Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maria Stuart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Стефан Цвайг. Мария Стюарт

Немска, трето издание

Редактор: Вася Данова

Редактор на издателството: Нина Цанева

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Грозданка Мангова

Художник: Румен Ракшиев

Издателство на Отечествения фронт, София, 1983 г.

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Мария Стюарт (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мария Стюарт
Maria Stuart
АвторСтефан Цвайг
Първо издание1935 г.
Австрия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияТодор Драгиев, 1940 г.
ПреводачДимитър Стоевски

„Мария Стюарт“ (на немски: Maria Stuart) е роман от австрийския писател Стефан Цвайг (1881 – 1942), публикуван през 1935 г. [1]

В известния си летопис „Светът от вчера“ Стефан Цвайг разказва как през есента на 1933 година, бягайки от нацистките изстъпления в Залцбург, се натъкнал в Лондон на един ръкописен доклад за екзекуцията на Мария Стюарт. В този стар документ особено го поразил един пасаж, който година по-късно той ще включи в биографичната си книга за шотландската кралица. Откъсът гласи:

„В мига, когато палачите вдигат окървавения труп, за да го пренесат в съседната стая, където трябва да бъде балсамиран, под дрехите се размърдва нещо. Незабелязано от никого малкото любимо кученце на кралицата се е промъкнало подире ѝ и сякаш в страх за участта ѝ се е притиснало до тялото ѝ. Сега то изскача, залято и мокро от изтеклата кръв. То лае и хапе, джафка и скимти и не иска да напусне трупа. Палачите се мъчат да го отстранят насила. Но то не се оставя да бъде хванато, нито подмамено, а се хвърля яростно срещу непознатите големи черни зверове, които са го наранили тъй палещо с кръвта на неговата любима господарка. По-жарко от всички и по-добре от нейния син и от хиляди други, които са и се клели във вярност, се е борило това малко животно за своята господарка.“

Кралица Мария Стюарт
Кралица Елизабет I

Докато писателят чете в Британския музей тези редове, в Германия се води зловещият Лайпцигски процес за подпалването на Райхстага, който трябва да оправдае похода на националсоциализма срещу света. Размишлявайки за съдбата на Мария Стюарт, завършила живота си в изгнание, тръпнейки и за участта на прелъстения и измамен от Хитлер немски народ, Стефан Цвайг се запитва: „Какво е станало? Коя е психологическата причина за това безпомощно отдаване на насилието, престъплението и порока, довело накрая до нравствено и физическо самоубийство?“ Образът на нещастната жена го завладява със своята трагичност и величие. Нейната история му напомня мрачна и кървава шотландска балада, която пророчески озарява настъпващата сега в Европа епоха на политическо и военно безумие. И без сам да знае как, Цвайг започва книга за Мария Стюарт, превърнала се в най-дълбоката му и най-разтърсваща биографична хроника сред романите за Фуше, Мария Антоанета и Еразъм Ротердамски.

Историята

Но каква е историческата канава, върху която Стефан Цвайг извезва като старинен гоблен своя роман?

Израснала и възпитана във Франция, Мария Стюарт се оженва за престолонаследника Франсоа II; така за година и половина тя едновременно е шотландска и френска кралица. След смъртта на младия си съпруг обаче тя трябва да се завърне в родината си и там властолюбивата жена застава в центъра на католическата реакция срещу Реформацията. Като правнучка на Хенри VII Мария Стюарт предявява претенции и за английския престол и организира таен заговор срещу Елизабет I. Конфликтът ѝ с „кралицата-сестра“ се изостря още повече, когато двайсет и три годишната Мария се омъжва за лорд Дарнли, също претендент за короната. Стремежите на Мария Стюарт да направи страната католическа я сблъскват с по-голямата част от протестантските лордове. През март 1566 година лорд Дарнли, измъчван от омраза и ревност, нарежда да убият секретаря на съпругата си, флорентинеца Ричио, но на следващата година сам бива убит от коменданта на въоръжените сили лорд Ботуел. Само два месеца по-късно Мария Стюарт сключва брак с Ботуел, който под нейно влияние е оправдан от съда. Обаче лордовете-калвинисти се опълчват срещу нея, тя е пленена, принудена е до се отрече от престола и да търси убежище в Англия. Там Мария избягва с надеждата, че от кралска солидарност Елизабет ще ѝ помогне срещу въстаналите благородници. Но това се оказва съдбоносна заблуда.

„Екзекуцията на Мария Стюарт“, картина от XIX в.

В Англия срещу шотландската кралица е възбуден процес за съучастничество в убийството на съпруга ѝ лорд Дарнли. Така Мария Стюарт близо двайсет години е държана в плен, а накрая, обвинена в заговор срещу Елизабет, е обезглавена в замъка „Фодърингхей“. С нейното убийство е нанесено трайно поражение на католицизма в Европа.

