Стефан Цвайг
Мария Стюарт (11)

Предадени предатели
Март до юни 1566

Опасността в човешки смисъл е за Мария Стюарт винаги щастие. Само в решителни мигове, когато е заставена да напрегне последните си сили, виждаме какви извънредни способности са скрити в тази жена: безусловна, желязна решителност, бърз и буден поглед, буйна и дори героична смелост. Обаче, за да се даде ход на тези нейни крайни сили, трябва предварително да се докосне грубо най-съкровената глъбина на нейното същество. Едва тогава тези иначе игриво пръснати душевни сили се събират в действителна енергия. Който се мъчи да я унизи, в същност я ободрява; всяко изпитание на съдбата става за нея, в по-дълбок смисъл, придобивка и дар.

Тази нощ на първо унижение променя характера на Мария Стюарт, и то завинаги. В горнилото на тази страшна поука, когато прекаленото й нехайно доверие в един миг е измамено от нейния съпруг, от нейния брат, от нейните приятели и поданици, всичко у тази иначе женствена и мека жена става твърдо като стомана и добива същевременно леката гъвкавост на добре закален в огъня метал. Но както истинският меч има две остриета, така и нейният характер става двойнствен от онази нощ, от която водят началото си всички последвали злочестини. Голямата кървава трагедия е започнала.

Единствено мисълта за разплата изпълва сега нейните сетива, когато тя, заключена в стаята си, пленница на предателски поданици, ходи неспирно напред-назад и премисля непрекъснато само едно, обсъжда само едно: как да разбие обръча на своите врагове, как да отмъсти за кръвта на своя верен служител, която още капе топла от подовите дъски, как да превие или да сложи върху дръвника главите на всички ония, които непокорно се надигнаха и сложиха ръка на нея, помазаната кралица? Пред вид понесената неправда на тази довчера рицарска боркиня отсега нататък всяко средство изглежда позволено и справедливо. Става една вътрешна промяна: тази, която досега е била непредпазлива, е вече предпазлива и потайна; тази, която досега е била прекалено честна, за да излъже някого, се научава да се преструва; тази, която досега си бе играла fair play с всички хора, ще насочи сега всички свои необикновени умствени способности към едно: да бие предателите с техните собствени хитрини. Често човек се поучава за един-единствен ден повече, отколкото по-рано за месеци и години; такъв решителен урок е получила Мария Стюарт сега за цял живот: камите на заговорниците са убили пред очите й не само верния служител Рицио, но и дълбоко вътре предишните безгрижна доверчивост и откровеност на нейното същество. Каква грешка да бъде лековерна към предатели, честна към лъжци, каква глупост да показва разкрито сърцето си пред безсърдечни! Не, сега тя ще се преструва, ще потулва чувствата си, ще прикрива озлоблението си, ще бъде любезна към ония, на които ще бъде постоянен враг, и ще чака с тайна омраза часа, в който може да отмъсти за убития приятел, часа на възмездието! Сега ще напрегне цялата си сила, за да забули истинските си мисли, за да приспи враговете, докато са още опиянени от тържеството на успеха; по-добре един ден или два дни още да се преструва унизена пред негодниците, за да ги унижи после окончателно! Подобно чудовищно предателство може да бъде отмъстено само като се предателствува още по-смело, още по-дръзко, още по-динамично спрямо предателите.

Мария Стюарт съставя плана си с онази светкавична гениалност, която смъртната опасност вдъхва дори на немощни и лениви натури. Тя схваща с един-единствен поглед, че нейното положение е съвсем безнадеждно, докато Дарнли и заговорниците са сплотени. Само едно може да я спаси: ако й се удаде своевременно да забие клин в ядрото на заговорниците. Понеже не може да разкъса с един напън веригата, която я души, трябва да се опита да я изпили с лукавство на най-слабото място: трябва да превърне един от предателите в предател на другите. А тя знае прекалено добре кой е най-слабият по душа от всички тия нагли измамници: Дарнли, това „heart of wax“, което покорно се оставя да бъде формирано от всяко по-силно натискане с пръсти.

