Стефан Цвайг
Мария Стюарт (23)

Свършва се
Септември 1585 до август 1586

„Трябва най-сетне да се свърши“ — „The matter must come to an end“ — в тая твърда като стомана формула резюмира един нетърпелив Елизабетин министър чувството на цялата страна. Един народ, един човек не понася нищо друго тъй мъчно, както продължителната несигурност. Убийството на другия първоратник на реформацията, принц Орански, през юни 1584 година от един католически фанатик е показало ясно на Англия за кого е отреден следващият удар с нож и все по-бързо сега се редят заговор след заговор; тогава не остава нищо друго, освен най-сетне да се свърши с пленницата, от която изхожда това опасно размирие. Трябва най-сетне „злото да се изкорени“! През септември 1584 година протестантските лордове и държавни служители се събират почти в пълен състав на „association“ и се задължават не само „в присъствие на всевечния бог, под честна дума и клетва да осъдят на смърт всяко лице“, което ще участвува в заговор срещу Елизабет, но така също да държат лично отговорен „всеки претендент, в полза на когото конспирират тези хора“. След това парламентът облича тия решения в законна форма, в един акт за сигурност на височайшата особа на кралицата — „act for the security of Queen’s Royal Person“. Всеки, който е взел участие в атентат срещу кралицата или — този пасаж е важен — го е одобрил по принцип, ще стои отсега нататък под заплахата на брадвата. Освен това бива постановено, че „всяко лице, обвинено в заговор срещу кралицата, следва да бъде съдено от съд, съставен от двадесет и четирима заседатели, назначени от короната“.

С това на Мария Стюарт е дадено да разбере ясно две неща. Първо, че в бъдеще нейният кралски сан не може вече да я закриля от публично обвинение, второ, че един успешен атентат срещу Елизабет няма по никакъв начин да бъде изгоден за нея, а безмилостно ще я качи на ешафода. Това прилича на последен тръбен призив, който подканя упорито отбраняваща се крепост да се предаде. Всяко по-нататъшно двоумение ще бъде в ущърб на пощадата. Сумракът и двусмислието между Елизабет и Мария Стюарт не съществуват вече, сега духа остър студен вятър. Сега най-сетне всичко е ясно.

Мария Стюарт скоро ще разбере и по други мерки, че времето на вежливите писма и на дворцовото лицемерие е свършило и че десетилетната борба е стигнала до своята последна фаза, която не ще позволи никаква пощада — hasta al cuchillo. Защото след всички тия атентати английският двор е решил да пипне по-яко Мария Стюарт за шията и да й отнеме веднъж завинаги всяка възможност за по-нататъшно конспириране и интригантствуване. Шрузбъри, който като джентълмен и важен сановник е бил твърде снизходителен тъмничар, бива „released“ от тая длъжност — думата „освободен“ добива тук буквален смисъл — и той действително благодари коленопоклонно на Елизабет, че най-сетне, след петнадесет години неприятности, отново го прави свободен човек. На негово място бива назначен един фанатичен протестант, Еймиъс Поулет. И сега за пръв път Мария Стюарт може с право да говори, че се намира под робство, под „servitude“, защото вместо любезен пазач на нея е определен неумолим тъмничар.

Еймиъс Поулет, изпечен пуритан, един от ония свръхправедни праведници, каквито изисква библията, но бог не обича, съвсем не крие намерението си да направи тежък и нерадостен живота на Мария Стюарт. С пълно съзнание, дори с радост и гордост поема той задължението да я лиши безогледно от всички облаги. „Не ще моля никого за пощада — пише той на Елизабет — ако по някакъв предателски или хитър начин тя се изплъзне от ръцете ми, защото това би могло да се случи само благодарение на груба немарливост от моя страна.“ Със студена и ясна систематичност, като истински човек на дълга той поема надзора и обезвредяването на Мария Стюарт и смята това за отредена му от бога житейска задача. Този строг човек не ще има занапред никакво друго честолюбие, освен да изпълнява примерно своя дълг на тъмничар, никакво изкушение не може да доведе до падение тоя Катон, никакъв трепет на топлина не ще разколебае някога, макар и само за миг, неговата вдървена, леденостудена осанка. За него тази болна, уморена жена не е принцеса, чиято злочестина повелява страхопочит, а само неприятелка на неговата кралица, която трябва да бъде обезвредена като антихрист на истинската вяра. Това, че тя е изнемощяла и поради ревматичните си крака мъчно може да ходи, той означава цинично като „изгода за пазача й, който няма защо много да се тревожи, че би могла да побегне“. Точка по точка, с нескрито злорадство от собствената си вещина изпълнява той своя дълг на тъмничар и всяка вечер като чиновник записва старателно своите наблюдения в една книга. И макар световната история да е познавала и по-жестоки, по-брутални, по-озлобени, по-несправедливи тъмничари, отколкото е бил тоя архиправедник, едва ли е имало друг, който да е умеел тъй добре да превърне своя дълг в чиновническо удоволствие. Най-напред биват безмилостно срутени всички подземни канали, които досега бяха давали възможност на Мария Стюарт да се свързва сегиз-тогиз с външния сеят. Петдесетина войници пазят сега денем и нощем всички ходове към замъка; на прислугата, която преди можеше да се разхожда безпрепятствено в съседните села и да предава устни и писмени сведения, също бива отнета всякаква свобода на движение. Лице от домакинството може да напуска замъка само след предварително разрешение и придружено от войници; раздаването на милостиня на бедните от околността, извършвано лично от Мария Стюарт, бива прекратено; прозорливият Поулет правилно е съзрял тук едно средство — чрез тия благочестиви подаяния бедните люде да бъдат спечелени за контрабандата. И строгите мерки следват сега една след друга. Бельо, книги, всякакъв вид пратки биват претърсвани като в днешна митница, благодарение на един все по-пълен контрол бива задушена всяка кореспонденция. Нау и Кърл, двамата секретари на Мария Стюарт, бездействуват сега в стаите си. Те нямат вече писма за писане. В тая изоставеност на Мария Стюарт не се процежда капка надежда, не прониква вече никаква вест нито от Лондон, нито от Шотландия, нито от Рим и Мадрид. И скоро Поулет я лишава и от последната й радост: нейните шестнадесет коня трябва да останат в Шефилд, свършено е с любимия лов и с ездата за разтуха. Жизненият простор се е стеснил съвсем в течение на тая последна година, пленничеството на Мария Стюарт под надзора на Еймиъс Поулет заприличва все повече — мрачно предчувствие — на затвор, на ковчег.

