Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maria Stuart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Стефан Цвайг. Мария Стюарт

Немска, трето издание

Редактор: Вася Данова

Редактор на издателството: Нина Цанева

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Грозданка Мангова

Художник: Румен Ракшиев

Издателство на Отечествения фронт, София, 1983 г.

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Мария Стюарт (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мария Стюарт
Maria Stuart
АвторСтефан Цвайг
Първо издание1935 г.
Австрия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияТодор Драгиев, 1940 г.
ПреводачДимитър Стоевски

„Мария Стюарт“ (на немски: Maria Stuart) е роман от австрийския писател Стефан Цвайг (1881 – 1942), публикуван през 1935 г. [1]

В известния си летопис „Светът от вчера“ Стефан Цвайг разказва как през есента на 1933 година, бягайки от нацистките изстъпления в Залцбург, се натъкнал в Лондон на един ръкописен доклад за екзекуцията на Мария Стюарт. В този стар документ особено го поразил един пасаж, който година по-късно той ще включи в биографичната си книга за шотландската кралица. Откъсът гласи:

„В мига, когато палачите вдигат окървавения труп, за да го пренесат в съседната стая, където трябва да бъде балсамиран, под дрехите се размърдва нещо. Незабелязано от никого малкото любимо кученце на кралицата се е промъкнало подире ѝ и сякаш в страх за участта ѝ се е притиснало до тялото ѝ. Сега то изскача, залято и мокро от изтеклата кръв. То лае и хапе, джафка и скимти и не иска да напусне трупа. Палачите се мъчат да го отстранят насила. Но то не се оставя да бъде хванато, нито подмамено, а се хвърля яростно срещу непознатите големи черни зверове, които са го наранили тъй палещо с кръвта на неговата любима господарка. По-жарко от всички и по-добре от нейния син и от хиляди други, които са и се клели във вярност, се е борило това малко животно за своята господарка.“

Кралица Мария Стюарт
Кралица Елизабет I

Докато писателят чете в Британския музей тези редове, в Германия се води зловещият Лайпцигски процес за подпалването на Райхстага, който трябва да оправдае похода на националсоциализма срещу света. Размишлявайки за съдбата на Мария Стюарт, завършила живота си в изгнание, тръпнейки и за участта на прелъстения и измамен от Хитлер немски народ, Стефан Цвайг се запитва: „Какво е станало? Коя е психологическата причина за това безпомощно отдаване на насилието, престъплението и порока, довело накрая до нравствено и физическо самоубийство?“ Образът на нещастната жена го завладява със своята трагичност и величие. Нейната история му напомня мрачна и кървава шотландска балада, която пророчески озарява настъпващата сега в Европа епоха на политическо и военно безумие. И без сам да знае как, Цвайг започва книга за Мария Стюарт, превърнала се в най-дълбоката му и най-разтърсваща биографична хроника сред романите за Фуше, Мария Антоанета и Еразъм Ротердамски.

Историята

Но каква е историческата канава, върху която Стефан Цвайг извезва като старинен гоблен своя роман?

Израснала и възпитана във Франция, Мария Стюарт се оженва за престолонаследника Франсоа II; така за година и половина тя едновременно е шотландска и френска кралица. След смъртта на младия си съпруг обаче тя трябва да се завърне в родината си и там властолюбивата жена застава в центъра на католическата реакция срещу Реформацията. Като правнучка на Хенри VII Мария Стюарт предявява претенции и за английския престол и организира таен заговор срещу Елизабет I. Конфликтът ѝ с „кралицата-сестра“ се изостря още повече, когато двайсет и три годишната Мария се омъжва за лорд Дарнли, също претендент за короната. Стремежите на Мария Стюарт да направи страната католическа я сблъскват с по-голямата част от протестантските лордове. През март 1566 година лорд Дарнли, измъчван от омраза и ревност, нарежда да убият секретаря на съпругата си, флорентинеца Ричио, но на следващата година сам бива убит от коменданта на въоръжените сили лорд Ботуел. Само два месеца по-късно Мария Стюарт сключва брак с Ботуел, който под нейно влияние е оправдан от съда. Обаче лордовете-калвинисти се опълчват срещу нея, тя е пленена, принудена е до се отрече от престола и да търси убежище в Англия. Там Мария избягва с надеждата, че от кралска солидарност Елизабет ще ѝ помогне срещу въстаналите благородници. Но това се оказва съдбоносна заблуда.

„Екзекуцията на Мария Стюарт“, картина от XIX в.

В Англия срещу шотландската кралица е възбуден процес за съучастничество в убийството на съпруга ѝ лорд Дарнли. Така Мария Стюарт близо двайсет години е държана в плен, а накрая, обвинена в заговор срещу Елизабет, е обезглавена в замъка „Фодърингхей“. С нейното убийство е нанесено трайно поражение на католицизма в Европа.

Историците рисуват Мария Стюарт като жена с прелъстителна красота, изпълнена със страст, смелост и гордост, но лишена от разсъдливост и политическа проницателност. Нейната съдба крие особено тайнствено очарование и е подбуждала въображението на учени и поети столетия наред. Тя е била изобразявана и като убийца, и като мъченица, като безумна интригантка, и като светица. По правило протестантските автори трупат цялата вина върху Мария, а католическите – върху Елизабет.

