Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maria Stuart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Стефан Цвайг. Мария Стюарт

Немска, трето издание

Редактор: Вася Данова

Редактор на издателството: Нина Цанева

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Грозданка Мангова

Художник: Румен Ракшиев

Издателство на Отечествения фронт, София, 1983 г.

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Мария Стюарт (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мария Стюарт
Maria Stuart
АвторСтефан Цвайг
Първо издание1935 г.
Австрия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияТодор Драгиев, 1940 г.
ПреводачДимитър Стоевски

„Мария Стюарт“ (на немски: Maria Stuart) е роман от австрийския писател Стефан Цвайг (1881 – 1942), публикуван през 1935 г. [1]

В известния си летопис „Светът от вчера“ Стефан Цвайг разказва как през есента на 1933 година, бягайки от нацистките изстъпления в Залцбург, се натъкнал в Лондон на един ръкописен доклад за екзекуцията на Мария Стюарт. В този стар документ особено го поразил един пасаж, който година по-късно той ще включи в биографичната си книга за шотландската кралица. Откъсът гласи:

„В мига, когато палачите вдигат окървавения труп, за да го пренесат в съседната стая, където трябва да бъде балсамиран, под дрехите се размърдва нещо. Незабелязано от никого малкото любимо кученце на кралицата се е промъкнало подире ѝ и сякаш в страх за участта ѝ се е притиснало до тялото ѝ. Сега то изскача, залято и мокро от изтеклата кръв. То лае и хапе, джафка и скимти и не иска да напусне трупа. Палачите се мъчат да го отстранят насила. Но то не се оставя да бъде хванато, нито подмамено, а се хвърля яростно срещу непознатите големи черни зверове, които са го наранили тъй палещо с кръвта на неговата любима господарка. По-жарко от всички и по-добре от нейния син и от хиляди други, които са и се клели във вярност, се е борило това малко животно за своята господарка.“

Кралица Мария Стюарт
Кралица Елизабет I

Докато писателят чете в Британския музей тези редове, в Германия се води зловещият Лайпцигски процес за подпалването на Райхстага, който трябва да оправдае похода на националсоциализма срещу света. Размишлявайки за съдбата на Мария Стюарт, завършила живота си в изгнание, тръпнейки и за участта на прелъстения и измамен от Хитлер немски народ, Стефан Цвайг се запитва: „Какво е станало? Коя е психологическата причина за това безпомощно отдаване на насилието, престъплението и порока, довело накрая до нравствено и физическо самоубийство?“ Образът на нещастната жена го завладява със своята трагичност и величие. Нейната история му напомня мрачна и кървава шотландска балада, която пророчески озарява настъпващата сега в Европа епоха на политическо и военно безумие. И без сам да знае как, Цвайг започва книга за Мария Стюарт, превърнала се в най-дълбоката му и най-разтърсваща биографична хроника сред романите за Фуше, Мария Антоанета и Еразъм Ротердамски.

Историята

Но каква е историческата канава, върху която Стефан Цвайг извезва като старинен гоблен своя роман?

Израснала и възпитана във Франция, Мария Стюарт се оженва за престолонаследника Франсоа II; така за година и половина тя едновременно е шотландска и френска кралица. След смъртта на младия си съпруг обаче тя трябва да се завърне в родината си и там властолюбивата жена застава в центъра на католическата реакция срещу Реформацията. Като правнучка на Хенри VII Мария Стюарт предявява претенции и за английския престол и организира таен заговор срещу Елизабет I. Конфликтът ѝ с „кралицата-сестра“ се изостря още повече, когато двайсет и три годишната Мария се омъжва за лорд Дарнли, също претендент за короната. Стремежите на Мария Стюарт да направи страната католическа я сблъскват с по-голямата част от протестантските лордове. През март 1566 година лорд Дарнли, измъчван от омраза и ревност, нарежда да убият секретаря на съпругата си, флорентинеца Ричио, но на следващата година сам бива убит от коменданта на въоръжените сили лорд Ботуел. Само два месеца по-късно Мария Стюарт сключва брак с Ботуел, който под нейно влияние е оправдан от съда. Обаче лордовете-калвинисти се опълчват срещу нея, тя е пленена, принудена е до се отрече от престола и да търси убежище в Англия. Там Мария избягва с надеждата, че от кралска солидарност Елизабет ще ѝ помогне срещу въстаналите благородници. Но това се оказва съдбоносна заблуда.

„Екзекуцията на Мария Стюарт“, картина от XIX в.

В Англия срещу шотландската кралица е възбуден процес за съучастничество в убийството на съпруга ѝ лорд Дарнли. Така Мария Стюарт близо двайсет години е държана в плен, а накрая, обвинена в заговор срещу Елизабет, е обезглавена в замъка „Фодърингхей“. С нейното убийство е нанесено трайно поражение на католицизма в Европа.

Историците рисуват Мария Стюарт като жена с прелъстителна красота, изпълнена със страст, смелост и гордост, но лишена от разсъдливост и политическа проницателност. Нейната съдба крие особено тайнствено очарование и е подбуждала въображението на учени и поети столетия наред. Тя е била изобразявана и като убийца, и като мъченица, като безумна интригантка, и като светица. По правило протестантските автори трупат цялата вина върху Мария, а католическите – върху Елизабет.

