Стефан Цвайг
Мария Стюарт (14)

Пътят към убийството
22 януари до 9 февруари 1567

Сега започва най-тъмната строфа в баладата на Мария Стюарт. Това отиване в Глазгоу, откъдето довежда своя още болен съпруг и го поставя в центъра на един заговор за убийство, е най-спорната постъпка в целия неин живот. Все отново се повдига въпросът: наистина ли Мария Стюарт е била атридски образ, една Клитемнестра, която с лицемерна грижливост приготвя топлата баня на своя завърнал се съпруг Агамемнон, докато в същото време Егист, убиецът и любовникът, с наточена брадва е стоял скрит в сянката? Била ли е тя втора лейди Макбет, която с нежни и ласкави думи отвежда крал Дънкан за сън, в който Макбет ще го убие — една от ония демонични престъпнички, каквито прекомерната страст създава често тъкмо от най-смели и най-всеотдайни жени? Или тя е била само безволно създание на тоя брутален държанец Ботуел, действуваща несъзнателно в транса на неотразимо дадена заповед, лековерно послушна марионетка, останала в неведение относно всички тия приготовления за страшната случка? Чувството неволно отказва да смята за истинска тази престъпност, да обвини една досега човешки чувствуваща жена, че е била посветена и е помагала. Вместо това отново и отново ние търсим някакво друго, някакво човешки по-меко обяснение за отиването в Глазгоу. Отново и отново оставяме настрана като недостоверни всички показания и документи, които уличават Мария Стюарт, и с честното желание да се убедим, сверяваме всички оправдателни обяснения, намерени от нейните защитници. Но напусто! Колкото и да искаме да им вярваме, всички тия адвокатски аргументи нямат никаква убедителна сила; брънката на всецяло обгърнатото деяние се свързва чудесно с веригата на събитията, докато всяко оправдателно обяснение, щом го хванем по-яко, се строшава в ръцете ни.

Защото как да приемем, че загриженост на любеща жена е отвела Мария Стюарт пред постелята на болния Дарнли, за да го вземе от неговото сигурно скривалище и да го наглежда по-добре у дома? От месеци съпрузите живеят кажи-речи напълно разделени. Дарнли постоянно е лишаван от нейната близост и колкото смирено да я моли да дели отново леглото й като неин съпруг, неговите съпружески права биват троснато отказвани. Испанският, английският и френският посланици говорят отдавна в докладите си за отчуждението като за неизменен, самопонятен факт; лордовете открито са повдигнали въпрос за развод, а тайно са обмисляли дори една по-насилствена форма на разрешение. Тъй равнодушно вече живеят двамата един до друг, че дори при вестта за опасното заболяване на Мария Стюарт в Джедбъръ нежният съпруг никак не бърза да навести умиращата, на която вече са дали последно причастие. С най-силно увеличително стъкло в тоя брак не може да се види и най-тънка нишка любов, ни атом нежност: ето защо е несъстоятелно предположението, че любяща грижа е подтикнала Мария Стюарт да отиде при него.

Ала — това е последният аргумент на нейните защитници tout prix — може би Мария Стюарт е искала тъкмо с това отиване да премахне окончателно тоя злощастен раздор? Може би накрая тя е отишла само за да се помири с него? За жалост обаче и това последно благоприятно обяснение бива унищожено от един неин собственоръчен документ. Защото само един ден преди заминаването за Глазгоу в едно писмо до архиепископ Битън — Мария Стюарт никога не се е замисляла, че писмата й ще свидетелствуват пред потомството против нея — непредпазливата жена се изказва по крайно ненавистен, крайно раздразнен начин за Дарнли: „Що се отнася до краля, нашия съпруг, един бог знае как винаги сме се държали с него и не по-малко на бога и на света са известни неговите непочтени игри и неправди спрямо нас; всички наши поданици са били свидетели на същите и аз не се съмнявам, че те в сърцата си го осъждат.“ Така ли говори гласът на сърцето при желание за помирение. Такива ли са мислите на една любеща жена, която бърза да отиде при своя болен съпруг? И второ неопровержимо уличително обстоятелство — Мария Стюарт предприема това пътуване не само за да навести Дарнли и после пак да се върне, а с решителното намерение веднага да го доведе обратно в Единбург; тази грижа също е тъй прекалено голяма, че не може да ни се стори честна и убедителна! Защото не е ли гавра с всички закони на медицината и на разума посред люта зима, през януари да изкараш от леглото болен от шарка, болен от треска, чието лице още е подпухнало, и да го пренасяш в открита кола на друго място, отдалечено на два дни път? А Мария Стюарт предварително е докарала със себе си покрита кола, за да лиши Дарнли от всяка възможност за възражение и да го отведе колкото е възможно по-бързо в Единбург, където заговорът за неговото убийство е в пълен ход.

