Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maria Stuart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Стефан Цвайг. Мария Стюарт

Немска, трето издание

Редактор: Вася Данова

Редактор на издателството: Нина Цанева

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Грозданка Мангова

Художник: Румен Ракшиев

Издателство на Отечествения фронт, София, 1983 г.

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Мария Стюарт (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мария Стюарт
Maria Stuart
АвторСтефан Цвайг
Първо издание1935 г.
Австрия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияТодор Драгиев, 1940 г.
ПреводачДимитър Стоевски

„Мария Стюарт“ (на немски: Maria Stuart) е роман от австрийския писател Стефан Цвайг (1881 – 1942), публикуван през 1935 г. [1]

В известния си летопис „Светът от вчера“ Стефан Цвайг разказва как през есента на 1933 година, бягайки от нацистките изстъпления в Залцбург, се натъкнал в Лондон на един ръкописен доклад за екзекуцията на Мария Стюарт. В този стар документ особено го поразил един пасаж, който година по-късно той ще включи в биографичната си книга за шотландската кралица. Откъсът гласи:

„В мига, когато палачите вдигат окървавения труп, за да го пренесат в съседната стая, където трябва да бъде балсамиран, под дрехите се размърдва нещо. Незабелязано от никого малкото любимо кученце на кралицата се е промъкнало подире ѝ и сякаш в страх за участта ѝ се е притиснало до тялото ѝ. Сега то изскача, залято и мокро от изтеклата кръв. То лае и хапе, джафка и скимти и не иска да напусне трупа. Палачите се мъчат да го отстранят насила. Но то не се оставя да бъде хванато, нито подмамено, а се хвърля яростно срещу непознатите големи черни зверове, които са го наранили тъй палещо с кръвта на неговата любима господарка. По-жарко от всички и по-добре от нейния син и от хиляди други, които са и се клели във вярност, се е борило това малко животно за своята господарка.“

Кралица Мария Стюарт
Кралица Елизабет I

Докато писателят чете в Британския музей тези редове, в Германия се води зловещият Лайпцигски процес за подпалването на Райхстага, който трябва да оправдае похода на националсоциализма срещу света. Размишлявайки за съдбата на Мария Стюарт, завършила живота си в изгнание, тръпнейки и за участта на прелъстения и измамен от Хитлер немски народ, Стефан Цвайг се запитва: „Какво е станало? Коя е психологическата причина за това безпомощно отдаване на насилието, престъплението и порока, довело накрая до нравствено и физическо самоубийство?“ Образът на нещастната жена го завладява със своята трагичност и величие. Нейната история му напомня мрачна и кървава шотландска балада, която пророчески озарява настъпващата сега в Европа епоха на политическо и военно безумие. И без сам да знае как, Цвайг започва книга за Мария Стюарт, превърнала се в най-дълбоката му и най-разтърсваща биографична хроника сред романите за Фуше, Мария Антоанета и Еразъм Ротердамски.

Историята

Но каква е историческата канава, върху която Стефан Цвайг извезва като старинен гоблен своя роман?

Израснала и възпитана във Франция, Мария Стюарт се оженва за престолонаследника Франсоа II; така за година и половина тя едновременно е шотландска и френска кралица. След смъртта на младия си съпруг обаче тя трябва да се завърне в родината си и там властолюбивата жена застава в центъра на католическата реакция срещу Реформацията. Като правнучка на Хенри VII Мария Стюарт предявява претенции и за английския престол и организира таен заговор срещу Елизабет I. Конфликтът ѝ с „кралицата-сестра“ се изостря още повече, когато двайсет и три годишната Мария се омъжва за лорд Дарнли, също претендент за короната. Стремежите на Мария Стюарт да направи страната католическа я сблъскват с по-голямата част от протестантските лордове. През март 1566 година лорд Дарнли, измъчван от омраза и ревност, нарежда да убият секретаря на съпругата си, флорентинеца Ричио, но на следващата година сам бива убит от коменданта на въоръжените сили лорд Ботуел. Само два месеца по-късно Мария Стюарт сключва брак с Ботуел, който под нейно влияние е оправдан от съда. Обаче лордовете-калвинисти се опълчват срещу нея, тя е пленена, принудена е до се отрече от престола и да търси убежище в Англия. Там Мария избягва с надеждата, че от кралска солидарност Елизабет ще ѝ помогне срещу въстаналите благородници. Но това се оказва съдбоносна заблуда.