Страстта

Стефан Цвайг обаче пристъпва към тази лична и в същото време национална трагедия с безкористния интерес на художника. За разлика от повечето биографи той схваща характера на шотландската кралица като противоречив единствено в неговото външно развитие; психологически обаче, от самото начало до гибелния ѝ край, той е праволинеен и ясен. Мария Стюарт според Стефан Цвайг – нека не забравяме съвременната политическа аналогия – спада към онзи твърде рядък и възбуждащ тип жени, чиято действителна възможност за себеизживяване е ограничена и чийто емоционален живот достига бърз и мощен разцвет в тясното и нажежено пространство на една-единствена страст. Затова в романа първите двадесет и три години от живота на кралицата и последните десетилетия на нейното затворничество заемат по-малко място от двете кратки години на нейната трагична любов към лорд Ботуел. А той е изобразен като човек на шпагата и юмрука, който иска всичко и малко дава. В безумната си страст към него Мария потъпква своето гордо защитавано човешко и кралско достойнство; тя става сляпо оръдие на чуждата воля, заслепена от бруталността на този мускулест мъж, който е желал жената не повече от час, а след това се е стремил единствено към короната ѝ.

Австрийският писател показва Мария Стюарт като самка, увлечена от първична и непреодолима природна сила, извършваща всичко поради своите опиянени сетива – без и дори противно на волята си. Със затворени очи и с глухи уши върви тя като лунатичка, теглена от магнетична сила, по своя път към злокоба и престъпление. И тя ще се сепне чак тогава, когато угасне вътрешният пламък на нейната кръв, но вече изгоряла и разрушена. Стефан Цвайг майсторски рисува съдбоносния прелом в душата на властната жена, зараждането на тази гибелна похот, в която се крие нещо страхотно, понеже кралицата знае от първия миг, че нейният любовен избор е престъпен и напълно безизходен.

Европа и похитителите
Стефан Цвайг

Подобно на мнозина немски писатели като Лион Фойхтвангер, Бруно Франк и Хайнрих Ман, Стефан Цвайг се стреми посредством съдбата на една историческа фигура да осмисли и изобрази конфликтите на своето собствено време. Защото за Цвайг историята е поредица от събития и стълкновения около някоя изтъкната извън рамките на националното личност. В това се корени и непоклатимият му космополитизъм – сам той се нарича европеец, като влага в тази дума най-дълбоко съдържание. В годините, когато създава романа си „Мария Стюарт“ понятието „Европа“ все още е имало стойността на културен и политически мост между европейските държави. Самият Стефан Цвайг е виждал континента обединен от могъща обща енергия, за него Европа е била „страната на осъзнатите“, проникната от възгледа за „нова духовност, нова етика и нова естетика“. Затова и светогледът на писателя претърпява такава дълбока криза след нашествието на националсоциализма в Германия.

Само седем години след публикуването на „Мария Стюарт“ Стефан Цвайг се самоубива в Бразилия сред разгара на Втората световна война. В своята предсмъртна изповед той възкликва: „Смятам, че е най-добре да напусна своевременно и достойно живота, в който върховно благо за мен бяха личната свобода и доставящият ми огромна радост умствен труд. Поздравявам всички свои приятели. Възможно е те да видят утринната зора след тази дълга нощ. Аз, най-нетърпеливият, си отивам по-рано от тях...“

Историческата хроника „Мария Стюарт“ е първата книга на Цвайг, написана в изгнание. В по-дълбок смисъл тя представлява призив и предупреждение срещу всички похитители на човешкото сърце и човешката свобода, в които той вижда рушителите на света и на всеобщото щастие.

Бележки

  1. Цвайг, Стефан „Мария Стюарт“. Превод от немски Димитър Стоевски, изд. „Тодор Драгиев“, София, 1940 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., използван с разрешение.

Втора женитба
1565

Неочакваното, което се случва в тоя миг, е в същност най-обикновеното на земята: млада жена се влюбва в млад мъж. Природата не позволява да бъде дълго потискана: Мария Стюарт, жена с топла кръв и здрави сетива, стои сега, при този преход във възрастта и в съдбата, на прага на двадесет и третата си година. Като вдовица тя е живяла четири години без какъвто и да е сериозен еротичен епизод, в напълно безукорно поведение. Но всяко потушаване на чувството има край: и у една кралица жената изисква накрая своето най-свято право — правото да обича и да бъде обичана.