Но може би Мария Стюарт не знае — всеки път ние се доближаваме с по една крачка към нейните защитници, защото каква отговорност би било да обвиниш един човек в убийство! — да, може би тя съвсем не знае за този заговор? По един фатален начин и в това отношение едно писмо на Арчибълд Дъглас, отправено лично до нея, изключва всякакво съмнение. Защото Арчибълд Дъглас, един от главните заговорници преди онова трагично заминаване за Глазгоу, я посетил дори лично, за да получи нейното открито съгласие за подготвяното убийство. И дори ако тогава тя не му е дала съгласието си и е отблъснала всякакво споразумение, как може една съпруга, щом знае, че са в ход подобни коварни замисли, да премълчава подобно предложение? Защо не е предупредила Дарнли? И защо на това отгоре, въпреки сигурното сега убеждение, че се крои нещо срещу него, го предумва да се върне в атмосферата на убийството? В такъв случай мълчанието е нещо повече от съгласие, то е пасивна тайна подкрепа, защото, който е узнал за някое престъпление и не се е постарал да го осуети, става виновен най-малко поради безразличието си. Най-благоприятното, значи, което може да се каже за Мария Стюарт е, че тя не е знаела за кроеното престъпление, защото не е искала да знае за него, че е затворила и отвърнала очи, за да може после да каже и да се закълне: аз не съм взела участие в това престъпление.

Чувството за известна виновност на Мария Стюарт в премахването на нейния съпруг е следователно неотречимо за един безпристрастен изследовател: ако някой иска да я извини, той може да изтъкне само намалената свобода на волята в тая жена, а не нейното неведение. Защото тази робиня действува не радостно, не дръзко, не съзнателно, не по свободна воля, а по друга, по чужда воля. Мария Стюарт не е отишла в Глазгоу студено, пресметливо, коварно и цинично, за да подмами Дарнли да се върне у дома, а в решителния миг — това доказват ковчежните писма — е почувствувала погнуса и ужас от натрапената й роля. Действително тя е уговорила с Ботуел плана за подмамването в Единбург; ала от нейното писмо се разкрива по един чудесен начин как в същия миг, когато тя е отдалечена на един ден път от своя повелител и заедно с това отслабва хипнозата на неговото присъствие, приспаната съвест в тая „magna peccatrix“^[1] се раздвижва. На кръстопътя на едно престъпление човекът, тласкан към злодеяния от някаква тайнствена сила, се откъсва от истинския, от вътрешния престъпник, коварното и предумишлено деяние се отделя от самозародилото се „crime passionel“, и постъпката на Мария Стюарт е може би един от най-съвършените примери за този вид престъпления, които биват извършвани не от самия човек, а в негово подчинение от друга, по-силна воля. Защото в мига, когато Мария Стюарт трябва да изпълни уговорения, одобрения план, когато се изправя пред жертвата, която й е заповядано да подмами на дръвника, тогава внезапно у тая жена угасва всякаква омраза и всяко чувство за мъст, прачовешкото в нейната природа започва отчаяна борба с нечовешкото на нейното поръчение. Ала твърде късно е вече и напусто: в това престъпление Мария Стюарт не е само ловджийка, която хитро дебне жертвата си, самата тя е подгонена. Усеща зад себе си бича, който я подкарва напред. Тя трепери от гнева на своя любим държанец, в случай че не му домъкне уговорената жертва, а в същото време трепери да не загуби любовта му, ако не се подчини. Само това, че тук една безволна жена в дъното на душата си не иска престъплението, че една душевно беззащитна жена се съпротивява срещу наложеното принудително деяние — само това единствено ни кара, ако не да простим престъплението в смисъла на правосъдието, то поне да го разберем в смисъла на човещината.