Историците рисуват Мария Стюарт като жена с прелъстителна красота, изпълнена със страст, смелост и гордост, но лишена от разсъдливост и политическа проницателност. Нейната съдба крие особено тайнствено очарование и е подбуждала въображението на учени и поети столетия наред. Тя е била изобразявана и като убийца, и като мъченица, като безумна интригантка, и като светица. По правило протестантските автори трупат цялата вина върху Мария, а католическите – върху Елизабет.

Страстта

Стефан Цвайг обаче пристъпва към тази лична и в същото време национална трагедия с безкористния интерес на художника. За разлика от повечето биографи той схваща характера на шотландската кралица като противоречив единствено в неговото външно развитие; психологически обаче, от самото начало до гибелния ѝ край, той е праволинеен и ясен. Мария Стюарт според Стефан Цвайг – нека не забравяме съвременната политическа аналогия – спада към онзи твърде рядък и възбуждащ тип жени, чиято действителна възможност за себеизживяване е ограничена и чийто емоционален живот достига бърз и мощен разцвет в тясното и нажежено пространство на една-единствена страст. Затова в романа първите двадесет и три години от живота на кралицата и последните десетилетия на нейното затворничество заемат по-малко място от двете кратки години на нейната трагична любов към лорд Ботуел. А той е изобразен като човек на шпагата и юмрука, който иска всичко и малко дава. В безумната си страст към него Мария потъпква своето гордо защитавано човешко и кралско достойнство; тя става сляпо оръдие на чуждата воля, заслепена от бруталността на този мускулест мъж, който е желал жената не повече от час, а след това се е стремил единствено към короната ѝ.

Австрийският писател показва Мария Стюарт като самка, увлечена от първична и непреодолима природна сила, извършваща всичко поради своите опиянени сетива – без и дори противно на волята си. Със затворени очи и с глухи уши върви тя като лунатичка, теглена от магнетична сила, по своя път към злокоба и престъпление. И тя ще се сепне чак тогава, когато угасне вътрешният пламък на нейната кръв, но вече изгоряла и разрушена. Стефан Цвайг майсторски рисува съдбоносния прелом в душата на властната жена, зараждането на тази гибелна похот, в която се крие нещо страхотно, понеже кралицата знае от първия миг, че нейният любовен избор е престъпен и напълно безизходен.

Европа и похитителите
Стефан Цвайг

Подобно на мнозина немски писатели като Лион Фойхтвангер, Бруно Франк и Хайнрих Ман, Стефан Цвайг се стреми посредством съдбата на една историческа фигура да осмисли и изобрази конфликтите на своето собствено време. Защото за Цвайг историята е поредица от събития и стълкновения около някоя изтъкната извън рамките на националното личност. В това се корени и непоклатимият му космополитизъм – сам той се нарича европеец, като влага в тази дума най-дълбоко съдържание. В годините, когато създава романа си „Мария Стюарт“ понятието „Европа“ все още е имало стойността на културен и политически мост между европейските държави. Самият Стефан Цвайг е виждал континента обединен от могъща обща енергия, за него Европа е била „страната на осъзнатите“, проникната от възгледа за „нова духовност, нова етика и нова естетика“. Затова и светогледът на писателя претърпява такава дълбока криза след нашествието на националсоциализма в Германия.

Само седем години след публикуването на „Мария Стюарт“ Стефан Цвайг се самоубива в Бразилия сред разгара на Втората световна война. В своята предсмъртна изповед той възкликва: „Смятам, че е най-добре да напусна своевременно и достойно живота, в който върховно благо за мен бяха личната свобода и доставящият ми огромна радост умствен труд. Поздравявам всички свои приятели. Възможно е те да видят утринната зора след тази дълга нощ. Аз, най-нетърпеливият, си отивам по-рано от тях...“

Историческата хроника „Мария Стюарт“ е първата книга на Цвайг, написана в изгнание. В по-дълбок смисъл тя представлява призив и предупреждение срещу всички похитители на човешкото сърце и човешката свобода, в които той вижда рушителите на света и на всеобщото щастие.

Бележки

  1. Цвайг, Стефан „Мария Стюарт“. Превод от немски Димитър Стоевски, изд. „Тодор Драгиев“, София, 1940 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., използван с разрешение.

