Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maria Stuart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Стефан Цвайг. Мария Стюарт

Немска, трето издание

Редактор: Вася Данова

Редактор на издателството: Нина Цанева

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Грозданка Мангова

Художник: Румен Ракшиев

Издателство на Отечествения фронт, София, 1983 г.

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Мария Стюарт (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мария Стюарт
Maria Stuart
АвторСтефан Цвайг
Първо издание1935 г.
Австрия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияТодор Драгиев, 1940 г.
ПреводачДимитър Стоевски

„Мария Стюарт“ (на немски: Maria Stuart) е роман от австрийския писател Стефан Цвайг (1881 – 1942), публикуван през 1935 г. [1]

В известния си летопис „Светът от вчера“ Стефан Цвайг разказва как през есента на 1933 година, бягайки от нацистките изстъпления в Залцбург, се натъкнал в Лондон на един ръкописен доклад за екзекуцията на Мария Стюарт. В този стар документ особено го поразил един пасаж, който година по-късно той ще включи в биографичната си книга за шотландската кралица. Откъсът гласи:

„В мига, когато палачите вдигат окървавения труп, за да го пренесат в съседната стая, където трябва да бъде балсамиран, под дрехите се размърдва нещо. Незабелязано от никого малкото любимо кученце на кралицата се е промъкнало подире ѝ и сякаш в страх за участта ѝ се е притиснало до тялото ѝ. Сега то изскача, залято и мокро от изтеклата кръв. То лае и хапе, джафка и скимти и не иска да напусне трупа. Палачите се мъчат да го отстранят насила. Но то не се оставя да бъде хванато, нито подмамено, а се хвърля яростно срещу непознатите големи черни зверове, които са го наранили тъй палещо с кръвта на неговата любима господарка. По-жарко от всички и по-добре от нейния син и от хиляди други, които са и се клели във вярност, се е борило това малко животно за своята господарка.“

Кралица Мария Стюарт
Кралица Елизабет I

Докато писателят чете в Британския музей тези редове, в Германия се води зловещият Лайпцигски процес за подпалването на Райхстага, който трябва да оправдае похода на националсоциализма срещу света. Размишлявайки за съдбата на Мария Стюарт, завършила живота си в изгнание, тръпнейки и за участта на прелъстения и измамен от Хитлер немски народ, Стефан Цвайг се запитва: „Какво е станало? Коя е психологическата причина за това безпомощно отдаване на насилието, престъплението и порока, довело накрая до нравствено и физическо самоубийство?“ Образът на нещастната жена го завладява със своята трагичност и величие. Нейната история му напомня мрачна и кървава шотландска балада, която пророчески озарява настъпващата сега в Европа епоха на политическо и военно безумие. И без сам да знае как, Цвайг започва книга за Мария Стюарт, превърнала се в най-дълбоката му и най-разтърсваща биографична хроника сред романите за Фуше, Мария Антоанета и Еразъм Ротердамски.

Историята

Но каква е историческата канава, върху която Стефан Цвайг извезва като старинен гоблен своя роман?

Израснала и възпитана във Франция, Мария Стюарт се оженва за престолонаследника Франсоа II; така за година и половина тя едновременно е шотландска и френска кралица. След смъртта на младия си съпруг обаче тя трябва да се завърне в родината си и там властолюбивата жена застава в центъра на католическата реакция срещу Реформацията. Като правнучка на Хенри VII Мария Стюарт предявява претенции и за английския престол и организира таен заговор срещу Елизабет I. Конфликтът ѝ с „кралицата-сестра“ се изостря още повече, когато двайсет и три годишната Мария се омъжва за лорд Дарнли, също претендент за короната. Стремежите на Мария Стюарт да направи страната католическа я сблъскват с по-голямата част от протестантските лордове. През март 1566 година лорд Дарнли, измъчван от омраза и ревност, нарежда да убият секретаря на съпругата си, флорентинеца Ричио, но на следващата година сам бива убит от коменданта на въоръжените сили лорд Ботуел. Само два месеца по-късно Мария Стюарт сключва брак с Ботуел, който под нейно влияние е оправдан от съда. Обаче лордовете-калвинисти се опълчват срещу нея, тя е пленена, принудена е до се отрече от престола и да търси убежище в Англия. Там Мария избягва с надеждата, че от кралска солидарност Елизабет ще ѝ помогне срещу въстаналите благородници. Но това се оказва съдбоносна заблуда.

„Екзекуцията на Мария Стюарт“, картина от XIX в.