Заради честта си Елизабет би трябвало да избере някой по-мек тъмничар за своята посестрима-кралица. Но заради сигурността си — трябва с досада да признаем това — тя не е могла да намери друг, по-благонадежден от тоя студен калвинист. Поулет изпълнява образцово възложената му задача да изолира Мария Стюарт от света. След няколко месеца тя е отделена херметически, като под стъклен капак, от външния свят, в нейния затвор не прониква нито писмо, ни казана дума. Елизабет има основание да бъде спокойна и доволна от своя предан служител и тя действително ще благодари с възторжени слова на Еймиъс Поулет за неговата превъзходна служба: „Ако знаехте, драги ми Еймиъс, с каква благодарност посрещам и признавам вашите умни заповеди и сигурни мерки в тази опасна и трудна задача, то това би облекчило вашите грижи и би възрадвало сърцето ви.“

Но — странно защо — Елизабетините министри Сесил и Уолсингъм не чувствуват отначало голяма признателност към усърдието на тоя „precise fellow“, тоя прекалено строг Еймиъс Поулет. Защото това пълно уединение на пленницата противоречи по един парадоксален начин на техните най-съкровени желания. Те съвсем не желаят на Мария Стюарт да бъде отнета всякаква възможност за конспириране, Поулет със своя строг надзор да я пази от нейните собствени непредпазливости, тъй като Сесил и Уолсингъм не желаят една невинна, а една виновна Мария Стюарт. Те, обратно, жадуват тая, в която съзират вечната причина за всички размирици и заговори в Англия, да продължава да конспирира и да се заплете най-сетне в смъртоносната мрежа. Те искат тази работа да се свърши, „the matter to an end“, искат съдебен процес за Мария Стюарт, нейното осъждане, нейното посичане. Обикновеното затворничество не им е достатъчно вече. За тях няма друга сигурност, освен окончателното премахване на шотландската кралица и за да доведат работата дотам, трябва от своя страна да се потрудят да я примамят изкуствено в някакъв комплот, както Еймиъс Поулет се е потрудил със своите строги мерки да я откъсне от всякакво съучастие. Онова, от което се нуждаят за тая цел, е заговор срещу Елизабет и явното, доказано съдействие на Мария Стюарт в тоя комплот.

Заговорът против живота на Елизабет обаче и без това е налице. Защото той е в ход, бихме казали, непрестанно. Филип II е основал на сушата редовна противоанглийска заговорническа централа, в Париж се е установил Моргън, довереният човек и таен агент на Мария Стюарт, и непрекъснато организира опасни подстрекателства срещу Англия и Елизабет, плащайки с испански пари. Там постоянно биват привличани млади хора, с посредничеството на испанския и френския посланици се сключват тайни съглашения между недоволните католически благородници в Англия и държавните канцеларии на Контрареформацията. Само едно нещо не знае Моргън, именно, че Уолсингъм, един от най-способните и най-безскрупулни полицейски министри през всички времена, е настанил в канцеларията му, под маската на ревностни католици, неколцина от своите шпиони и че тъкмо онези куриери, които Моргън смята за най-благонадеждни, са купени и плащани от Уолсингъм. Всичко, каквото се върши за Мария Стюарт, бива издавано на Англия, преди още планът да бъде изпълнен, и така в края на 1585 година английският кабинет знае — кръвта на последния заговорник още не е изсъхнала на ешафода, — че пак е в ход нова акция против живота на Елизабет. Уолсингъм знае име по име всички католически благородници в Англия, привлечени и спечелени от Моргън за заемането на престола от Мария Стюарт. Той трябва да протегне ръка и да разкрие своевременно заговора, като подложи съучастниците на мъчения чрез разпъване с въжета или държане над огън.

Обаче техниката на този рафиниран полицейски министър е значително по-далновидна и по-подла. Действително той би могъл още сега с един замах да задуши заговора. Но политически за него няма никаква полза от това да заповяда да разчекнат неколцина благородници или авантюристи. Защо да отсекат пет или шест глави от хидрата на тия вечни заговори, щом незабавно и постоянно й израстват нови? Carthaginem esse delendam — Картаген трябва да бъде разрушен — ето девизът на Сесил и Уолсингъм: трябва да се свърши със самата Мария Стюарт и като повод за това трябва да им послужи не някаква безобидна, а широко разклонена, доказано престъпна акция в полза на пленницата. Ето защо наместо прибързано да задуши в зародиш тъй наречения заговор на Бебингтън, Уолсингъм прави всичко възможно, за да го остави изкуствено да се разшири: той го наторява с благосклонност, подхранва с пари, насърчава с привидно нехайство. Благодарение само на неговото провокаторско умение дилетантското съзаклятие на неколцина провинциални благородници срещу Елизабет се превръща постепенно в прословутия Уолсингъмов комплот за окончателно премахване на Мария Стюарт.

За това легално убийство на Мария Стюарт посредством парламентарните параграфи са необходими три етапа. Първо, заговорниците трябва да бъдат докарани дотам, че да подготвят доказуем атентат срещу Елизабет. Второ, те трябва да бъдат подтикнати да уведомят изрично Мария Стюарт за своето намерение. Трето — обаче най-трудното — самата Мария Стюарт трябва да бъде подмамена да одобри изрично и писмено плана на убийството. Защо да се убива една невинна без явен повод? Това би било крайно неприятно за честта на Елизабет пред света. По-добре да бъде направена изкуствено виновна, по-добре коварно да бъде пъхнат в ръката й ножа, с който тя самата ще се убие.