В този смекчен смисъл страхотното събитие става понятно само благодарение на онова прочуто писмо, което тя отправя до Ботуел от леглото на болния Дарнли и което нейните защитници по един безразсъден начин постоянно се мъчат да отричат: само то още дава един примирителен отблясък на човечност в гнусното престъпление. Благодарение на това писмо ние виждаме като през пробита стена страшните часове в Глазгоу.

Полунощ отдавна е минала. Мария Стюарт седи по нощница пред масата в една чужда стая. В камината гори огън, сенките трепкат лудо по високите голи стени. Ала този огън не стопля пустата стая, нито зъзнещата душа. По раменете на леко облечената жена постоянно пробягват студени тръпки: студено е и тя е уморена, би искала да спи, а все пак не може да заспи от вълнение и възбуда. Твърде много и твърде потресни неща е преживяла през тия последни седмици, през тия последни часове, все още тръпнат и парят нервите й до върховете на болезнените пръсти. Преизпълнена от ужас пред това престъпление, ала безволно послушна на господаря на нейната воля, душевната робиня на Ботуел е предприела това страшно пътуване, за да подмами собствения си съпруг от сигурното му убежище в още по-сигурна смърт и тази измама не е била лесна за нея. Още пред портите я спира един пратеник на Ленъкс, бащата на Дарнли. На стареца се е сторило подозрително, че жената, която от месеци насам отбягва ненавистно неговия син, из един път бърза тъй нежно към болничната му постеля. Старците предугаждат нещастията; а може би Ленъкс си спомня и това, че всеки път, когато Мария Стюарт привидно се е подчинявала на сина му, тя винаги се е стремила само да получи някаква изгода лично за себе си. С голяма мъка й се е удало да отбие всички въпроси на пратеника, добрала се е благополучно чак до леглото на болния, който също — прекалено често е играла тя пред него фалшива игра — я посреща с недоверчива душа. Той веднага иска да знае защо е докарала тази покрита кола: в неговите очи още пламти неспокойно подозрение. И тя е трябвало да хване с желязна ръка сърцето си, за да не се издаде при такива въпроси с някоя запъната дума, с побледняване или изчервяване. Ала страхът от Ботуел я е научил да се преструва. С милващи ръце, с ласкави думи е приспала тя постепенно недоверието на Дарнли, къс по къс е издърпала волята от тялото му и в замяна е сложила вътре своята, по-силната. Още първия следобед половината работа е свършена.