Предмет на това първо увлечение на Мария Стюарт — рядък случай в световната история — не е друг, а политическият кандидат Дарнли, който по заръка на майка си в началото на 1565 година пристига в Шотландия. Този млад мъж не е съвсем непознат на Мария Стюарт; преди четири години, тогава петнадесетгодишен, той е ходил във Франция, за да предаде в затъмнената вдовишка стая на deuil blanc съболезнованията на майка си. Ала оттогава той е пораснал много и е станал висок, як, сламенорус момък с женствено гладко и голобрадо, но и женствено хубаво лице, от което две големи кръгли очи гледат малко неуверено света: „Il’ n’est possible de voir un plus beau prince“, невъзможно е да се срещне по-хубав принц, описва го Мовисиер, а и младата кралица го обявява за „the lustiest and bestproportioned long man“ — най-милия и най-добре сложен висок момък, когото въобще е виждала. А в пламенния и нетърпелив характер на Мария Стюарт влиза и това, лесно да си прави илюзии. Будни мечтатели от нейния романтичен вид рядко виждат хората и нещата в тяхната истинска мярка, а обикновено само тъй, както жадуват да ги видят. Люшкани безспирно между надценяване и разочарование, тези непоправими хора никога не отрезвяват напълно; стреснати в един блян, те стават отново жертва на друг, защото не действителността, а блянът е техният истински свят. Така и Мария Стюарт в своята бързо пламнала симпатия към загладеното момче отначало не забелязва, че под хубавата повърхност на Дарнли се крие малка дълбочина, че в опнатите мускули няма истинска сила, а зад царедворската му вещина не може да се открие никаква душевна култура. Неразглезена много от пуританската си среда, тя вижда само, че този млад принц язди великолепно на кон, танцува гъвкаво, обича музика и весели развлечения и в случай на нужда умее да скърпва приятни стихове. Такъв облъх от артистични склонности винаги й прави впечатление: тя се радва искрено, че е намерила в тоя млад принц приятен другар за танц и лов, за всички свои изкуства и игри, неговото присъствие внася разнообразие и свежия аромат на младостта в този малко скучен двор. Но и другите приемат любезно Дарнли, който съобразно наставленията на своята разумна майка се държи крайно скромно; скоро навсякъде в Единбург той е радостно посрещан гост, „well liked for his personage“, както безгрижно съобщава Рандолф, съгледникът на Елизабет. Много по-сръчно, отколкото би могъл да си представи човек за него, играе той ролята на кандидат не само пред Мария Стюарт, а на всички страни. От една страна, завързва приятелство с Давид Рицио, новия таен секретар на кралицата и довереник на Контрареформацията; през деня те играят заедно на топка, нощем спят в едно легло. Ала докато се приближава така до католическата партия, той в същото време ласкае протестантите. Неделен ден придружава реформисткия регент Мъри в неговата „kirk“, за да слуша там, привидно дълбоко трогнат, проповедта на Джон Нокс, на обед, за да отклони всяко подозрение от себе си, се храни у английския посланик и хвали добротата на Елизабет, а вечер танцува с четирите Мери. Накъсо: високото, не умно, ала добре обучено момче върши както трябва работата си и тъкмо неговата лична посредственост го закриля от всякакво прибързано подозрение.

Ала внезапно искрата е прехвръкнала и запалила неочаквано Мария Стюарт, ухажваната от крале и принцове жена започва да се домогва към това безразсъдно деветнадесетгодишно момче. Увлечението бликва в нея с напираща, нетърпелива сила, както винаги у цялостни натури, които не са пръскали и прахосвали прибързано силата на чувствата си в дребни авантюри и любовчици; Мария Стюарт изживява за пръв път женското си желание спрямо Дарнли. Защото нейният детски брак с Франсоа II не е бил нищо друго освен един вид неинкасирана дружба и в течение на дългите години оттогава жената в нея е живяла само в един вид сумрак на чувствата; сега внезапно се явява един човек, един мъж, към когото този излишък от разтопени и заприщени чувства може да се устреми като буен поток. Без да мисли и без да размисля, тя вижда, както често се случва с жените, в този първи мъж единствения, окончателния. Положително по-умно би било да почака, да изпита цената на тоя мъж. Но да изискваме логика от страстта на една млада влюбена жена, това би значело да търсим слънцето в полунощ. Защото в същността на истинската страст влиза и това, че тя остава неанализируема и ирационална. Тя не може да бъде пресметната нито преди да започне, нито дори след като е свършила. Без съмнение, изборът на Мария Стюарт е направен без каквото и да е участие на нейния инак бистър разум. Нищо в характера на това незряло, суетно и само хубаво момче не ни дава да разберем нейния възторг: подобно на безброй други мъже, които са били обичани от духовно превъзхождащи ги жени далеко над тяхната вътрешна мярка, Дарнли няма никаква друга магична сила, освен че е бил онзи, който се е изправил пред още непробуденото любовно желание на една жена в решителния и напрегнат час.