Този комплот на английската държавна полиция срещу Мария Стюарт започва с низостта, че изведнъж облекчават положението на пленницата. На Уолсингъм навярно не е струвало много труд да увещае благочестивия пуритан Еймиъс Поулет, че е по-добре да подмамят Мария Стюарт в някакъв заговор, вместо да я бранят от всякакви изкушения. Защото Поулет внезапно променя тактиката си според генералщабния план на английската полиция: неумолимият досега пазач се явява един ден пред Мария Стюарт и най-любезно я уведомява, че възнамеряват да я преместят от Тътбъри в Чартли. Мария Стюарт, съвсем неспособна да прозре машинациите на своите неприятели, не може да скрие искрената си радост. Тътбъри е мрачен замък, по-скоро затвор, отколкото замък: Чарли, наопаки, не само е разположен по-хубаво и по-открито, но и наблизо — сърцето на Мария Стюарт започва да бие по-бодро при тая мисъл — живеят католически семейства, които са настроени дружелюбно към нея и от които може да се надява на помощ. Там най-сетне отново ще може да язди и да ходи на лов, там може би ще получава сведения от своите роднини и приятели отвъд морето и чрез решителност и хитрост ще добие онова, което сега е всичко за нея: свободата.

И ето — една сутрин Мария Стюарт остава смаяна. Тя просто не смее да повярва на очите си. Като с магия е разбита страшната власт на Еймиъс Поулет. До нея е стигнало писмо, тайно шифровано писмо, първото след седмици, след месеци на пълно уединение. О, каква ловкост от страна на приятелите, предпазливите и умни приятели, които най-сетне отново са намерили начин да измамят неуморимия пазач Еймиъс Поулет! Каква неочаквана милост: тя не е откъсната вече от света, може да почувствува приятелство, интерес, съчувствие, може да узнава отново всички планове и приготовления, пуснати в ход за нейното освобождение! Все пак някакъв загадъчен инстинкт кара Мария Стюарт да бъде още предпазлива, тя отговаря на писмото на своя агент Моргън с настойчивото предупреждение: „Пазете се много да не се месите в неща, които биха могли да ви уличат и да засилят подозрението, което питаят тук към вас.“ Ала нейното недоверие се разпръсва, когато скоро след това узнава какво гениално средство са открили нейните приятели — в същност нейните убийци, за да й доставят безпрепятствено писмата. Всяка седмица от близката пивоварна се набавя по една бъчвичка бира за прислужниците на кралицата и на нейните приятели навярно се е удало да склонят коларя всеки път да пуска в пълната бъчвичка една запушена дървена бутилка; в това издълбано дърво са скрити тайните писма на кралицата. Връзката се развива сега безукорно и редовно като нормална пощенска служба. Този доблестен мъж — в донесенията го наричат „the honest man“ — докарва всяка седмица бирата със скъпоценното съдържание в замъка, ключарят на Мария Стюарт изважда в зимника бутилката и я пуска пак в празната бъчвичка, напълнена с нова поща. Добродушният колар няма право да се оплаква, тъй като контрабандата му донася двойна печалба. От една страна е скъпо платен от чуждестранните приятели на Мария Стюарт, а от друга пък пресмята на домоуправителя бирата на двойна цена.

За едно обаче не се досеща Мария Стюарт, а именно, че този почтен колар печели и трети път от своя тъмен занаят. Защото освен това той е платен и от английската държавна полиция, и, разбира се, Еймиъс Поулет знае цялата работа. Тази бирена поща не е измислена от приятелите на Мария Стюарт, а от Гифърд, шпионин на Уолсингъм, който пред Моргън и пред френския посланик се е препоръчал като доверено лице на пленницата; благодарение на това — неизмерима изгода за полицейския министър — непрекъснатата тайна кореспонденция на Мария Стюарт стои под контрола на нейните политически врагове. Всяко писмо до Мария Стюарт и от Мария Стюарт, преди да бъде пуснато в бирената бъчвичка и преди да излезе от бирената бъчвичка, бива пипнато от шпионина Гифърд, дешифрирано незабавно от Томас Филипс, секретар на Уолсингъм, и тези копия, с още незасъхнало мастило, заминават за Лондон. Едва след това биват доставени безукорно точно на Мария Стюарт и на френското посолство, така че измамените не се усъмняват нито за миг и продължават безгрижно кореспонденцията.

