Андре Мороа
Байрон (5)

V
„Хароу“

През 1801 година бе решено Байрон да постъпи в голямо училище, както подхождаше на общественото му положение. Избраха „Хароу“. Хансън лично го заведе там. Училището не беше далече от Лондон; от високия хълм, върху който сред големи дървета се издигаха на групи тухлените сгради, се откриваше широка панорама от реки и гори, в дъното на която невидим лежеше градът. За Байрон, който беше тогава на тринадесет години и половина, изкачването към тези нови за него места беше силно вълнуващо. Как ли щеше да приеме жестокият и подигравателен свят това куцо и недостатъчно образовано момче? Разбира се, той беше лорд Байрон, но бяха му казали, че никой няма да държи сметка за това; американският посланик наскоро бе изпратил сина си в „Хароу“ тъкмо „защото то бе единственото училище, в което никакви специални привилегии не се отдават на ранга“.

Headmaster^[1] на „Хароу“ от петнадесет години беше доктор Джоузеф Дръри, енергичен мъж на около петдесет години, който бе създал високия престиж на училището. Красноречив, интелигентен, той никога не се ядосваше и посвещаваше голяма част от времето си на разговори и разходки с учениците. „Истинско удоволствие беше — спомня си един от тях — да бъдеш мъмрен от доктор Дръри.“

Хансън представи Байрон на Дръри и каза, че образованието на детето е било занемарено, но че то има забележителни качества. Докторът благодари на адвоката, изпрати го и след заминаването му заведе Байрон в кабинета си, където се опита да научи нещо за учението му и за развлеченията му. „Скоро открих, че ми бяха поверили едно диво планинско жребче. Но очите му изразяваха остроумие.“ Дръри забеляза, че най-силно развитото чувство у новия му жребец беше гордостта и че се страхуваше да не бъде поставен в по-долен за възрастта му клас поради лошата му подготовка. Старият учител му обеща, че известно време ще бъде занимаван частно от един преподавател, за да се изравни с връстниците си. Това, изглежда, малко поуспокои новодошлия.

Първите дни в училището не бяха щастливи за него. Изненадващо би било сред триста и петдесет ученици да не се намерят неколцина, които да не се подиграват на едно сакато, свенливо по природа и гордо момче. Състоянието на краката му не се бе подобрило; трябваше да носи специален вид обувки, които майка му поръчваше в Лондон на един известен обущар, Шелдрейк. Понякога сутрин той се събуждаше, усещайки, че съучениците му потапят петите му в леген с вода — груб намек за грижите, които трябваше да полага. Той може би щеше да усмири мъчителите си, ако се държеше по-покорно, но самият той далеч не беше покорен. Като дете, останало отрано без баща, твърде скоро се бе научил да ненавижда всякакво господство. Неговият ум не му позволяваше да се подчинява на хора, чиито слабости е открил, а гордостта му забраняваше да се прекланя от благоразумие там, където не изпитваше уважение. Майка му бе внушила у него обич към идеите на Френската революция и Байрон хранеше истинско възхищение към Бонапарт, войника на Републиката; беше донесъл в училището малък бюст на Първия консул и го бранеше с цялата сила на юмруците си от своите съученици — патриоти. Понеже недъгът му го караше да се страхува от презрение, той се държеше високомерно, нападателно и недоверчиво. Беше малко пълен, но имаше красиво лице и очи, линията на веждите му беше изящна, а косите — червеникаворуси и къдрави. Пламенността, която влагаше във всичко, беше учудваща. Той работеше само по вдъхновение, но имаше ли настроение, можеше да напише наведнъж тридесет или четиридесет стиха на латински в хекзаметър. Не учеше уроците си, но понеже много четеше, общите му познания бяха широки. Беше начетен и мързелив.

Първото завоевание на Байрон в училище бе прекрасният доктор Дръри. Няколко опита бяха убедили директора, че това породисто конче можеше да се води по-лесно с копринен шнур, отколкото с грубо въже. Той го държеше само на тънка връвчица и бе възнаграден — Байрон силно се привърза към учителя си. Това беше първият човек с авторитет пред него, когото той считаше едновременно за строг и справедлив. Впрочем той имаше голяма нужда от справедливост. Чувствуваше (децата винаги усещат тези неща като възрастните), че Дръри се възхищава от него. Лорд Карлайл покани доктора да отиде да поговорят за възпитаника му. „Той има дарби, милорд, които ще добавят още блясък към титлата му“ — каза докторът. „Наистина ли?“ — възкликна лорд Карлайл, изненадан и сякаш не много доволен.