В Англия срещу шотландската кралица е възбуден процес за съучастничество в убийството на съпруга ѝ лорд Дарнли. Така Мария Стюарт близо двайсет години е държана в плен, а накрая, обвинена в заговор срещу Елизабет, е обезглавена в замъка „Фодърингхей“. С нейното убийство е нанесено трайно поражение на католицизма в Европа.

Историците рисуват Мария Стюарт като жена с прелъстителна красота, изпълнена със страст, смелост и гордост, но лишена от разсъдливост и политическа проницателност. Нейната съдба крие особено тайнствено очарование и е подбуждала въображението на учени и поети столетия наред. Тя е била изобразявана и като убийца, и като мъченица, като безумна интригантка, и като светица. По правило протестантските автори трупат цялата вина върху Мария, а католическите – върху Елизабет.

Страстта

Стефан Цвайг обаче пристъпва към тази лична и в същото време национална трагедия с безкористния интерес на художника. За разлика от повечето биографи той схваща характера на шотландската кралица като противоречив единствено в неговото външно развитие; психологически обаче, от самото начало до гибелния ѝ край, той е праволинеен и ясен. Мария Стюарт според Стефан Цвайг – нека не забравяме съвременната политическа аналогия – спада към онзи твърде рядък и възбуждащ тип жени, чиято действителна възможност за себеизживяване е ограничена и чийто емоционален живот достига бърз и мощен разцвет в тясното и нажежено пространство на една-единствена страст. Затова в романа първите двадесет и три години от живота на кралицата и последните десетилетия на нейното затворничество заемат по-малко място от двете кратки години на нейната трагична любов към лорд Ботуел. А той е изобразен като човек на шпагата и юмрука, който иска всичко и малко дава. В безумната си страст към него Мария потъпква своето гордо защитавано човешко и кралско достойнство; тя става сляпо оръдие на чуждата воля, заслепена от бруталността на този мускулест мъж, който е желал жената не повече от час, а след това се е стремил единствено към короната ѝ.

Австрийският писател показва Мария Стюарт като самка, увлечена от първична и непреодолима природна сила, извършваща всичко поради своите опиянени сетива – без и дори противно на волята си. Със затворени очи и с глухи уши върви тя като лунатичка, теглена от магнетична сила, по своя път към злокоба и престъпление. И тя ще се сепне чак тогава, когато угасне вътрешният пламък на нейната кръв, но вече изгоряла и разрушена. Стефан Цвайг майсторски рисува съдбоносния прелом в душата на властната жена, зараждането на тази гибелна похот, в която се крие нещо страхотно, понеже кралицата знае от първия миг, че нейният любовен избор е престъпен и напълно безизходен.

Европа и похитителите
Стефан Цвайг

Подобно на мнозина немски писатели като Лион Фойхтвангер, Бруно Франк и Хайнрих Ман, Стефан Цвайг се стреми посредством съдбата на една историческа фигура да осмисли и изобрази конфликтите на своето собствено време. Защото за Цвайг историята е поредица от събития и стълкновения около някоя изтъкната извън рамките на националното личност. В това се корени и непоклатимият му космополитизъм – сам той се нарича европеец, като влага в тази дума най-дълбоко съдържание. В годините, когато създава романа си „Мария Стюарт“ понятието „Европа“ все още е имало стойността на културен и политически мост между европейските държави. Самият Стефан Цвайг е виждал континента обединен от могъща обща енергия, за него Европа е била „страната на осъзнатите“, проникната от възгледа за „нова духовност, нова етика и нова естетика“. Затова и светогледът на писателя претърпява такава дълбока криза след нашествието на националсоциализма в Германия.

Само седем години след публикуването на „Мария Стюарт“ Стефан Цвайг се самоубива в Бразилия сред разгара на Втората световна война. В своята предсмъртна изповед той възкликва: „Смятам, че е най-добре да напусна своевременно и достойно живота, в който върховно благо за мен бяха личната свобода и доставящият ми огромна радост умствен труд. Поздравявам всички свои приятели. Възможно е те да видят утринната зора след тази дълга нощ. Аз, най-нетърпеливият, си отивам по-рано от тях...“

Историческата хроника „Мария Стюарт“ е първата книга на Цвайг, написана в изгнание. В по-дълбок смисъл тя представлява призив и предупреждение срещу всички похитители на човешкото сърце и човешката свобода, в които той вижда рушителите на света и на всеобщото щастие.

Бележки

  1. Цвайг, Стефан „Мария Стюарт“. Превод от немски Димитър Стоевски, изд. „Тодор Драгиев“, София, 1940 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., използван с разрешение.

