Стефан Цвайг
Мария Стюарт (22)

Последният тур
1584–1585

Годините текат и текат. Седмици, месеци, години минават като облаци над тоя самотен живот, видимо без да го докоснат. Но времето незабелязано променя човека и света около него. Настъпила е четиридесетата година, година на преход в живота на една жена, а Мария Стюарт все още е пленена, все още не е свободна. Старостта вече я докосва леко, косите й започват да побеляват, тялото напълнява, позатлъстява, чертите на лицето стават по-спокойни, като на матрона, върху цялото й същество слага отпечатъка си някаква тъга, която обикновено избива в религиозност. Жената чувствува дълбоко в душата си, че времето на любовта, времето на живота ще отлети безвъзвратно; каквото не се сбъдне сега, няма да се сбъдне никога вече, вечерта се спуска, близката нощ тъмнее. Отдавна не се е вестявал никакъв кандидат и може би не ще се яви вече: още малко и животът ще бъде окончателно пропуснат. Има ли наистина смисъл да продължава да чака чудото на освобождението, помощта на нехайно бавния свят? Все по-силно и по-силно чувствуваме, че през тия късни години многострадалната жена вътрешно се е наситила на борбата и е готова за споразумение и отстъпка. Все по-често и по-често настъпват часове, в които тя се пита дали не е глупаво да линее тъй безполезно, тъй немило, като цвете в сянка, дали не би било по-умно да откупи свободата си, като доброволно свали короната от бавно побеляващите коси. В четиридесетата си година Мария Стюарт започва да се уморява все повече от тоя пуст живот, буйната воля за власт постепенно отслабва и преминава в някакъв тих, мистичен копнеж по смъртта; в такъв час навярно написва тя на един лист, наполовина жалба, наполовина молитва, тия покъртителни латински редове:

О, Domine Deus! Speravi in Te

O, care mi Jesu! Nunc libera me.

In dura catena, in misera poena, desidero Te;

Languendo, gemendo et genu flectendo

Adoro, imploro, ut liberes me.^[1]

Тъй като освободителите се двоумят и бавят, тя обръща очи към спасителя. По-добре смърт, само не и занапред пустота, несигурност, чакане и чакане, и надяване, и копнеене, и все нови разочарования. Край най-сетне, добър или лош, защото Мария Стюарт желае тоя край с всички сили на душата си.