Страхотно положение. Двете страни се радват, че взаимно се мамят. Мария Стюарт си отдъхва. Надхитрен е най-сетне този студен, недостъпен пуритан Поулет, който преглежда къс по къс бельото и разрязва всяка подметка, който се отнася към нея като опекун и я държи затворена като престъпница. Ако само подозираше, казва си тя с усмивка, че напук на всички войници, уединения и хитрувания тя всяка седмица получава важни сведения от Париж, Мадрид и Рим, че нейните агенти работят усърдно и вече са приготвени войски, флоти и мечове за нея! Може би понякога радостта говори прекалено непредпазливо, прекалено ясно от нейните очи, защото Еймиъс Поулет подигравателно отбелязва в дневника си повишеното й задоволство и добро самочувствие, откак тя храни душата си с тая отрова на надеждата. Но колко по-оправдана е тънката усмивка на неговите студени устни, когато всяка седмица вижда да пристига почтения колар с пресния запас бира, когато злобно наблюдава как всеки път усърдният домакин на Мария Стюарт бързо търкаля бъчвата надолу към тайния зимник, дето незабелязано ще извади скъпоценното писмовно съдържание. Защото това, което ще прочете сега Мария Стюарт, отдавна е предварително прочетено от английската полиция, Уолсингъм и Сесил седят в своите държавни кресла в Лондон и пред тях на масата лежат дословни преписи от тайната кореспонденция на Мария Стюарт. Те узнават от тях, че Мария Стюарт предлага на Филип II Испански шотландската корона и престолонаследието на Англия, ако той й помогне да възвърне свободата си — подобно писмо, усмихват се ехидно те, може един ден да послужи за усмиряване на Джеймз VI, ако постъпят прекалено сурово с майка му. Те прочитат, че Мария Стюарт в собственоръчни припрени писма до Париж изисква непрекъснато за нейна защита в Англия да дебаркират испански войски. Наистина и това би могло да послужи за възбуждане на съдебен процес. Но най-важното, същественото, на което те се надяват и от което се нуждаят за повдигане на обвинение, за жалост още не може да се открие в тия писма, а именно, че Мария Стюарт е одобрила някакъв план за убийството на Елизабет. Тя още не се е провинила в смисъла на закона, за да може да бъде пусната в движение смъртоносната машина на съдебния процес, все още липсва една-единствена мъничка бурмичка, липсва „consent“, т.е. изрично съгласие на Мария Стюарт за убийството на Елизабет. Уолсингъм, този опасен майстор в своя занаят, се залавя решително да намери и завинти тая последна необходима бурмичка. И с това започва една от най-неправдоподобните и все пак документално установена подлост в световната история — провокаторският трик на Уолсингъм: да направи Мария Стюарт съмишленица на едно изфабрикувано от самия него престъпление, тъй наречения Бебингтънов заговор, който в действителност е бил Уолсингъмов заговор.

Планът на Уолсингъм трябва да бъде наречен майсторски — успехът е доказал това. Но онова, което го прави толкова отвратителен, което и днес още, след стотици години, кара душата да се потърсва от погнуса, е, че за тази своя низост Уолсингъм си е послужил тъкмо с най-чистата сила на човечеството: с доверчивостта на млади романтични същества. Антъни Бебингтън, избран в Лондон като оръдие за умишленото подхлъзване на Мария Стюарт, има право да бъде гледан от нас със съчувствие и възхита, защото е пожертвувал живота и честта си за осъществяване на един най-благороден порив. Дребен благородник от добро семейство, състоятелен и женен, този млад мечтателен човек живее честито с жена си и детето си в своето имение Личфийлд, съвсем близо до Чартли — и сега от един път разбираме защо Уолсингъм е избрал тъкмо Чартли за местопребиваване на Мария Стюарт. Отдавна вече неговите шпиони са му съобщили, че Бебингтън е убеден католик, готов да се жертвува привърженик на Мария Стюарт и че същият вече няколко пъти й е услужвал при тайното пренасяне на нейните писма: предимство на благородната младеж е да бъде искрено потресена от нечия трагична участ. Такъв простодушен идеалист, проникнат всецяло от своята чиста безразсъдност, може да услужи на един Уолсингъм хиляди пъти по-добре, от когото и да било платен шпионин, защото на него кралицата ще се довери по-лесно. Тя знае: не жажда за печалба, а още по-малко някаква лична привързаност подтиква тоя честен, може би малко занесен благородник към неговата рицарска услуга. Това, че някога като паж в замъка на Шрузбъри лично е опознал и обикнал Мария Стюарт, сигурно е романтично украсена измислица; по-вероятно е, че никога не се е срещал с нея и служи на тая жена, в която вижда законна кралица на Англия, само от удоволствие към службата, от благоверност към католическата църква, от някакво мечтателно влечение към опасни приключения. Простодушен, непредпазлив и словоохотлив, като всички пламенни люде, той търси сред своите приятели съмишленици за делото на Мария Стюарт и неколцина млади католически благородници му дават подкрепата си. Чудновати лица се събират на усърдни разговори около него: един фанатичен свещеник на име Балърд, някой си Севидж, един безумен смелчага, и още неколцина простодушни и безразсъдни млади благородници, които са чели прекалено прилежно Плутарх и мечтаят смътно за подвизи. Но скоро в съюза на честните се явяват неколцина мъже, които са много по-решителни от Бебингтън и неговите приятели, най-вече онзи Гифърд, когото Елизабет по-късно ще възнагради за услугите с годишна рента от сто фунта. На тях им се струва недостатъчно да спасят затворената кралица. Те настояват със забележително нетърпение за несравнено по-опасно дело — за убиване на Елизабет, за премахване на „узурпаторката“.

Тези смели и свръхрешителни приятели, разбира се, не са нищо друго освен платени полицейски шпиони на Уолсингъм, които безскрупулният министър е вмъкнал в тайния съюз на младите идеалисти не само за да бъде посвещаван своевременно във всички техни планове, но преди всичко — за да тласне фантазьора Бебингтън много по-далече, отколкото той самият в същност иска. Защо Бебингтън (документите не оставят никакво съмнение) първоначално не е кроил с приятелите си нищо друго освен, без да се отдалечават от Личфийлд, със смело нападение през време на лов или при друг някакъв случай да освободят Мария Стюарт от пленничество; едно тъй неморално деяние, каквото е убийството, не е било в никакъв случай замислено от тая политически екзалтирана, но напълно човеколюбива натура.

Обаче едно обикновено отвличане на Мария Стюарт не е това, от което се нуждае Уолсингъм за своите цели, защото то не може да му даде желания повод за повдигане на обвинение в смисъл на закона. Той се нуждае от нещо повече за тъмните си цели, нуждае се от истински комплот за убийство. И кара своите подли agents provocateurs да настояват и настояват дотогава, докато най-сетне Бебингтън и неговите приятели действително одобряват необходимия на Уолсингъм атентат срещу Елизабет. Испанският посланик, който е в постоянна връзка със заговорниците, съобщава на 12 май на крал Филип II радостния факт, че четирима видни католически благородници, които имат достъп в палата на Елизабет, са положили клетва да я погубят с отрова или меч. Виждаме, че тия agents provocateurs са работили добре. Най-сетне инсценираният от Уолсингъм комплот за убийството е в ход.