Детронирането
Лято 1567

От тоя ден на съдбовен обрат, от тоя 17 юни, на който лордовете са затворили своята кралица в Локлийвън, Мария Стюарт не ще престане да бъде предмет на европейски размирици. Защото в нейно лице пред епохата стои един съвсем нов, кажи-речи революционен проблем с неизмерими последствия: какво трябва да стане с монарх, който е влязъл в грубо противоречие със своя народ и се е показал недостоен за короната? Вината тук безспорно лежи на страната на владетелката: със своята лекомислена страст Мария Стюарт е създала едно невъзможно, непоносимо положение. Противно на волята на аристокрацията, на народа, на духовенството си е избрала за съпруг един мъж, при това вече женен, когото общественото мнение единодушно сочи като убиец на шотландския крал. Тя е пренебрегнала закони и нрави, а и сега отказва да обяви тоя безразсъден брак за невалиден. Дори най-доброжелателните приятели са единодушни в това, че тя не може да остане занапред владетелка на Шотландия редом с тоя убиец.

Но какви възможности съществуват да бъде заставена кралицата да зареже Ботуел или да се откаже от короната в полза на сина си? Отговорът е поразителен: никакви. Защото държавноправните мерки спрямо монарха по онова време са равни на нула, на народната воля още не са позволени никакви възражения или порицание на владетеля, съдебната власт свършва пред стъпалата на престола. Кралят още не стои в обсега на гражданското право, а извън и над него. Богопомазан както свещениците, той няма право нито да предава, нито да подарява другиму своята титла. Никой не е в състояние да отнеме достойнството на един помазан владетел и в смисъла на абсолютистичния мироглед по-скоро е възможно да отнемат живота на краля, отколкото короната. Могат да го убият, но не и да го свалят от престола; да се упражни спрямо него принуда би значило — да се разруши йерархичният строеж на космоса. Пред това съвсем ново решение е изправила света Мария Стюарт със своя престъпен брак. В нейната съдба се решава не само отделен конфликт, а и един духовен, мирогледен принцип.

Ето защо и лордовете, макар по характер да не са никак отстъпчиви, търсят тъй трескаво някакво мирно разрешение. От далечината на вековете днес още долавяме ясно тяхното неудоволствие от собствената им революционна постъпка, че са затворили и заключили своята владетелка, и отначало на Мария Стюарт действително е била давана лесно възможност за завръщане назад. Достатъчно би било тя да обяви женитбата си с Ботуел за незаконна и с това да признае своята заблуда. Тогава тя би могла, наистина с чувствително намалени народна обич и авторитет, но все пак със запазена донякъде чест, да се завърне, би могла отново да живее в Холируд и да си избере друг, по-достоен съпруг. Ала Мария Стюарт още не е прогледнала. В своето самомнение за непогрешимост тя все още не схваща, че поради последвалите бързо един след друг скандали с Шатлар, Рицио, Дарнли и Ботуел се е провинила в наказуемо лекомислие. Тя не е съгласна и на най-дребна отстъпка. Защищава убиеца Ботуел срещу собствената си страна, срещу целия свят и заявява, че не може да го напусне, защото в такъв случай детето, което очаква от него, би трябвало да се роди като незаконно. Все още тя живее в някакъв облак, все още романтичката не иска да разбере действителността. Ала това упорство, което ние по желание можем да наречем безразсъдно или величаво, предизвиква насилствено всички ония насилия, които биват извършени спрямо нея, а заедно е това и едно решение, което ще бъде в сила и след векове: не само тя, и нейният кръвен внук Чарлз I ще заплати с главата си това домогване към неограничено владетелско своеволие.

 

 