„Екзекуцията на Мария Стюарт“, картина от XIX в.

В Англия срещу шотландската кралица е възбуден процес за съучастничество в убийството на съпруга ѝ лорд Дарнли. Така Мария Стюарт близо двайсет години е държана в плен, а накрая, обвинена в заговор срещу Елизабет, е обезглавена в замъка „Фодърингхей“. С нейното убийство е нанесено трайно поражение на католицизма в Европа.

Историците рисуват Мария Стюарт като жена с прелъстителна красота, изпълнена със страст, смелост и гордост, но лишена от разсъдливост и политическа проницателност. Нейната съдба крие особено тайнствено очарование и е подбуждала въображението на учени и поети столетия наред. Тя е била изобразявана и като убийца, и като мъченица, като безумна интригантка, и като светица. По правило протестантските автори трупат цялата вина върху Мария, а католическите – върху Елизабет.

Страстта

Стефан Цвайг обаче пристъпва към тази лична и в същото време национална трагедия с безкористния интерес на художника. За разлика от повечето биографи той схваща характера на шотландската кралица като противоречив единствено в неговото външно развитие; психологически обаче, от самото начало до гибелния ѝ край, той е праволинеен и ясен. Мария Стюарт според Стефан Цвайг – нека не забравяме съвременната политическа аналогия – спада към онзи твърде рядък и възбуждащ тип жени, чиято действителна възможност за себеизживяване е ограничена и чийто емоционален живот достига бърз и мощен разцвет в тясното и нажежено пространство на една-единствена страст. Затова в романа първите двадесет и три години от живота на кралицата и последните десетилетия на нейното затворничество заемат по-малко място от двете кратки години на нейната трагична любов към лорд Ботуел. А той е изобразен като човек на шпагата и юмрука, който иска всичко и малко дава. В безумната си страст към него Мария потъпква своето гордо защитавано човешко и кралско достойнство; тя става сляпо оръдие на чуждата воля, заслепена от бруталността на този мускулест мъж, който е желал жената не повече от час, а след това се е стремил единствено към короната ѝ.

Австрийският писател показва Мария Стюарт като самка, увлечена от първична и непреодолима природна сила, извършваща всичко поради своите опиянени сетива – без и дори противно на волята си. Със затворени очи и с глухи уши върви тя като лунатичка, теглена от магнетична сила, по своя път към злокоба и престъпление. И тя ще се сепне чак тогава, когато угасне вътрешният пламък на нейната кръв, но вече изгоряла и разрушена. Стефан Цвайг майсторски рисува съдбоносния прелом в душата на властната жена, зараждането на тази гибелна похот, в която се крие нещо страхотно, понеже кралицата знае от първия миг, че нейният любовен избор е престъпен и напълно безизходен.

Европа и похитителите
Стефан Цвайг

Подобно на мнозина немски писатели като Лион Фойхтвангер, Бруно Франк и Хайнрих Ман, Стефан Цвайг се стреми посредством съдбата на една историческа фигура да осмисли и изобрази конфликтите на своето собствено време. Защото за Цвайг историята е поредица от събития и стълкновения около някоя изтъкната извън рамките на националното личност. В това се корени и непоклатимият му космополитизъм – сам той се нарича европеец, като влага в тази дума най-дълбоко съдържание. В годините, когато създава романа си „Мария Стюарт“ понятието „Европа“ все още е имало стойността на културен и политически мост между европейските държави. Самият Стефан Цвайг е виждал континента обединен от могъща обща енергия, за него Европа е била „страната на осъзнатите“, проникната от възгледа за „нова духовност, нова етика и нова естетика“. Затова и светогледът на писателя претърпява такава дълбока криза след нашествието на националсоциализма в Германия.

Само седем години след публикуването на „Мария Стюарт“ Стефан Цвайг се самоубива в Бразилия сред разгара на Втората световна война. В своята предсмъртна изповед той възкликва: „Смятам, че е най-добре да напусна своевременно и достойно живота, в който върховно благо за мен бяха личната свобода и доставящият ми огромна радост умствен труд. Поздравявам всички свои приятели. Възможно е те да видят утринната зора след тази дълга нощ. Аз, най-нетърпеливият, си отивам по-рано от тях...“

Историческата хроника „Мария Стюарт“ е първата книга на Цвайг, написана в изгнание. В по-дълбок смисъл тя представлява призив и предупреждение срещу всички похитители на човешкото сърце и човешката свобода, в които той вижда рушителите на света и на всеобщото щастие.