С това обаче е свършена само първата част на задачата, която си е поставил Уолсингъм. Примката е закачена само на единия край, сега трябва да се завърже и другият. Комплотът за убийството на Елизабет е изграден, сега започва мъчната работа — в него да бъде включена Мария Стюарт и да се изтръгне от недосетливата пленница тъй необходимото „consent“. Ето защо Уолсингъм отново свирва на своите агенти-провокатори. Той изпраща хората си в централата на католическата конспирация, в Париж при Моргън, главния агент на Филип II и Мария Стюарт, за да се оплачат там, че Бебингтън и неговите сподвижници подловили работата много хлабаво. Не искали да пристъпят както трябва към убийството, само се двоумели и суетели. Било безусловно нужно тия незрели и несмели момчета да бъдат окуражени в интерес на светото дело; това обаче могло да стане само ако Мария Стюарт им каже няколко насърчителни думи. Щом веднъж Бебингтън се увери, че неговата високоуважавана кралица одобрява убийството, той несъмнено ще пристъпи незабавно към работа. Ето защо за успеха на великото дело било крайно необходимо, така настояват шпионите пред Моргън, той да накара Мария Стюарт да пише няколко насърчителни думи на Бебингтън.

Моргън се двоуми. Изглежда, че в един ясен миг той е прозрял играта на Уолсингъм. Обаче агент-провокаторите продължават да настояват, че в случая се касае само за няколко формални реда. Най-сетне Моргън отстъпва; но за да я предпази от каквато и да била непредпазливост, той написва предварително на Мария Стюарт текста на писмото до Бебингтън. И кралицата, която се доверява изцяло на своя агент, преписва дословно това писмо до Бебингтън.

Търсената от Уолсингъм връзка между Мария Стюарт и заговорниците е най-сетне благополучно установена. Отначало предвидливостта на Моргън се оказва уместна, защото първото писмо на Мария Стюарт до нейните помощници, въпреки цялата негова топлота, е необвързващо и неуличително. Уолсингъм обаче има нужда от непредпазливости, от ясни признания и от нескрито „consent“ за кроения атентат. По негово нареждане агентите му незабавно се прехвърлят на другото крило. Гифърд увещава несретния Бебингтън, че сега, когато кралицата му е разкрила тъй чистосърдечно своето доверие, негов безусловен дълг е и той да я посвети с пълно доверие в своите намерения. Едно толкова опасно начинание, каквото е атентатът срещу Елизабет, не бива да се предприема без съгласието на Мария Стюарт; та за какво имат тоя сигурен път чрез добродушния колар, ако не за това — да бъдат безпрепятствено уговаряни с нея всички подробности и да бъдат получавани нейните нареждания? Бебингтън, истински глупак, повече дързък, отколкото разсъдлив, влиза с двата крака в клопката. Той изпраща дълго писмо до своята tres chere souveraine, което разкрива най-подробно готовите планове. Защо злочестата жена да не се радва? Защо да не знае предварително, че часът на нейното освобождение е близо? Най-невинно, като че ли ангелски куриери ще занесат по невидими пътища неговите думи на Мария Стюарт, и съвсем без да мисли, че шпиони и агенти дебнат смъртоносно всяка негова дума, клетият глупак обяснява в дълго писмо военния план на заговорниците. Съобщава, че самият той с десетина благородници и стотина помагачи ще нападне смело Чартли и ще я извади от там, докато в същото време в Лондон шестима благородници, всички до един негови добри, надеждни приятели и предани на католическото дело, ще премахнат „узурпаторката“. Пламенна решителност, пълно съзнание за лична опасност блика от това безумно откровено писмо, което наистина може да бъде четено само с умиление. И би трябвало човек да има студено сърце и бедна, трезва душа, та от страхлива предпазливост да остави без отговор и насърчение едно подобно признание за рицарска готовност.

На тая пламенност на сърцето, на тая често изпитана непредпазливост у Мария Стюарт разчита Уолсингъм. Ако тя узнае и одобри това Бебингтъново предизвестие за тъкменото убийство, то тогава той ще е постигнал целта си. Тогава Мария Стюарт ще направи излишен труда да я убиват тайно. Тогава тя самата ще сложи примката на шията си.

Съдбоносното писмо е заминало, шпионинът Гифърд го е предал незабавно в държавната канцелария, там старателно са го дешифрирали и преписали. Външно неповредено, то бива изпратено на нищо неподозиращата жена по обикновения път през бирената бъчва. На 10 юли то е в ръцете на Мария Стюарт, а в Лондон — също така развълнувани чакат двама мъже — Сесил и Уолсингъм, изобретателите, ръководителите на тоя комплот за убийство из засада — дали и как ще отговори тя? Настъпил е мигът на най-високото напрежение, трепетната секунда, когато рибата вече подръпва стръвта: ще захапе ли? Ще я пусне ли? Моментът е страшен, но въпреки всичко: ние можем по желание да се възхищаваме или да се възмущаваме от политическия метод на Сесил и Уолсингъм. Защото, колкото и гнусни да са средствата, които употребява за унищожението на Мария Стюарт, държавникът Сесил все пак служи на една идея: премахването на ненавистната неприятелка на протестантизма е за него неотложна държавно-политическа необходимост. А от Уолсингъм, от един полицейски министър мъчно бихме могли да изискваме да се откаже от шпионажа и да си служи изключително с морални методи.

Ами Елизабет? Тя, която при всяка друга постъпка в своя живот поглежда плахо към потомството, знае ли тя, че тук, зад кулисите, се строи една смъртоносна машина, по-коварна и по-опасна от всякакъв ешафод? С нейно знание и по нейна воля ли държавните съветници вършат тия отвратителни машинации? Каква роля — този въпрос трябва да бъде зададен — е играла кралицата на Англия в окаяния комплот срещу своята съперница?