Все пак отначало тя все още може да разчита на известна помощ. Защото такъв видим отдалече конфликт между една владетелка и нейния народ по никакъв начин не може да остави равнодушни заинтересованите, съсловните братя, другите европейски монарси: най-напред Елизабет застава решително на страната на своята досегашна съперница. Мнозина са смятали като белег на непостоянство и неискреност това, че сега тя от един път се застъпва тъй безусловно за своята противница. Ала в действителност поведението на Елизабет е напълно прямо, напълно логично и ясно. Защото, ако сега тя застава енергично редом с Мария Стюарт, то с това по никакъв начин не брани — тая разлика трябва да бъде подчертана с най-голяма твърдост — Мария Стюарт, не брани жената, не брани нейната тъмна и повече от подозрителна постъпка. Като кралица, тя брани кралицата, брани невидимата идея за неприкосновеност на владетелското право, а с това и своето собствено дело. Елизабет съвсем не е сигурна във верността на своята собствена аристокрация, за да може да търпи в съседната страна безнаказано да се дава пример как разбунтувани поданици грабват оръжието срещу една кралица и я държат в плен; в рязко противоречие със своя Сесил, който на драго сърце би предпочел да услужи с покровителство на протестантските лордове, тя е решена да застави бързо бунтовниците да се подчинят отново на височайшата кралица, защото посредством участта на Мария Стюарт тя защищава своята собствена позиция, и по изключение този път ние действително можем да й вярваме, когато казва, че се чувствува дълбоко развълнувана и взема участие в съдбата на Мария Стюарт. Тя предлага незабавно своята сестринска подкрепа на свалената кралица, като в същото време с настойчива твърдост изтъква нейната вина. Отделя ясно частното си гледище от своето държавническо поведение: „Madame — пише й Елизабет, — винаги е било смятано като особен принцип на приятелството, че щастието създава приятели, а нещастието изпитва приятелите; и тъй като сега виждаме един случай да докажем на дело приятелството си, ние с оглед както на нашето положение, така и на вас, смятаме за правилно да ви засвидетелствуваме с тия няколко думи нашето приятелство… Madame, казвам ви открито, не малка беше нашата скръб, че вие проявихте толкова малко сдържаност в женитбата си и ние трябваше да установим, че нямате ни един-единствен приятел на света, който би одобрил вашето поведение; и бихме излъгали, ако ви кажехме или пишехме нещо друго. Защото как по-зле бихте могли да опетните честта си, освен като с такава бързина се омъжихте за един човек, който, като оставим настрана другите му лоши качества, бива обвиняван от общественото мнение като убиец на вашия покоен съпруг и по този начин се явява подозрение и към вас като съучастница, макар ние сигурно да се надяваме, че това не е вярно. И при какви опасности се венчахте вие с тоя мъж, чиято съпруга е още жива, така че вие нито по божествен, нито по земен закон можете да станете негова законна съпруга, а и децата ви не могат да бъдат законни! Виждате, значи, ясно какво мислим ние за тая женитба и ние съжаляваме искрено, че не можем да имаме по-добро мнение, колкото убедителни доводи да привеждаше вашият пратеник, за да ни придума. Ние бихме желали щото първата ви грижа след смъртта на вашия съпруг да беше тая: да заловите и накажете убийците. Ако това действително беше станало — а то би било лесно при едно тъй очевидно дело, — може би много неща във вашата женитба биха изглеждали по-допустими. Ето защо от приятелство към вас и поради естествената кръвна връзка между нас и вашия покоен съпруг ние бихме могли само да ви кажем, че сме готови да направим всичко, което е във властта ни, за да изкупим, както подобава убийството, все едно кой от вашите поданици го е извършил и колкото и близък да е той на вас.“

Това са ясни думи, остри и режещи като нож, думи, над които няма какво да се мисли и мъдрува. Те показват, че Елизабет благодарение на своите съгледвачи и на частните донесения от Мъри несъмнено е била запозната по-добре със събитията в Кърк о’Фийлд, отколкото векове по-късно встрастените перачи на честта на Мария Стюарт, и е била напълно убедена в нейното съучастие. С пръст сочи тя Ботуел като убиец и многозначително е, че в това дипломатическо писмо употребява само вежливата форма „надяваме се“, а не „убедени сме“, — че Мария Стюарт не е съучастница в убийството. „Надяваме се“ е твърде мека дума за едно толкова престъпно деяние, и ако човек има по-остър слух, ще разбере от това, че Елизабет не иска по никакъв начин да поръчителствува за неопетнеността на Мария Стюарт, а само от солидарност желае да тури в най-скоро време край на тоя скандал. Но колкото по-бързо се отдръпва Елизабет лично от постъпката на Мария Стюарт, толкова по-упорито брани тя нейното достойнство — sua res agitur — като владетелка. „И за да ви утешим — продължава тя в това многозначително писмо — в злочестината, за която вече узнахме, ние ви уверяваме, че сме готови да направим всичко, което е във властта ни и каквото смятаме за подходящо, за да защитим вашата чест и сигурност.“

Елизабет действително удържа думата си. Тя натоварва своя пратеник да направи възможния най-остър протест срещу мерките, взети от бунтовниците спрямо Мария Стюарт и ясно да каже на шотландските лордове, че ако прибягнат до насилие, е решена дори да обяви война. В това свое писмо Елизабет го порицава сурово за това, че искат да съдят една помазана кралица: „Къде в светото писание е казано, че е позволено на поданиците да свалят своите владетели? В кое християнско кралство има писан закон, който да дава право ма поданиците да посягат на личността на своя крал, да го затварят в затвора или да го изправят пред съда? Ние сме възмутени толкова, колкото и лордовете, от убийството на нашия братовчед краля и дори повече от тях от брака на сестра ни с Ботуел. Но ние не можем нито да търпим, нито да оправдаем тяхното сетнешно поведение спрямо кралицата на Шотландия. Тъй като по божия заповед са нейни поданици и тя е тяхна господарка, нямат право да искат от нея да отговаря на обвиненията им, също както е противоприродно главата да бъде подчинена на краката.“

