Стефан Цвайг
Мария Стюарт (6)

Завръщане в Шотландия
Август 1561

Гъста мъгла, каквато много рядко се спуска лете над тия северни брегове, закрива пристанището, когато Мария Стюарт на 19 август 1561 година пристига в Лийт. Но колко различно е това пристигане в Шотландия от раздялата с la douce France! Там я бе изпратил във величествено шествие цветът на френската аристокрация, принцове и дукове, поети и музиканти й въздадоха по вежлив начин страхопочитание и приветствия. Тук не я очаква никой; чак когато лодките спират до брега, събира се учуден и любопитен народ: няколко рибари в груби работни дрехи, неколцина празноскитащи войници, неколцина бакали и селяни, които са дошли да продават овцете си в града. Повече плахо, отколкото възторжено гледат те как от барките слизат височайши жени и благородници в скъпи дрехи, празнично накитени. Чужди с чужди се гледат. Сурово посрещане, твърдо и строго като душата на тази северна страна. Още в първите часове Мария Стюарт вижда болезнено страшната нищета на своята родина и разбира, че през тези пет дни пътуване по море в действителност тя се е върнала цял век назад: от една велика, богата, пищна, разточителна, възхищаваща се от себе си култура — в един тесен, мрачен и трагичен свят. Защото след като е плячкосван и опожаряван многократно от англичани и бунтовници, този град не притежава нито един дворец, ни един благороднически дом, където биха могли да я посрещнат достойно: кралицата на тази страна трябва да пренощува у един обикновен търговец само за да има покрив над главата.

Първите впечатления имат голяма власт над душата, те се отпечатват дълбоко и съдбоносно. Може би младата жена сама не знае какво я връхлита тъй силно сега, когато подир тринадесетгодишно отсъствие отново се връща в своята страна като чужденка. Тъга за дома ли, несъзнателен копнеж по онази топлота и сладост на живота, които е обикнала на френска земя ли е това, сянката на сивото чуждо небе ли, или предчувствие за близки опасности? Все едно — Мария Стюарт едва останала сама със себе си, — Брантом ни разказва това — избухва в сълзи. Тя не стъпва на британския остров властно и самоуверено, с истинско господарско чувство като Уилям Завоевателя — смущение е първото нейно усещане, предчувствия и страх от бъдните събития.

На следния ден пристигат бързо на коне уведоменият през това време регент, нейният доведен брат Джеймз Стюарт — по-известен под името граф Мъри — и неколцина други благородници, за да образуват един що-годе достоен съпровод до близкия Единбург. Ала това шествие не е тържествено. Под баналния предлог, че преследват пирати, англичаните са задържали един от корабите, на който са се намирали нейните коне, а в малкия град Лийт едва може да се намери един горе-долу сносен и търпимо оседлан кон за кралицата: нейните жени и благородническата свита са страшно сърдити, но трябва да се задоволят с тромави селски кранти, докарани набързо от близките плевници и яхъри. При тази гледка в очите на Мария Стюарт бликват сълзи, тя трябва отново да почувствува колко много й е отнела смъртта на нейния съпруг и колко малко значение има да бъде само кралица на Шотландия, не на Франция, каквато е била. Нейната гордост й забранява да се покаже на своите поданици в толкова бедно, недостойно шествие. Ето защо наместо „joyeuse entree“^[1] по главните улици на Единбург, тя веднага отива със свитата си в замъка Холируд извън градските стени. Изграденият от нейния баща дом лежи мрачно със своите кръгли кули в дъното на местността, от която се отделят упорно само зъберите на крепостта; отвън той изглежда на пръв поглед величествен с чистите си форми и със своите тежки каменни стени.

Но как мразовити, как празни, как делнични са стаите, които приемат разглезената от цяла Франция жена! Няма гоблени и лъчезарни светлини, които италиански огледала да предават от стена на стена, няма скъпи тъкани, няма блясък на сребро и злато. От дълги години тук не са устройвани празненства, в тия напуснати стаи не се чува смях, кралска ръка не е подновявала и украсявала този дом още от смъртта на баща й: и тук я гледат чуждите очи на нищетата; отколешно проклятие на нейното кралство.