Отговорът не е труден: двойна роля. Наистина ние имаме ясни доказателства, че Елизабет е знаела за всички тези машинации на Уолсингъм, че от началото до края, стъпка по стъпка и подробност по подробност е търпяла тя провокаторските похвати на Сесил и Уолсингъм, одобрявала ги е и може би с удоволствие ги е насърчавала; историята никога не ще я оправдае от вината, че спокойно е гледала и може би дори съдействувала поверената й пленница коварно да бъде подмамена към собствената си гибел. И все пак — трябва непрекъснато да повтаряме това — Елизабет не би била Елизабет, ако бе действувала прямо. Способна на лъжа, на преструвка, на измама, тази най-забележителна от всички жени съвсем не е била безсъвестна и никога не се е показвала прямо неморална и невеликодушна. В решителни мигове известно благородство на сърцето добива власт над нея. И този път ние пак долавяме в нея известно нежелание да чака облаги от такива недостойни похвати. Защото неочаквано, докато нейните собствени служители заплитат жертвата в мрежата си, в нейното държание настъпва изненадващ обрат в полза на застрашената. Тя повиква френския посланик, който препредава цялата кореспонденция на Мария Стюарт от и за Чартли, без да подозира, че използува като куриери в тая работа подкупените подлеци на Уолсингъм. „Господин посланик — казва му тя кратко и ясно, — вие влизате твърде често във връзка с шотландската кралица. Но, вярвайте ми, аз зная всичко, каквото става в моето кралство. Аз самата бях затворница по времето, когато моята посестрима управляваше като кралица, и зная много добре какви изкуствени пътища намират затворниците, за да спечелят на своя страна прислугата и да получават тайни сведения.“ С тия думи Елизабет е успокоила съвестта си. Тя е предупредила открито и ясно френския посланик, а заедно с това и Мария Стюарт. Казала е толкова, колкото е имала право да каже, без да издаде своите хора. Ако сега Мария Стюарт не се откаже от намисленото, то тя ще може все пак да си умие невинно ръцете и да каже гордо: аз я предупредих в последния миг.

Но Мария Стюарт не би била Мария Стюарт, ако бе позволила да я предупреждават и разколебават, ако поне веднъж бе действувала предпазливо и обмислено. Наистина в началото тя одобрява писмото на Бебингтън само с един ред, който, както съобщава дълбоко разочарованият пратеник на Сесил, още не издава „her very heart“ — нейното съкровено отношение — към плана на убийството. Тя се колебае, двоуми се дали да се довери, а и нейният секретар Нау настойчиво я съветва да не дава писмено съгласие за една тъй компрометираща работа. Но планът е твърде съблазнителен, зовът твърде примамлив, за да може Мария Стюарт да противостои на своето съдбоносно желание да конспирира и съзаклятничи. „Elle s’est laissee aller a l’acoepter“ — „тя се съгласи“ — отбелязва Нау с явно неудоволствие. Тя се затваря цели три дни със своите тайни секретари Нау и Кърл в стаята си и отговаря подробно, точка по точка на отделните предложения. На 17 юли, няколко дни след като е получила писмото на Бебингтън, нейният отговор бива изпратен по обичайния път през бирената бъчва.

Обаче този път злощастното писмо няма да стигне далеч. То въобще не стига до Лондон, дето обикновено тайната кореспонденция на Мария Стюарт бива дешифрирана в държавната канцелария. Защото в нетърпението си да узнаят по-рано решението, Сесил и Уолсингъм изпращат предварително в Чартли натоварения с дешифрирането секретар Филипс да преведе писмото, тъй да се рече, още от мокрия лист. По една странна случайност — излязла да се поразходи с колата, Мария Стюарт съглежда тоя пратеник на смъртта. Непознатият посетител обръща вниманието й. Но тъй като покритият с белези от шарка грозен момък (тя описва лицето му в едно писмо) я поздравява с лека усмивка — той не може да прикрие злорадството си, — замаяна от надежди Мария Стюарт мисли, че той е пратеник на нейните приятели, промъкнал се тук, за да проучи почвата за кроеното освобождение. Но Филипс е дошъл да проучи нещо много по-опасно. Едва дочакал да извадят писмото й от бирената бъчва, той веднага се залавя алчно да го дешифрира. Плячката е уловена, трябва сега колкото е възможно по-бързо да бъде изкормена. Изречение след изречение бива бързо разчетено. Отначало се касае само за общи думи. Мария Стюарт благодари на Бебингтън и прави три различни предложения за нападението, което трябва насилствено да я извади от Чартли. Това е интересно за шпионина, но то още не е важното, меродавното. После обаче сърцето на Филипс внезапно спира от злорадство: най-сетне той е стигнал до онова място, което съдържа черно на бяло отдавна желаното и изтръгнато от Уолсингъм „consent“ на Мария Стюарт за убийството на Елизабет. Защото Мария Стюарт отговаря хладно и по същество на Бебингтъновото известие, че шестима благородници ще убият Елизабет в палата й със следното нареждане: „Тогава, значи, шестимата благородници трябва да пристъпят към работа и да се даде поръчение след приключване на тая задача да бъда тутакси извадена оттук… преди още моят пазач да бъде уведомен за това.“ Повече не е било нужно. С това Мария Стюарт е издала своето съкровено желание — „her very heart“, — тя е одобрила плана за убийството, сега най-после полицейският заговор на Уолсингъм е успял. Ръководителите и помощниците, господари и служители си честитят един на друг и стискат мръсните си ръце, които скоро ще бъдат опетнени с кръв. „Сега вие притежавате достатъчно от нужните ви книжа“ — пише тържествуващ Филипс, оръдието на Уолсингъм, до своя господар Еймиъс Поулет, който предугажда, че скоро, след обезглавяване на жертвата, ще бъде освободен от своята тъмничарска служба и също изпада в някаква просто благочестива възбуда. „Бог благослови моите усилия — пише той — и аз се радвам, че ме възнаграждават така за тая ми вярна служба.“

