Стефан Цвайг
Мария Стюарт (4)

Младост във Франция
1548–1559

Френският двор е доста вещ в изтънчените обноски и безукорен в тайнствената наука на церемониите. Един Анри II, един Валоа знае какво достолепие подобава на годеницата на дофина^[1]. Още преди пристигането й той подписва указ, че „la reinette“, малката шотландска кралица, трябва да бъде приветствувана във всички градове и селища по пътя със същите почести, както ако би била негова собствена дъщеря. Затова още в Нант безброй очарователни любезности очакват Мария Стюарт. Не само на всички улични ъгли са издигнати галерии с класически емблеми, богини, нимфи и сирени, не само с няколко бъчви червено вино бива повдигнато настроението на телохранителния отряд, не само изстрелват фойерверки и артилерийски залпове в нейна чест — но и една лилипутска войска, сто и петдесет малки деца, всички под осем години, в бели дрешки, подредени в нещо като почетен полк, с тръби и барабани, с миниатюрни копия и алебарди маршируват с ликуване пред малката кралица. И така продължава от град на град: в непрекъсната поредица от тържества детето-кралица Мария Стюарт пристига най-сетне в Сен-Жермен. Там ненавършилото още шест години момиче вижда за пръв път своя годеник — четири и половина годишно, слабо, бледо и рахитично момче, което отровената кръв предварително е обрекла на болнавост и ранна смърт и което плахо и свенливо приветствува своята „годеница“. Още по-сърдечно я посрещат другите членове на кралското семейство, очаровани от нейната детска миловидност, и Анри II в едно писмо възторжено я нарича: „la plus parfait enfant que je vys jame“^[2].

През ония години френският двор е един от най-блестящите и величествените в света. Мрачното Средновековие току-що е отминало, ала над това преходно поколение още лежи един последен романтичен отблясък от умиращото рицарство. Силата и смелостта още се проявяват мъжествено по стария суров начин във влечение към лова, хвърляне на копия през обръчи, турнири, приключения и войни, ала духовните веѐния са добили вече почетно място в кръговете на владетелите, а хуманизмът, след манастирите и университетите, е покорил и кралските дворци. От Италия във Франция победоносно са нахлули папската склонност към блясъка, духовно-чувствените наслади на Ренесанса и влечението към изящните изкуства; и така тук в тази решителна минута се създава една почти неповторима връзка на силата с хубостта, на смелостта с безгрижието; възвишеното изкуство да нямаш страх от смъртта и все пак да обичаш чувствено живота. По-естествено и по-волно отвсякъде другаде във френския нрав се съчетават темперамент с лекота, галската „chevalerie“ се слива по чудесен начин с класическата култура на Ренесанса. От един благородник се изисква, да се втурва стремглаво в желязна ризница на кон, с копие срещу противника при турнир и да изпълнява образцово, с прелестни движения най-изкусните фигури на танца; той трябва да владее еднакво суровата военна наука и нежните закони на дворцовата куртоазия; същата ръка, която в борбата отблизо държи тежкия меч, трябва да умее да дърпа нежно струните на лютнята и да пише сонети за любимата жена; идеал на времето е да бъдеш едновременно силен и нежен, суров и изтънчен, изкусен в борби и образован в изкуства.

През деня кралят и благородниците, съпровождани от ловджийски кучета, преследвали елени и глигани, подбивали копия и чупели пики, но когато настъпвала нощта, в залите на великолепно възобновените дворци на Лувър или Сен-Жермен, Блоа или Амбоаз, се събирали благородници и дами, жадни за духовни развлечения. Рецитирали стихове, свирели на различни инструменти, пеели мадригали и в театрални сценки възраждали духа на класическата литература. Присъствието на много и добре облечени жени, произведенията на поети и художници като Ронсар, Дю Беле и Клуе придавали на френския кралски двор особена живописност и атмосфера, които дали широко отражение във всички прояви на изкуството и живота.