Още първата мярка, която измисля Мария Стюарт, е психологически майсторска. Тя заявява, че е обзета от силни родилни болки. Възбудата от миналата нощ, бруталното убийство пред очите на бременна в петия месец жена — това действително трябва да направи вероятна възможността за преждевременно раждане. Мария Стюарт се преструва, че има страшни гърчове, ляга тутакси на легло и сега никой, ако не иска да поеме върху себе си укора за най-брутална жестокост, не може да откаже на бременната помощта на нейните прислужнички и на лекаря. На първо време Мария Стюарт не иска повече, защото с това строгият надзор е пробит. Сега най-сетне има възможност да праща по своите верни прислужнички вести на Ботуел и Хънтли и да подготви всичко за своето бъдещо бягство. Освен това чрез заплахата за преждевременно раждане тя поставя в неприятно морално угнетение заговорниците и особено Дарнли. Защото детето, което носи в утробата си, е престолонаследник на Шотландия и престолонаследник на Англия; ужасна отговорност би паднала пред очите на целия свят върху бащата, ако той поради садизма си — да извърши убийство пред очите на бременна — убие и детето в утробата й. Дарнли се явява твърде загрижен в стаята на своята съпруга.

И сега започва една сцена от шекспировска мярка, сцена, която по своята удивителна неправдоподобност би могла да се сравни само с онази, в която Ричард III пред ковчега на убития от него съпруг ухажва вдовицата и я спечелва. И тук убитият лежи още незаровен на земята, и тук убиецът и съучастникът стои пред човек, спрямо когото е извършил най-долното предателство, което можем да си представим, и тук изкуството на преструвката добива демонично красноречие. Никой не е бил свидетел на тази сцена; знае се само нейното начало и нейният изход. Дарнли отива в стаята на жена си, която вчера смъртно е унизил и която в първата и най-съкровена искреност на своето възмущение също му се е заканила със смъртно отмъщение. Също като Кримхилда пред трупа на Зигфрид вчера тя още е свивала пестници срещу убиеца, но и като Кримхилда, заради отмъщението, през тази нощ се е научила да прикрива омразата си. Дарнли не намира вече вчерашната Мария Стюарт, гордо изправената противница и отмъстителка, а една клета, сломена жена, уморена до смърт, отстъпчива, болна — жена, която покорно и нежно дига очите си към него, силния тираничен мъж, който й се е показал като господар. Суетният глупак жъне целия онзи триумф, за който вчера тъй дивно е мечтал: най-сетне Мария Стюарт отново го ухажва. Откакто е почувствувала желязната му ръка, тя, гордата и високомерната, отново е станала кротка като агне. Откакто е отстранил този италиански негодник, тя отново служи на своя истински господар и наставник.

Подобно бързо преобразяване би трябвало да изглежда подозрително за един умен и разсъдлив мъж. В ушите му би трябвало още да кънти пронизителният вик, с който вчера тази жена със святкащи като убийствен меч очи го е нарекла предател и син на предател. Той би трябвало да си спомни, че тази Стюартова дъщеря не знае прошка за позор и забрава за оскърбление. Но Дарнли е лековерен като всички суетни хора, когато ги ласкаят, и забраван като всички глупци. И освен това — странно заплитане — от всички мъже, с които се е срещала Мария Стюарт, това разпалено момче е онзи, който чувствено я е обичал най-страстно; този алчен момък е привързан с кучешка покорност към нейното тяло и нищо друго не го е раздразнило и ожесточило тъй силно, както обстоятелството, че в последно време тя изведнъж е започнала да отблъсва неговите прегръдки. И сега — ненадейно чудо — жадуваната отново му се обещава всецяло. По-рано отказваща, сега тя го моли да остане тая нощ при нея и неговата сила тутакси се стопява! Тутакси той става отново нежен и покорен, неин душевен роб, неин слуга, неин верен ратай. Никой не знае с каква рафинирана измама Мария Стюарт накрая е извършила чудото на обръщането на апостол Павел. Но не са минали още двадесет и четири часа от убийството и ето че Дарнли, който току-що с лордовете е измамил Мария Стюарт, вече е безволно готов на всичко и ще направи всичко, за да измами вчерашните съучастници: още по-лесно, отколкото са го привлекли другите, жената подмамва покорния назад към себе си. Той й съобщава имената на всички съучастници, склонява да улесни бягството на Мария Стюарт, готов е малодушно да стане оръдие на едно отмъщение, което накрая трябва да стигне и него самият като пръв предател между предателите. Като послушно оръдие напуска той стаята, в която мисли, че влиза като господар и повелител. С едно-единствено дръпване, само няколко часа подир най-дълбокото си унижение, Мария Стюарт е разкъсала вече веригата; най-важният човек за заговорниците е станал заговорник срещу заговорниците, без те да подозират това, една гениална преструвка е победила подлата преструвка на другите.