Бележки

  1. Цвайг, Стефан „Мария Стюарт“. Превод от немски Димитър Стоевски, изд. „Тодор Драгиев“, София, 1940 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., използван с разрешение.

Камъкът започва да се търкаля
1561–1563

Първите три години, които младата кралица прекарва в Шотландия като кралска вдовица, минават доста спокойно и без събития; към особения облик на нейната съдба принадлежи това, че при нея всяко голямо събитие винаги (и тъкмо това е привличало най-вече драматурзите) се е сгъстявало в съвсем къси прости епизоди. През тези години Мъри и Мейтлънд управляват, Мария Стюарт представлява външно властта и това разделение се оказва отлично за цялата държава. Защото както Мъри, така и Мейтлънд управлява мъдро и предпазливо. Мария Стюарт пък представлява властта превъзходно. Надарена от природата с хубост и прелест, веща във всички рицарски изкуства, мъжествено смела ездачка, ловка в игра на топка, страстна ловджийка, тя спечелва всеобщо възхищение още с външността си: единбургският народ гледа с гордост тази Стюартова дъщеря, когато още в ранна утрин със сокола върху вдигнатия пестник язди в средата на светналата от багри кавалкада и отвръща приветливо радостно на всеки поздрав: нещо мило, нещо трогателно и романтично, слънчев лъч от младост и хубост е проникнал с тази моминска кралица в строгата и тъмна страна, а хубостта и младостта на един владетел винаги спечелват загадъчно любовта на всеки народ. Лордовете пък уважават мъжествено-смелото в нейния нрав. Тази млада жена може дни наред да се носи първа и най-неуморна в бесен галоп начело на свитата си; както в още неразцъфнала душа под подкупващата сърцата приветливост се крие желязна гордост, така в това стройно като фиданка, нежно, леко и женствено-меко тяло е скътана необикновена сила. Никое усилие не е прекалено за нейната жарка смелост и веднъж посред насладата от бясна езда тя казва на един от придружаващите я, че на драго сърце би желала да е мъж, за да изпита какво е да се прекара цяла нощ на полето. Когато регентът Мъри потегля на война срещу въстаналия род Хънтли, тя тръгва решително на кон до него, с меч отстрани и с пищови в пояса; пламенното приключение с неговата нова силна прелест от суровост и опасност й допада чудесно, защото да се залага с цялата сила, с цялата любов, с цялата страст — ето съкровената душевна тайна на тази решителна натура. Обаче непретенциозна и издръжлива като ловец, като войник в тия езди и походи, тя, от друга страна, умее да се държи с крайна вещина и култура като господарка в своя замък — най-веселата, най-любезната от всички в своя малък свят; нейната кратка младост въплътява наистина образцово идеала на века: смелост и лекота, сила и кротост в рицарски романтична осанка. Последен прощален лъч от трубадурско рицарство светва в нейния образ в тоя мъглив и северен край, помрачен вече от сянката на Реформацията.