 

 

Ала за пръв път Елизабет се сблъсква с откритата съпротива на шотландските лордове, макар че повечето от тях са на тайна служба при нея. От смъртта на Рицио насам те знаят прекрасно какво ги очаква, ако Мария Стюарт се домогне отново до властта, защото никаква заплаха и никакво изкушение не са могли досега да я накарат да зареже Ботуел; и пискливите клетви по време на ездата към Единбург, с които унизената жена се е клела да им отмъсти, като им отреже главите, все още ехтят зловещо в техните уши. Не за това са премахнали най-напред Рицио, после Дарнли и най-сетне Ботуел, за да станат отново покорни и безсилни поданици на тая невменяема жена: за тях би било извънредно по-удобно да коронясат за крал сина на Мария Стюарт, едногодишното дете, защото то не може да заповядва и в течение на двете десетилетия до неговото пълнолетие те отново биха били единствени и неоспорими господари на страната.

Но въпреки всичко лордовете не биха намерили в себе си кураж за явна съпротива срещу тази, която им плаща — срещу Елизабет, ако случайността не бе пъхнала в ръцете им едно неочаквано, истински смъртоносно оръжие за Мария Стюарт. Шест дни след битката при Карбъри Хил благодарение на подло предателство до тях стига една твърде благоприятна новина. Джеймз Балфур, помощникът на Ботуел в убийството на Дарнли, който сега, след като вятърът се е обърнал, се чувствува неудобно, вижда само една възможност да се спаси: чрез някоя нова подлост. За да си осигури приятелството на силните, той предава своя изгнан приятел. Съобщава тайно на лордовете важното известие, че побягналият Ботуел е изпратил един от своите прислужници в Единбург с поръчение да измъкне незабелязано от замъка едно забравено ковчеже с важни документи. Тоя прислужник, на име Делглийш, бива хванат, изтезаван жестоко и клетникът, уплашен до смърт, издава скривалището. По негови указания намират и изваждат, скрито под едно легло, скъпо сребърно ковчеже, което на времето Франсоа II подарил на съпругата си Мария Стюарт, а тя от своя страна, както всичко, което е притежавала, го дава на безгранично любимия Ботуел. В това здраво ковчеже, което може да се отваря само с изкусно изработени ключове, Ботуел свикнал оттогава да скътва своите частни документи, вероятно и обещанието за женитба, писмата на кралицата, но и различни други документи, които компрометирали лордовете. Може би — това е напълно понятно — той е сметнал за опасно да носи със себе си при бягството в Бортуик и в сражението писма от тъй голяма важност. Ето защо е предпочел да ги скрие на сигурно място в замъка, та в сгоден момент да изпрати някой доверен прислужник да ги прибере. Защото както неговият „bond“ с лордовете, така и женитбеното обещание на кралицата и нейните интимни писма биха могли в мигове на затруднение да му послужат великолепно за изнудване или оправдание: с такива писмени признания е държал той в ръцете си, от една страна, кралицата — в случай че на тая непостоянна жена би хрумнало да скъса с него, а от друга страна, лордовете — в случай че биха поискали да го обвинят в убийство. Вече що-годе в безопасност, за изгнаника няма нищо по-важно от това да влезе отново във владение на тия очевидни уличителни доказателства. Ето защо една тъй неочаквана плячка точно в тоя миг е безподобен щастлив случай за лордовете: сега те могат, от една страна, да унищожат самоволно всички книжа, които издават тяхното съучастие, а от друга — да използуват безогледно срещу кралицата всичко, което я уличава.

Една нощ заключеното ковчеже остава на съхранение у главатаря на групата граф Мортън, на следния ден биват свикани другите лордове, сред които — този факт е важен — католици и приятели на Мария Стюарт, и тогава в тяхно присъствие бива силом отворено заключеното ковчеже. То съдържа прочутите ковчежни писма, както и сонети, писани собственоръчно от нея. Не е нужно да обсъждаме повторно въпроса, дали печатните текстове съвпадат напълно с оригиналите — едно се вижда веднага, а именно, че съдържанието на тия писма сигурно тежко уличава Мария Стюарт. Защото от тоя час нататък поведението на лордовете става съвсем друго: по-дръзко, по-самоуверено, по-вироглаво. В първото си ликуване те бързат да разпространят новината по всички посоки: още същия ден, преди да имат време да препишат тия документи — а още по-малко да ги фалшифицират, — изпращат пратеник при Мъри във Франция, за да му съобщи устно приблизителното съдържание на най-важното уличително писмо. Уведомяват френския посланик, разпитват по един прекалено бърз и неприятен начин арестуваните Ботуелови прислужници и съставят протокол с техните показания: едно такова самоуверено, целесъобразно поведение би било немислимо, ако книжата не разкриваха процесуално убедително опасното заплитане на Мария Стюарт с Ботуел. От един път положението на кралицата се е влошило сериозно.