Половината работа по освобождението е вече свършена, когато Мъри влиза на кон в Единбург заедно с другите лордове-изгнаници; съобразно своя тактично-пресметлив нрав той е отсъствувал по време на убийството и никой не може да докаже участието му в това престъпление — никога не ще се удаде този ловък човек да бъде хванат на опасни пътеки. И както винаги, когато други са свършили неприятната работа, той пристига сега с чисти, измити ръце, спокоен, горд, самоуверен, за да прибере плодовете. Тъкмо на този 11 март, съгласно взетите от Мария Стюарт мерки, той би трябвало да бъде обявен публично в парламента за предател. Ала ето: пленената сестра изведнъж е забравила всякаква омраза. Тя се хвърля — отлична актриса от отчаяние — в прегръдките му и му дава същата юдинска целувка, която е получила вчера от своя съпруг. Спешно и нежно измолва тя сега братски съвет и помощ от човека, когото до вчера е държала в заточение.

Мъри, който е добър психолог, вижда ясно положението. Не може да има никакво съмнение, че той е желал и одобрявал убийството на Рицио, за да пресече тайната католическа политика на Мария Стюарт; за него този тъмен интригант е бил вредител на протестантското, на шотландското дело и освен това — досаден прът в колелото на неговото властолюбие. Сега обаче, когато Рицио благополучно е премахнат от пътя, Мъри би желал цялата тая мътна работа да бъде набързо разчистена и затова предлага спогодба; позорното задържане под стража на кралицата от страна на разбунтувалите се лордове да бъде тутакси вдигнато и на Мария Стюарт да се върне неограниченото кралско достойнство. Тя от своя страна да смята случката за забравена и да прости на патриотичните убийци.

Мария Стюарт, която отдавна в съюз със своя предател-съпруг е подготвила до най-малката подробност бягството си, естествено съвсем не мисли да прости на убийците. Но за да приспи бдителността на бунтовниците, великодушно заявява, че е съгласна. Четиридесет и осем часа след убийството цялата случка изглежда заровена в земята заедно с разкъсания труп на Рицио; ще се държат, като че нищо не е станало. Погубен е един дребен музикант, какво от това? Ще забравят този чужденец-голтак и в Шотландия отново ще има мир.

Устният пакт е сключен. Ала въпреки това заговорниците не се решават да оттеглят стражата от вратите пред покоите на Мария Стюарт. Безпокои ги някакво неприятно чувство. Най-умните от тях познават добре гордостта на рода Стюарт и въпреки всички хубави жестове на помирение не могат да повярват, че Мария Стюарт действително добродушно ще забрави и прости подлото убийство на своя служител. На тях им изглежда по-сигурно да държат непрекъснато под ключ тази необуздаема жена и да й отнемат всякаква възможност за отмъщение: пуснат ли я на свобода, чувствуват те, тя ще бъде винаги опасна. И още нещо не им харесва, а именно, че Дарнли постоянно се качва в стаята й и води там дълги тайни разговори с мнимо болната. Те знаят от личен опит с колко лек натиск може да бъде омекотен този окаян малодушник. Започват открито да дават израз на своето подозрение, че Мария Стюарт се стреми да го привлече към себе си. Изрично предупреждават Дарнли да не вярва нито на едно нейно обещание, заклеват го да им остане верен, защото — пророчески думи — и двамата ще съжаляват за тази работа. И макар лъжец да ги уверява, че всичко е простено и забравено, те не изявяват готовност да махнат стражата от покоите на кралицата дотогава, докато Мария Стюарт не им връчи писмено обещание за безнаказаност. Също както за убийството тези своеобразни приятели на правото искат писан лист, договор за освобождаване от отговорност за убийството.