Едва узнали, че тяхната кралица е пристигнала в замъка Холируд, жителите на Единбург още през нощта потеглят натам, за да й кажат добре дошла. Не е за чудене, че това приветствие изглежда малко грубо и селяшко за изтънчения, разглезен вкус на френските благородници; жителите на Единбург нямат „musiciens de la cour“^[2], за да възрадват ученичката на Ронсар с нежни мадригали и изящно стъкмени канцони. Те могат да чествуват кралицата на тази страна само по стародавен обичай, като натрупат по площадите дървени пънове — едничкото, което обилно им дава тази пуста област, — за да ги оставят да горят ярко в нощта като „bonfires“^[3]. После се събират под нейните прозорци и устройват с гайди, свирки и други инструменти нещо, което на тях се струва музика, но за изтънчените гости е адски шум; ведно с това те пеят — тъй като скверните текстове са запретени от техните калвинистически свещеници — с груби мъжки гласове псалми и благочестиви песни, и при най-добра воля те не могат да предложат нещо повече. Мария Стюарт обаче се радва на добрия прием или най-малкото показва приветливост и радост. И поне в този първи час след пристигането от векове насам между една владетелка и нейния народ отново цари съгласие.

Нито самата кралица, нито нейните съветници се заблуждават в това, че неизмеримо трудна задача очаква политически съвършено неопитната владетелка. Мейтлънд ов Летингтън, най-умната глава на висшата шотландска аристокрация, писал пророчески преди пристигането на Мария Стюарт, че тя непрестанно ще предизвиква необикновени трагедии („it could not fait to raise wonderful tragedies“). Дори енергичен, решителен мъж с железен пестник не би могъл да въдвори за дълго време спокойствие тук, а камо ли една деветнадесетгодишна жена, отчуждила се от собствената си страна и тъй неопитна във властта. Бедна страна, корумпирани благородници, за които всеки повод за бунт и война е добре дошъл, безбройни родове, които живеят във вечни разпри и раздор помежду си и постоянно дирят само някакъв предлог, за да превърнат омразата в гражданска война, едно католическо и едно протестантско духовенство, които яростно се борят за надмощие, будна и опасна съседка, която ловко раздухва всеки повод за размирица и свръх това враждебността на великите сили, които безжалостно искат да въвлекат Шотландия в своята кървава игра: това е положението, което заварва Мария Стюарт.

В мига, когато влиза в своята страна, тази борба е на върха на ножа. Наместо пълни каси нейната майка й оставя истинска „damnosa hereditas“^[4] — религиозния раздор, който тук обърква душите по-жестоко от всякъде другаде. В течение на годините, които тя е прекарала безгрижно и честито във Франция, на Реформацията се е удало да проникне победоносно в Шотландия. Мария Стюарт би могла с един удар да установи равновесието, ако тя самата би преминала към протестантската религия, за което настояват силно част от нейните съветници. Ала Мария Стюарт е от рода Гиз. Тя произхожда от семейство на пламенни привърженици на католицизма и тя самата, макар и не фанатично набожна, все пак е предана всеотдайно и пламенно на вярата на своите отци и предци. Тя никога не ще отстъпи от убежденията си и дори в крайна опасност, съобразно със смелата си природа, ще предпочете да избере вечна борба, отколкото еднократно страхливо деяние против съвестта си. С това обаче между нея и благородниците се създава неизличима пукнатина; опасни са последиците винаги, когато владетелят принадлежи на една религия, а неговите поданици — на друга. Защото везните не могат да се люлеят вечно и рязко нагоре и надолу, един ден решението трябва да дойде в същност за Мария Стюарт остава само един избор: да победи Реформацията или да бъде сразена от нея. Неспирните препирни между Лютер, Калвин и Рим по една забележителна случайност намират своя драматичен завършек тъкмо в нейната съдба; личната борба между Елизабет и Мария Стюарт, между Англия и Шотландия се оказва решаваща — и затова тя има такова значение — и за борбата между Англия и Испания, между Реформацията и Контрареформацията.