Защото откриването на писмата в тоя критичен миг означава невъобразимо засилване на позициите на бунтовниците. То им дава най-сетне дълго жадуваната морална мотивировка за тяхното непокорство. Досега бяха сочили само Ботуел като виновник за кралеубийството, но в същото време се бяха пазили осторожно да преследват сериозно беглеца от страх, че би могъл да прикове на позорния стълб тяхното собствено съучастие. Срещу кралицата, обратно, те не са имали досега нищо за изтъкване, освен че се е омъжила за убиеца. Сега обаче благодарение на писмата те, невинните и недосетливите, изведнъж „откриват“, че кралицата е била съучастница и благодарение на нейните непредпазливи писмени признания тия отракани и цинични изнудвачи имат на разположение едно могъщо средство за натиск върху волята на кралицата. Сега най-сетне държат в ръцете си лост, с който ще я заставят да прехвърли „доброволно“ короната върху своя син или, ако откаже — да накарат да бъде обвинена публично в прелюбодеяние и съучастие в убийство.

Да накарат да бъде обвинена, а не те да я обвиняват. Защото лордовете много добре знаят, че Елизабет никога не ще допусне самите те да упражняват съдебна власт над своята кралица. Ето защо лордовете предвидливо се дръпват назад и оставят искането за публичен процес да бъде предявено от трети лица. Тази работа — да възбуди общественото мнение против Мария Стюарт, поема сега на драго сърце със своето открито сурово влечение към омразата Джон Нокс. След убийството на Рицио фанатичният проповедник бе заминал благоразумно зад граница. Сега обаче, когато всички негови мрачни предсказания за „кървавата Езавел“ и бедата, която ще докара тя със своето лекомислие, са се сбъднали и дори превишили по един невероятен начин, той се връща в Единбург в рухото[1] на пророк. От амвона се разнася високо и ясно искането за процес срещу грешната папистка, библейският жрец настоява за съд над кралицата-прелюбодейка. От неделя на неделя реформаторските свещеници подхващат все по-остър тон. Еднакво на кралицата и на най-незначителната жена в страната, викат те от амвоните си над главите на въодушевената тълпа, не може да бъде простено прелюбодеяние и убийство. Открито и ясно искат посичането на Мария Стюарт и това постоянно насъскване оказва въздействието си. Възбуден от възможността да види една жена, към която тъй дълго е вдигал плах поглед, отвеждана към ешафода в одеяние на осъдена на смърт, народът, който никога досега в Шотландия не е имал глас и дума, иска публичен процес; с особена ревност срещу кралицата шумят жените. „The women were most furious and im pudent against her, yet the men were bad enough.“ „Жените бяха най-яростни и безочливи към нея, но и мъжете бяха доста лоши“. — Защото всяка бедна жена в Шотландия знае, че позорен стълб и клада биха били нейната участ, ако отстъпи също тъй дръзко пред прелюбодейни желания — трябва ли тогава тъкмо тази жена, защото била кралица, да блудствува безнаказано, да има право да убива и да се спаси от изгаряне? Един вик ехти непрекъснато из страната: „Изгорете блудницата!“ — „Burn the whorel!“ И английският посланик, преизпълнен с искрен страх, донася в Лондон: „Трябва да се опасяваме, че тази трагедия ще свърши за кралицата така, както бе започнала с Давид италианеца и със съпруга на кралицата.“

 

 

Лордовете не са искали нещо повече. Сега е изкарано най-тежкото оръдие, за да бъде сломена всяка по-нататъшна съпротива на Мария Стюарт срещу „доброволното“ отказване от престола. Приготвени са вече книжата, с които ще се даде ход на искането на Джон Нокс за повдигане на обвинение срещу кралицата: Мария Стюарт ще бъде обвинена в „нарушение на законите“ и — избират един предпазлив израз — „в непристойно държание с Ботуел и други“ („incontinence with Bothwel and others“). Ако кралицата все още не иска да се откаже от престола, то намерените в ковчежето писма, уличаващи я като съмишленица в убийството, могат да бъдат прочетени в съдебната зала и да разкрият нейния позор. Така бунтът би намерил достатъчно оправдание пред света. Тогава Елизабет и другите монарси не биха могли да се явяват в ролята на защитници на издадена от собствения си почерк съучастница в убийство и блудница.