Вижда се, че умните и изпитани клетвопрестъпници познават несигурността и нищожността на само казаната дума — те настояват за документално уверение. Мария Стюарт обаче е прекалено горда и прекалено предвидлива, за да се задължава с подпис пред убийците. Никой от тези негодници не бива да се хвали, че притежава „bond“, написан от нейната ръка. Но тъкмо защото е решена да не дава такъв открит лист на заговорниците, тя лицемерно изказва радостна готовност — важното е да се спечели време до вечерта! Дарнли, който отново е станал восък в ръцете й, бива натоварен с жалката задача — с фалшива сърдечност да държи в шах вчерашните си съучастници и да ги измами с подписа. Той се явява като пълномощник при бунтовниците, изработва с тях тържествения открит лист точно според техните желания и накрая не липсва нищо друго освен подписа на Мария Стюарт. Ах, сега, в късна вечер, той не може да добави и него, заявява Дарнли, кралицата била съвсем изтощена и вече е заспала. Но той се задължава — какво губи лъжецът от една лъжа повече? — утре сутринта да им връчи документа подписан. Щом един крал залага думата си по такъв начин, всяко по-нататъшно недоверие би било оскърбително. Ето защо заговорниците, за да потвърдят пакта, оттеглят стражата от спалнята на Мария Стюарт. Кралицата не е искала нищо повече. Сега пътят за бягство е отворен.

Едва вратата е останала без пазачи, мнимата болна става бързо от постелята и започва енергично всички приготовления. Ботуел и другите приятели вън от замъка отдавна са уведомени, в полунощ в сянката на гробищния зид ще чакат оседлани коне. Сега е необходимо още да бъде приспана бдителността на заговорниците; срамната роля да ги оглупи и затъпи с вино и сладки приказки, както въобще всички недостойни работи, отново се пада на Дарнли. По заповед на кралицата той поканва вчерашните си съучастници на юнашки гуляй, те пият здравата и помирението се празнува до късен час; и когато най-сетне другарите с натежали глави и нозе отиват да легнат, Дарнли, за да не възбуди никакво подозрение, старателно отбягва да влезе в стаята на Мария Стюарт. Ала лордовете се чувствуват толкова сигурни, че няма нужда да бъдат още предпазливи. Кралицата им е обещала прошка, кралят е поръчителствувал за нея, Рицио лежи в земята, а Мъри отново е в страната: какво повече има да се мисли и внимава? Всеки се хвърля в леглото си, за да си отспи здравата след страшните напрежения на тоя ден, след опиянението от виното и от триумфа.

Към полунощ, когато преддверията на заспалия замък отдавна са утихнали, горе безшумно се отваря една врата. През стаите на слугите и после надолу по стълбата Мария Стюарт слиза опипом чак в засводения зимник, откъдето подземен проход извежда към катакомбите на гробищата — страхотен път под леденостудения, мокър и капещ свод. Факлата хвърля трепкаща светлина върху черните като нощта стени, върху ковчези и купове мъртвешки кости. Най-сетне на открито, на въздух, изходът е достигнат! Сега остава само да се прекосят гробищата и да се доберат до стената, зад която чакат приятелите с оседлани коне. Ненадейно Дарнли се спира и почти се препъва, кралицата пристъпва към него и двамата ужасени виждат прясно нахвърляна купчина пръст — гроба на Давид Рицио.

Това е последен удар с чук, за да се закали още веднъж желязното сърце на тая оскърбена жена. Тя знае, че има да свърши само две неща: да спаси чрез това бягство кралската си чест и да дари на света едно дете, наследник на короната — а после да отмъсти на всички, които са помагали за нейното унижение! Да отмъсти и на този, който сега от глупост е станал неин помагач! Без да се бави нито миг, бременната в петия месец жена се мята на мъжкото седло зад Артър Ърскин, верен капитан на телохранителите: тя се чувствува по-сигурна до тоя непознат, отколкото до съпруга си, който в същност, без да я чака, само за да осигури себе си, препуска вече напред. Двама на един кон, тъй яздят Ърскин и вкопчаната за него Мария Стюарт двадесет и една мили до замъка на лорд Сетън. Там най-сетне тя получава собствен кон и отряд от двеста конници; с настъпване на деня бегълката отново е станала господарка. Преди пладне пристига в своя замък Дънбар. Ала вместо да се отдаде на почивка, вместо да си разреши отдих, тя тутакси се залавя за работа: не е достатъчно да носиш името кралица — в такива часове трябва да се бориш, за да бъдеш действително такава. Тя пише и диктува писма на всички страни, за да свика останалите верни благородници, за да събере войска срещу бунтовниците, които са заели Холируд. Животът е спасен, сега се касае за короната, за честта! Винаги, когато е решила да отмъсти, когато страст нажежава жилите й, тази жена съумява да победи всяка слабост, всяка умора; едва в тези велики и решителни секунди нейното сърце е на върха на силите си.