Минало е много, твърде много време, докато действително закипи кръвта на тази горда Стюартова дъщеря. Но сега тя тръпне и трепери от нетърпение. Щом веднъж Мария Стюарт иска нещо, тя няма да чака и размишлява. Какво значение могат да имат още за нея Англия, Франция, Испания, какво струва бъдещето пред това обично настояще? Не, тя не желае да продължава по-дълго отегчителната комедия с Елизабет, няма да чака сънливия кандидат от Мадрид, макар той да й донесе короната на два свята: пред нея е това ведро, младо и сладострастно момче със своята червена чувствена уста, със своите глупави детски очи, със своята току-що започнала да се проявява нежност. Да се свърже сега набързо с него, да му принадлежи по-скоро, това е единствената мисъл, която я изпълва в това състояние на блажено чувствено безразсъдство. От целия двор отначало само един знае за нейното увлечение, за нейната сладка мъка, новият таен секретар Давид Рицио, който прави всичко, за да отведе ловко кораба на любещите се в пристанището на Китера[1]. Този папски довереник съзира в брака с католик основата за настъпващото надмощие на църквата в Шотландия и неговата ревностна сводническа дейност сигурно е насочена по-малко към щастието на тази двойка, отколкото към политическите намерения на Контрареформацията. Преди още пазителите на държавния печат, преди още Мъри и Мейтлънд да се досетят за намерението на Мария Стюарт, той вече пише до папата за брачно позволително, което е нужно, защото Мария Стюарт е в четвърта степен сродница на Дарнли. Обмислил предвидливо всички последици, той запитва Филип II дали Мария Стюарт би могла да се осланя на неговата подкрепа, в случай че Елизабет създаде мъчнотии за тоя брак; да, ден и нощ работи този благонадежден агент, който вижда в успеха на брачния проект стремителния възход на своята собствена звезда и тържеството на католическото дело. Но колкото и старателно да рови и да действува, за да разчисти пътя за нетърпеливата жена, всичко е още прекалено бавно, прекалено осторожно, прекалено предпазливо. Тя не иска да чака седмици и седмици, докато писмата пълзят като охлюви по море и суша, тя е толкова сигурна в съгласието на светия отец, че не е необходимо пергамент да й потвърждава това, което нейната воля иска вече да добие. В решенията на Мария Стюарт има сляпа безусловност, дивна и безразсъдна свръх мяра. Ала накрая хитроумният Рицио съумява да осъществи и това желание на своята господарка като всяко друго: той повиква в стаята си един католически свещеник и макар да не може да се докаже, че действително се е състояло някакво предварително бракосъчетание в смисъла на църквата — в историята на Мария Стюарт никога не бива да се доверяваме напълно на отделни показания, — все пак между двамата трябва да е бил установен един вид годеж или съюз. Защото щом способният помагач Рицио се провиква „Laudato sia Dio“, никой не може вече „disturbare le nozze“[2]. Преди още другите придворни да се сетят, че Дарнли е кандидат, той в действителност е вече господар на нейния живот, а може би и на нейното тяло.

Тайната на този „matrimonio segreto“[3], остава напълно запазена, защото е поверена само на тримата и на свещеника, който е длъжен да мълчи. Но както дим издава невидим пламък, така нежност оставя подозрение за някое скрито чувство: не минава дълго време и в двора започват да наблюдават по-грижливо двамата. На всички е направило впечатление как плахо и усърдно е наглеждала Мария Стюарт своя сродник, когато младият момък неочаквано — странна болест за един годеник — заболял от шарка. Ден след ден тогава седи тя край леглото му, а той, едва оздравял, не се откъсва от нея. Първият, който започва да се мръщи, е Мъри. Той е насърчавал често (и преди всичко благонамерено за самия себе си) всички брачни планове на своята сестра: макар и строго вярващ протестант, той се е съгласил дори тя да се венчае за върховния покровител на католицизма, испанския хабсбургски син, защото Мадрид е толкова далече от Холируд, че той няма да бъде обезпокояван. Този план с Дарнли обаче застрашава неговите интереси. Мъри е достатъчно далновиден, за да разбере, че щом това тщеславно, меко като тесто момче стане крал — съпруг, тутакси ще поиска да упражнява и кралска власт. Освен това той има достатъчно политически усет, за да се досети какво целят потайните сметки на италианския писар и папски агент: възстановяване на католическото надмощие и унищожаване на Реформацията в Шотландия. В неговата решителна душа се смесват лично честолюбие с религиозно убеждение, властолюбие с национална загриженост; той вижда ясно, че ако бракът с Дарнли се осъществи, в Шотландия ще започне чуждо владичество и неговото ще свърши. Ето защо той се изправя предупредително пред сестра си, като й изтъква какви неизмерими конфликти ще предизвика тази женитба в едва умирилата се страна. И както вижда, че неговите предупреждения остават нечути, напуща с вирната глава двора.