Колкото по-дълго трае тази страшна, коварна и ужасна, тази дивна и упорита борба, толкова по-сурово се изправят една срещу друга двете стари противници Мария Стюарт и Елизабет. Елизабет жъне успех след успех в своята политика. С Франция се е помирила, Испания все още не смее да обяви война, тя е удържала победа над всички недоволници. Само един враг, един смъртно опасен враг живее още с вирната глава в тая страна — една победена и все пак непобедима жена. Едва след като премахне нея, последната, тя ще бъде победителка. Но и за омразата на Мария Стюарт не е останал никой друг освен Елизабет. Още веднъж в час на бясно отчаяние се обръща тя към своята сродница, към своята сестра по съдба и призовава с покъртителна пламенност нейната човечност. „Не мога да понасям по-дълго това, Madame — изридава тя в това дивно писмо, — и умирайки, аз се виждам принудена да назова виновниците за моята бавна смърт. На най-долни престъпници във вашите затвори е позволено да бъдат изслушани за тяхно оправдание и им биват назовавани техните издайници и обвинители. Защо това право бива отказвано тъкмо на мен, на една кралица, на вашата най-близка сродница и законна наследница? Мисля, че тъкмо това последно мое искане е било досега истинската причина за моите врагове… Но, ах, те нямат вече никакво основание и никаква нужда да ме мъчат и занапред по тая причина. Защото, кълна се в честта си, аз не се надявам вече на никакво друго кралство, освен на кралството божие, за което съм вътрешно готова, защото то най-добре ще тури край на всички мои неволи и мъки.“ За сетен път с цялата жар на съкровена искреност заклева тя Елизабет да я извади от нейния затвор: „В името на честта и страшните страдания на нашия Спасител аз ви умолявам: позволете ми да напусна това кралство и да се оттегля в някой мирен кът, да потърся малко покой за своето уморено тяло, което е окончателно съсипано от безкрайните тревоги, и да се помъча да подготвя душата си за бога, който вече всеки ден ме вика при себе си… Отредете ми тая милост, преди да умра, та отделилата се от тялото ми душа, след като всеки раздор помежду ни бъде отстранен, да не бъда принудена да изплаче жалбите си пред бога и да обвини вас за злото, което съм изтърпяла тук на земята чрез вас.“ Ала Елизабет остава глуха и за тая потресна молба, не намира в себе си сила нито за една-едничка насърчителна дума. Но сега и Мария Стюарт стисва устни и юмруци. Сега вече тя изпитва само едно чувство — омраза, студена и силна, неукротима и палеща омраза към тая жена. И тази омраза се насочва отсега нататък още по-силно и смъртоносно срещу Елизабет, защото всички други нейни врагове и противници са загинали; те самите са се повалили един други. Сякаш загадъчната гибелна демоничност, която се излъчва от Мария Стюарт и застига всеки, който я мрази или обича, иска да се разкрие ясно: преди нея загиват всички, които са нейни привърженици или врагове, които се борят за нея или срещу нея. Всички, които са я обвинявали в Йорк: Мъри, Мортън и Мейтлънд са умрели от насилствена смърт, всички, които е трябвало да я съдят в Йорк, Нортъмбърланд и Норфък, са сложили главите си на дръвника, всички, които отначало са заговорничели срещу Дарнли, а после срещу Ботуел, са се премахнали взаимно, всички предатели от Кърк о’Фийлд, Карбъри и Ленгсайд са се предали един други. Тия вироглави шотландски лордове и графове, цялата тая свирепа, опасна, властолюбива пасмина се е самоунищожила. Бойното поле е празно. На земята няма вече нито един, когото тя би могла да мрази, освен Елизабет. Гигантската битка между народите от две столетия се е превърнала в двубой. И в тази борба на жена срещу жена не може да има вече никакви преговори, сега се касае за живот или смърт.

За тая последна борба, борба на нож, Мария Стюарт се нуждае от сетните си сили. Още една, последната надежда, трябва да й бъде изтръгната. Трябва да бъде оскърбена още веднъж и най-дълбоко, за да се стресне и напрегне последните си сили. Защото Мария Стюарт винаги намира своята величава смелост, своята необуздаема решителност едва тогава, когато всичко е загубено или поне изглежда загубено. Тя става героична едва в борбата за безнадеждно дело.