Никога образът на тази романтична жена-дете или дете-вдовица не е блестял тъй лъчезарно, както когато е на двадесет, на двадесет и една година, и тук нейното тържество настъпва извънредно рано, защото остава неразбрано и неизползувано. Защото нейният вътрешен живот все още не се е пробудил напълно, жената в нея все още не е узнала волята на своята кръв, нейната личност още не се е оформила, не се е развила. Истинската Мария Стюарт ще се разбулва само във възбудата и в опасността, а тези първи години в Шотландия са само равнодушно време на чакане, безцелно и игриво прекарване на времето, подготовка, без още вътрешната воля да знае за какво и за кого. То е като поемане на дъх пред голямо, решително усилие, блед, мъртъв миг. Защото Мария Стюарт, която още като полудете е била господарка на Франция, не може по никакъв начин да се задоволи вътрешно с тази оскъдна кралска власт в Шотландия. Тя не се е завърнала в родината си, за да владее над тази бедна, тясна, уединена страна; още от самото начало гледа на тази корона само като на залог, за да спечели в световната игра някоя по-блестяща; и грешат всички ония, които казват или свидетелствуват, че Мария Стюарт не е желала нищо друго и нищо повече от това — да управлява тихо и мирно наследеното от своя баща като вярна разпоредителка с шотландска корона. Който й отмерва едно тъй тясно честолюбие, намалява душевната й мяра, защото в тази млада жена се крие необуздаема, неукротима воля за голяма власт; тази, която на петнадесет години е била венчана в катедралата Нотр Дам за кралския син на Франция, която е била чествувана блестящо в Лувър като господарка на милиони, никога няма да се задоволи да бъде владетелка на две дузини непокорни полуселски благородници, кралицата на няколкостотин хиляди овчари и рибари. Няма нищо по-изкуствено и по-невероятно от това да й се измисля в последствие някакво патриотично национално чувство, което в действителност е откритие на по-късни векове. Принцовете от петнадесети и шестнадесети век — с изключение на тяхната велика противница в играта Елизабет — по онова време съвсем не мислят за своите народи, а само за личната си власт. Държави биват споявани или раздирани като дрехи, войни и женитби създават държавите, а не вътрешното определение на народа. Затова нека не се мамим сантиментално: Мария Стюарт е била по онова време готова да размени Шотландия срещу испанския, английския, френския и всеки друг престол, раздялата с горите, езерата и романтичните замъци в нейната родина навярно не би й струвала дори една сълза, защото нейното страстно честолюбие никога не е смятало тази нейна малка държава за нещо друго освен за трамплин към по-висока цел. По наследство тя се смята за владетелка, по хубост и култура — достойна за всяка европейска корона; и със същата неясна страст, както други жени на нейна възраст мечтаят за безмерна любов, нейното честолюбие бленува едничко за безмерна власт.

Ето защо отначало тя предоставя държавните работи на Мъри и Мейтлънд без всякаква ревност и дори без истински интерес за участие; без завист — какво значение има тази бедна тясна страна за нея, тъй рано коронованата, тъй преждевременно разглезената от съдбата жена? — оставя двамата да се разпореждат и да управляват. Управлението, увеличаването на собственото имущество, това висше политическо изкуство никога не е било сила у Мария Стюарт. Тя може само да брани, а не да запазва. Чак когато бъде застрашено правото й, когато бъде предизвикана гордостта й, чак когато чужда воля посегне към нейните домогвания, едва тогава нейната енергия се пробужда буйна и ударна: тази жена израства и започва да действува само във велики мигове, времето между тях я заварва посредствена и равнодушна.

 

 