Мейтлънд, другият изпитан съветник, също опитва да се съпротивява. Той също вижда застрашени своето положение и мира в Шотландия, и като министър и протестант застава против избора на католически принц — съпруг и лека-полека около тия двама мъже се сплотяват благородници-реформисти от цялата страна. Сега най-сетне започват да се отварят очите и на английския посланик Рандолф. От срам, че е проспал решителните часове, той описва в своите донесения влиянието на хубавия момък върху кралицата като „witchcraft“[4], и бие тревога за помощ. Но какво представляват цялата тази досада и мърморене на тия дребни хора в сравнение с бесния, необуздан, безпомощен гняв на Елизабет, когато научава за избора на Мария Стюарт. Защото действително за нейната двойнственост е отмъстено жестоко, в тази брачна игра тя е измамена и направена смешна. Под предлог, че преговарят за Лестър те са примамили успешно от ръцете й действителния кандидат и са го завлекли скрито в Шотландия; сега тя остава на сухо със своята свръхдипломация в Лондон и гледа подире им. В първата си ярост тя нарежда да хвърлят в Тауър лейди Ленъкс, майката на Дарнли, като подбудителка на цялото това сватовничество, заповядва заплашително на своя „поданик“ Дарнли да се завърне незабавно, сплашва бащата с конфискация на всичките му имущества, свиква коронен съвет, който по нейно желание обявява тази женитба като опасна за приятелството между двете страни, заплашва, значи, в прикрити думи с война. Ала в дъното на душата си изиграната жена е толкова изплашена и объркана, че в същото време се впуска в пазарлъци и преговори. За да се спаси от бламажа си, тя бързо хвърля на масата последния си коз, картата, която досега е държала в сгърчените си пръсти: за пръв път предлага на Мария Стюарт открито и задължително (сега, когато играта е загубена за нея) престола на Англия, изпраща дори — изведнъж работата става за нея спешна — нарочен посланик с валидното обещание „if the Queen of Scots would accept Leicester, she would be accounted and allowed next heir to the crown as though she were her own born daughter“, сиреч, ако шотландската кралица се съгласи да вземе Лестър, тя ще я направи наследница на короната като своя родна дъщеря. Чудесен пример за вечното безсмислие на дипломацията: това, което Мария Стюарт години наред искаше да добие с най-голямо благоразумие, настойчивост и хитрост от своята съперница — признаване на правото й върху короната, — тя може да го постигне сега с един удар тъкмо чрез най-голямата глупост в живота си.

 

 

Ала в същността на политическите концесии влиза и това, че те винаги идат твърде късно. До вчера Мария Стюарт беше още политичка, днес тя е само жена, само любеща. Да стане престолонаследница на Англия, това е била до скоро най-горещата мисъл на Мария Стюарт. Днес цялото кралско честолюбие е забравено пред по-нищожното, но по-импулсивно желание на жената — да има, да обладава по-скоро това стройно, хубаво, младо момче. Твърде късно е за заплахите, за наследническите предложения на Елизабет, твърде късно вече и за предупрежденията на честни приятели като тия на лотарингския херцог, неин вуйчо да се откаже от тоя, „joli hutaudeau“, от тоя „хубавеляк“. Нито разум, нито държавнически съображения имат вече власт над нейното неукротимо нетърпение. Тя отговаря с ирония на побеснялата Елизабет, която се е заплела в собствената си мрежа: „Недоволството на моята добра посестрима наистина ме учудва, защото този избор, който тя укорява, е станал все пак точно според нейните желания. Аз отхвърлих всички чуждоземни кандидати, избрах англичанин, който се родее с кралската кръв на двете кралства и е първият принц на Англия.“ Елизабет не може да възрази нищо, тъй като Мария Стюарт се е съобразила прекомерно дословно — разбира се, в по-друга форма — с нейното желание. Тя е избрала английски благородник и дори този, когото тя самата й е изпратила в дома с двусмислено намерение. Но понеже, без да обръща внимание на това, в безпаметната си нервност продължава да притиска Мария Стюарт с предложения и заплахи, тя става накрая груба и пряма. Толкова дълго време я възпирали с хубави слова и лъгали в очакванията й, че тя най-сетне направила избора си с одобрение на цялата страна. Равнодушни към сладките или кисели писма от Лондон, в Единбург се приготвят с най-бързо темпо за сватбата и Дарнли бива набързо провъзгласен за дук Рос; английският посланик, който в последната минута пристига в галоп от Англия с цял куп протести, идва тъкмо навреме, за да чуе, когато възвестяват, че Хенри Дарнли отсега нататък трябва да бъде наричан и титулуван („namit and stylith“) крал.

На 29 юли камбаните бият за венчавката. В малкия католически домашен параклис в Холируд един свещеник благославя съюза. Мария Стюарт, изобретателна винаги, когато се касае за достолепни церемонии, се явява по този случай за обща изненада облечена в жалейни дрехи, същите онези, които е носила при погребението на първия си съпруг, краля на Франция; с това трябва да бъде изтъкнато пред всички, че тя съвсем не е забравила лекомислено първия си мъж и застава пред венчалния олтар само за да удовлетвори желанието на своята страна. Едва след като е изслушала божествената служба и се е оттеглила в стаята си, тя отстъпва — сцената е отлично подготвена и празничното одеяние лежи вече под ръка — пред нежните молби на Дарнли: да свали жалейните дрехи и да избере краските на празника и на радостта. Долу ликуваща тълпа напира около замъка, с пълни шепи се хвърлят пари, кралицата и нейният народ се отдават с ведри сърца на веселба. За голям яд на Джон Нокс — който в същност сам, на петдесет и шест години си е взел за втора жена едно осемнадесетгодишно момиче, според него обаче не е позволена никаква друга радост освен неговата собствена — празничното хоро се люлее цели четири дни и четири нощи, сякаш най-сетне мрачината завинаги си е отишла и трябва да започне честитото царство на младостта.