Тази последна надежда, която трябва да бъде изтръгната от душата на Мария Стюарт, е надеждата за споразумение с нейния син. Защото през всички тия празни, през тия страхотно бедни откъм събития години, когато тя сама чака и чувствува как часовете падат глухо край нея като пясък от ронлива стена, през това безкрайно време, което я изморява и състарява, расте едно дете, рожба на нейната кръв. Когато напуска на кон Стърлинг, когато Ботуел я обгражда със своите конници пред вратите на Единбург и я отвежда със себе си към нейната печална орис, тя оставя Джеймз VI още кърмаче; през тия десет, през тия петнадесет, през тия седемнадесет години, изтекли оттогава, невзрачното създание е станало дете, после момче и вече почти мъж. Джеймз VI носи в кръвта си някои качества на своите родители, но твърде размесени и засенчени; той е дете със странен нрав, с ленив, фъфлещ език, с тежко грамадно тяло и плаха, страхлива душа. Първото впечатление от това момче е, че е ненормално. То отбягва всякаква дружба, плаши се от отворен нож, страхува се от кучета, неговите маниери са неловки и груби. В него отначало не се забелязва нищо от изтънчеността, от естествената миловидност на майка му, той няма никакви артистични заложби, не обича музика, нито танци, липсва му всякакво умение за любезност и непринуден разговор. Но той учи отлично езици, има добра памет и дори известна разумност и упоритост, щом се касае за лични изгоди. По-злощастно обаче е обременен неговият характер от неблагородната натура на баща му. Той наследява от Дарнли малодушие, непочтеност и неблагонадеждност. „Какво може да се очаква от такъв двуличен момък“ — кипва веднъж Елизабет; също като Дарнли той се покорява напълно на всяка по-силна воля. На този навъсен егоист е съвършено чуждо всяко благородство на сърцето, студено външно честолюбие определя неговите решения и неговото равнодушно отношение към майка му може да бъде разбрано само ако го разгледаме отвъд всяка сантименталност и страхопочитание. Възпитан от най-ожесточените врагове на Мария Стюарт, учен на латински език от Джордж Бюкенън, от човека, написал прословутия памфлет „Detectio“ против майка му, в която я сочи за убийца, той едва ли е чул нещо друго за тая пленена в съседната страна жена освен това, че е съдействувала за премахването на неговия баща и оспорва на него, коронования крал, правото върху престола. Още от самото начало му е набито в главата да гледа на майка си като на чужда, като на досадна пречка по пътя на неговото властолюбие. И дори ако известно синовно чувство у Джеймз VI го е карало да копнее да види най-сетне жената, която му е дарила живот, бдителността на английските и шотландски пазачи би осуетила всяко сближение между двамата пленници — Мария Стюарт, пленница на Елизабет, Джеймз VI, пленник на лордовете и на тогавашния регент. От време на време, но твърде рядко, през тия години си разменят по някое писмо. Мария Стюарт изпраща подаръци, играчки и веднъж една малка маймунка, но повечето нейни писма и послания не биват приети, защото в упоритостта си тя не може да се реши да признае кралската титла на собствения си син и лордовете връщат обратно като оскърбителни всички писма, в които тя се обръща към Джеймз VI като към принц. Майка и син няма да отидат по-далеко от едно хладно, официално отношение дотогава, докато в тях властолюбието говори по-повелително от гласа на кръвта, докато тя настоява да бъде смятана за единствена кралица на Шотландия, а той, от своя страна — за единствен крал.

Сближението може да започне едва тогава, когато Мария Стюарт престане да смята за невалидно коронясването на нейния син от лордовете и бъде готова да му признае известно право върху короната. Разбира се от само себе си, че тя и сега съвсем не мисли да се лиши и да се откаже окончателно от своята титла на кралица. Тя иска да умре с корона върху помазаната си глава; но срещу цената на свободата сега би била готова да дели титлата със сина си. За пръв път мисли за компромис. Нека той управлява и се нарича крал, стига да й позволят и занапред да запази името кралица, стига да намери някакъв начин да позлатят с тънко почетно лустро нейното отричане. Лека-полека започват тайни преговори. Ала Джеймз VI, заплашван постоянно в свободата си от бароните, води тия преговори като хладнокръвен сметач. В същото време той преговаря съвършено безскрупулно на всички страни, залага Мария Стюарт срещу Елизабет, Елизабет срещу Мария Стюарт, една религия срещу друга, прави равнодушно пазарлък за благоволението си с тоя, който дава най-добра цена, защото за него не е най-важна честта, а само да остане крал на Шотландия и в същото време да си осигури английския престол; той не иска да наследи една от тия две жени, а и двете. Готов е да остане протестант, ако това е изгодно, но, от друга страна, няма нищо против да стане католик, стига да му бъде платено добре; нещо повече, този седемнадесетгодишен хлапак, само за да стане по-скоро крал на Англия, не изтръпва дори пред гнусния план да се ожени за Елизабет, за тая изхабена жена, която е с десет години по-стара от майка му и е нейна най-ожесточена противница и неприятелка. За Джеймз VI, сина на Дарнли, всички тези преговори не са нищо друго освен студени сметки, докато Мария Стюарт, която живее вечно с илюзии, откъсната от действителния свят, вече гори и пламти с тази последна надежда — чрез споразумение със сина да възвърне свободата си и все пак да остане кралица.