След учителя и учениците се поддадоха постепенно на очарованието на Байрон. Това очарование беше твърде сложно и се открояваше най-вече в безрезервната му смелост както в думи, така и в дела. Това неспособно да лъже момче бе изпълнено с достойнство. В цялото училище никой не се биеше така всеотдайно като него. В поведението му имаше нещо рицарско. Той се бе привързал към едно дете, Уилиям Харнис, куцо като него. Когато видя, че един по-голям и по-силен ученик тормози Харнис, Байрон му каза: „Харнис, който и да Ви безпокои, само ми кажете и аз ще се разправя с него.“ Роберт Пийл беше тогава в „Хароу“ едно нещастно момче с привидно надменно поведение. „Но какво друго можеше да се очаква от дете, което знаеше наизуст речите на Пит^[2] и живееше в един свой свят?“ Горделивостта на малкия Пийл дразнеше училищните тирани и те се отнасяха враждебно с него. Веднъж един от неговите мъчители се нахвърли да го бие с тояга — ударите се сипеха един след друг и Пийл се превиваше от болка. Байрон се приближи. Той не беше достатъчно силен, за да бие един „голям“, но със сълзи в очите и треперещ от презрение и негодувание глас попита: „Колко удара възнамерявате да му нанесете?“ — „Защо, малки негоднико — попита другият, — какво ви влиза в работата?“ — „Защото, ако нямате нищо против — отвърна Байрон, — бих поел половината от тях.“

Учениците, добри съдници на човешкия характер, след една година признаха, че Байрон е истински приятел. Въпреки физическия си недостатък той обичаше игрите и желаеше да изпъква в тях. Най-много обичаше да плува и да се гмурка; във водата недъгът преставаше да му пречи. Роден бунтар и храбрец, той беше вдъхновител на всички опасни приключения. Планинският жребец обтягаше копринения конец до скъсване. Когато след някоя от тези лудории видеше, че доктор Дръри го гледа мрачно, той страдаше, защото обичаше учителя си, но не можеше да надделее над нрава си. Както едно време ръката на неговия шотландски прадядо, така и неговата „имаше лоши инстинкти“. Понякога сам се учудваше на нещата, които извършваше. Кръвта му кипваше и той удряше или счупваше нещо. Как да се възпре? Той беше Байрон.

Тази първа година в училището беше трудна: в началото Байрон беше страдал, не го бяха харесали. Но недъгавостта му дори допринасяше за оформянето му като необикновена личност, която учителите отделяха от останалите ученици.

Понеже се уморяваше бързо и по природа бе мечтател, той често търсеше усамотението. Виждаха го да се отправя с книга в ръка към заобиколената от малко гробище църква на върха на хълма на „Хароу“. Там, под един бряст, беше гробът на някакъв неизвестен човек на име Джон Пийчи. Байрон отиваше и сядаше на този надгробен камък, заслонен от клоните на бряста. Жената на доктор Дръри го гледаше от прозореца си как се катери с усилие по стръмната пътека. „Нашият Байрон пак се клатушка по хълма — казваше тя — като кораб при ураган, без кормило и компас.“

Чувството, което водеше Байрон към гробището, беше твърде сложно. Мисълта за смъртта отдавна го смущаваше. Наплашен още като дете от разказите за ада, той предпочиташе да мисли, че мъртвите заспиват, необезпокоявани от сънища, в такива тихи места, под разлюлените от лекия ветрец бледи листа. Наскоро бе научил за смъртта на хубавата си братовчедка Маргърит Паркър: на петнадесет години бе умряла тази, която той бе нарекъл, „най-красивото от постепенно изчезващите същества“. Мислеше за черните й очи, за дългите й мигли. Нима наистина бяха поставили в ковчег и бяха заровили в земята това крехко тяло, което толкова бе обичал да гледа? Учудваше го смирената тъга, която го изпълваше при тези печални разсъждения. Мислите му приемаха форма на ритмувани фрази:

Спи в гроба тази пръст — о, дял злочест! —

която с толкова живот блестя;

живота й не ще откупят днес

ни добродетелта, ни хубостта…

Учениците, които минаваха оттам, сочеха отдалече Байрон, седнал на „своя“ гроб. Той знаеше, че ги учудва, но и учудването никога не е далеч от възхищението. В тъгата му имаше и леко кокетство.