Сега, когато райската птица е влязла в мрежата, Уолсингъм в същност не би трябвало да се бави повече. Неговият план е успял, мръсната работа е свършена, но сега той е толкова сигурен в работата си, че не може да не си позволи мрачното удоволствие да си поиграе още няколко дни със своите жертви. Нарежда да предадат безпрепятствено на Бебингтън това (отдавна преписано) писмо от Мария Стюарт; не може да има вреда, мисли си Уолсингъм, ако той отговори и по тоя начин увеличи с още един лист досието на обвинението. Ала междувременно Бебингтън трябва да е разбрал по някакъв признак, че нечие злобно око наднича в тайната му. Безумен страх връхлита внезапно дръзновения мъж, защото и най-храбрият чувствува нервите си да треперят, когато бъде сграбчен от някаква невидима, неуловима опасност. Той тича насам-натам като подгонен плъх. Яхва коня си и препуска далеко навътре в страната, за да избяга. После изведнъж се връща в Лондон и се явява — момент като у Достоевски — точно пред тоя човек, който си играе с неговата съдба, пред Уолсингъм: непонятно и все пак понятно бягство на един объркан човек при неговия най-опасен враг. Той навярно иска да узнае от Уолсингъм дали таят вече някакво подозрение към него. Полицейският министър обаче е хладнокръвен и спокоен, не се издава и го оставя свободно да си отиде: по-добре ще бъде, ако този глупак, какъвто е непредпазлив, даде още някое доказателство. Но Бебингтън усеща вече ръката, протегната към него от тъмнината. Той надрасква набързо записка до един приятел, в която, за да се окуражи сам, употребява действително героични, действително римски думи: „Готова е огнената пещ, в която трябва да бъде закалена нашата вяра.“ В същото време успокоява Мария Стюарт с няколко последни думи, като я моли да му се довери напълно. Сега обаче Уолсингъм има достатъчно доказателствен материал и нанася внезапно удара си. Един от заговорниците бива арестуван и Бебингтън, като узнава това, разбира, че всичко е загубено. Той предлага на приятеля си Севидж една крайна, отчаяна стъпка: да отидат бързо право в палата и да убият Елизабет. Ала твърде късно е вече, Уолсингъмовите съгледници са вече по петите им и на двамата се удава да избягат само благодарение на една отчаяна решителност в миг, когато трябва да бъдат арестувани. Но накъде да бягат? Всички пътища са затворени, всички пристанища предупредени, а те нямат нито храна, нито пари. Цели десет дни се крият в гората Сейнт Джон, която по онова време се е намирала близо до Лондон, а днес лежи в сърцето на Лондон, десет дни на ужас, на безизходен страх, на глад, който ги дави безжалостно. Накрая неволята ги отвежда в къщата на един приятел, дето им дават хляб и последно причастие; там ги арестуват и ги прекарват оковани във вериги през града. В една тъмница на Тауър тия двама смели, млади, вярващи мъже трябва да чакат мъчения и присъда, а над главите им се разнася тържественият ехтеж на лондонските камбани. С празнични огньове и шествия чествува населението спасението на Елизабет, унищожаването на заговора и гибелта на Мария Стюарт.

Междувременно затворницата, която е в пълно неведение, изживява в замъка Чартли след дълги мрачни години отново часове на радостна възбуда. Нервите й са изопнати. Нали всеки час може да пристигне конникът с вестта, че предначертаното е свършено „desseing effectue“ — днес, утре или в другиден тя, затворницата, може да бъде отведена в Лондон, в кралския дворец, тя бленува вече как благородниците и гражданите ще я очакват, празнично пременени, пред градските порти, как камбаните ще ехтят ликуващо (тя не знае, нещастницата, че наистина вече камбаните се люлеят и звънят от кулите в чест на Елизабетиното спасение). Един ден още, два дни още и всичко ще бъде свършено, Англия и Шотландия ще бъдат обединени под нейната кралска корона, католическата вяра ще бъде върната на целия свят.

Никой лекар не знае такова силно целебно средство за едно изнурено тяло, за една изтощена душа, каквото е надеждата. Откак Мария Стюарт, все отново лековерна и доверчива, се мисли тъй близко до своето тържество, с нея става пълна промяна. Внезапно тя е обзета от някаква нова свежест, от един друг вид младост; и тази, която през последните години непрекъснато е страдала от телесно изтощение, която не е могла да върви половин час, без да се оплаче от болка в лявата страна, от умора и ревматизъм, сега отново се мята на коня. Сама учудена от това изненадващо подобрение, тя пише на своя добър Моргън, „good Morgan“ (докато в същото време косата на смъртта вече висне над заговорниците): „Благодаря на бога, че още не ме е оставил да отслабна съвсем и че още мога да държа лъка, за да убия някой елен, и да препускам на коня подир кучетата.“

Ето защо тя приема като добре дошла изненада поканата на иначе тъй нелюбезния Еймиъс Поулет — ах, глупавият пуритан не подозира дори, мисли си тя, колко скоро ще свърши неговата тъмничарска служба — да отиде на 8 август на лов в съседния замък Тиксол. Натъкмяват една внушителна кавалкада, дворцовият маршал, двамата й секретари и лекарят яхват конете, дори Еймиъс Поулет, тоя ден особено достъпен и любезен, придружава веселото шествие с неколцина от своите офицери. Утринта е прекрасна, лъчезарна и топла, нивите са свежи и зелени. Мария Стюарт пришпорва рязко коня си, за да изпита по-силно и по-радостно чувството за живот, за свобода в тоя размах и в тоя летеж. От седмици насам не е била тъй млада, никога през всички тия години не е била тъй радостна и тъй бодра, както в това великолепно утро. Всичко й се струва хубаво, леко: на когото надежда окриля сърцето, той се чувствува благословен.