Това положение, съдбоносно само по себе си, бива усложнено от обстоятелството, че религиозното раздвоение е проникнало дори в нейното семейство, в нейния замък, в нейната заседателна зала. Най-влиятелният човек в Шотландия, нейният доведен брат Джеймз Стюарт, граф Мъри, комуто трябва да повери ръководството на държавните работи, е решителен протестант и бранител на онази „kirk“^[5], която тя, вярващата католичка, трябва да прокълне като ерес. Още преди четири години той пръв е сложил подписа си под клетвата на покровителите, „Lords of the Congregation“, които са се задължили „да се отрекат под клетва от учението на сатаната с неговото суеверие и иконопоклонничество и отсега нататък да се обявят за негови открити противници“. Тази сатанинска религия пък („Congregation of Satan“), от която те се отричат под клетва, не е никоя друга освен католическата — значи, религията на Мария Стюарт. Преди това още от самото начало между кралицата и регента се явява противоречие в основното, в мирогледа, а това състояние не обещава мир. Защото в дъното на сърцето на кралицата се крие само една мисъл: да смаже Реформацията в Шотландия, а нейният регент и брат има само една воля: да я издигне до единствено валидна религия в Шотландия. Една тъй груба противоположност на убежденията трябва да доведе неудържимо при пръв случай до открит конфликт.

Джеймз Стюарт е предопределен да въплъти един от решителните образи в драмата на Мария Стюарт. Съдбата му е отредила голяма роля и той съумява да я предаде майсторски. Син на същия баща, но от неговата дългогодишна любовна връзка с Маргарет Ърскин, която принадлежи към едно от най-благородните шотландски семейства, благодарение на кралската кръв и не по-малко на своята неизтощима енергия, той изглежда призван от съдбата за най-достоен наследник на короната. Ала политическата слабост по онова време заставя Джеймз V да се откаже от законен брак със силно любимата лейди Ърскин и за да заздрави властта и финансите си, се оженва за една френска принцеса, майката на Мария Стюарт. Поради това върху тоя честолюбив кралски син тегне петното на незаконното рождение, което завинаги му затваря пътя към престола. Макар че по молба на Джеймз V папата му е признал кралската кръв наравно с другите пет извънбрачни деца на неговия баща, Мъри все пак остава незаконнороден и не може да претендира за бащината корона.

Историята и нейният най-велик пресъздател Шекспир са претворявали безброй пъти душевната трагедия на незаконнородения, на този син и все пак не син, комуто държавен, духовен и земен закон безжалостно отнемат онова право, което природата е отпечатала върху лицето му и в кръвта. Осъдени от предразсъдъка — най-суровата и най-непреклонната от всички присъди, — тези незаконнородени наследници, незаченати в кралско ложе, пренебрегнати заради обикновено по-слаби, създадени не по любов, а по политически сметки наследници, са вечно отблъсквани, преследвани и осъдени на просия там, където те би следвало да заповядват и да притежават. Но когато на един човек открито се поставя печат на малоценност, тогава това трайно чувство на малоценност трябва решително да го отслаби или решително да го засили; такъв печат може да сломи един характер или удивително да го закали. Такова унижение прави страхливите и нерешителни характери още по-слаби, отколкото са били; те като просяци и ласкатели приемат подаръци или служби от признато законните. У силни натури обаче пренебрежението засилва всички тъмни и вързани сили; ако правият път към властта не им бъде отворен доброволно, те сами ще съумеят да създадат власт.

А Мъри е силна натура. Буйната решителност на неговите кралски предци, тяхната гордост и тяхната владетелска воля кипят силно и мрачно в неговата кръв; като мъж, като образ, като ум и ведра решителност той превъзхожда с цяла глава дребнавото и грабливо поколение на другите лордове и барони. Неговите цели са далечни, неговите кроежи са политически обмислени; умен като сестра си, тридесетгодишният брат я превъзхожда неизмеримо с благоразумието и мъжкия си опит. Той гледа снизходително на нея като на заиграло се дете и я оставя да си играе дотогава, докогато играта й не разваля неговите кроежи. Защото този вече зрял мъж не се подчинява като сестра си на внезапни, нервни, романтични импулси, като владетел в него няма нищо героично, но затова пък знае тайната на чакането и на търпението, които осигуряват успеха по-добре от бързия и поривист устрем.