Който иска да живее в такъв двор, а преди всичко, който иска да владее някога като господар в такъв двор, той трябва да се нагоди към тези нови културни изисквания. Трябва да се стреми към съвършенство във всички изкуства и науки. Да съумее да направи ума си така гъвкав, както тялото си. Една от най-прекрасните и славни страници на хуманизма ще остане навеки това, че той вменява в дълг да бъдат запознати с всички изкуства тъкмо ония, които искат да бъдат във висшите кръгове на живота. Едва ли в някое друго време се е обръщало толкова настойчиво внимание върху съвършеното възпитание не само на знатните мъже, но и на благородните жени — с това започнала нова епоха. Подобно на Мария Английска и Елизабет, и Мария Стюарт трябва да изучи както класическите езици — гръцки и латински, така и съвременните — италиански, английски и испански. Ала благодарение на бистрия й подвижен ум и на наследеното от нейните предци влечение към културата за даровитото дете всеки труд се превръща в игра. Още на тринадесет години тя, която е научила латински език от беседите на Еразъм, произнася в Лувърската зала пред целия двор написана от самата нея латинска реч и нейният вуйчо, лотарингският кардинал, може да уведоми с гордост майката на Мария Стюарт, Мари дьо Гиз: „Вашата дъщеря е тъй израснала и расте всеки ден тъй силно откъм вътрешно величие, хубост и мъдрост, че е вече, доколкото това е възможно, съвършена и във всички добри и почтени прояви; и в това кралство сред дъщерите на благородниците и на другите съсловия няма нито една, която би могла да бъде сравнена с нея. Смея да съобщя, че кралят много я харесва, често се занимава повече от един час само с нея и тя умее да го забавлява с мъдри и разумни слова тъй добре, както някоя жена на двадесет и пет години!“. Духовното съзряване на Мария Стюарт е наистина преждевременно. Скоро тя владее френски език с такава сигурност, че е в състояние да съчинява поетични изрази и да отговаря по достолепен начин на ласкаво-почтителните стихове на Ронсар и Дю Беле, и не само при случайни дворцови забави, а тъкмо в миговете на вътрешна мъка тя ще предпочита отсега нататък да поверява чувствата си на стихове, защото обича поезията и е обичана от всички поети. Но тя разкрива извънреден вкус и във всички други художествени видове: пее прелестно и свири на лютня, нейният танц бива възхваляван като очарователен, нейните везби са произведения не само на ловка, но и на особено даровита ръка, облеклото й става дискретно и не изглежда никога натруфено като прекалено разкошните камбановидни рокли, в които се перчи Елизабет: в късия шотландски килт^[3] на квадрати, както и в копринената официална рокля, благодарение на моминската си миловидност тя изглежда еднакво естествена. Такт и усет към хубавото са от самото начало естествени дарби у Мария Стюарт, а своята изправена и все пак нетеатрална стойка, която за вечни времена ще й придава сияние на поетичност, тази Стюартова дъщеря ще запази дори в най-тежките часове като скъпо наследство на своята кралска кръв и на своето възпитание. И в спортните занимания тя едва ли остава по-назад от най-сръчните в този рицарски двор: неуморна ездачка, страстна ловджийка, изкусна в игра на топка; нейното високо израснало, стройно моминско тяло, въпреки цялата си грациозност не знае що е умора и изтощение. Ведра и весела, безгрижна и честита, тя пие жадно тази пищна и романтична младост, без да предугажда, че с това изчерпва вече несъзнателно най-чистото щастие на своя живот: женският идеал на Френския ренесанс едва ли е намерил един тъй рицарски-романтичен израз в някой друг образ, както в това весело, пламенно кралско дете.

Не само музите, и боговете благославят това детство. Освен с тия отрадни умствени дарби Мария Стюарт е надарена и с необикновена телесна прелест. Детето едва се е превърнало в девойка, в жена, и ето, че всички поети се надпреварват да славят нейната хубост. „В петнадесетата й година нейната хубост започна да блести като светлината на ясно пладне“ — възвестява Брантом и още по-страстно Дю Беле:

En votre esprit le ciel s’est surmonte,

Nature et art ont en votre beaute

Mis tout le beau dont la beaute s’assemble.^[4]

Лопе де Вега бленува: „Звездите са дали на нейните очи най-хубавия блясък и на лицето й — багрите, които я правят тъй прекрасна.“ Ронсар приписва на Шарл IX, при смъртта на брат му Франсоа следните думи на почти завистлива възхита:

Avoir joui d’une telle beaute,

Sein contre sein, valoit ta royaute.^[5]

А Дю Беле включва цялата възхвала на многобройните описания и стихове в следното блажено възклицание:

Contentez-vous, mes yeux!