През това мирно време утихва и враждата на нейната велика съперница; защото винаги, когато пламенното сърце на Мария Стюарт запазва покой и е задоволено, Елизабет също се успокоява. Едно от най-значителните политически предимства на тази голяма реалистка открай време е било да познава фактите и да не се противопоставя упорито на неизбежността. Тя се бе съпротивявала с всички сили срещу завръщането на Мария Стюарт в Шотландия и бе направила всичко, за да го отложи; сега, когато това е станало, Елизабет не продължава да се бори срещу необоримия факт и предпочита да стори всичко, за да завърже приятелски връзки със своята съперница, щом не може да я отстрани. Елизабет — това е едно от най-положителните качества на нейния непостоянен и упорит характер — като умна жена не обича войната, тя се бои страшно от насилствени и отговорни решения; като пресметлива натура предпочита да добива облагите си чрез преговори и договори, стреми се към надмощие посредством ловка умствена игра. Когато Мария Стюарт действително се завръща в Шотландия, лорд Мъри предупреждава с живи слова Елизабет да сключи честно приятелство с нея. „Двете сте млади, именити кралици и вашият пол не би трябвало да ви позволи, да се стремите към увеличаване на славата си чрез войни и кръвопролития. Всяка от вас знае от какъв повод води началото си враждебното чувство помежду ви и аз бих молил бога, щото моята господарка, кралицата, никога да не бе намисляла да предявява претенция или да си присвоява титла спрямо държавата на Ваше величество. Въпреки това вие двете трябва да бъдете и да останете приятелки. Но тъй като тя от своя страна е дала веднъж израз на тая мисъл, опасявам се, че помежду ви винаги ще царува недоразумение, докато тази неприятност не бъде отстранена. Ваше величество не може да отстъпи тази точка, а тя от своя страна ще се почувствува огорчена, ако в Англия, която й е тъй близка по кръв, бъде гледана като чужденка. Не е ли възможен тук някакъв среден път?“ Елизабет се показва възприемчива за подобно предложение, преди всичко Мария Стюарт като кралица само на Шотландия и под надзора на Мъри, плащан от Елизабет, не е вече така опасна, както като двойна кралица на Франция и Шотландия. Защо да не й засвидетелствува приятелство, без да го чувствува в дъното на сърцето си? Скоро между Елизабет и Мария Стюарт започва размяна на писма, в които едната от двете dear sisters[1] изказва на другата върху търпеливата хартия своите най-сърдечни чувства. Мария Стюарт изпраща на Елизабет като приятелски дар един брилянтен пръстен, за който последната се отплаща с друг, още по-скъп; двете разиграват пред света и пред себе си милото зрелище на роднинска привързаност. Мария Стюарт уверява, че „няма по-голямо желание на земята от това да се види с добрата си посестрима“, че щяла да се откаже от съюза с Франция, защото ценяла Елизабетината привързаност „more than all uncles of the world“ — повече от всички вуйчовци на света. Елизабет пък рисува със своя едър тържествен почерк, с който си служи само при значителни поводи, най-възторжени уверения в обич и вярност; но когато стане дума да сключат действително съглашение и да си определят лична среща, двете тутакси се изплъзват внимателно. Защото в същност старите преговори стоят все още на същата мъртва точка: Мария Стюарт ще подпише Единбургския договор за признаване на Елизабет само тогава, когато Елизабет й признае правото на своя заместница; Елизабет от своя страна смята, че това не значи друго, освен да подпише своята смъртна присъда. Нито една не отстъпва ни на сантиметър от правото си и така в края на краищата всички тия цветисти фрази прикриват само пропастта, над която не може да бъде хвърлен мост. „Не може“, както решително е казал Чингиз хан, покорителят на света, „на небето да има две слънца, нито двама ханове на земята“. Една от двете трябва да отстъпи, Елизабет или Мария Стюарт; двете знаят това в дъното на сърцето си и двете чакат решителния миг. Но докато часът още не е дошъл, защо да не се порадват на краткото затишие преди войната? Там, където недоверието живее неизлечимо дълбоко в сърцето, не ще липсва повод тъмният пламък да бъде раздухан в унищожителна жар.

 

 

През ония години младата кралица понякога бива притисната от дребни грижи, понякога я дразни отегчителността на държавните работи, все по-често се чувствува чужда сред тези сурови, войнствени благородници, противни й са свадите с ревниви свещеници и потайни интриганти: в такива часове побягва назад в своята Франция, в родината на своето сърце. Разбира се, тя не може да напусне Шотландия, затова си е създала в замъка Холируд една собствена малка Франция, едно мъничко кътче свят, свой Трианон, където може да живее съвсем незабелязана и да се отдава свободно на най-любимите си склонности. В кръглата кула на Холируд изгражда по френски вкус един рицарски, романтичен дворцов кът; тя е донесла от Париж гоблени и турски килими, разкошни легла, мебели и картини, своите красиво подвързани книги — своя Еразъм, своя Рабле, своя Ариосто и Ронсар. Тук се говори и живее по френски, вечер под светлината на трепкащи свещи се разнася музика, устройват се задружни игри, четат се стихове, пеят се мадригали. За пръв път тук, в този миниатюрен дворец отвъд Ламанша, се играят „Masques“[2] — малки класически пиеси, които по-късно английският театър довежда до пълен разцвет. До късна нощ танцуват в костюми и на един от тези танци с маски, „The purpose“, т.е. „Целта“ младата кралица се явява облечена като мъж в черни, плътно прилепнали копринени панталони, а нейният партньор — младият поет Шатлар, — предрешен като дама — гледка, която навярно би предизвикала горчив ужас у Джон Нокс.