Години в сянка
1569–1584

Нищо не е тъй безнадеждно за описване както пустотата, нищо не е тъй трудно за разгръщане както еднообразието. Пленничеството на Мария Стюарт е живот без събития, глуха беззвездна нощ. С произнасяне на присъдата окончателно бива спрян силният, огненият ритъм на нейния живот. Минават година след година, както в морето вълна подир вълна, ту по-буйно, ту отново по-спокойно и по-тихо; но никога вече няма да бъдат разровени съкровените глъбини, нито пълно щастие, ни пълна мъка спохождат самотницата. Нейната съдба, тъй бурна някога, мъждука сега без всякакви събития и затова двойно по-незадоволително; с мъртъв, ленив ход се движи и отминава двадесет и осмата, двадесет и деветата, тридесетата година на тая жадна за живот млада жена. После започва ново десетилетие, еднакво пусто и безцветно: тридесет и първата, тридесет и втората, тридесет и третата, тридесет и четвъртата, тридесет и петата, тридесет и шестата, тридесет и седмата, тридесет и осмата, тридесет и деветата година — дори само писането на числата едно до друго изморява. Обаче ние трябва да ги кажем число по число, за да се почувствува продължителността на тая душевна агония, защото всяка една от тия години има стотици дни, и всеки ден — твърде много часове, а ни един-единствен от тях не е наистина радостен и весел. После настъпва четиридесетата година и жената, която преживява тоя преход, не е вече млада, а уморена и болна; бавно и безшумно протичат четиридесет и първата, четиридесет и втората, четиридесет и третата година и най-сетне смъртта, вместо хората, се смилява и освобождава от плен уморената душа. Ако нещо се променя в тия години, то е дребно и безразлично. Понякога Мария Стюарт е здрава, понякога болна, веднъж се вестяват надежди, а стотици пъти — разочарования, към нея се отнасят ту малко по-сурово, ту малко по-вежливо, някой път тя пише на Елизабет гневни писма, после отново нежни, но в същност винаги си остава нетърпимото коректно еднообразие, все същата изтъркана броеница от безцветни часове, която се плъзга безцелно между пръстите. Външно тъмниците се променят, затварят кралицата ту в замъка Болтън, ту в Чатсуърт и Шефилд, Тътбъри и Уингфийлд, Фотърингей, но други са само имената и камъните, и стените, в действителност обаче всички те препречват пътя към свободата. Злобно, неизменно, в безкрайни подвижни шествия се въртят около тоя тесен кръг звездите, слънцето и луната, минават нощ и ден, месец и година; държави загиват и възкръсват, крале се качват и падат, жени съзряват, раждат и увяхват, зад бреговете и планините непрекъснато се променя светът. Само нейният живот лежи безкрайно в сянка; отрязан в корените и ствола, той вече не цъфти и не дава плод. Бавно разяждана от отровата на безсилен копнеж, вехне младостта на Мария Стюарт, залязва нейният живот.

 

 

Най-жестоко в това безкрайно пленничество е парадоксалното обстоятелство, че външно то никога не е било жестоко. Защото един горд дух може да се брани срещу грубото насилие, унижението може да предизвика ожесточение, колкото по-силна е съпротивата, толкова повече израства една душа. Тя пада безсилна и рухва само пред пустотата; гумената килия, по стените на която не можем да удряме с юмруци, винаги е по-мъчно поносима и от най-суровия затвор. Нито бич, нито позор жегват тъй дълбоко възвишеното сърце, както изнасилването на свободата с поклони и смирени признания на височайшия сан, няма по-страшна гавра от тая на официалната вежливост. А на Мария Стюарт упорито бива оказвано тъкмо такова лицемерно внимание, което се отнася не до страдалеца, а до неговия ранг, все това страхопочтително пазене, това прикрито дебнене, почетната стража „honourable custody“, която върви по петите с шапка в ръка и със сервилно сведени към земята очи. През всичките тия години не се забравя нито за минута, че Мария Стюарт е кралица, разрешават й всички нищожни удобства, всички дребни волности, само не най-святото, най-важното в живота: свободата. Елизабет, загрижена страхливо за престижа си на човечна владетелка, е достатъчно умна и не се отнася отмъстително към своята съперница. О, тя се грижи за своята добра посестрима! Когато Мария Стюарт е болна, от Лондон незабавно се осведомяват със свито от страх сърце; Елизабет предлага личния си лекар; пожелава изрично ястията да бъдат приготвени от собствената прислуга на Мария Стюарт. Не, не бива подло да се шушука, че тя се опитва да премахне с отрова своята неудобна съперница, не бива да се чуят оплаквания, че държи затворена в тъмницата една помазана кралица: настойчиво, с неотразима настойчивост е молила тя своята шотландска посестрима да остане да живее постоянно в хубави английски имения! Наистина за Елизабет би било по-безопасно да затвори в Тауър тая неотстъпчива жена, вместо да я оставя да живее тъй скъпо, по кралски, в различни замъци. Но понеже е по-обиграна в отношенията с хората от своите министри, които постоянно настояват за тази предпазна груба мярка, Елизабет избягва да предизвиква омраза. Тя постоянствува в това: Мария Стюарт трябва да бъде държана като кралица, но влачена с въжето на страхопочитанието и окована в златни вериги. С мъка на сърцето превъзмогва фанатичната пестелива жена в тоя случай дори своето домакинско скъперничество, примирява се, макар под клетви и въздишки, с обстоятелството, че това нежелателно гостоприемство й струва по петдесет и два фунта седмично в течение на тия двадесет години. И тъй като освен това Мария Стюарт получава от Франция значителна парична рента, хиляда и двеста фунта, действително няма нужда да търпи лишения. Тя може да се разполага като принцеса в тия замъци. Не й забраняват да постави балдахин над престола в своя приемен салон, може да покаже нагледно на всеки посетител, че тук живее, макар и пленена, една кралица. Храни се изключително в сребърни блюда, стаите биват осветявани от скъпи восъчни свещи в сребърни канделабри, турски килими, извънредно скъпи по онова време, покриват подовете: покъщнината е тъй пищна, че всеки път, когато бива премествана от един замък в друг, са нужни десетки коли, запрегнати с по четири коня. За свое лично обслужване Мария Стюарт има около себе си цяла тълпа почетни дами, прислужници и камериерки: в най-добрите години я придружават не по-малко от петдесетина души, цяла миниатюрна придворна свита с дворцови интенданти, свещеници, лекари, секретари, ковчежници, камериери, гардеробиери, шивачи, тапицери, готвачи — свита, която стиснатата господарка на тая страна отчаяно се мъчи да намали и която Мария Стюарт защищава с ожесточено упорство.