Обаче Елизабет съзира опасност за себе си в това, майката и синът да се спогодят. То не бива да стане. Тя улавя бързо в ръка още тънките нишки на преговорите. С проницателния си и циничен човешки поглед скоро разбира с какво би могла да пипне това неустановено момче: с неговите човешки слабости. Изпраща на младия крал, който обича до глупост лова, прекрасни коне и кучета. Подкупва неговите съветници и му предлага накрая нещо, което при вечната оскъдица на пари в шотландския двор е решителен аргумент — годишна рента от пет хиляди фунта, като освен това държи под носа му изпитаната примамка: английското престолонаследие. Както обикновено, парите изиграват решителна роля. Докато останалата в неведение Мария Стюарт продължава да прави дипломатически ходове в празно пространство и вече крои с папата и испанците планове за бъдеща католическа Шотландия, Джеймз VI подписва тайно с Елизабет един съюзен договор, който уточнява подробно парите и облагите, добити от тая тъмна сделка, но не съдържа очакваната клауза за освобождаването на майка му. С нито един ред не се сещат за пленницата, която му е станала съвсем безразлична, откакто не може да му предложи нищо повече; без нея, като че тя не съществува на тоя свят, синът се споразумява с най-ожесточената неприятелка на своята майка. Нека тази жена, която му е дарила живота, бъде тъй добра да седи по-далеч от неговия живот сега, когато нищо вече не може да му даде! В същия миг, когато бива подписан договорът и отраканият син прибира парите и кучетата, преговорите с Мария Стюарт биват из един път прекъснати. Нужни ли са още вежливости към безсилна жена? По кралско поръчение бива изготвено едно сурово писмо, което в груб канцеларски тон отрича на Мария Стюарт както титлата, така и правата на шотландска кралица. След като й е отнета държавата, короната, властта и свободата, сега бездетната изтръгва и последното от своята съперница: собствения й син. Сега най-сетне тя е отмъстена окончателно.

Този триумф на Елизабет е нож в гърба за последните мечти на Мария Стюарт. След съпруга й, след брат й, след поданиците, сега от нея се отрича последният — детето от нейната плът; сега тя остава съвсем сама. Безгранично като разочарованието й е нейното възмущение. Сега вече тя ще бъде безогледна! Безогледна към всички! Тъй като детето й я отрича и тя отрича своето дете. Тъй като той е продал нейното право върху короната, сега тя продава неговото. Тя нарича Джеймз VI изроден, неблагодарен, непослушен и невъзпитан, проклина го и му заявява, че в завещанието си ще му откаже не само шотландската корона, а и правото върху английското престолонаследие. По-добре короната на Стюарт да отиде у някой чужд принц, отколкото у тоя протестант, у тоя предателски син. Тя предлага решително на Филип II правото на наследственост върху Шотландия и Англия, ако той заяви, че е готов да се бие за нейната свобода и да унищожи окончателно Елизабет, убийцата на всички нейни надежди. Какво значение имат нейната страна, нейният син! Сега тя иска само да живее, да бъде свободна и да победи! Сега вече не се плаши от нищо, дори най-голямата дързост не е достатъчно дръзка за нея. Който е загубил всичко, няма какво повече да губи.