Vous ne verrez jamais une shose pareille.^[6]

Но поетите, особено придворните, преувеличават по дълг всякога, когато трябва да прославят предимствата на своята владетелка; ето защо ние разглеждаме любопитно рисунките от онова време, за достоверността на които поръчителствува майсторската ръка на Клуе, и не сме разочаровани, нито напълно спечелени от ония възторжени химни. Хубостта, която виждаме, не е лъчезарна, а по-скоро пикантна: нежен, миловиден овал, на който малко острият нос придава онази прелест на лека неправилност, която винаги прави особено привлекателно женското лице. Кротки тъмни очи излъчват тайнственост и прибулен блясък, устата почива тиха и мълчалива — трябва да се признае, че за това кралско дете природата действително е употребила своя най-скъп материал: дивно бяла, светла, блещукаща кожа, пепеляворуси пищни коси, в които лесно се втъкват перли, дълги, нежни, снежнобели ръце, високо, гъвкаво тяло, „… dont le corsage laissait entrevoir la neige de sa poitrine et dont le collet releve droit decouvrait le pur modele de ses epaules“^[7]. По това лице не може да се намери никакво петно, ала тъкмо защото е тъй хладно безпогрешно, тъй равно хубаво, липсва му какъвто и да било решителен израз. Ние не узнаваме нищо за това миловидно момиче, когато разглеждаме портрета, а и то самото не знае още нищо за своя истински нрав. По това лице още не се е проявила душата и чувствеността, в тази жена не се изявява жената: хубаво, кротко момиче от пансион ни гледа любезно и приятно.

Тази незавършеност, тази непробуденост потвърждават и всички устни сведения, въпреки словоохотливите излияния. Защото точно с това, че хвалят само безукорността, особената благовъзпитаност, прилежанието и коректността на Мария Стюарт, съвременниците говорят за нея като за примерна ученичка. Узнаваме, че тя се учи отлично, че е любезна в разговор, благовъзпитана и благочестива, че се проявява бляскаво във всички изкуства и игри, без да притежава особена решителна дарба за каквото и да било изкуство, че старателно и послушно преодолява образователните задачи, предписани за кралска годеница. Ала всички винаги се възхищават от обществените дворцови предимства, от безличното в нея, вместо от личното: никой не ни дава особени сведения за човека, за характера и това показва, че действителното, същественото в нейната природа отначало е останало затворено за всеки поглед, просто защото още не е разцъфнало. Още години наред благовъзпитаността и светската култура на принцесата не дават да се предугади вътрешната мощ на страстта, на която ще бъде способна душата на тази жена, щом веднъж бъде докосната и разкрита в съкровените си глъбини. Челото й още блести светло и хладно, нейната уста се усмихва приветливо и нежно, още са тъмно-замислени и търсещи тия очи, които са погледнали света, но още не и собствените дълбини; другите още не знаят, а и самата Мария Стюарт още не знае нищо за наследието в своята кръв, за своите собствени опасности. Едва страстта у една жена разкрива най-скритите кътчета на душата. Едва в любовта и страданията достига тя до своята мярка.

По-рано, отколкото в същност е предвидено, започват приготовленията за сватбата, понеже детето се развива тъй многообещаващо за бъдеща владетелка: още един път е предопределено на Мария Стюарт часовникът на нейния живот да върви във всяко отношение по-бързо от този на нейните връстници. Наистина предопределеният й по договор дофин е едва на четиринадесет години и освен това е извънредно слабо, бледо, болно момче. Ала тук политиката е по-нетърпелива от природата, тя не иска и не бива да чака. Френският кралски двор проявява твърде подозрителна бързина да приключи брачната сделка тъкмо защото знае от тревожните доклади на лекарите за слабостта и опасната болнавост на тоя наследник. А най-важното в тази женитба за рода на Валоа е само това — да си осигури шотландската корона; ето защо двете деца биват довлечени така набързо пред олтара. В брачния договор, който бива сключен съвместно с пратениците на шотландския парламент, дофинът получава „matrimonial crown“, равно право над шотландската кралска корона, ала в същото време нейните близки от рода Гиз измъкват от петнадесетгодишната непознаваща отговорностите си Мария втори документ, който трябва да остане тайна за шотландския парламент и в който тя предварително се задължава в случай на преждевременна смърт или в случай че би умряла без наследник, да завещае страната си — като че тя е нейна частна собственост — и дори наследствените си права върху Англия и Ирландия на френската корона.

Този договор е, разбира се — това се доказва и от потайното подписване, — една непочтеност. Защото Мария Стюарт няма никакво право да измени самоволно престолонаследието и в случай на смърт да завещава отечеството си на чужда династия като обикновена връхна дреха или друго някакво имущество; ала вуйчовците насилват недосетливата още ръка да подпише. Трагичен символ: първият подпис, който Мария Стюарт слага върху политически документ на мястото, посочено й от нейните роднини, представлява в същото време първата лъжа на това дълбоко искрено, доверчиво и прямо същество. Обаче, за да бъде кралица, за да остане кралица, отсега нататък на нея никога не ще бъде позволено да бъде напълно искрена: човек, който се е обрекъл на политиката, не принадлежи вече на самия себе си и е длъжен да се подчинява на други, а не на свещените закони на своята природа.