Въоръжени с тази заплаха за публичен съд, Мелвил и Линдзи заминават на 25 юли за Локлийвън. Те носят със себе си три попълнени пергамента, които Мария Стюарт ще трябва да подпише, ако иска да се спаси от позора на публичното обвинение. В първия Мария Стюарт трябва да заяви, че е уморена от владичеството и би била „доволна“ да отмахне бремето на короната, защото няма вече нито сила, нито желание да я носи по-дълго. Вторият акт съдържа съгласието за прехвърляне на регентството върху нейния доверен брат Мъри или някой заместник-регент.

Думата взема Мелвил, от всички лордове онзи, който й е човешки най-близък. Той е идвал по-рано вече на два пъти, за да изглади с добро конфликта и да я предума да скъса с Ботуел; тя е отказала и двата пъти, защото иначе детето, което носи в утробата си от Ботуел, би се родило незаконно. Сега вече, след откриване на писмата, нейната твърдост се сблъсква с твърдостта на лордовете. В началото кралицата се съпротивлява по един странен начин. Тя избухва в сълзи, кълне се, че предпочита да се откаже от живота, отколкото от короната — и тя е потвърдила тая клетва с участта си. Ала Мелвил й рисува безпощадно и в най-ярки краски какво я очаква: публично прочитане на писмата, разпит на задържаните Ботуелови прислужници, разследване и осъждане. Изтръпнала, Мария Стюарт осъзнава своята непредпазливост и вижда в каква кал е стъпила, в какъв позор се е заплела. Постепенно страхът от публично унижение сломява силата й. След дълго колебание, след бурни изблици на възмущение, на негодувание, на отчаяние, най-сетне тя отстъпва и подписва трите документа.

Споразумението е сключено. Ала както става винаги с шотландските договори, ни една от двете страни не мисли сериозно, че е обвързана от клетва и честна дума. Въпреки всичко лордовете ще прочетат писмата на Мария Стюарт пред парламента и ще разтръбят по света, нейното съучастие, за да направят невъзможно връщането й. Мария Стюарт, от друга страна, също не смята, че е загубила престола само затова, защото е сложила една мастилена драскулка върху мъртъв пергамент. Всичко, което придава на тоя свят реалност и същина — чест, обет, клетва, — винаги е било за нея без значение в сравнение с вътрешната сила на нейното кралско право, което чувствува също тъй неразделно от живота си, както топлата кръв, която тече във вените й.

 

 

След няколко дни бива коронясан малкият крал: народът трябва да се задоволи с едно по-безинтересно зрелище, не такова, каквото би било забавното изгаряне на открит площад. Церемонията се извършва в Стърлинг: лорд Атол носи короната, Мортън — скиптъра, Гленкърн — меча, Мар е прегърнал момчето, което от тоя час нататък ще се нарича Джеймз VI Шотландски. И обстоятелството, че благословията дава Джон Нокс, трябва да покаже на света, че това дете, този новокоронясан крал е изтръгнат за вечни времена от примките на римската лъжевяра. Пред портите ликува народът, празнично бият камбаните, в цялата страна горят клади. В тоя миг — винаги само за миг — в Шотландия отново владее радост и мир.

 

 

Сега, когато цялата груба и неприятна работа е свършена от другите, Мъри, човекът на тънката игра, може да се завърне тържествено в родината. Още един път успява неговата вероломна политика — при опасни решения по-добре да остава на заден план. Той е отсъствувал при убийството на Рицио и при убийството на Дарнли, не е взел участие в бунта срещу сестра си: никакво петно не е изцапало неговата лоялност, нито кръв — ръцете му. Времето е направило всичко за тоя благоразумно отсъствуващ човек. Понеже е бил пресметлив и умеел да чака, по най-почтен начин и без мъка му се пада всичко, към каквото коварно се е стремил. Лордовете единодушно, като на най-умен му предлагат регентството.

Обаче Мъри, роден за владетел, защото сам умее да се владее, съвсем не посяга алчно. Той е прекалено умен и няма да позволи на тия господа, на които по-късно ще заповядва, да му поднесат едно такова отличие като милост. Пък и не иска да се забележи, че той, любещият и смирен брат, е дошъл да изявява претенции към едно право, изтръгнато насилствено от неговата сестра. Тя самата би трябвало — психологически майсторска игра! — да му наложи това регентство; той иска да бъде молен от двете страни — от разбунтуваните лордове и от загубилата престола си кралица.