Такъв необикновен човек е невъобразима печалба за Мария Стюарт, докато е на нейна страна, но става страшна опасност, ако се опълчи срещу нея. Като брат, свързан от същата кръв, погледнато и чисто егоистично, Мъри има пълен интерес да задържи на власт сестра си, защото някой Хамилтън или Гордън на нейно място не би му отредил никога такава неограничена власт и свобода на управление; ето защо той на драго сърце й оставя външнопредставителната власт и гледа без завист как при тържествени случаи носят отпреде й скиптъра и короната, стига само да знае, че действителната власт е в негови ръце. Ала в мига, в който тя ще се опита да управлява сама и да понижи неговия авторитет, една Стюартова гордост ще се сблъска жестоко с друга Стюартова гордост. А никоя вражда не е по-страшна от тази, при която подобие се бори срещу подобие по еднакви подбуди и с еднакви сили.

Мейтлънд ов Летингтън, вторият по значение мъж в нейния двор, държавен секретар на Мария Стюарт, също е протестант. Ала и той отначало е на нейна страна. Мейтлънд, тънък интелект, гъвкав, култивиран ум, „the flower of wits“ — цвете на остроумието, както го е нарекла Елизабет, — не обича като Мъри силно и гордо властта. Като дипломат, радва го само заплетената и заплитаща игра на политиката и интригите, изкуството на комбинациите; за него не са важни замръзналите принципи, религията и отечеството, кралицата и държавата, а артистичното изкуство — да пъха ръцете си във всяка игра и да завързва и развързва нишки, както му хрумне. Той е предан на своята кралица и една от четирите Мери, Мери Флеминг става негова съпруга. На Мария Стюарт той не е нито много верен, нито много неверен. Той ще й служи дотогава, докогато тя има успех, и ще я напусне в опасност; по него, пъстроцветния ветропоказател, тя може да разбере дали вятърът духа благоприятно или неблагоприятно. Защото като истински политик той няма да служи на нея, кралицата и приятелката, а единствено на нейното щастие.

И така, отдясно и отляво, в града и в собствения си дом — лоша поличба! — Мария Стюарт не намира след пристигането си нито един сигурен приятел. Но все пак с един Мъри или с един Мейтлънд може да се управлява и постига съгласие — непримиримо обаче, неумолимо, със сурова смъртна вражда, още от първия миг срещу нея застава могъщият народник Джон Нокс, единбургският народен проповедник, организатор и господар на шотландската „kirk“, майсторът на религиозната демагогия. С него започва борбата „да бъде или да не бъде“, на живот или смърт.

Защото калвинизмът на Джон Нокс съвсем не представлява само реформаторска обнова на църквата, а непоклатима система на божия държава и с това, тъй да се каже — превъзходна степен на протестантството. Той се държи властно и като владетел изисква фанатично дори от краля робско подчинение на своите теократични повели. Поради мекия си и отстъпчив характер Мария Стюарт би могла да се споразумее с английската църква, с лютеранската църква, с някоя по-мека форма на Реформацията. Самопревъзнасянето на калвинизма обаче отбива предварително за един истински владетел всяка възможност за споразумение; дори Елизабет, която използува политически Нокс, за да създава неприятности на съперницата си, лично го презира заради неговото нетърпимо високомерие. Какъв гняв пък трябва да предизвиква този мрачен фанатизъм у напълно човечната и човеколюбива Мария Стюарт! За нейния жизнерадостен, търсещ наслади дух, за нейното влечение към изкуствата нищо не би могло да бъде тъй непонятно както трезвата строгост, враждебността към живота, иконоборческата омраза към изкуствата, ненавистта към радостта, проповядвани от това женевско учение: нищо не може да бъде тъй непоносимо, както това високомерно упорство, което забранява смеха и осъжда хубостта като престъпление, което иска да разруши всичко, що й е скъпо — радващите форми на обичаите, музиката, поезията и танца — и което в един сам по себе си вече мрачен свят добива още по-особена мрачност.