И сега тя седи през нощта сама в своята тъмна стая, студено и пусто е, призрачно припламват свещите и такова безмълвие владее в стаята, че се долавят нейните най-потайни мисли и въздишките на смазаната й съвест. Тя не може да спи, не може да почива, безмерна е нейната потребност да повери някому мъката, която притиска душата й, да заговори с някого в тая последна и най-самотна беда. И понеже не е близко той, единственият на земята, пред когото може да говори за всички тия неща, за които не бива да знае никой друг освен него, за тия страшни престъпни неща, които сама се страхува да признае пред себе си — тя взема няколко листа и започва да пише. Писмото става безкрайно. Тя няма да го завърши нито през тая нощ, нито на другия ден, а едва през следващата нощ; тук един човек посред престъплението се бори със собствената си съвест. В най-дълбока умора, в крайно объркване е писано това писмо, замаяно и изтощено се люшка всичко едно през друго: глупост и най-дълбок смисъл, вик и празен брътвеж, и отчаяна жалба — като прилепи пърхат в зигзаг една след друга черните мисли. Тя ту разказва само за глупави дреболии, ту с крясък се надига бедствието на нейната съвест, като мълния блясва омраза, състрадание я сподавя и постоянно между всичко това тече огромно и жарко преливащо любовно чувство към този, чиято воля господствува над нея и чиято ръка я блъска към тая бездна. После из един път тя забелязва, че е свършила хартията. Тогава продължава да пише на започнат сметководен лист — по-нататък, само по-нататък, само по-нататък! — защото чувствува, че ужасът ще я задуши, тишината ще я задави, ако не се вкопчи поне с думи за онзи, към когото е прикована с вериги, престъпница до престъпник, кръв до кръв. Ала докато перото в треперещата ръка бяга като откъснато по листовете, тя забелязва, че всичко, което пише, не е казано тъй, както би желала да го каже, че няма сили да обуздае, да подреди мислите си. Тя чувствува това едновременно в друга сфера на съзнанието си и затова заклина Ботуел да прочете писмото два пъти. Но тъкмо за това, че писмото от три хиляди думи не е мислено и писано будно и ясно, че мислите залитат една през друга объркани и запънати, като че със затворени очи, тъкмо това го прави неподражаем документ на душевна история. Защото тук не говори съзнателният човек, тук в някакъв транс на умората и на треската говори вътрешното аз, тук говори иначе почти неподслушваемото подсъзнание, голото, незакрито вече от никакъв срам чувство. Повърхностни и дълбоки гласове, ясни мисли и такива, каквито тя в пълна будност не би дръзнала да изрече, се редуват в това несъсредоточено състояние. Тя се повтаря, противоречи си с писаното, всичко кипи хаотично едно през друго в тая пара и дим на страстта. Никога или съвсем рядко ни е оставяно признание, в което духовното или по-точно душевното състояние на свръхвъзбуда да се разкрива тъй напълно посред едно престъпление — не, нито Бюкенън, нито Мейтлънд, ни една от тия умни глави не би могла със своето образование и разсъдък да измисли тъй магично точно халюцинирания монолог на едно разстроено сърце, страхотното положение на жената, която насред деянието не намира никакво друго спасение от угризенията на съвестта, освен да пише и пише на любимия, за да се загуби, да забрави, да извини и да разясни, която се затулва в това писане, за да не слуша в тишината как бясно тупа сърцето й. Отново неволно трябва да си спомним за лейди Макбет — как и тя в лека нощница се лута изтръпнала в тъмнината на замъка, обсадена и притискана от страхотни мисли, и в един потресен монолог издава сомнамбулно престъплението си. Само един Шекспир, само един Достоевски могат да съчиняват така, а още и техният възвишен учител: действителността.

Какъв величествен тон още в тоя пръв подстъп, който докосва сърцето в най-съкровените му глъбини: „Аз съм уморена и сънна и все пак не мога да се сдържам, още има хартия… Прости, че пиша тъй лошо, ти ще трябва тогава да се досещаш за другата половина… И все пак се радвам, че мога да ти пиша, докато другите спят, защото чувствувам, че не бих могла да спя поради желанието, което ме тласка в твоите обятия, скъпи мой живот.“ Тя описва с неотразима убедителност как ощастливен е бил клетият Дарнли от нейното неочаквано пристигане; струва ни се, че виждаме това добродушно момче с лице, горещо от треската и още червено от обрива. Той е лежал сам нощи и дни и си е разкъсвал сърцето, че тя, по която чезне тялом и духом, го е отблъснала и напуснала. И сега неочаквано тя е тук, любимата, млада, хубава жена седи изведнъж пак нежно край леглото му. В своето щастие бедният глупак мисли, че „сънува“ и признава, че е „тъй щастлив да я види, та му се струва че би трябвало да умре от радост“. Разбира се, от време на време в него болезнено се разгарят старите рани на недоверието. Това му изглежда дошло съвсем неочаквано, съвсем невероятно: и все пак неговото сърце е прекалено немощно, за да си представи една тъй чудовищна измама, колкото и често да го е мамила тя. Защото тъй сладко е за слаб човек да вярва, да се доверява, тъй лесно е да втълпиш на суетен човек, че е любим. Не минава дълго време и Дарнли омеква, покъртва се; отново напълно покорно, както тогава, през оная, другата нощ, след убийството на Рицио, доброто момче я моли да му прости всичко, каквото й е сторил. „Толкова много твои поданици извършиха грешки и ти им прости, а аз съм още тъй млад. Ще кажеш, че вече много пъти си ми прощавала и аз винаги отново съм изпадал в грешките си. Но не е ли естествено, че човек на моята възраст, лошо съветван, два или три пъти отново изпада в грешките си и не удържа обещанията си, докато накрая започне да се обуздава сам благодарение на поуките си? Ако и този път получа прошката ти, кълна се, че никога вече няма да извърша грешка. Аз и не искам нищо друго освен да живеем заедно като мъж и жена, в леглото и у дома, а ако ти не искаш, аз никога няма да стана от това легло… Един бог знае как съм наказан за това, че направих от тебе божество и не мислех за нищо друго освен за тебе.“

