналист (1763–1835). — Б.пр.