На следното утро — лошо пробуждане за заговорниците в замъка Холируд: стаите празни, кралицата избягала, техният съюзник и покровител Дарнли също изчезнал. В първия миг те още не схващат цялата дълбочина на своето проваляне, вярват все още, осланящи се на дадената от Дарнли кралска дума, че всеобщото опрощение, което снощи са изготвили заедно с него, запазва своята законна сила. И наистина се иска много, за да бъде сметнато за възможно подобно предателство. Не, те още не вярват, че са измамени. Изпращат смирено един пратеник, лорд Семпил, в Дънбар, за да измоли връчването на писменото уверение. Мария Стюарт обаче оставя мироносеца да стои три дни пред портите като пред Канос: тя не преговаря с бунтовници, още по-малко сега, когато Ботуел е събрал вече войската си.

Студени тръпки побиват изплашените предатели, техните редици оредяват бързо. Един след друг се промъкват тихо, за да измолят коленопреклонно прошка; водачите като Рутвън, който пръв е посегнал върху Рицио, и Фаудънсайд, който е насочил пищов срещу кралицата, обаче знаят, че никога не могат да се надяват на прошка. Те побягват презглава от страната: с тях изчезва този път и Джон Нокс, който твърде рано и твърде гласно е одобрил убийството като похвален подвиг.

В съгласие със силното си чувство за мъст Мария Стюарт на драго сърце би дала сега пример и би показала на вечно размирната благородническа шайка, че не може безнаказано да съзаклятничи против нея. Ала положението е било достатъчно опасно, за да я поучи занапред да действува по-обмислено и по-потайно. Мъри, нейният доведен брат, положително е знаел за заговора — това доказва неговото пристигане, — ала той не е участвувал дейно в него; Мария Стюарт съзнава, че е по-умно да пощади този твърде силен човек. „За да нямам едновременно толкова много хора против себе си“, тя предпочита да затвори едно око. Защото, ако реши сериозно да предизвика съд, първият, когото би трябвало да обвини, не би ли бил Дарнли, собственият й съпруг, който въведе убийците в стаята й, който й държа ръцете при убийството? Но загубила веднъж доброто си име поради скандала с Шатлар, Мария Стюарт има сега всички основания да не допусне нейният съпруг да се яви като подозрителен и ревнив отмъстител за честта си. Semper aliquid haere; по-добре сега цялото събитие да бъде преправено така, като че той, главният подбудител на цялата тая беда, не е имал никакъв дял в убийството. Наистина мъчно може да се повярва това за човек, който е подписал две „bonds“, който е сключил редовен договор, където предварително осигурява пълна безнаказаност на убийците, който любезно е заел своята собствена кама — намерена в разкъсания труп на Рицио — на един от касапите. Ала марионетките нямат воля и чест, Дарнли послушно танцува, когато Мария Стюарт дърпа нишките. Той накарва да известят на пазарния площад в Единбург най-наглата лъжа на века „с честта и думата си като принц“, че никога не е участвувал в „treasonable conspiracy“^[1], лъжа и клевета било да го обвинят, че той го е „внушил, заповядал, разрешил или одобрил“, докато все пак в градове и села всички знаят, че той не само го е „conseled, commanded, consented, assisted“, а също с печат и писмено потвърдил, „approved“. Ако мерзостта, която е показал този малодушен измамник през време на убийството, е могла да бъде превишена, то се е удало чрез това изявление; с тази лъжлива клетва пред народа и страната на пазарния площад в Единбург той се е осъдил сам. От всички, на които се е заклела да отмъсти, Мария Стюарт не си е отмъстила тъй страшно на никого, както на отдавна презирания от нея Дарнли, като го заставя да се опозори навеки и пред целия свят.

Снежнобял мъртвешки саван от лъжа е прострян сега върху убийството. Отново странно единната кралска двойка влиза с демонстративен триумф и ехтящи фанфари в Единбург. Всичко изглежда успокоено и усмирено. За да запазят поне една жалка илюзия за правосъдие и все пак да не уплашат никого, обесват неколцина голтаци, дребни невинни служещи и войници, които са стояли на стража пред портите по заповед на своите родови господари, докато тия са мушкали горе с камите: самите високопоставени господа се измъкват безнаказано. Рицио получава — слаба утеха за един мъртвец — приличен гроб в кралското гробище, брат му влиза на негово място в кръга на придворните: така над целия този трагичен епизод уж пада прошка и забрава.