Тия тайни измами обаче биват прикрити великолепно пред света от бляскавото зрелище на сватбеното тържество. Минали са повече от двеста години, откак нито един френски дофин не се е венчавал в пределите на своята родина; затова дворът на Валоа се смята задължен към себе си да даде на неразглезения иначе народ пример на нечуван разкош. Катерина Медичи помни от родината си замислени от най-способните хора на изкуството празнични шествия на Ренесанса и схваща като честолюбие това — сватбата на сина й да надмине най-разкошните от нейното детство: на този 24 април 1558 година Париж става празничният град на света. Пред Нотр Дам е издигнат открит павилион с ciel-royal^[8] от синя кипърска коприна, извезана със златни лилии, към който води син килим, също извезан с лилии. Начело маршируват музиканти, облечени в червено и жълто и свирещи на разнообразни инструменти, после следва в най-скъпи одеяния кралското шествие, посрещано с ликуване. Венчавката се извършва пред очите на народа, хиляди и хиляди възхитени погледи приветствуват невестата, застанала до мършавото бледо момче, което просто се задушава в своите труфила. Придворните поети се надпреварват и по този повод във възбудено-възторжени описания на нейната хубост. „Тя изглеждаше — пише химнословно Брантом, който инак предпочита да разказва галантни анекдоти — стократно по-хубава и от небесна богиня“ и може в онзи час блясъкът на щастието действително да е придал на тази страстно честолюбива жена някакво особено сияние. Защото сега това усмихнато, поздравяващо щастливо на всички страни, това дивно, младо и цветущо момиче преминава може би през най-сияйния миг на своя живот. Никога Мария Стюарт не ще бъде обгърната така шумно от разкош, възхита и ликуване както сега, когато редом с първия кралски син на Европа, начело на една гиздаво украсена конна дружина, минава по улиците, които ехтят чак до покривите от ликуване и въодушевление. Вечерта в Съдебната палата се слага народна трапеза, цял Париж напира възторжено и има право да се възхищава на това младо момиче, което е донесло на френската корона още една корона. Славният ден бива приключен с бал, за който художниците са измислили най-чудни изненади. Шест кораба, украсени със злато, с платна от сребърна тъкан, подражавайки изкусно движенията при бурно плаване, биват докарани в залата от невидими машини. Във всеки кораб е седнал в златно одеяние и с копринена маска по един принц и всеки отвежда с галантен жест по една жена на своя кораб: кралицата Катерина Медичи, престолонаследницата Мария Стюарт, после Наварската кралица и принцесите Елизабет, Маргарита и Клавдия. Тази игра трябва да загатне символично за щастлив житейски път в блясък и разкош. Ала съдбата не се оставя да бъде направлявана от човешките желания и от тоя безгрижен миг нататък житейският кораб на Мария Стюарт плува към други, по-опасни брегове.

Първата опасност идва съвършено неочаквано. Мария Стюарт отдавна е кралица на Шотландия, Le Roi Dauphin, престолонаследникът на Франция я е направил своя съпруга; с това над нейната глава се спуска незримо втора, още по-скъпа корона. Тогава съдбата й подава като гибелно изкушение трета корона и тя посяга съвсем по детински с непохватни заслепени ръце към нейния измамлив блясък. В същата 1558 година, когато става съпруга на френския престолонаследник, английската кралица Мария умира и на английския престол се качва нейната доведена сестра Елизабет. Но действително ли Елизабет има правата на наследствена кралица? Хенри VIII, многоженецът Синя брада, е оставил три деца — Едуард и две дъщери: Мария, която е от брака му с Катерина Арагонска, и Елизабет — от брака с Ана Болейн. След ранната смърт на Едуард наследница на престола става Мария, защото е по-стара и родена в неоспоримо законен брак, но сега след нейната смърт без деца, може ли да бъде кралица и Елизабет? Да, казват английските кралски юристи, защото епископът е сключил този брак и папата го е признал. Не, казват френските кралски юристи, защото по-късно Хенри VIII е накарал да обявят за невалиден брака му с Ана Болейн, а Елизабет, с решение на парламента, за незаконнородена. Но ако Елизабет според това схващане — потвърдено от целия католически свят — като незаконнородена е недостойна за престола, то правото върху английския кралски престол не се пада никому другиму освен на Мария Стюарт, правнучка на Хенри VII.