Че за свалената владетелка не бил предвиден никакъв жестоко-романтичен затвор, ни доказва още в самото начало изборът на човека, на когото бива поверена за постоянен надзор. Джордж Талбът, граф Шрузбъри, е истински благородник и джентълмен. И до тоя месец юни на 1569 година, когато бива избран от Елизабет, бихме могли да го наречем освен това щастлив човек. Негова собственост са големи имения в северните и средните провинции и девет замъка; той живее мирно като малък принц в своите имения, в сянката на историята, далеч от служби и почести. Честолюбие от политически характер не е измъчвало никога тоя богат човек, сериозно и доволно живее той своя живот. Неговата брада е вече побеляла, той вече мисли, че има право да си почива, и ето че Елизабет неочаквано му възлага противната длъжност да надзирава нейната честолюбива и огорчена от неправдата съперница.

Предшественикът му Ноулис си отдъхва открито, когато тази опасна работа бива отнета от него и възложена на Шрузбъри: „Кълна се в небесния бог, че бих предпочел да изтърпя каквото и да било наказание, отколкото да се занимавам и занапред с такава работа.“ Защото тази служба, този „почетен надзор“ — „honourable custody“, — правата и границите на който са крайно неточно очертани, и двоякостта на такава длъжност изискват неизмерим такт. От една страна, Мария Стюарт е кралица, от друга, не е кралица, взето буквално тя е гостенка, а в същност все пак е пленница. Поради това Шрузбъри е задължен като джентълмен да й засвидетелствува учтивост на домакин, а в същото време, като довереник на Елизабет, да й отнема внимателно всяка свобода. Той е неин началник и все пак може да се яви пред кралицата само с подвито коляно, трябва да бъде строг, но под маската на покорство; трябва да гощава своята гостенка, но въпреки това постоянно да я надзирава. Това само по себе си объркано положение бива освен това влошено от неговата жена, която е погребала вече трима мъже и сега със своите непрекъснати доноси докарва до отчаяние четвъртия, защото интригантствува ту за, ту против Елизабет, ту за, ту против Мария Стюарт. Не е лек животът на тоя добър човек между трите възбудени жени — подчинен на едната, свързан с втората, притеглян чрез невидими въжета от третата: в действителност през тия петнадесет години клетият Шрузбъри не е бил пазач, а съпленник на Мария Стюарт, той също бива постигнат от загадъчното проклятие — тази жена да носи злощастие на всеки, когото срещне по своя трагичен път.