През това писмо ние надникваме отново в далечната, обгърната от сенки стая. Мария Стюарт седи до леглото на болния и слуша тоя изблик на любов, това кипване на неговото унижение. Сега тя би трябвало да ликува, защото планът й е успял, отново е омекотила сърцето на наивното момче. Ала тя се срамува твърде много от измамата си и затова не може да се радва. Посред замисленото престъпление започва да я души погнусата от окаяността на това, което върши. Мрачно, с отблъскващи очи, с объркани мисли седи до болния и дори Дарнли обръща сега внимание, че нещо тъмно и непонятно угнетява тая любима жена. Горкият предан и измамен човек се мъчи дори — гениално положение! — да утеши предателката, измамницата, иска да й помогне, иска да я направи радостна, весела, честита. Той я моли страстно да остане през нощта в стаята при него, несретният глупак бленува отново за любов и нежност. Потресно е да чувствуваме чрез това писмо как този слаб човек отново се вкопчва доверчиво за нея, как се чувствува напълно сигурен в нея. Не, той не може да престане да я гледа, изпитва неизмерима слабост от тази подновена и тъй дълго липсвала близост. Моли я да му нареже месото, приказва непрекъснато и издърдорва в глупостта си всички тайни; назовава имената на всички свои доносчици и съгледвачи, признава й — без да се досеща, че тя чезне тялом и духом по Ботуел — своята смъртна ненавист към Мейтлънд и Ботуел. И — понятно е — колкото по-доверчив, колкото по-любещ се разкрива той, толкова по-тежко става сега за нея да предаде тоя недосетлив, тоя безпомощен човек. Противно на волята си тя се покъртва от несъпротивлението, от лековерието на своята жертва. И силом се заставя да продължи да играе тая презряна комедия. „Никога ти не би могъл да го чуеш да говори по-хубаво и по-смирено; и ако аз не знаех, че неговото сърце е меко като восък и че моето е като диамант, никаква повеля освен тая от твоята ръка не би могла да ме застави да не почувствувам жал към него.“ Виждаме: тя самата отдавна вече не изпитва никаква ненавист към този клетник, който я гледа с нежни и гладни очи на своето трескаво възпалено лице, тя е забравила всичко, с което й е напакостил този малък, глупав лъжец: би желала от все сърце да го спаси. Ето защо в буен отказ прехвърля деянието върху Ботуел: „Заради своето собствено отмъщение аз никога не бих го направила.“ Само заради любовта си и за никаква друга цена ще извърши тя това ужасно нещо — да използува детинското доверие на тоя човек; и тя избухва дивно в обвинителния вик: „Ти ме принуждаваш към такова притворство, че аз самата съм преизпълнена от страх и ужас, и ме караш да играя ролята на предателка. Но помни, че ако това не бе, за да ти се подчиня, аз бих предпочела да бъда мъртва. Кръв капе от сърцето ми.“