 

 

Безмерно е отчаянието на Елизабет, когато тя, необручената и необручимата, научава, че Мария Стюарт е станала за втори път съпруга. Защото със своите изкуствени хитрувания тя е сбъркала страшно и е оставила за края най-лошите си карти. Тя предложи на шотландската кралица своя сърдечен приятел, отблъснаха го пред очите на целия свят. Направи възражения за Дарнли — отминаха ги равнодушно. Изпрати посланик с последно предупреждение — оставиха го да чака пред заключени врати, докато бъде извършена венчавката. Заради уважението си тя би трябвало да предприеме нещо. Би трябвало да скъса дипломатическите отношения или да обяви война. Но какъв предлог да намери? Защото Мария Стюарт е ясно и недвусмислено права: тя удовлетвори желанието на Елизабет да не избере външен принц, женитбата е без каквото и да било петно, Хенри Дарнли като най-близък претендент за английския престол и като правнук на Хенри VII е достоен за корона съпруг. Всеки протест впоследствие поради безсилието си само би показал по-ясно на света личната сръдня на Елизабет.

Ала двойнствеността е и ще остане до края на живота й своеобразно поведение на Елизабет. И след първата лоша поука тя не отстъпва от своя метод. Разбира се, тя не обявява война на Мария Стюарт, не отзовава посланика си, а се стреми подмолно да създава най-страшни неприятности на прекалено щастливата двойка. Твърде страхлива и твърде предпазлива, тя не оспорва открито владичеството на Дарнли и Мария Стюарт, а сплетничи в тъмнината срещу тях. Та в Шотландия винаги лесно могат да се намерят размирници и недоволници, щом се отива срещу наследствения господар; този път сред тях се намира дори един човек, който с окованата си енергия и честната сила на омразата надвишава с цяла глава това дребно котило. Мъри демонстративно е отсъствувал при сватбата на сестра си и неговото отсъствие е било отбелязано от посветените като лоша поличба. Защото Мъри — и тъкмо това прави неговия образ тъй силно привлекателен и тайнствен — обладава удивителен инстинкт за политическите промени на времето, отгатва с невероятно сигурно предчувствие мига, когато положението на работите ще наклони към опасност, и прави в такива случаи най-умното, което може да направи един рафиниран политик: изчезва. Той дърпа ръката си от кормилото, става внезапно невидим и неоткриваем. Както внезапното секване на реки и пресъхване на езера в природата са предвестници на стихийни катастрофи, така изчезването на Мъри означава всеки път — историята на Мария Стюарт ще докаже това — някаква политическа беда. Отначало Мъри се държи още пасивно. Той остава в замъка си, отбягва упорито двора, за да покаже, че като регент и бранител на протестантството не одобрява избора на Дарнли за крал на Шотландия. Но Елизабет иска нещо повече от обикновен протест срещу новата кралска двойка. Тя иска бунт и затова търси помощта на Мъри и на еднакво недоволните Хамилтън. Със строга заръка да не компрометира нея самата „in the most secret way“, тя натоварва един от своите агенти да подпомогне лордовете с войска и пари, „as if from himself“, така, като че той върши това на своя глава и тя не знае нищо. Парите падат в алчните ръце на лордовете като роса върху изгоряла ливада, смелостта им се връща и обещанията за военна подкрепа довежда скоро до желаното от Англия въстание.

Единствената грешка, която прави иначе тъй умният и далновиден политик Мъри, е може би тая, че наистина се осланя на най-несигурната от всички владетелки и застава начело на въстанието. Наистина този предпазлив човек не нанася веднага удар, отначало само събира тайно съюзници: в същност той ще чака, докато Елизабет открито се обяви за делото на протестантските лордове и той ще може да се опълчи срещу сестра си не като бунтовник, а като защитник на застрашената църква. Мария Стюарт пък, обезпокоена от двусмисленото поведение на брат си и с право ненаклонна да търпи неговото явно враждебно отлъчване, накарва да го поканят тържествено да се яви и оправдае пред парламента. Мъри, не по-малко горд от сестра си, не приема подобна покана като обвиняем и високомерно отказва да се подчини; тогава той и неговите привърженици биват обявени на открито пазарище за изгнаници („put to the horn“). Отново наместо разума трябва да решава оръжието.