Как прекарва Мария Стюарт всички тия празни, безсъдържателни години? Както изглежда, съвсем спокойно и удобно. Погледнат отвън, нейният делничен живот не се различава по нищо от тоя на други знатни благороднически жени, които живеят от ден за ден в своите феодални имения. Когато се чувствува здрава, тя яхва коня и отива на лов, обкръжена, разбира се, от подозрителна „почетна свита“, или пък се мъчи да запази свежестта на преумореното си вече тяло с игра на топка или някакъв друг спорт. Общество не липсва, от съседните замъци често идват гости, за да засвидетелствуват своите почитания на интересната пленница, защото — този факт трябва да се има пред вид — макар и понастоящем безсилна, тази жена все пак е по право и закон най-близката претендентка за престола и ако на Елизабет се случи нещо човешко, тя може да бъде утре владетелка на нейно място. Ето защо умните и далновидните, преди всичко постоянният пазач Шрузбъри, държат много на това — да останат в най-добро разбирателство с нея. Дори любимците, най-добрите приятели на Елизабет, Хетън и Лестър, за да се поставят добре, изпращат зад гърба на своята доброжелателка писма и привети на нейната най-ожесточена противница и съперница: кой знае дали още утре не ще бъдат заставени да подвият коляно пред нея и да просят доходи от църковни имоти? По тоя начин, макар и затворена в своя провинциален кръг, Мария Стюарт научава винаги и в подробности всичко, каквото става в двореца и по-широкия свят. Лейди Шрузбъри й разказва дори някои интимни неща за Елизабет — а тя би сторила по-умно да ги премълчи — и по много подмолни пътища пленницата непрекъснато получава насърчение. Значи, не бива да си представяме изгнанието на Мария Стюарт като тясна мрачна затворническа килия, нито като пълна изоставеност. През зимните вечери се занимават с музика: естествено млади поети не съчиняват нежни мадригали както по времето на Шатлар, изчезнали са окончателно галантните игри с маски в Холируд, в това нетърпеливо сърце няма вече място за любов и страст — времето на авантюрите отлита безшумно заедно с младостта. От мечтателните приятели е останал само още малкият паж Уилям Дъглас, спасителят в Локлийвън, и от всички мъже в нейната придворна свита — ах, ни един не прилича на Ботуел или Рицио! Най-много я занимава лекарят. Защото Мария Стюарт е често болна, тя страда от ревматизъм и от някаква особена болка в лявата страна. Нозете й често пъти са тъй силно подути, че едва може да ходи, трябва да търси облекчение в топли извори, а нейното някога тъй нежно и стройно тяло поради липсата на ободрителни движения постепенно се отпуска и затлъстява. Съвсем рядко се напряга още волята й в някогашния размах на силите, свършено е завинаги с дванадесетчасовите задъхани препускания на кон по шотландските поля, свършено е с веселите разходки с кола от замък на замък. Колкото по-дълго трае това затворничество, толкова повече затворницата търси радост в домашни занимания. По цели часове, облечена в черно като монахиня, седи тя над гергефа и изготвя със своята нежна, все още хубава бяла ръка ония чудесни, извезани със злато тъкани, на някои от които и днес още можем да се удивляваме, или чете тихо своите любими книги. Ние не узнаваме за нито една авантюра в течение на тия двадесет години; откакто силната нежност на нейната натура не може да се прахосва по един Ботуел, по любим човек, тя се сприятелява нежно и кротко с ония създания, които не разочароват никога — с животните. Мария Стюарт поръчва да й изпратят от Франция най-кротките и най-умни кучета, шпаньоли и птичари, държи постоянно пойни птици и гълъби, наглежда лично цветята в градините и се грижи за жените от своята прислуга. Ако някой би я видял само бегло, ако е дошъл само на гости и не би погледнал по-надълбоко, би могъл да помисли, че онова буйно честолюбие, което някога разтърсваше света, е умряло окончателно в нея и всяко земно желание е угаснало. Защото често, твърде често, бавно стареещата жена, покрита е развявано от вятъра вдовишко було, отива на божествена служба, коленичи пред молитвения стол в своя параклис и само понякога, твърде рядко, пише стихове в своя молитвеник или на някой празен лист. Обаче сега това не са вече пламенни сонети, а стихове на благочестиво смирение или меланхолично самоотричане като например:

Que suisie helas et quoy sert ma vie

Ien suis fors qun corps priue de cueur

Un ombre vayn un obiect de malheur

Que na plus rien que de mourir en uie…[1]

Все повече и повече ни се струва, като че понеслата толкова изпитания жена е потъпкала всички мисли за земна власт, като че ли, благочестива и примирена, чака само вече великия избавител — смъртта.