Все пак подчинен човек не може да се брани. Той може да стене, когато бичът гневно го шиба да върви напред. И тутакси със смирена жалба навежда тя отново глава пред господаря на своята воля: „Горко ми! Никога не съм измамила някого, ала ще сторя всичко по твоя воля. Прати ми само една дума какво да правя; каквото и да се случи, аз ще те послушам. Помисли и за това дали не можеш да намериш някой потаен начин чрез лекарство, защото той трябва да взема лекарство и да прави бани в Крейгмилър.“ Виждаме, тя би желала да измисли поне някаква по-лека смърт за нещастника и да избегне грубото, подло насилие; ако не е била тъй извън себе си и тъй всецяло подвластна на Ботуел, ако в нея е имало още сила, още само една-единствена искра нравствена самостоятелност, чувствува се, че би спасила Дарнли. Ала тя не се решава на непослушание, защото се страхува, че с това ще загуби Ботуел, на когото се е обрекла, а в същото време се страхува — гениална психология, каквато никой поет не може да измисли, — че накрая Ботуел би могъл да я презира тъкмо за това, че се е съгласила да помага в такава окаяна работа. Тя вдига умолително ръце да не я „уважава по-малко поради това, тъй като той е причина“ и нейната душа се хвърля на колене за последен отчаян зов — той да възнагради с любов цялата тази мъка, която сега търпи заради него. „Аз жертвувам всичко: чест, съвест, щастие и величие; спомни си това и не се оставяй да бъдеш предуман от твоя лицемерен шурей против най-вярната любима, която си имал някога или ще имаш занапред. И не обръщай внимание на нея (жената на Ботуел) и на неискрените й сълзи, а гледай мене и всеотдайното дело, което върша, за да заслужа нейното място, заради което аз, противно на природата си, мамя всички. Нека бог ми прости и нека ти дари, скъпи приятелю, всяко щастие и всяка милост, които ти пожелава твоята най-покорна и най-вярна любима, тази, която се надява, че скоро ще бъде много повече за тебе като отплата за своята мъка.“ Онзи, който в тия думи безпристрастно чува да говори измъченото, изтерзано сърце на тая злочеста жена, няма да я нарече убийца, макар че всичко, каквото върши през тия нощи и дни, служи на убийство. Защото ние усещаме: хиляди пъти по-силна от нейната собствена воля е нейната съпротива, нейната погнуса; може би през някои от тия часове тя е била по-близо до самоубийство, отколкото до убийство. Ала зла орис на робуването: който сам е отстъпил волята си, не може вече да избира своя път. Той може само да служи и да се подчинява. И затова тя, робиня на страстта си, несъзнателна и все пак жестоко съзнателна лунатичка на чувството си, полита напред в бездната на своето престъпление.

На втория ден Мария Стюарт е извършила без остатък всичко, какво й е било възложено да извърши; по-тънката, по-опасната част на задачата е преодоляна. Тя е потушила подозрението в душата на Дарнли — бедното, болно, глупаво момче сега из един път е весело, уверено, спокойно, радостно и дори щастливо. Той опитва вече, макар още слаб, изтощен и обезобразен от белезите на шарката, малки нежности със своята съпруга. Би желал да я целува, да я прегръща и за нея е голяма мъка да прикрива отвращението си и да възпира неговото нетърпение. Покорен за желанията на Мария Стюарт, точно както тя самата е покорна за заповедите на Ботуел, той, подвластният на една подвластна, заявява, че е готов да се завърне с нея в Единбург. Оставя се доверчиво да бъде пренесен от своя сигурен замък в покритата кола с лице, забулено с тънък плат, та никой да не забележи обезобразяването му: най-сетне жертвата е на път към къщата на касапина. За по-грубата и кървава работа може сега да се погрижи Ботуел; за суровия и циничен мъж тя ще бъде хиляди пъти по-лека отколкото за Мария Стюарт предателството спрямо собствената й съвест.