С това съвсем неочаквано в ръцете на шестнадесетгодишното неопитно момиче се слага едно небивало и световноисторическо решение. Мария Стюарт има две възможности. Тя може да бъде отстъпчива и да постъпи политически — да признае своята братовчедка за законна кралица на Англия и да се откаже от претенциите си към трона, които във всички случаи трябва да бъдат подкрепени с оръжие. Или пък може смело и решително да нарече Елизабет похитителка на короната и да поведе френската и шотландската войска, за да свали насила узурпаторката от престола. По един съдбоносен начин Мария Стюарт и нейните съветници избират третия път, най-злощастния в политиката: средния път. Вместо да нанесе силен и решителен удар на Елизабет, френският двор само замахва надуто във въздуха: по заповед на Анри II престолонаследническата двойка вмъква в герба си и английската кралска корона, а Мария Стюарт започва занапред да се нарича открито и във всички книжа „Regina Franciae, Scotiae, Angliae et Hiberniae“. Издигат претенцията, ала не я защищават. Не се борят срещу Елизабет, а само я разсърдват. Наместо с истинско действие с оръжие и меч, избират безсилния жест на претенцията върху рисувано дърво и изписана хартия; с това бива създадена дълготрайна двусмисленост, защото в тази форма претенцията на Мария Стюарт към английския престол е налице, но и не налице. Според желанието си те ту я прикриват, ту отново я изкарват на бял свят. Когато Елизабет съгласно договора изисква връщането на Кале, Анри II отговаря: „В този случай Кале трябва да бъде предаден на съпругата на дофина, на шотландската кралица, на която всички ние гледаме като на английска кралица.“ От друга страна обаче, Анри II не мръдва пръст, за да защити този иск на своята снаха, а продължава да преговаря с мнимата похитителка на престола като с равноправна кралица.

С този безразсъден празен жест, с този детински суетно нарисуван герб на Мария Стюарт не е постигнато нищо и всичко е провалено. В живота на всеки човек има грешки, които никога вече не могат да бъдат поправени. Така и тук с тази политическа несръчност, извършена в детска възраст повече от упорство и суетност отколкото след съзнателно размишление, Мария Стюарт разрушава в същност целия си живот, защото с това оскърбление тя превръща най-могъщата жена в Европа в своя непримирима съперница. Една действителна владетелка може да позволи и да търпи всичко, само не това — някой друг да се съмнява в нейното владетелско право. Ето защо няма нищо по-естествено и не може да укорим Елизабет за това, че от този час нататък тя гледа на Мария Стюарт като на най-опасна съперница, като на сянка зад своя престол. Каквото и да си кажат или пишат една на друга от този час нататък, то ще да бъде залъгалка и сладкодумие, за да се прикрие вътрешната вражда, ала отдолу остава незаличима пукнатина. Половинчатостите и непочтеностите в политиката и живота увреждат всякога повече от енергичните и бързи решения. Нарисуваната само символично в герба на Мария Стюарт английска корона е виновна за повече кръв, отколкото би била една действителна война за действителна корона. Защото откритата борба би оправила веднъж завинаги нещата, докато тази, водена из засада борба, непрекъснато се подновява и разстройва властта и живота на двете жени.

Този съдбоносен герб с английското височайшо отличие бива носен гордо и открито пред Roi Dauphin и Reine Dauphine в Париж през юли 1559 година на един турнир, устроен за отпразнуване на Катоканбрезийския мир. Рицарският крал Анри II не може да устои на изкушението да строши сам едно копие „pour l’amour des dames“, а всеки знае коя дама подразбира той: Диан дьо Поатие, която гледа горда и хубава от ложата си надолу към своя височайши любовник. Ала играта неочаквано се превръща в страшна действителност. В този двубой се решава световната история. Защото капитанът на шотландските телохранители Монтгомъри, след като копието му е вече строшено, се втурва тъй неумело буйно с останалия от него къс срещу краля, негов противник в играта, че една тресчица минава през наличника на шлема, забива се дълбоко в окото и кралят пада в безсъзнание от коня. Отначало нараняването бива сметнато за безопасно, ала съзнанието на краля не се връща вече, семейството стои, изтръпнало от ужас, около леглото му. Няколко дни още яката природа на храбрия Валоа се бори със смъртта, най-сетне на 10 юли сърцето спира.

Но дори в най-дълбока скръб френският двор още тачи заведения обичай като върховен господар на живота. Когато кралското семейство напуска двореца, Катерина Медичи, съпруга на Анри II, изведнъж се спира на вратата. От този час, който я е направил вдовица, първото място в двора не се пада вече на нея, а на онази жена, която същият този час е въздигнал в кралица. С нерешителна крачка, смутена и объркана, Мария Стюарт, съпруга на новия крал на Франция, трябва да мине пред досегашната кралица. И с тази едничка крачка седемнадесетгодишната изпреварва всички свои връстници и достига най-високото стъпало на властта.