Различието в темперамента между Мария Стюарт и Елизабет се проявява великолепно при важни решения. Мария Стюарт се показва бързо решена; нейната смелост е припряна, задъхана и бърза. Елизабет обаче поради присъщата си страхливост се бави дълго със своето решение. Преди още тя да е обмислила докрай дали да даде нареждане на ковчежника да въоръжи войска и да подкрепи въстаниците, Мария Стюарт е нанесла вече удара. Тя издава прокламация, в която отначало си разчиства сметките с бунтовниците. „Те не са доволни, че трупат богатства връз богатства и почести връз почести, тям се иска да вземат напълно в ръцете си нас и кралството ни, за да разполагат с него, както им е угодно, и да ни заставят да действуваме едничко по техните съвети — накъсо: тям се иска сами да бъдат крале и в най-добър случай да ни позволят титлата, но да си присвоят управлението на кралството.“ Без да губи нито час време, храбрата жена се мята на коня. С пищови в пояса, редом до младия си съпруг в позлатена ризница и обкръжена от останалите верни благородници, тя потегля начело на своята набързо събрана войска срещу бунтовниците. Ненадейно брачното шествие се превръща във военен поход. И тази решителност се оказва уместна. Защото мнозинството от враждебните барони е засегнато неприятно от тази нова енергия, още повече, че обещаната помощ от Англия не идва и Елизабет продължава да изпраща смотолевени думи наместо войска. Един след друг се връщат те с наведени глави пред законната владетелка, само Мъри не иска и не ще се преклони; но преди още, изоставен от всички, да може да събере истинска войска, той е вече разбит и трябва да бяга. Победоносната кралска двойка го преследва в буйна, смела езда чак до границата. С голяма мъка се спасява той в средата на октомври на английска земя.

Победата е пълна, всички барони и лордове от нейната държава стоят сега сплотени около Мария Стюарт, за пръв път Шотландия отново е всецяло в ръцете на един крал и една кралица. За кратко време дори чувството на самоувереност у Мария Стюарт избива тъй силно, че тя обмисля дали не трябва от своя страна да мине в нападение и да настъпи в Англия, където както знае, католическото малцинство би я посрещнало с ликуване като освободителка; с голям труд по-умните съветници успяват да потушат нейната разпаленост. Но във всеки случай свършено е с вежливостите сега, след като тя пръсва от ръката на своята противница всички карти, открити и скрити. Самостоятелно решената женитба беше нейно първо тържество над Елизабет, потушаването на бунта е второто: тя може сега с ясно и открито самосъзнание да гледа право в очите своята „добра посестрима“ отвъд границата.

 

 

Ако положението на Елизабет не беше завидно и преди, сега, след поражението на насърчаваните и ободрявани от нея бунтовници, то става просто страшно. Наистина открай време е било и е международен обичай да не се признават бунтовници, привличани тайно в съседната страна, в случай че бъдат разбити. Но тъй като винаги в нещастието едно премеждие бива последвано от друго, и тук, благодарение на дръзко нападение, една от Елизабетините парични пратки до лордовете е попаднала в ръцете тъкмо на Ботуел, смъртния враг на Мъри, следователно — доказателството за нейното съучастничество е ясно дадено. И втора неприятност: при бягството си Мъри, разбира се, е потърсил спасение в страната, откъдето гласно и тихо му е била осигурена подкрепа — в Англия; победеният се явява неочаквано дори в Лондон. Ужасно неприятно положение за иначе способната двуличница! Защото ако приеме в двора Мъри, бунтовника срещу Мария Стюарт, с това тя ще одобри допълнително въстанието. Ако ли пък открито и позорно отблъсне тайния си съюзник, тогава колко лесно може огорченият мъж да раздрънка всевъзможни работи за тая, която му е давала пари, нещо, което чуждите дворове е по-добре да не узнаят — едва ли някога Елизабет поради двойнствеността си, е изпадала в по-опасно положение, както в тоя миг.

Ала за щастие това е век на майсторски комедии и неслучайно Елизабет диша същия силен и крепък жизнен въздух, който дишат Шекспир и Бен Джонсън. Родена актриса, тя разбира като никоя друга кралица от театър и големи сцени: играните по онова време в Хемптън Корт и Уестминстър не са по-лоши от тия в театрите „Глоуб“ и „Форчън“. Едва узнала, че неудобният съюзник е пристигнал, още същата вечер в един вид генерална репетиция, на Мъри бива втълпена от Сесил ролята, която той на следния ден ще трябва да играе, за да спаси честта на Елизабет.

Трудно е да се измисли нещо по-безочливо от тая комедия на следната сутрин. Френският посланик е дошъл на гости и разговаря с Елизабет за политически неща — отгде да подозира, че е повикан да гледа фарс! Неочаквано влиза един прислужник и долага за идването на граф Мъри. Кралицата набръчква чело. Как? Не е ли разбрала зле? Наистина ли лорд Мъри? Как е дошъл този подъл бунтовник против нейната „добра посестрима“ в Лондон? И как се осмелява — нечувана дързост! — да се яви пред очите й, пред нея, която — цял свят знае това — е едно сърце и една душа с милата си братовчедка? Клетата Елизабет! Отначало тя не може да дойде на себе си от почуда и възмущение! Все пак след кратко мрачно двоумение тя решава да приеме „дръзкия човек“, ала боже опази — не сама! Не, тя изрично задържа френския посланик, за да си осигури свидетел за своето „искрено“ ожесточение.