Бавно върви колата, съпроводена от конници, по зимния студен път; привидно окончателно помирена след месеци непрекъснат раздор, кралската двойка се връща в Единбург. В Единбург — но къде? Разбира се, в Холируд Касл, бихме помислили ние, в кралската резиденция, в уютния княжески замък! Но не. Всемогъщият Ботуел е разпоредил другояче. Кралят не бива да живее в собствения си дом, в Холируд, уж защото опасността от зараза още не е минала. Тогава навярно в Стърлинг или в Единбург Касл, гордата непристъпна крепост, или пък като гост в някой друг княжески дом, например в епископския палат? И това не! По крайно подозрителен начин бива избрана една съвсем невзрачна и отстранена къща, за която досега никой не е помислял, една съвсем не кралска къща, една къща в подозрителна местност, извън градските ровове, сред градини и ливади, мъчна за надзираване и за пазене — странен и многозначителен избор. Неволно ние се запитваме кой е могъл да избере за краля тъкмо тая подозрителна отстранена къща в Кърк о’Фийлд, към която води само Тийвс Роу, един мрачен хайдушки път. И виж, тя е избрана от Ботуел, който сега е „all in all“. Отново и отново намираме в тоя лабиринт същата червена нишка. Отново и отново във всички писма, документи и показания кървавата диря се връща изключително към този човек.

Недостойната за крал малка къща сред необработени ниви в съседство с къщата на един човек от най-близката Ботуелова свита има всичко едно преддверие и четири стаи. Долу набързо бива стъкмена спалня за кралицата, тъй като тя внезапно изявява спешна потребност да наглежда най-нежно плахо отбягвания досега съпруг, и друга за прислугата й; стаята в горния кат бива наредена като спалня на краля, а съседната — за тримата негови прислужници. Все пак тия ниски стаи в подозрителната къща биват богато украсени, от Холируд пренасят килими и тапети, специално за краля поставят едно от разкошните легла, донесени от Мари дьо Гиз от Франция, и друго в долния кат за кралицата. И сега отведнъж Мария Стюарт не може да намери начин да засвидетелствува достатъчно явно своите грижи и нежности към Дарнли. Тя идва по няколко пъти на ден с цялата си свита, за да прави компания на болния, тя, която — трябва постоянно да напомняме за това — от месеци насам отбягва неговата близост. Тя преспива дори трите нощи от 4 до 7 февруари в тая отстранена къща наместо в своя удобен палат. Всеки в Единбург трябва, значи, да види, че кралят и кралицата отново са станали любещи съпрузи, демонстративно и дори подозрително настойчиво пред целия град бива афиширано новото разбирателство на враждуващата двойка. Помислете колко странен трябва да се е сторил този прелом в чувствата преди всичко на лордовете, които непосредствено преди това са обмисляли с Мария Стюарт всички средства да се отърват от Дарнли! И сега из един път тази бурна, тази прекалено подчертана любов между мъж и жена! Най-умният между тях, Мъри, си направя тайно сметката, както скоро ще покаже неговото поведение; той за миг не се съмнява, че в тая очебийно отстранена къща се подготвя някаква лоша игра и прави от своя страна тихо и дипломатично своите приготовления.

В града и в цялата страна има може би само един-единствен, който вярва честно в тоя прелом на настроението на Мария Стюарт: Дарнли, несретният съпруг. Неговата суетност е поласкана от грижите, с които го обгражда тя, той вижда гордо, че изведнъж лордовете, които досега презрително са го отбягвали, отново се доближават с превити гръбнаци и съчувствени лица до неговото легло. В едно писмо от 7 февруари до баща си признателно пише колко много се е подобрило здравето му благодарение на съчувствените грижи на кралицата, която се отнасяла към него като истинска и любеща съпруга. Лекарите са му дали вече радостното уверение, че ще оздравее, последните следи на обезобразителната болест започват вече да изчезват, разрешено му е да се премести в своя замък, за понеделник сутринта са поръчани вече коне. Още един ден и той отново ще седи на престола в Холируд, за да дели там отново „bed and board“^[2] с Мария Стюарт и бъде най-сетне отново господар на своята страна, господар на нейното сърце.