Но от предвидливост тези часове на веселие са затворени за пуритани, фанатици и прочие мърморковци и Джон Нокс всуе се възмущава от тия „souparis“ и „dansaris“ и трещи тъй гръмогласно от амвона на Сейнт Джайлз, че брадата му се люшка като махало: „Принцовете са свикнали повече да свирят, да слушат музика и да седят на угощения, отколкото да четат и слушат светото божие слово. Музиканти и ласкатели, които винаги покоряват младежта, им допадат повече от стари и мъдри мъже — за кого ли загатва тук самоправедният? — които със своите свети поучения биха разрушили част от гордостта, в която всички ние сме родени.“ Ала тази млада и весела дружина няма никакво желание да слуша целебните поучения на тоя „killjoy“[3]: четирите Мери и неколцината кавалери, на които допада френският начин на живот, са щастливи, че могат тук, в светлата и топла стая на приятелството, да забравят мрачността на тази строга и трагична страна, а Мария Стюарт преди всичко — че може да запокити студената маска на височайшия сан и да бъде само весела млада жена в кръга на своите еднакви по възраст и по настроение другари.

 

 

Подобно желание е съвсем естествено. Но за Мария Стюарт означава опасност винаги, когато отпуска юздите на своето нехайство. Преструвката я угнетява, предпазливостта с течение на времето й става непоносима, ала тъкмо тази добродетел на нейното „не мога да премълчавам“, на това „Je ne sais point deguiser mes sentiments“ (както веднъж пише тя) й докарва политически повече неприятности, отколкото на други — най-злонамерената измама и най-яростната суровост. Защото непринудеността, с която се движи кралицата сред тия млади люде, приемайки усмихнато техните засвидетелствувания на почит и може би дори несъзнателно предизвиквайки ги, създава у тези разюздани младежи едно неуместно другарско отношение, което за по-страстни натури става дори съблазън. В тази жена, чиято хубост не личи много от портретите, сигурно е имало нещо чувствено-възбудително; може би по някакви скрити признаци отделни мъже са предугаждали още тогава, че зад мекия, общителен и привидно напълно самоуверен характер на тази жена-дете се крие огромна способност за страст като вулкан под китен планински връх; може би те много преди Мария Стюарт сама да узнае собствената си тайна са предусещали и надушвали с мъжкия си инстинкт тази вътрешна несдържаност, защото в нея е имало някаква сила, която е тласкала мъжете повече към чувственост, отколкото към романтична любов. Възможно е тя, тъкмо защото сама още не е била пробудена в поривите си, да е допускала малки телесни близости — милувка с ръка, целувка, насърчителен поглед — по-лесно от една опитна жена, която познава опасността на такива непринудености: във всеки случай понякога тя оставя младите мъже около себе си да забравят, че жената в нея, кралицата, трябва да остане недостъпна за всяка дръзка мисъл. Един млад шотландски капитан на име Хепбърн си позволил веднъж известна дебелашки нагла непристойност спрямо нея и само бягството го спасило от най-тежко наказание. Ала Мария Стюарт взема твърде леко тази неприятна случка, прощава я лекомислено като прегрешение и с това насърчава отново друг благородник от своя малък кръг.

Тази авантюра добива съвсем романтичен облик; както почти всеки епизод на шотландска земя, тя се превръща в кървава тъмна балада. Първият обожател на Мария Стюарт във френския кралски двор, мосю Данвий, е направил своя млад приятел и спътник, поета Шатлар, довереник на своя блян. Мосю Данвий обаче, който заедно с другите благородници е придружил Мария Стюарт в пътуването й до Шотландия, трябва да се върне назад във Франция при жена си и към дълга си: в Шотландия остава сега трубадурът Шатлар като един вид наместник на чужда привързаност. И не е безопасно непрестанно да се съчиняват нежни стихове, защото играта лесно се превръща в действителност. Мария Стюарт приема безразсъдно поетичните излияния на младия хугенот, опитен във всички рицарски изкуства, и дори отговаря на неговите стихове със собствени; коя чувствителна към изкуствата и самотна млада жена, поставена в сурова и назадничава среда, не би била поласкана да бъде възвеличана в такива строфи на възхита:

Oh Deesse’ immortelle

Escoute donc ma voix

Toy qui tiens en tutelle

Mon pouvoir sous tes loix

Afin que si ma vie

Se voie en bref ravie

Ta cruaute

La confesse perie

Par ta seule beaute.[4]

И особено, когато се чувствува невинна? Защото Шатлар не може да се похвали, че неговата страст е породила действителна взаимна любов. Той трябва да признае меланхолично:

Et neanmoins la flame

Qui me brule et enflame

De passion

N’emeut jamais ton ame

D’aucune affection.[5]