Такъв суров, вехтозаветен характер придава на църквата в Единбург Джон Нокс, най-твърдоглавият, най-фанатичният, най-безмилостният от всички основатели на църкви, който по неумолимост и нетърпимост превишава дори собствения си учител — Калвин. Отначало дребен католически свещеник от низш разред, той се хвърля с цялата буйност и яркост на своята упорита душа в Реформацията, като става ученик на Джордж Уишърт, когото майката на Мария Стюарт заповядала да изгорят жив като еретик. Пламъците, в които загива неговият учител, продължават да горят в душата му. Като един от водачите на въстанието срещу регентката, той бива пленен от френските помощни отреди и прикован на галера във Франция. Там седи дълго време в окови, ала и волята му става твърда като тези окови. Пуснат на свобода, той побягва при Калвин: изучава там силата на словото и безжалостната пуританска омраза, към всичко светло и древногръцко; и едва завърнал се в Шотландия, благодарение на гения на своето насилничество за няколко години той превива лордовете и народа под ярема на Реформацията.

Джон Нокс е може би най-завършеният тип на религиозен фанатик, познат в историята: по-суров от Лютер, чиято душа понякога все пак се е вълнувала от вътрешно доволство, по-строг от Савонарола, защото е бил лишен от блясъка и мистичното озарение на словото. Напълно честен в своята праволинейност, поради тази страшна, затворена с конски наочници мисъл, той става един от онези тесногръди, строги умове, за които истинска е само собствената истина, добродетелна само собствената добродетел, християнско само собственото християнство. Който не мисли като него, бива смятан за престъпник, който се отклони само на една-едничка буква от неговите изисквания, е роб на сатаната. Нокс обладава мрачната смелост на самоопиянения, страстта на ограничения фанатик и противната гордост на самооправдания: в неговата твърдост към другите блика едновременно опасна радост от собствената твърдост, в неговата нетърпимост към другите — мрачно удоволствие от собствената безпогрешност. С развяваща се брада, същински шотландски Йехова се изправя той всеки неделен ден на амвона в Сейнт Джайлз и бълва като гръмовержец омраза и проклятие срещу всички, които не слушат неговата проповед; той, убиецът на радостта, „kill joy“, хвърля гневно ругатни срещу „сатанинското потомство“ на нехайните, на безгрижните, които не служат богу точно по неговата буква и по неговото лично гледище. Защото този студен фанатик не познава друга радост освен тържеството на препирните за прокарване на своето, нито друга правда извън победата на собственото дело. Той ликува по съвсем наивен начин, когато някой католик или друг противник бъде премахнат или унизен; и когато ръката на убиец очисти пътя му от някой враг на неговата „kirk“, то самопонятно бог е пожелал и насърчил това похвално деяние. Нокс запява тържествени песни на амвона си, когато смъртоносната гной пробива в ухото на клетото малко момче Франсоа II, съпруг на Мария Стюарт, което ухо „не искало да чуе гласа на бога“, а когато умира Мари дьо Гиз, майката на Мария Стюарт, той проповядва въодушевено: „Дано бог в своята велика милост скоро ни избави и от другите с кръвта на Валоа. Амин! Амин!“ В неговите слова, които той размахва заплашително като пръчка за бой, никога не се долавя нищо от кротостта и божествената доброта на евангелието; само богът на отмъщението е негов бог, ревнив и неумолим, само вехтият завет, който е кръвожадно и варварски строг, е действителна негова библия. Неговата неотстъпно заплашителна реч тръгва от Моав^[6] и Амалек^[7], от всички вражи образи на израилтянския народ, които трябва да бъдат унищожени с огън и меч, и се насочва също така срещу враговете на истинската — значи, неговата вяра. И когато с яростни думи бичува библейската кралица Езавел, неговите слушатели много добре разбират за коя кралица в действителност се говори. Калвинизмът тегне над шотландската земя като тъмна и величава буря, която помрачава ведрото небе и неотстъпно плаши душата с блясващи мълнии и тряскащи гръмотевици, и напрежението всеки миг може да се пръсне по страховит начин.