Но нека не се мамим: това са само преструвки и маска. В действителност тази горда жена, тази пламенна кралица живее само от една и за една мисъл: да добие отново своята свобода и власт. Мария Стюарт не мисли нито секунда да се примири страхливо със своята участ. Цялото това седене над гергефа и четене, и приказване, и отпуснато бленуване прикрива само нейната истинска, нейната всекидневна дейност — конспирирането. Непрекъснато, от първия до последния ден на своето пленничество, Мария Стюарт комплотира и прави дипломатически ходове, нейната стая навред се превръща в тайна политическа канцелария. Там се работи трескаво ден и нощ. Зад заключени врати, подпомогната от двамата си секретари, Мария Стюарт нахвърля собственоръчно тайни нареждания до френските, испански и папски посланици, до шотландските си привърженици и приятелите в Нидерландия; естествено от предпазливост в същото време изпраща заклинателни или успокоителни, смирени или настойчиви послания до Елизабет, на които последната отдавна вече не отговаря. Предрешени по стотина различни начина, куриерите непрекъснато сноват до Париж и Мадрид, уговарят пароли, изработват и сменят ежемесечно цели шифрови системи, с всеки изминат ден влиза в ход редовна презморска пощенска връзка с враговете на Елизабет. Всички в домакинството — Сесил го знае и затова постоянно се мъчи да намали числено нейните приближени — работят като генерален щаб над вечната маневра за освобождение, петдесетината прислужници непрекъснато имат или правят посещения в близките села, за да получат, или предадат сведения, цялото население получава редовни подкупи под формата на милостиня и благодарение на тази организация дипломатическата куриерска служба стига до Мадрид и Рим. Писмата биват пренасяни тайно ту с бельото, ту в книги, в кухи бастуни или скрити в капака на ковчежета за накити, понякога дори под живака на огледала. Постоянно биват изсмисляни нови хитрости, за да измамят Шрузбъри — ту разпарят подметките на обувките, за да пъхнат вътре написани с невидимо мастило съобщения, ту пък изработват особени перуки, в къдриците на които навиват книжни масурчета. В книгите, които Мария Стюарт поръчва да й изпратят от Париж или Лондон, са подчертани по точно определен ключ отделни букви, нареждането на които издава някакъв смисъл; най-важните документи обаче нейният изповедник зашива в епитрахила си. Мария Стюарт, която от малка още се е научила да съставя и разчита шифри, ръководи лично всички кралски и държавни акции и тази възбудителна игра, да разстройва заповедите на Елизабет, напряга по един прекрасен начин нейните умствени сили, замества й спорта и всяко друго вълнение. Тя се хвърля с цялата своя пламенност и безразсъдност в тези дипломатически ходове и конспириране; и в някои часове, когато в нейната заключена стая по все нови пътища пристигат сведения и съобщения от Париж, от Рим и от Мадрид, унизената жена може отново да се почувствува като действителна сила, дори като център на европейския интерес. И тъкмо това, че Елизабет знае колко опасна е и все пак не може да я превие, че напук на всички пазачи и стражи тя ръководи от стаята си военни походи и взема участие в изграждането на съдбата на света, тъкмо това може би е било единственото удоволствие, което е запазило тъй дивно бодра душата на Мария Стюарт в продължение на дългите пусти години.

Нейната несломима енергия, нейната сила, макар и оковани във вериги, са невероятни. Но същевременно всичко това е трагично поради своята безполезност, защото Мария Стюарт никога не е имала щастие в своите начинания. Конспирациите, които непрекъснато подготвя, са обречени на неуспех. Играта е прекалено неравностойна. Отделният индивид е винаги по-слаб пред лицето на здравата организация. Мария Стюарт е сама, докато Елизабет е глава на могъща държава — с канцлери, съветници, полиция, войници и шпиони, а освен това човек се сражава по-успешно от държавните канцеларии, отколкото от затвора. Сесил имал на разположение неограничени възможности и пари; той можел да предприема свободно всякакви мерки и наблюдавайки с хиляди очи — лесно да елиминира опитите на тази самотна и неопитна жена. По онова време в Англия живеели около три милиона души, но почти за всеки от тях властите имали сведения. Чужденецът, който стъпел на английска земя, се намирал под строго наблюдение. Шпиони имало в кръчмите, в затворите и на корабите, по петите на всяко подозрително лице. Когато тези по-слаби средства не успявали да изтръгнат желаната информация, веднага се прибягвало до един по-ефикасен способ — мъченията. Превъзходството на колективната сила скоро се проявило. Един след друг самопожертвувателните приятели на Мария Стюарт изчезвали в мрачните килии на Лондонската кула и след мъчения издавали намеренията си и имената на своите съучастници. По този жесток начин били смазвани всички заговори. Дори когато Мария Стюарт успявала посредством посланиците да изпрати или да получи тайно писмо от чужбина, нейните писма пътували цели седмици, преди да достигнат Рим или Мадрид. И още толкова седмици изминавали, преди техните получатели в чуждестранните столици да вземат решение дали да отговарят на тези опасни послания. И още много седмици, преди отговорите им да стигнат обратно до нея. Колко мудна била следователно предложената помощ и колко непоносимо бездушна е изглеждала тя на буйната, нетърпелива жена, която през цялото време непрекъснато очаквала да бъдат изпратени армии и армади, за да я освободят! Затворникът, самотникът, който денонощно мисли за своята тъжна съдба, е винаги склонен да вярва, че тези, които живеят в свободния и активен свят, трябва да мислят за него толкова много, колкото мисли той за себе си. Ето защо напразно продължавала Мария Стюарт да изпраща послания, в които представяла своето освобождение като най-важната стъпка на Контрареформацията, като първото и най-забележително нещо, което католическата църква трябва да направи, за да запази позициите си. Получателите били бавни и пресметливи хора, които се намирали в разногласие помежду си. Армадата не била въоръжена, нейният главен покровител Филип II Испански се молел усърдно, но не предприемал нищо. Той не бил склонен да обяви война, чийто изход никой не можел да предвиди, заради пленената шотландска кралица. От време на време той или папата изпращали пари, за да й помогнат да купи смелчаги, които да организират бунтове и атентати. Но тези заговори били незначителни и зле подготвени, така че хората на Уолсингъм бързо ги разкривали. Само няколко осакатени измъчени трупа, захвърлени на лобното си място, Тауър Хил, от време на време напомняли на населението, че някъде в някакъв замък е затворена жена, която упорито поддържа своите претенции към английския трон и все още има глупаци и герои, готови да пожертвуват живота си заради нейните права.