Години, дълги години са трупали гняв и ожесточение в тая измъчена и унизена жена, години и години се е надявала и преговаряла, и спогодявала, и конспирирала, и търсила пътища на посредничество. Сега чашата прелива. Като пламък лумва най-сетне потисканата омраза към мъчителката, към узурпаторката, към тъмничарката. Не само като кралица срещу кралица, а и като жена срещу жена се нахвърля сега Мария Стюарт с последна ярост и с извадени нокти върху Елизабет. Повод за това дава една дребна случка: съпругата на Шрузбъри, коварна и злобна клюкарка, в един истеричен припадък обвинява Мария Стюарт, че поддържа нежни връзки с нейния съпруг. Това, разбира се, не е нищо друго освен дребнава слугинска клюка, самата съпруга на Шрузбъри дори не го казва сериозно, но Елизабет, винаги готова да урони пред света моралния престиж на своята съперница, веднага се погрижва тази нова скандална история да бъде разнесена подробно в чуждите дворове, също както по-рано бе изпратила до всички принцове клеветническото писание на Бюкенън с ковчежните писма. Сега Мария Стюарт кипва. Не стига значи, че са й отнели властта, свободата, последната надежда в детето й, но искат още подло да опетнят честта й; мъчат се да я приковат пред света на позорния стълб като прелюбодейка, нея, която живее без радост и без любов, уединена като монахиня! Нейната уязвена гордост се надига свирепо. Тя търси правото си и графиня Шрузбъри действително се вижда принудена да падне на колене пред нея и да опровергае тая подла лъжа. Обаче Мария Стюарт знае много добре кой е използувал лъжата, за да я оклевети, тя е почувствувала злорадата ръка на своята противница и отвръща сега открито с удар на удара, който е нанесен от тъмнината върху нейната чест. Доста дълго вече гори в душата й злобно нетърпение да каже най-сетне, като жена към жена, право в очите няколко истински думи на тая лъжедевствена кралица, която иска да бъде почитана като огледало на добродетелността. Ето защо тя й изпраща писмо, уж за да съобщи „приятелски“ какви клевети върху частния живот на Елизабет разпространява графиня Шрузбъри, в действителност обаче за да изкрещи в лицето на своята „мила посестрима“ колко малко право има тя да играе ролята на благонравна и на съдия в нравствеността. Удар след удар, като градушка, се сипе отчаяната омраза в това писмо. Тук е казано с жестока откровеност всичко, каквото една жена може да каже против друга, всички лоши качества на Елизабет биват изсъскани ехидно право в лицето й, безмилостно биват разкрити нейните най-скрити женски тайни. Мария Стюарт пише на Елизабет — уж от свидно приятелство, а в действителност за да я уязви смъртно — как графиня Шрузбъри разправяла за нея, че била толкова суетна и имала толкова високо мнение за хубостта си, като че била небесна владичица. Не се насищала на ласкателства и непрестанно принуждавала придворната си свита да й засвидетелствува прекалено възхищение, като при това в пристъпи на гняв биела придворните дами и слугините. На една счупила пръста, а друга ударила с нож по ръката, понеже прислужвала лошо на трапезата. Все пак всички тия одумки не били нищо в сравнение със страхотните разкрития върху най-интимния, плътския живот на Елизабет. Графиня Шрузбъри, пише Мария Стюарт, твърдяла, че Елизабет имала на единия крак гнойна язва — като загатва с това за сифилитичното наследство на нейния баща, — с нейната младост било свършено, била загубила способността да ражда, но въпреки това не се отказвала от похотливостта си към мъжете. Не само че спала „infinies foys“^[2], с един (граф Лестър), но още търсела по всички ъгли и кътчета сладострастни удоволствия и не искала „да се откаже никога от свободата да търси все нови любовни наслади“ — „jamais perdre la liberte de nous fayre l’amour et avoir vostre plesir tousjours aveques nouveaulx amoureulx“. Тя се била промъквала нощем само по риза и наметало в стаите на мъжете и тези удоволствия й стрували скъпо. Мария Стюарт изрежда име след име и подробност след подробност. Но тя нанася на омразната си съперница и най-страшния удар върху нейната съкровена тайна: подхвърля й подигравателно (нещо, което и Бен Джонсън е разправял на всеослушание в кръчмите), че „undubitablement vous n’estiez pas comme les autres femmes, et pour ce respect c’estoit follie a tous ceulx qu’affectoient vostre mariage avec le duc d’Anjou, d’aultant qu’il ne se pourroit accomplir“^[3]. Да, нека Елизабет знае, че е всеизвестна нейната страхливо пазена тайна, нейната женска недоразвитост, която й позволява само похотливост, но не истинска наслада, само повърхностна игра, но не пълно отдаване и я изключва за вечни времена от кралска женитба и майчинство. Никога на земята жена не е казвала тъй страшно голата истина на тая най-могъща жена на земята, както затворницата от своята тъмница: двадесет години замръзнала омраза, сподавен гняв и окована сила внезапно се надигат и нанасят с лъвската си лапа страшен удар в гърдите на мъчителката.