С такъв незаблудим и неподкупен човек, който иска само да заповядва и приема само послушните вярващи, не стават компромиси; всяко домогване и старание да бъде спечелен ще го направят още по-суров, по-подигравателен и по-взискателен. Всеки опит за разбирателство се разбива о камъка на такова самодоволно твърдоглавие. Тия, които разправят, че се борят за бога, винаги са най-големите размирници на земята; тъй като вярват, че долавят божествени послания, ушите им са глухи за всяко слово на човечност.

Мария Стюарт е едва от една седмица в страната и трябва вече да почувствува мрачното присъствие на този фанатик. Преди да поеме властта, тя е осигурила не само пълна верска свобода на всички свои поданици — което едва ли е означавало жертва за нейния толерантен темперамент, — но си е взела дори бележка от закона, който запрещава в Шотландия вседостъпно извършване на божествената служба — това е една болезнена отстъпка на привържениците на Джон Нокс, комуто, по негови собствени думи, „би било по-приятно да види, че на шотландския бряг слизат десет хиляди неприятели, отколкото да знае, че е четена една-едничка божествена служба“. Но, разбира се, строго вярващата католичка, внучката от рода Гиз, си е запазила правото да изповядва безпрепятствено своята религия в собствения си параклис и парламентът, без да се двоуми, е дал съгласието си за това справедливо искане. Ала още през първия неделен ден, когато в собствения й дом, в параклиса на замъка Холируд се правят приготовления за католическа божествена служба, възбудена тълпа напира застрашително към вратата; осветените свещи, които клисарят е понесъл към олтара, биват насилствено изтръгнати и начупени. Все по-висок ропот иска отстраняването и дори убиването на „идолопоклонническия свещеник“, все по-възбудени стават виковете против „сатанинската служба“, всеки миг може да избухне църковно нападение в собствения дом на кралицата. За щастие, лорд Мъри, макар сам да е борец за тяхната „kirk“, се хвърля срещу фанатичната тълпа и отбранява входа. След страхливо приключената божествена служба той отвежда изплашения свещеник здрав и читав в стаята му; едно явно нещастие е предотвратено, авторитетът на кралицата, макар и с труд, е спасен. Ала веселите празненства в нейна чест по случай пристигането й, „joyousities“^[8], както яростно се гаври с тях Нокс, биват за негова радост рязко прекъснати: за пръв път романтичната кралица изпитва в страната си съпротивата на действителността.

Мария Стюарт отвръща на това оскърбление с изблик на гняв. Потушеното ожесточение кипва в сълзи и груби думи. И с това върху нейния досега още неясен характер пада по-ярка светлина. Тази млада жена, разглезена от съдбата още в най-ранни младини, в дъното на душата си е кротка и нежна, отстъпчива и общителна; от първите благородници на двора до камериерките и прислужничките всеки хвали нейния приветлив, не горд и сърдечен нрав. Тя умее да спечели всеки, защото не изтъква пред никого твърдо и надменно височайшия си сан и с естествена непринуденост кара всички да забравят превъзходството на нейното положение. Ала в основата на тази щедра сърдечност лежи силно самосъзнание, което е невидимо дотогава, докато никой не го е докоснал, но избухва буйно тутакси, щом някой се осмели да й възрази или да й се противи. Тази забележителна жена често е умеела да забравя лични оскърбления, но никога и най-незначителното провинение спрямо нейното кралско право.

Ето защо тя не ще търпи нито миг това първо оскърбление. Такава дързост трябва още в самото начало да бъде смазана наравно със земята. И тя знае кого трябва да държи отговорен, тя знае за тоя дългобрад мъж в еретическата църква, който насъсква народа против нейната вяра и е наблъскал тази сган в дома й. Тя решава тутакси да го пипне здравата за шията. Защото Мария Стюарт, свикнала на кралско всемогъщество от Франция и на подчинение още от детството си, отраснала с чувството за божията милост, съвсем не може да си представи противоречие от страна на поданик, на обикновен гражданин. Тя може да очаква всичко, но не и някой да се одързости да й противоречи открито и дори невежливо. Затова обаче Джон Нокс е готов и дори радостно готов. „Защо хубавото лице на една благородница да ме плаши, мене, който съм гледал право в очите толкова много разгневени мъже и все пак никога не съм изпитвал непристоен страх?“ Той отива бързо и с въодушевление в двореца, защото препирните — препирни за бога, както казва той — са най-любимото удоволствие на всеки фанатик. Ако бог е дал на кралете корона, то на своите свещеници и пратеници той е дал огнено слово. За Джон Нокс над краля стои свещеникът на неговата „kirk“, като пазител на божественото право. Неговата задача е да брани божието царство в земното, той не бива да се двоуми да накаже непокорните с тежкия кривак на своя гняв, както някога са правили Самуил и библейските съдници: така се стига до една сцена като в Стария завет, в която кралска гордост и жреческо високомерие се сблъскват чело в чело; тук се борят за надмощие не една жена и един мъж, а за хиляден и хиляден път се срещат в ожесточена борба две стародавни идеи.