Сцената на неговото посещение в Локлийвън е достойна за перото на велик драматург. Едва зърнала го, нещастната жена се хвърля с ридания в прегръдките на своя доведен брат. Сега тя се надява да намери най-сетне всичко: утеха, подкрепа, приятелство и преди всичко — тъй дълго липсвалия искрен съвет. Ала Мъри се отнася с привидна студенина към нейното вълнение. Той я отвежда в стаята, укорява я със сурови слова за всичко, което е извършила, и нито с една дума не й дава надежда за снизхождение. Съвсем объркана от неговата острота и студенина, кралицата избухва в сълзи и се мъчи да се извини, да обясни. Ала обвинителят Мъри мълчи, мълчи и мълчи с мрачно лице; у отчаяната жена той иска да държи буден страха, че зад неговото мълчание се крие някоя още по-лоша вест.

Цяла нощ Мъри оставя сестра си в чистилището на тоя страх: страшната отрова на несигурността, която е капнал в нея, трябва да я изгори дълбоко вътре. Бременната жена, неосведомена какво става по света — на чуждите посланици е отказано всякакво посещение, — не знае какво й предстои: обвинение или съд, позор или смърт. Тя прекарва нощта без сън и на следната сутрин нейната съпротивителна сила е окончателно сломена. Сега Мъри започва полека с кротост. Той загатва предпазливо, че ако тя се опитва да бяга или да влиза в споразумение с чужди сили и преди всичко, ако вече престане да държи на Ботуел, би могъл може би — може би! — той го казва с несигурен тон — да се помъчи да спаси честта й пред света. Само тоя плах лъч на надежда съживява вече страстната, отчаяна жена. Тя се хвърля в прегръдките на брат си, моли го, умолява го да поеме регентството. Само тогава нейният син би бил в безопасност, кралството ще бъде управлявано добре и тя самата ще бъде извън всякаква опасност. Тя го моли и моли и Мъри се оставя да бъде молен дълго и пред свидетели, преди най-сетне да приеме великодушно това, което единствено е дошъл да получи от нейната ръка. Сега той може да си отиде доволен, Мария Стюарт остава успокоена, защото, когато знае, че властта е в ръцете на брат й, може да се надява, че ония писма ще останат тайна, а с това и честта й ще бъде запазена пред света.

Обаче за безсилните няма милост. Щом Мъри поеме властта в своите корави ръце, първата негова работа ще бъде да осуети завинаги връщането на сестра си; като регент, той трябва да довърши морално неудобната претендентка. За освобождение от пленничеството не става вече дума, напротив — прави се всичко Мария Стюарт да бъде държана завинаги в плен. Макар че е обещал както на Елизабет, така и на сестра си да брани честта й, все пак той търпи на 15 декември в шотландския парламент компрометиращите писма и сонети на Мария до Ботуел да бъдат извадени от сребърното ковчеже, да бъдат прочетени, сверени и единодушно признати за собственоръчни. Четирима епископи, четиринадесет абата, дванадесет графа, петнадесет лорда и повече от трийсет дребни благородници, сред които неколцина близки приятели на кралицата, потвърждават с честта си и под клетва достоверността на тия писма и сонети, ни един-единствен глас, дори този на нейните приятели — важен факт, — не повдига и най-малкото съмнение и с това сцената се превръща в трибунал: кралицата стои невидима пред съда на своите поданици. Всичко незаконно, което е станало през последните месеци, бунтът и пленничеството, сега след прочитане на писмата бива одобрено като законно и изрично се обявява, че кралицата е заслужила съдбата си, тъй като „art and part“, съзнателно и дейно, е взела участие в убийството на своя законен съпруг, „което се доказва от писмата, писани собственоръчно от нея преди и след извършване на престъплението до Ботуел, главния участник в това убийство, а така също и от нейната недостойна женитба веднага след убийството“. Освен това, за да узнае целият свят вината на Мария Стюарт и за да разберат всички, че доблестните, храбрите лордове са станали бунтовници от чисто морално негодувание, преписи от писмата са изпратени до всички чужди дворове; с това Мария Стюарт открито е заклеймена като престъпница. И с тоя червен белег върху челото, така се надяват Мъри и лордовете, тя никога вече не ще посмее да иска корона за своята виновна глава.

Ала Мария Стюарт е прекалено вдадена в своята кралска самоувереност и не може да се смири от хули и позор. Никакво клеймо, така чувствува тя, не може да обезобрази едно чело, което е носило обръча на короната и е помазано със свещеното миро на призванието. Тя не ще преклони глава пред никаква присъда и никаква заповед: колкото по-насилствено искат да я принизят към дребна и безправна съдба, толкова по-решително се надига тя. Една такава воля не се оставя да бъде дълго време затворена; тя разбива всички стени, залива всички бентове. А ако я вържат с вериги, ще ги разтърси тъй силно, че ще потреперят стените и сърцата.

Бележки

[1] Облекло, дреха (диал.). — Бел. Dave