Мария Стюарт, която като поетеса познава преувеличенията в лириката, между толкова много други дворцови и любезно-угоднически ласкателства навярно приема само като поетично излияние и с усмивка тези строфи на своя красив Селадон и търпи само от игрива прищявка някои галантности, които не са нищо странно в един романтичен женски двор. В своята прямота тя задиря и се шегува с Шатлар също тъй безгрижно, както със своите четири Мери. Тя го отличава с дребни невинни любезности, избира го (него, който по ранг едва ли би посмял да се доближи до нея) за партньор в танците, веднъж при една танцова фигура на Falking Dance тя почти се обляга върху рамото му, позволява му доста волни слова, каквито не са обичайни в Шотландия, през три улици от амвона на Джон Нокс, който ругае „such fashions more loke to the boraell than to the comeliness of honest women“[6]; тя може би позволява на Шатлар дори някоя и друга целувка при игрите с маски или на залози. Но все пак такива интимности, сами по себе си безопасни, имат лоши последици; младият поет от своя страна, подобно на Торквато Тасо, не вижда вече ясно границите между кралица и служител, между респект и другарство, галантност и благоприличие, сериозност и шега и се отдава пламенно на чувството си. И неочаквано става една неприятна случка: една вечер младите момичета, които прислужват на Мария Стюарт, намират Шатлар скрит зад завесите в спалнята на кралицата. Отначало те не подозират нищо непристойно, а гледат на тази младежка лудория като на шега; с весели и привидно сърдити думи момичетата изтласкват нахалника от стаята. Мария Стюарт също се отнася към неговата нетактичност повече с прощаваща мекота, отколкото с действително възмущение; случката бива грижливо премълчана пред брата на Мария Стюарт и скоро не става вече дума за някакво сериозно наказание на едно тъй чудовищно провинение спрямо добрите нрави. Ала това снизхождение било съвсем неуместно. Защото или този халосник се е почувствувал по-скоро насърчен от това леко отношение в кръга на младите жени да повтори шегата си, или наистина страст към Мария Стюарт го лишава от разсъдък — той последва тайно кралицата в пътуването й за Файф, без някой от придворните да подозира неговото присъствие, и чак когато Мария Стюарт е наполовината съблечена, откриват повторно безумеца в спалнята й. В първата уплаха оскърбената жена изкрещява. Пронизителният вик отеква из цялата къща, от съседната стая се втурва нейният доведен брат Мъри и сега вече не са възможни прошка и премълчаване. Мария Стюарт била уж поискала тогава (това не е вярно) Мъри да повали веднага безумеца с меча си. Ала Мъри, който при всяка постъпка противоположно на поривистата си сестра премисля умно и пресметливо всички последици, знае много добре, че убийството на млад мъж в спалнята на кралицата ще опетни с кръвта му не само пода, а и честта й. Такава постъпка трябва да бъде обвинена публично и трябва да бъде изкупена публично сред пазарището на града, за да покаже пълната невинност на владетелката пред народа и пред света.

След няколко дни отвеждат Шатлар на дръвника. Съдиите окачествяват неговата нагла дързост като престъпление, неговата лекомисленост като злонамереност. Те му налагат единодушно най-тежкото наказание: смърт чрез обезглавяване. Мария Стюарт, дори да би искала, няма вече никаква възможност да помилва безумеца; посланиците са уведомили вече всички дворове за случката, в Лондон и Париж наблюдават любопитно нейното поведение. Всяка дума в негова полза ще бъде изтълкувана сега като признание за съвиновност. Ето защо тя трябва да се покаже по-твърда, отколкото навярно сама е мислила, и да остави без надежда и помощ, в най-тежкия час, другаря си от веселите и приятни часове.

Както подобава за двора на една романтична кралица, Шатлар умира с безукорна смърт. Той отказва всякаква духовническа подкрепа, него ще утеши само поезията и съзнанието, че:

Mon malheur deplorable

Soit sur moy immortel.[7]

Храбрият трубадур крачи изправен към лобното място и наместо псалми и молитви рецитира гласно по пътя прочутата „Epitre a la mort“ от своя приятел Ронсар:

Je te salue, heureuse et profitable Mort

Des extremes douleurs medicin et confort.[8]

Пред дръвника той вдига още веднъж главата си за вик, който е повече въздишка, отколкото обвинение: „O, cruelle dame“, после спокойно се навежда, за да посрещне убийствения удар. Този романтик умира в стила на баладата, на стиха.