След всички тия премеждия и вълнения, на Мария Стюарт остава да направи само още едно нещо, за да заякчи своето силно разклатено положение: да роди здрав и читав престолонаследник. Тя ще бъде недосегаема само като майка на крал, а не като съпруга на такава кралска кукла. Тя чака неспокойно тежкия си час. През последните седмици я овладява странна мрачност и униние. Някакво потискащо чувство за смъртта на Рицио ли хвърля сянка в нейната душа? Да не усеща с повишената сила на предчувствието приближаващата беда? Така или иначе, тя написва завещание, с което оставя на Дарнли пръстена, който той е поставил на пръста й при венчавката, но не биват забравени и Йосиф Рицио, братът на убития, Ботуел и четирите Мери; за пръв път тази инак безгрижна и смела жена се плаши от смъртта или от някаква друга опасност. Тя напуща Холируд, който, както е показала онази трагична нощ, не дава достатъчна сигурност, и отива в по-несгодната, но непристъпна и непревземаема единбургска крепост, за да даде там живот на бъдещия наследник на шотландската и английската корона дори с цената на собствения си живот.

Сутринта на девети юни крепостните топове прогърмяват радостната вест над града. Роден е син, един Стюарт, крал на Шотландия; свършено е занапред с опасното владичество на жените. Най-съкровеният блян на майката и желанието на страната да има мъжки Стюартов наследник са се сбъднали прекрасно. Ала едва дала живот на това дете, Мария Стюарт чувствува задължението да му осигури честта. Тя сигурно е разбрала твърде ясно, че през стените на замъка отдавна е проникнала отровната мълва, която ония заговорници са капнали в ушите на Дарнли, подозрението, че се е отдала прелюбодейно на Рицио. Тя знае как в Лондон биха се зарадвали на всеки предлог да могат да оспорят законното потекло на тоя наследник, а заедно с това по-късно и престолонаследието; ето защо иска своевременно и пред целия свят да унищожи веднъж завинаги тая нагла лъжа. Праща да повикат Дарнли в родилната стая и му посочва детето пред всички събрани с думите: „Бог дари на теб и на мен син, който е създаден от теб и от никого другиго.“

Дарнли е смутен, защото тъкмо той с бъбривата си ревност е спомогнал да се разпространи клеветническата мълва. Какво да отговори на подобно тържествено заявление? За да скрие засрамването си, той се навежда над детето и го целува.

Ала Мария Стюарт взема детето в ръце и повтаря още един път високо: „Аз свидетелствувам пред бога, като че стоя тук пред страшния съд, че то е твой син и ничий друг син и желая всички тук присъствуващи жени и мъже да бъдат свидетели, че той е толкова много твой син, та аз просто се страхувам това да не бъде лошо за него по-късно.“

Това е велика клетва и същевременно страшно опасение: дори в един тъй тържествен час оскърбената жена не може да скрие недоверието си към Дарнли. Тя и сега не е в състояние да забрави колко дълбоко я е разочаровал и наранил този мъж. След тези вече твърде знаменателни думи подава детето на един от лордовете, сър Уилям Стендън: „Ето сина, който, надявам се, пръв ще обедини двете кралства, Шотландия и Англия.“

Стендън отговаря малко смутен: „Защо пък той, Madame? Защо той да изпревари Ваше величество и баща си?“

И Мария Стюарт казва отново укорно: „Защото баща му разруши нашата връзка.“

Дарнли, засрамен пред всички, се опитва да успокои възбудената жена. Той пита обезпокоен: „Това не е ли против даденото от тебе обещание да простиш и да забравиш всичко?“

„Аз ще простя всичко — отговаря кралицата, — ала няма никога да го забравя. Ако тогава Фаудънсайд бе дръпнал спусъка на пищова, какво щеше да стане с детето и с мене? Бог знае какво щяха да правят после и с тебе.“

„Madame — предупреждава я сега Дарнли, — та тези неща са отдавна приключени!“

„Добре, да не говорим за това“ — отговаря кралицата и така свършва този напрегнат разговор, който предвещава опасно приближаваща буря. Дори в този тежък свой час Мария Стюарт е казала само половината истина, като е заявила, че не е забравила, но щяла да прости; защото няма вече да има мир в тоя замък и в тая страна, докато кръвта не бъде изкупена с кръв и насилието отплатено с насилие.