Пред портите на парка Тиксол буйната езда отслабва, конете минават в лек тръс. Изведнъж сърцето на Мария Стюарт забива по-силно. Пред вратата на замъка чака цяла дружина конници. Да не са — о, честито утро! — приятелите, Бебингтън и неговите другари? Тъй рано ли ще се сбъдне тайното обещание на писмото? Ала странно: само един се отделя от групата чакащи конници, приближава се бавно и особено тържествено в тръс към нея, после сваля шапката си и се покланя: сър Томас Джордж. И в следващия миг Мария Стюарт чувствува, че сърцето й спира да бие, това сърце, което до преди миг биеше тъй радостно силно. Защото сър Томас Джордж й съобщава само с няколко думи, че комплотът на Бебингтън е разкрит и на него било възложено да арестува двамата й секретари.

Мария Стюарт онемява. Всяко „да“, всяко „не“, всяко роптание би могло да я издаде. Тя може би още не подозира целия размер на опасността, но скоро я обзема жестоко съмнение, когато забелязва, че Еймиъс Поулет съвсем и не мисли да се завърне с нея в Чартли. Едва сега разбира тя смисъла на тази покана за лов: искали са да я измъкнат от къщата й, за да претърсят безпрепятствено нейните покои. Разбира се, сега ще бъдат разровени и прегледани всички нейни книжа, ще бъде задигната цялата дипломатическа кореспонденция, която тя, в своето суеверно чувство на сигурност, бе водила тъй открито, като че ли е още владетелка, а не пленница в чужда страна. Но ще й бъде дадено достатъчно и предостатъчно време да размисли върху всички тия грешки и пропуски, защото в Тиксол я задържат цели седемнадесет дни, без да й дадат възможност да напише макар и само един ред или да получи един ред отвън. Тя знае, че сега всички нейни тайни ще бъдат издадени, всяка надежда ще бъде разбита. Отново е паднала едно стъпало по-ниско, сега вече тя не е пленница, а обвиняема.

Когато след седемнадесет дни се завръща отново в Чартли, Мария Стюарт е съвсем друга. Тя не минава през портата в бодър галоп, с копие в ръка, обкръжена от своите верни приятели, а бавно, безмълвно, между строги пазачи и врагове като уморена, разочарована, състарена жена, която знае, че няма вече на какво да се надява. Наистина ли се учудва тя, когато намира всички куфари и скринове разбити, всички оставени от нея книжа и писма задигнати? Смайва ли я това, че малцината верни от нейното домакинство я посрещат със сълзи и с отчаяние в очите? Не, тя знае, че сега всичко е свършено, дошъл е краят на всичко. Ала една неподозирана дребна случка облекчава първото й глухо отчаяние. Долу, в стаята на прислугата, стене в родилни болки една жена, съпругата на Кърл, на нейния верен секретар, отмъкнат в Лондон, за да даде там показания против нея и да улесни провала й. Жената лежи сама, няма лекар да й даде помощ, нито свещеник. Тогава кралицата, подтикната от вечното сестринство на жените и на злочестината, слиза долу, за да помогне на родилката, а понеже наблизо няма свещеник, самата тя кръщава детето и заедно с това го посреща християнски на тоя свят.

Още няколко дни остава Мария Стюарт в тоя омразен замък, после пристига заповед да я отведат в друг, дето тя ще бъде по-добре пазена, по-откъсната от външния свят. Избрали са за нея Фотърингей, последния от многото замъци, през които Мария Стюарт е минала като гостенка и като пленница, като кралица и като унизена. Странствуването е към своя край, скоро на безпокойната жена ще бъде отреден покой.

Но всичко това, което ни се струва вече последен трагизъм, е все пак само кратко страдание, ако го сравним с ужасните мъки, изтърпени през тия дни от злочестите млади хора, заложили пожертвувателно живота си за Мария Стюарт. Световната история се пише несправедливо и несоциално, защото почти винаги описва само неволята на могъщите, тържеството и трагизма на принцовете по тая земя. Но тя премълчава равнодушно другите, малките в мрака, като че ли мъката и терзанието в едната тленна плът не са същите, каквито са в другата. Бебингтън и деветима от неговите другари — кой знае, кой може да назове днес техните имена, докато участта на кралицата бива увековечавана на безброй сцени, в книги и картини! — изтърпяват в продължение на три часа ужасни изтезания, повече телесна мъка, отколкото Мария Стюарт през всичките двадесет години на своята злочестина. Според закона за тях е предопределена само смърт на бесилка, но на подбудителите на комплота това изглежда твърде малко за ония, които са допуснали да бъдат подбудени от тях. Съвместно със Сесил и Уолсингъм лично Елизабет нарежда — още едно тъмно петно върху нейната чест, — посичането на Бебингтън и на неговите другари да бъде превърнато чрез особени рафинирани изтезания в хилядократна смърт. Шестима от тия млади вярващи мъже, сред тях две полумомчета, които не са извършили нищо друго, освен дето са дали няколко къшея хляб на своя приятел Бебингтън, когато в бягството си е просил пред къщата им, биват най-напред, за да се даде удовлетворение на закона, за един миг обесени, но тутакси, докато са още живи, въжето бива прерязано, за да може цялото сатанинство на един варварски век да се насити докрай на гледката на техните още чувствуващи, безкрайно страдащи тела. Със страхотна настойчивост започва гадната касапска работа на палача. Жертвите биват посичани тъй бавно и тъй мъчително, че дори изметът на лондонското простолюдие бива обзет от ужас и на следния ден се виждат заставени да скъсят мъките на другите. Още веднъж едно лобно място се залива с кръв и ужас за тая жена, на която е била отредена магична съдбовна сила: да увлича все отново други младежи в своя гибелен друм. Още веднъж, но за сетен път. Вече не ще се вести никой да се пожертвува за нейния блян по власт и величие. Сега тя самата ще бъде жертвата.