Ала злочестият Шатлар е само един от тъмната тълпа, той е само първият, който умира за Мария Стюарт, само предхожда другите. С него начева призрачният мъртвешки танц на всички ония, които отиват на дръвника за тая жена, притегляни от нейната съдба и притеглящи самата нея в своята собствена съдба. Те идват от всички страни, мъкнат се безволно зад черния костен барабан като в картина на Холбайн, крачка по крачка, година след година, принцове и регенти, графове и благородници, свещеници и бойци, юноши и старци — всички жертвуващи се за нея, всички пожертвувани за нея, която е невинно виновна за техния мрачен път и сама го завършва за изкупление. Рядко съдбата е влагала в един женски образ толкова много гибелна магия: като тъмен магнит привлича тя опасно в съдбоносен друм всички мъже от своята среда. Който прекоси нейния път, все едно дали в милост или немилост, отива към беда и насилствена смърт. Омразата към Мария Стюарт не е донесла щастие никому. А още по-тежко са наказани ония, които са дръзнали да я обичат.

 

 

Затова този епизод с Шатлар само привидно е случайност или обикновено произшествие: тук за пръв път се разкрива — без тя самата да е разбрала това — законът на нейната съдба, че никога не ще й бъде позволено безнаказано да бъде нехайна, лекомислена и доверчива. Още от първия час нейният живот е нагласен така, че тя трябва да представя образ, който достолепничи, кралица, винаги и навсякъде само кралица, открит за всички характер, топка в световната игра; и това, което отначало е изглеждало като висша милост — нейното ранно коронясване, предаденият по рождение сан — е в същност проклятие. Защото винаги, когато се опита да принадлежи само на себе си, да живее само за своите прищевки, за любовта си, за истинските си наклонности, тя бива наказвана страшно за своето нехайство. Шатлар е само първото предупреждение. След едно детство, без да е била дете, в тесния промеждутък преди да спазарят за втори и за трети път нейното тяло и живота й с някой чужд мъж в замяна на някаква корона, тя се опитва за няколко месеца да не бъде нищо друго освен млада и безгрижна, да диша, да живее и да се радва, но тутакси груби ръце я дръпват от леката игра. Обезпокоени от тая случка, регентът, парламентът и лордовете настояват сега за нова женитба. Мария Стюарт трябва да си избере съпруг: разбира се, не някой, който ще й хареса, а някой, който ще увеличи силата и сигурността на страната. Отдавна поведените разговори биват решително ускорени, защото отговорните са обзети от един вид страх, че тази безразсъдна жена би могла с някоя повторна глупост да разруши напълно своето добро име и значение. Отново започва търгашеството на брачния пазар: Мария Стюарт пак бива изтласкана назад, в кръга на политическото влияние, който неумолимо обгражда нейната съдба от първия до последния й час. И винаги, когато се опита да разкъса поне за миг този студен обръч около своя топъл истински живот, тя разбива както своята собствена, така и нечия чужда съдба.

Бележки

[1] Мили сестри (англ.). — Бел.пр.

[2] Поетична драма, създавана предимно за забавление, разпространена в Англия през XVI и XVII в., изпълнява се от аматьори. — Бел.р.

[3] Убиец на радостта (англ.). — Бел.пр.

[4]

Богиньо безсмъртна, без сили

те моля аз, чуй моя глас,

законите твои в закрила

са взели и моята власт.

Но знай, ако аз си замина

от този свят без време, мърцина,

жестокостта

да признае — едничка причина

е твойта, уви, красота.

(Превел от френски Атанас Сугарев)

[5]

Но ето, и тази жарава,

която страстта нажежава

със властен зов,

в сърцето ти пак не навява

ни капчица светла любов.

(Превел от френски Атанас Сугарев)

[6] „Подобни нрави, подхождащи на публичен дом, а не на благочестиви жени“ (англ.). — Бел.пр.

[7]

Злочестието ми ще бъде

безсмъртно и след моя край.

[8]

Приветствувам те, смърт, спасителко желана,

ти всяка скръб цериш и всяка тежка рана.

(Превел от френски Атанас Сугарев)