Едва майката освободена, едва детето родено към дванадесет часа по пладне, ето че сър Джеймз Мелвил, най-довереният пратеник на Мария Стюарт, се мята на коня. До вечерта той е прекосил вече Шотландия чак до границата, почива си през нощта в Беруик и на следната сутрин продължава в буен галоп пътя си. На 12 юни вечерта — великолепно спортно постижение — пристига върху плувналия в пяна кон в Лондон. Там узнава, че Елизабет устройва бал в замъка си в Гринуич; тогава, хайде пак, напук на умората, на друг кон и напред, за да предаде вестта още тази нощ!

На тоя блестящ бал танцува и самата Елизабет; след дълга, опасна за живота й болест тя отново се радва на възвърнатата сила. Радостна, весела, начервена и напудрена, стои тя в своята широка, натруфена камбановидна роба, като огромно екзотично лале, обкръжена от своите верни кавалери. Ето че през редиците на танцуващите бързо се промъква Сесил, нейният държавен секретар, следван от Джеймз Мелвил. Той пристъпва към кралицата и й пошепва на ухото, че на Мария Стюарт се е родил син, наследник.

Като държавна ръководителка Елизабет е дипломатична натура, майсторка на самообладанието и твърде опитна в изкуството да прикрива истинските си чувства. Ала това известие ранява жената в нея. Забива се като нож в човешкото у нея. А като жена Елизабет чувствува тъй страстно, че не може винаги да остане господарка на своите размирни нерви. Тъй поразителна е нейната изненада, че гневните й очи и стиснатите устни забравят да лъжат. За миг изражението на лицето й е напълно замръзнало, кръвта се изгубва под червилото, ръката й се сгърчва и втвърдява. Тя тутакси заповядва на музиката да спре, танцът из един път замира и кралицата напуска бегом празничната зала, защото чувствува, че не може да владее по-дълго нервите си. Но в спалнята, обкръжена от възбудените жени, загубва твърдото си държание. Стенеща и поразена от собствената си болка, се хвърля в едно кресло и изхлипва: „Шотландската кралица е дала живот на син, а аз не съм нищо друго освен мъртъв пън.“

В никой друг миг от нейния седемдесетгодишен живот дълбоката трагедия на тази злочеста жена не се е разкрила по-ясно; никога не се е разбулвала нейната тайна — колко много трябва да е страдала, сломена от любовната си негодност, съзнаваща жестоко безплодието си, както в тоя единствен вопъл, който бликва като кръвоизлияние из най-женственото, най-дълбокото, най-честното кътче на нейното сърце. Чувствува се, че тази жена би дала всички кралства на земята за съвсем простото, ясно, естествено щастие — да има правото да бъде истинска жена, истинска любеща и майка; въпреки цялата си ревност тя би могла може би да прости на Мария Стюарт всяка власт и всеки друг успех. Но й завижда смъртно, с отчаяно бунтуване на най-съкровеното си чувство за предимството, че е станала майка.

На следващата сутрин обаче Елизабет отново е кралица, отново политична, дипломатична жена. Образцово владее тя тъй често доказаното изкуство да скрива зад хладни и възвишени слова своя гняв, своето негодувание, своето дълбоко страдание. Нарисувала отлично любезна усмивка върху лицето си, тя приема Мелвил с големи почести и според нейните думи би трябвало да се мисли, че рядко е научавала, някоя по-радостна вест. Тя го моли да предаде на Мария Стюарт най-сърдечните й благопожелания, подновява обещанието си да поеме кръщелничеството на детето и ако й е възможно, да присъствува лично на кръщавката. Тъкмо защото в дъното на душата си завижда за щастието на своята посестрима по съдба, желае — вечно актриса на собственото си величие — да се покаже пред света доброжелателна и великодушна.

Листът отново се е обърнал в полза на по-смелата, всички опасности изглеждат преодолени и всички мъчнотии разрешени по най-чудесен начин. Още един път милостиво са се разнесли облаците, които от самото начало виснат трагично над съдбата на Мария Стюарт; ала преодоляната опасност никога не прави дръзкия по-мъдър, а само още по-дързък. Мария Стюарт не е родена за покой, нито за щастие; могъщо я тласка отвътре някаква злокобна сила. И никога една съдба не добива смисъл и образ в зависимост от събитията и случайностите на външния свят. Само вродените, съкровено лични закони създават или разрушават един живот.