 

 

За нейните съвременници отдавна е било ясно, че цялото това неспирно комплотиране и конспириране в края на краищата неизбежно ще доведат Мария Стюарт до провал, че тя, вечно дръзновената, започва опасна игра, като сама, от затвора, призовава на борба най-могъщата кралица на земята. Още през 1572 година, след заговора на Ридолфи, нейният девер Шарл IX казал ядосано: „Тая клета глупачка няма да миряса дотогава, докато не загуби главата си. Те наистина ще я пратят на дръвника. Но аз виждам, че вината и глупостта са нейни и не мога да й помогна.“ Сурови думи от страна на човек, който през Вартоломеевата нощ е имал смелостта да стреля по беззащитно бягащи хора, скрит зад прозореца си, и има много слабо понятие за действително героичен дух. Но без съмнение, за един пресметлив ум Мария Стюарт е постъпила безразсъдно, като не е избрала по-удобния, но по-страхлив път на капитулацията, а е предпочела да дръзне работи, които не са имали никакви изгледи за успех. Може би своевременен отказ от правото върху престола действително би я спасил от нейното пленничество и навярно през всички тия години тя самата е държала в ръка ключа на своя затвор. Трябвало е само да се смири, да се откаже тържествено и доброволно от всички свои претенции за шотландския и английския престол и тогава Англия с облекчение би я пуснала на свобода. Елизабет опитва няколко пъти — не от великодушие, а от страх, защото обвинителното присъствие на тая опасна пленница гнети като кошмар съвестта й — да хвърли златни мостове към нея, отново и отново преговаря с нея и й предлага умерени спогодби. Обаче Мария Стюарт предпочита да остане коронована пленница, отколкото кралица без корона, и Ноулис е проникнал до глъбините на душата й, като още през първите дни на нейното пленничество е казал, че тя има достатъчно смелост да упорствува дотогава, докато й се оставя макар и само педя надежда. Защото нейният възвишен ум е схванал веднага каква невзрачна и жалка свобода на свалена владетелка я чака в някой позорен кът на земята и че само унижението би могло да й създаде ново величие в историята. Хиляди пъти по-силно, отколкото от затвора си, се чувствува тя обвързана от собствените си думи, че няма никога да се откаже от престола и че последните й думи ще бъдат думи на шотландска кралица.

 

 