След това писмо, изпълнено с безумна ярост, не може вече и дума да става за помирение. Жената, която е написала писмото, и жената, която го е получила, не могат вече да дишат един и същи въздух, да живеят и занапред в една и съща страна. Hasta al cuchillo, както казват испанците, борба на живот и смърт остава сега единствената, последната възможност. След четвърт столетие неотстъпно, упорито дебнене и враждуване най-сетне историческата борба между Мария Стюарт и Елизабет е стигнала до върха на ножа. Контрареформацията е изчерпала всички дипломатически средства, а военните още не са готови. В Испания все още бавно и мъчно съставят своята армада, но въпреки наличието на индийските съкровища в тоя несретен двор вечно липсват пари, липсва вечно и решителност. Защо, мисли си Филип Благочестивия, който също като Джон Нокс съзира само едно богоугодно дело в премахването на някой невярващ противник, защо да не се избере по-евтиният път и да не се подкупят неколцина убийци, които да очистят набързо от пътя Елизабет, покровителката на еретиците? Епохата на Макиавели и неговите ученици не е особено обременена с морални скрупули, когато се касае за власт, а тук е сложено на карта едно необозримо решение — вяра срещу вяра, юг срещу север — и един-единствен удар с меч в сърцето на Елизабет може да спаси света от еретичеството.

Достигне ли веднъж политиката най-високия градус на страстта, тогава се изпаряват всички нравствени и правни опасения, тогава изчезва и последното съображение за благоприличие и чест, тогава дори подлото убийство бива смятано за велико пожертвувателно дело. Благодарение на анатемата са били обявени за незабранен дивеч през 1570 година Елизабет и през 1580 година принц Орански^[4], двамата главни врагове на католичеството; а откак папата тържествено е окачествил като похвално дело заколването на шест хиляди люде, Вартоломеевата нощ, оттогава всеки католик знае, че ще извърши само едно богоугодно дело, ако по подъл начин премахне от света някого от тия вечни врагове на вярата. Един смел и як удар, един бърз изстрел от пищов и Мария Стюарт ще излезе от затвора и ще изкачи стъпалата на престола, а Англия и Шотландия ще бъдат обединени в истинската вяра. При такъв голям залог в играта няма бавене и суетене: испанското правителство провъзгласява с пълно безсрамие коварното убийство на Елизабет за своя политическа кралска и държавна акция. Испанският посланик Мендоза нарича неведнъж в своите депеши убийството на кралицата, „killing the Queen“, желателно деяние, испанският управител на Нидерландия, дук Алба, дава изрично своето съгласие, а Филип II, господар на двата свята, написва собственоръчно върху плана за убийството, че „се надява на божията помощ“. Развръзката се търси сега не вече с похватите на дипломацията, не в ясна, открита война, а с гол нож, с меч на убиец. И тук, и там са единодушни в метода: в тайния кабинет в Мадрид бива решено убийството на Елизабет и одобрено от краля, в Лондон пък Сесил, Уолсингъм и Лестър са единодушни, че трябва да се свърши насилствено с Мария Стюарт. Сега вече няма връщане и друг изход: само с кръв може да се тегли чертата под отдавна пресрочената сметка. Сега се касае само за едно — кой ще действува по-бързо — Реформацията или Контрареформацията, Лондон или Мадрид. Дали Мария Стюарт ще бъде премахната преди Елизабет, или Елизабет преди Мария Стюарт.