Мария Стюарт се опитва да бъде мека. Тя желае разбирателство, прикрива ожесточението си, защото би желала в страната да има мир; тя повежда вежливо разговора. Джон Нокс обаче е решен да бъде невежлив и да покаже на тая „idolotresse“^[9], че няма да се поклони и на сантиметър пред могъщите на тая земя. Безмълвен и мрачен, не като обвиняем, а като обвинител слуша той кралицата, докато тя му прави укори за новата книга „The first blast of trumpet against the monstrous regiment of women“^[10], в която той оспорва на жената всякакво кралско право. Ала същият Нокс, който заради същата тая книга по-късно се извинява по най-смирен начин пред протестантката Елизабет, поддържа упорито гледището си пред своята „папистична“ височайша господарка с всевъзможни двусмислени думи. Лека-полека разговорът става по-енергичен. Мария Стюарт пита направо Нокс дали поданиците са длъжни да се подчиняват безусловно на владетеля си или не. Ала вместо да отговори на това с „Разбира се!“, което Мария Стюарт очаква, ловкият тактик ограничава дълга на подчинението с едно сравнение: когато бащата загубел разума си и искал да убие децата си, то децата имали право да му вържат ръцете и да му отнемат меча. Когато князете преследват божиите чеда, то те имали право да се съпротивяват. Кралицата тутакси надушва в това кръшкане с уговорки бунтуването на теократа срещу нейното владетелско право. „Моите поданици, значи — запитва тя, — са длъжни да се подчиняват на вас, а не на мене? Значи, аз съм подчинена вам, а не вие на мене?“

Точно това е мнението на Джон Нокс. Ала той е прекалено предпазлив, за да го изкаже съвсем ясно в присъствието на Мъри. „Не — отговаря той уклончиво, — двете страни, князът и поданиците, трябва да се подчиняват богу. Кралете би трябвало да бъдат хранители на църквата, а кралиците нейни кърмачки.“

„Но не вашата църква е онази, която ще храня — отвръща кралицата, ожесточена от неговата двусмисленост. — Аз ще се грижа за римокатолическата църква, която смятам за истинска божия църква.“

Сега най-сетне се сблъскват твърдост с твърдост. Достигната е точката, в която не може да има никакво разбирателство между една вярваща католичка и един фанатичен протестант. Нокс става твърде невежлив и нарича римокатолическата църква блудница, която не може да бъде невеста на Христа. И понеже кралицата му забранява такива думи, тъй като те оскърбяват съвестта й, той отговаря предизвикателно: „Съвестта се нуждае от познание.“ А той се опасявал, че кралицата е лишена от правилно познание. Наместо до примирение, този разговор довежда само до изостряне на противоречията. Нокс знае сега, че „сатаната е силен“ и че не може да се надява на отстъпчивост от младата владетелка. „В обяснението си с нея аз се сблъсках с една решителност, каквато не бях виждал досега в тази възраст. Оттогава насам дворът е свършен за мен и аз за него“, пише той ожесточен. От друга страна, младата жена за пръв път е почувствувала предела на своята кралска власт. Нокс напуща стаята с вирната глава, самодоволен и горд, че е оказал съпротива на една кралица; Мария Стюарт остава разстроена на мястото си и в горчиво съзнание за безсилието си избухва в горещи сълзи. Но те няма да бъдат последни. Скоро тя ще разбере, че власт не се наследява само откъм кръвта, а трябва да бъде извоювана непрекъснато с борби и унижения.