Тясна е границата, която отделя лудостта от дързостта, защото героичното е в същото време безразсъдно. В практическите неща Санчо Панса винаги е по-умен от Дон Кихот, Терсит, в смисъл на разум, е по-предпазлив от Ахил; но думите на Хамлет, че ще се бори и за сламка, щом е засегната неговата чест, ще останат завинаги дивен пример на героична натура. Наистина съпротивата на Мария Стюарт срещу едно тъй явно превъзходство е била почти безнадеждна, но все пак би било несправедливо да я наречем безсмислена само затова, защото не се е увенчала с успех. През всички тия години и дори от година на година по-силно тази привидно безсилна, самотна жена въплътява тъкмо чрез упорството си една чудовищна сила и тъкмо защото е разтърсвала оковите си, в някои часове цяла Англия е изтръпвала и сърцето на Елизабет е треперело. Историческите събития се гледат от погрешен ъгъл винаги, когато ги обсъждаме от сгодното становище на потомството, което оглежда едновременно и последиците; по-късно е много лесно да наречем безразсъден един победен, задето се е решил на опасна борба. В действителност обаче, в течение на близо двадесет години, победата в борбата между тия две жени постоянно се е наклонявала ту към едната, ту към другата. Някои от заговорите, организирани, за да сложат короната върху главата на Мария Стюарт с малко повече щастие и сръчност действително биха могли да станат опасни за живота на Елизабет, два или три пъти ударът наистина е минал само на косъм от нея. Най-напред се надига Нортъмбърланд с католическите благородници, въстава целият север и Елизабет само с голяма мъка остава господарка на положението. След това започва значително по-опасната интрига на Норфък. Най-видни английски благородници, сред тях дори най-близки приятели на Елизабет, като например Лестър, подкрепят неговия план да се ожени за шотландската кралица, която, за да го насърчи — какво не би направила за своето възтържествуване? — му пише твърде нежни любовни писма. Благодарение на посредничеството на флорентинеца Ридолфи испански и френски войски чакат вече готови да бъдат свалени на английския бряг и ако Норфък не беше малодушник — той го е доказал и по-рано със своето страхливо отричане, — ако срещу това намерение не бяха се опълчили враждебно случайността, вятърът, бурята, морето и предателството, листът щеше да се обърне, ролите щяха да бъдат разменени и Мария Стюарт щеше да управлява в Уестминстър, а Елизабет да лежи в Тауър или в ковчега си. Но даже кръвта на Норфък, участта на Нортъмбърланд и на всички други, които през тия години са сложили на дръвника главата си за Мария Стюарт, не уплашват последния претендент. Още един път се явява кандидат за нейната ръка, дон Жуан Австрийски, извънбрачен син на Карл V, доведен брат на Филип II, победителят при Лепанто, образец на свободно рицарство, пръв воин на християнството. Лишен от испанската корона поради извънбрачното си рождение, той се мъчи отначало да основе свое собствено кралство в Тунис, но ето че откъм Шотландия благосклонно му кима друга корона и му бива предложена ръката на пленницата. Той е въоръжил вече войска в Нидерландия, готови са всички планове да я освободи, да я спаси, но неочаквано — все тази лиха[2] орис на Мария Стюарт с всички нейни помощници! — коварна болест го хвърля на легло и той умира от ранна смърт. Не е греело щастие по пътя на нито един от тия, които са се домогвали към Мария Стюарт или са й служили.

Защото в края на краищата, ако погледнем ясно и справедливо, ето каква е била истинската развръзка между Елизабет и Мария Стюарт: в течение на всички тия години на Елизабет е останало вярно щастието, а на Мария Стюарт нещастието. Мерени сила до сила, осанка до осанка, двете са почти равни една на друга. Но различно е разположението на техните звезди. Всичко, каквото предприема от затвора си Мария Стюарт като свалена кралица, като напусната веднъж от щастието, претърпява неуспех. Изпращаните срещу Англия флоти се разбиват в бурята, нейните пратеници объркват пътя, кандидатите й умират, приятелите й не показват достатъчно душевна сила в решителната минута и всеки, който иска да й помогне, съдействува в същност за нейната гибел.

Ето защо потресно верни са думите на Норфък, казани на ешафода: „Нищо започнато от нея или за нея не е излязло някога успешно.“ Защото мрачна луна свети над всяка нейна стъпка от деня, в който среща Ботуел. Който я обича, загива; когото тя обича, жъне несрети. Който й мисли доброто, й нанася вреда; който й служи, служи на своята собствена смърт. Както черната магнитна планина в приказката притегля корабите към себе си, така тя увлича пагубно чужди съдби в своята съдба; лека-полека името й бива обгърнато от мрачната легенда за гибелна магия. Но колкото по-безнадеждно изглежда нейното дело, толкова по-буйно расте силата й. Вместо да я сломи, дългото и тъжно пленничество само укрепва душата й за по-силна съпротива. И по собствена воля, макар съзнаваща безплодността на тая постъпка, тя сама предизвиква крайната, окончателната развръзка.

Бележки

[1]

Какво съм аз, уви, за какво съм на света?

Само тяло от душа лишено,

сянка само клета и смутена,

що с радостни сълзи би прегърнала смъртта.

(Превел от френски Теодор Михайлов)

[2] Зъл човек; човек, на когото не може да се угоди, всичко му е криво (диал.). — Бел. Dave