Сега е ред на актьорството на Мъри. И той играе заучената сцена със строга сериозност. Още влизането му е стилизирано забележително добре като съзнание за виновност. Смирено и колебливо, не с предишната си изправена и решителна походка, облечен изцяло в черно, той пристъпва напред, превива коляно като просител и започва да говори на шотландски на кралицата. Елизабет тутакси го пресича и му заповядва да говори на френски, за да може посланикът да следи разговора им и никой после да не може да твърди, че е имала някакви тайни с такъв презрян бунтовник. Мъри мънка нещо привидно смутен, ала Елизабет тутакси започва с рязък глас: тя не разбира как той, беглец и бунтовник срещу нейната приятелка, е дръзнал да се яви неканен в двора й. Вярно, понякога между нея и Мария Стюарт е имало недоразумения, но те съвсем не са били от сериозен характер. Тя е гледала винаги на шотландската кралица като на своя добра посестрима и се надява, че ще й остане навеки такава. Ето защо, ако Мъри не може да й даде доказателства, че само от глупост или в положение на самоотбрана се е надигнал против своята владетелка, тя ще накара да го арестуват и да го подведат под отговорност за неговото бунтовническо държание. Нека, значи, Мъри се защити.

Мъри е заучил добре ролята си с помощта на Сесил и знае отлично, че може сега да каже всичко, само едно не: истината. Той знае, че трябва да вземе цялата вина върху себе си, единствено върху себе си, за да освободи от отговорност Елизабет пред посланика и да изглежда тя съвършено непричастна в заповяданото въстание. Той трябва да й даде алиби. Ето защо вместо да се оплаква от Мария Стюарт той хвали невъобразимо доведената си сестра. Тя му била отделила земи, почести и награди, които превишавали многократно неговите заслуги, затова той винаги й бил служил най-предано и само страхът от заговор срещу неговата особа, само загрижеността да не бъде убит са го подтикнали към неговата безумна постъпка. При Елизабет пък той дошъл само за да му помогне тя, тъй добрата, да добие отново прошка от своята господарка, шотландската кралица.

Това вече звучи прекрасно извинително за действителната подбудителка на въстанието. Ала Елизабет се нуждае от нещо повече. Защото тази комедия не се разиграва, за да поеме Мъри пред посланика цялата вина върху себе си, а за да заяви като главен свидетел, че Елизабет не е замесена ни най-малко в тази работа. Е, нагла лъжа никога не е струвала на опитен политик нещо повече от празна въздишка и затова Мъри потвърждава най-тържествено пред посланика, че Елизабет „не е знаела нищо за този заговор и никога не е насърчавала него или неговите приятели да откажат подчинение на височайшата си господарка“.

Сега Елизабет има желаното алиби. Тя си е измила напълно ръцете. И може с великолепен театрален патос да нахока гръмко съучастника си пред посланика: „Сега казахте истината! Защото нито аз, нито някой друг от мое име ви е насъсквал срещу вашата кралица. Едно тъй подло предателство би могло само да даде лош пример и да насърчи моите собствени поданици към бунт против мене. Ето защо гледайте да се махнете по-скоро от очите ми, вие сте недостоен предател.“

Мъри навежда много дълбоко глава, може би и за да скрие леката усмивка на устните си. Той не е забравил хилядите фунта, които са връчени на жена му и на другите лордове от името на кралицата, не е забравил писмата, заклеванията на Рандолф, обещанията на държавната канцелария. Но той знае, че ако сега се престори на „козел отпущения“, Елизабет няма да го прогони в пущинака. Френският посланик също стои мълчалив и привидно изпълнен с респект — като културен човек той умее да цени една сполучлива комедия. Той ще се ухили чак у дома си, когато седне сам пред писалището и доложи за тая сцена в Париж. Не съвсем весело е може би в тоя миг само в душата на Елизабет; вероятно тя самата не вярва, че някой й е повярвал. Но поне никой не е посмял да се усъмни открито, илюзията е запазена, какво значение има тук истината! Царствено и безмълвно излиза тя от стаята, като шумоли с широката си рокля.

 

 

Нищо друго не изтъква така добре настоящата сила на Мария Стюарт както обстоятелството, че нейната съперница трябва да си послужи с такива дребни хитрини, та след загубената битка да си осигури поне морално отстъпление. Сега шотландската кралица може да дигне гордо глава, всичко й се е удало така, както го е желала. Мъжът, който е избрала, носи корона. Бароните, които се бяха надигнали против нея, са се завърнали или скитат като изгнаници в чужбина. Положението на звездите е благоприятно и ако от тоя нов брачен съюз се роди и наследник, тогава ще се сбъдне сетният, най-великият блян: един Стюарт като претендент за престола на обединените Шотландия и Англия. Разположението на звездите е благоприятно, покой лежи над страната като рядка благодат. Сега Мария Стюарт би могла да почива и да се порадва най-сетне на пожънатото щастие. Ала закон на нейната неукротима природа е да й създават размирици и самата тя да създава размирици. Комуто е дадено буйно сърце, за него няма полза от това, че външният свят иска да му дари щастие и мир. Защото това дръзновено сърце отново и отново си създава нова орис и други опасности.

Бележки

[1] Остров в Егейско море, където е имало прочут храм на Афродита. — Бел.р.

[2] Да разтури сватбата (ит.). — Бел.р.

[3] Таен брак (ит.). — Бел.р.

[4] Магия (англ.). — Бел.р.