Ала преди тоя понеделник, 10 февруари, е неделя, 9 февруари, за вечерта на която е определено весело празненство в Холируд. Ще празнуват сватбата си двама от най-преданите служители на Мария Стюарт; по този повод се устройва голям пир с бал и кралицата е обещала на прислугата си да присъствува. Ала не това всеизвестно празненство е същественото събитие на деня, а друго, значението на което ще се види по-късно тази сутрин; граф Мъри неочаквано се сбогува за няколко дни със сестра си, уж да навести болната си жена в един от своите замъци. А това е лош признак. Защото винаги, когато Мъри слиза от политическата сцена, той има своите добри основания. Тогава става някой преврат или някое нещастие, след което той може да се върне славно и да докаже, че не е имал пръст в играта. Който има усет за приближаваща буря, би трябвало да изпита безпокойство, като вижда отново тоя пресметлив и далновиден човек тихо да се сбогува, преди още бурята да се е разразила. Още не е изминала една година, откакто сутринта след убийството на Рицио той е влязъл на кон в Единбург, привидно също така в неведение, както сега с престорено неведение заминава сутринта на един ден, в който ще се извърши едно още по-страшно престъпление, за да предостави на други опасността и да защити честта и печалбата си.

Още един признак би могъл да ни накара да се замислим. Мария Стюарт била дала заповед нейното скъпоценно легло с кожени покривки да бъде пренесено от спалнята й в Кърк о’Фийлд отново в Холируд. Тази мярка сама по себе си е напълно понятна, защото през нощта на насроченото празненство кралицата няма да спи в Кърк о’Фийлд, а в Холируд, на другия ден пък раздялата и без това свършва. Ала тази предвидливост — да се пренесе тъй набързо скъпоценното легло, ще добие поради събитията опасно или най-малко криво тълкуване. Наистина по това време, след пладне и вечерта, не се забелязва следа от някакви мрачни събития или действителна опасност и поведението на Мария Стюарт е възможно най-неочебийно. През деня тя навестява с приятелите си почти оздравелия съпруг, вечерта седи крайно снизходително с Ботуел, Хънтли и Аргайл редом с прислугата между сватбарите. Ала колко трогателно: още веднъж — как необичайно трогателно! — още веднъж в тая студена зимна нощ навестява тя запустялата къща в Кърк о’Фийлд, макар че Дарнли на следната сутрин ще се върне в Холируд. Тя прекъсва нарочно веселото празненство, само за да поседи още малко до леглото на Дарнли и да побъбри с него. До единадесет часа през нощта — трябва да си отбележим точно часа — остава Мария Стюарт в Кърк о’Фийлд и едва тогава се връща в Холируд: отдалече в тъмната нощ блести и шуми конното шествие с високо вдигнати факли, със светлини и смях. Градските порти се отварят, цял Единбург трябва да види, че кралицата се е върнала от грижовното посещение при своя съпруг отново в Холируд, където под звуците на гайди се люлее хорото на тълпата. Още един път кралицата влиза любезно и приказливо между сватбарите. Едва след това — полунощ вече е минала — тя се оттегля за сън в покоите си.

В два часа през нощта земята се раздрусва. Една страшна експлозия, „сякаш едновременно е стреляно от двадесет и пет оръдия“, разтърсва простора. И веднага откъм Кърк о’Фийлд се виждат да препускат в буен бяг няколко подозрителни сенки: в къщата на краля трябва да е извършено насилие. Страх и възбуда обземат разбудения от сън град. Разтварят бързо градските порти, куриери хукват към Холируд, за да предадат ужасната вест, че самотната къща в Кърк о’Фийлд е хвърлена във въздуха заедно с краля и неговите прислужници. Ботуел, който е присъствувал на сватбеното веселие — очевидно, за да има алиби, докато неговите хора подготвят престъплението, — бива разбуден в съня си или по-право издърпан от леглото, в което уж лежи заспал. Той се облича набързо и тича с въоръжени хора към мястото на престъплението. В градината намират труповете на Дарнли и на прислужника, който е спал в неговата стая, облечени само с по една риза; самата къща е напълно разрушена от барутна експлозия. Ботуел се задоволява с тая привидно твърде изненадала и развълнувала го обстановка. Тъй като познава по-добре от всеки друг истинското положение на нещата, той не прави по-нататък никакви усилия да разбули пълната истина. Заповядва да положат на носилка труповете и след около половин час се връща в замъка. И там той не знае какво друго да съобщи на също тъй стреснатата в безгрижния сън кралица освен голия факт, че нейният съпруг крал Хенри Шотландски е убит по необясним начин от неизвестни престъпници.