Страстта

Стефан Цвайг обаче пристъпва към тази лична и в същото време национална трагедия с безкористния интерес на художника. За разлика от повечето биографи той схваща характера на шотландската кралица като противоречив единствено в неговото външно развитие; психологически обаче, от самото начало до гибелния ѝ край, той е праволинеен и ясен. Мария Стюарт според Стефан Цвайг – нека не забравяме съвременната политическа аналогия – спада към онзи твърде рядък и възбуждащ тип жени, чиято действителна възможност за себеизживяване е ограничена и чийто емоционален живот достига бърз и мощен разцвет в тясното и нажежено пространство на една-единствена страст. Затова в романа първите двадесет и три години от живота на кралицата и последните десетилетия на нейното затворничество заемат по-малко място от двете кратки години на нейната трагична любов към лорд Ботуел. А той е изобразен като човек на шпагата и юмрука, който иска всичко и малко дава. В безумната си страст към него Мария потъпква своето гордо защитавано човешко и кралско достойнство; тя става сляпо оръдие на чуждата воля, заслепена от бруталността на този мускулест мъж, който е желал жената не повече от час, а след това се е стремил единствено към короната ѝ.

Австрийският писател показва Мария Стюарт като самка, увлечена от първична и непреодолима природна сила, извършваща всичко поради своите опиянени сетива – без и дори противно на волята си. Със затворени очи и с глухи уши върви тя като лунатичка, теглена от магнетична сила, по своя път към злокоба и престъпление. И тя ще се сепне чак тогава, когато угасне вътрешният пламък на нейната кръв, но вече изгоряла и разрушена. Стефан Цвайг майсторски рисува съдбоносния прелом в душата на властната жена, зараждането на тази гибелна похот, в която се крие нещо страхотно, понеже кралицата знае от първия миг, че нейният любовен избор е престъпен и напълно безизходен.

Европа и похитителите
Стефан Цвайг

Подобно на мнозина немски писатели като Лион Фойхтвангер, Бруно Франк и Хайнрих Ман, Стефан Цвайг се стреми посредством съдбата на една историческа фигура да осмисли и изобрази конфликтите на своето собствено време. Защото за Цвайг историята е поредица от събития и стълкновения около някоя изтъкната извън рамките на националното личност. В това се корени и непоклатимият му космополитизъм – сам той се нарича европеец, като влага в тази дума най-дълбоко съдържание. В годините, когато създава романа си „Мария Стюарт“ понятието „Европа“ все още е имало стойността на културен и политически мост между европейските държави. Самият Стефан Цвайг е виждал континента обединен от могъща обща енергия, за него Европа е била „страната на осъзнатите“, проникната от възгледа за „нова духовност, нова етика и нова естетика“. Затова и светогледът на писателя претърпява такава дълбока криза след нашествието на националсоциализма в Германия.

Само седем години след публикуването на „Мария Стюарт“ Стефан Цвайг се самоубива в Бразилия сред разгара на Втората световна война. В своята предсмъртна изповед той възкликва: „Смятам, че е най-добре да напусна своевременно и достойно живота, в който върховно благо за мен бяха личната свобода и доставящият ми огромна радост умствен труд. Поздравявам всички свои приятели. Възможно е те да видят утринната зора след тази дълга нощ. Аз, най-нетърпеливият, си отивам по-рано от тях...“

Историческата хроника „Мария Стюарт“ е първата книга на Цвайг, написана в изгнание. В по-дълбок смисъл тя представлява призив и предупреждение срещу всички похитители на човешкото сърце и човешката свобода, в които той вижда рушителите на света и на всеобщото щастие.

Бележки

  1. Цвайг, Стефан „Мария Стюарт“. Превод от немски Димитър Стоевски, изд. „Тодор Драгиев“, София, 1940 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., използван с разрешение.

Quos deus perdere vult…
Февруари до април 1567

Страстта има сили за много нещо. Тя може да пробуди неизразима, свръхчовешка енергия у човека. Тя може със своя неотразим натиск да изстиска и от най-спокойната душа титанични сили и да ги запокити през всички норми и форми на установения ред чак в престъплението. Но в същината на страстта влиза и това, че нейният внезапен устрем след такива изблици рухва отново изтощен. И тъкмо с това се отличава основно престъпникът по страст от истинския, родения, привичния престъпник. Еднократният престъпник, престъпник по страст, обикновено смогва само да извърши деянието, но рядко и да понесе неговите последици. Като действува само под жаркия си импулс, втренчил поглед в предначертаното деяние, той залага цялото си напрежение върху тази една и единствена цел; щом я достигне, щом деянието бъде извършено, неговата енергия се скъсва на две, неговата решителност рухва, умът му го напуска, докато тъкмо тогава хладнокръвният, трезвият, пресметливият престъпник подлавя гъвкаво борбата с обвинители и съдии. Той запазва крайното напрежение на нервите си не за деянието като престъпника по страст, а за отбраната след деянието.

Мария Стюарт — и това не принизява, а възвисява нейния образ — не е дораснала за престъпното положение, в което изпада поради подчинението си на Ботуел, защото ако е престъпница, тя е станала такава единствено поради невменяемостта на своята страст, не по собствена, а по чужда воля. Тя само не е обладавала силата да преодолее навреме нещастието и след престъплението волята й я напуска окончателно. Две неща би могла да направи тя сега: или решително и с погнуса да се откъсне от Ботуел, който е направил повече от това, което тя вътрешно е искала, т.е. да се отдалечи от деянието, или пък би трябвало да помогне то да бъде потулено; тогава обаче тя би трябвало да лицемери и да се преструва на покрусена, за да отклони подозрението от него и от себе си. Наместо това Мария Стюарт прави най-безсмисленото, най-безразсъдното в едно тъй подозрително положение, именно — не прави нищо. Тя стои вцепенена, онемяла и се издава тъкмо с тази своя поразеност. Също като някоя от ония механически играчки, които, като ги навием, извършват автоматично известна бройка предписани движения, в транса на своята послушност тя извършва безволно всичко, което Ботуел е изисквал от нея: отишла е в Глазгоу, усмирила е Дарнли, подлъгала го е да се върне. Но ето, пружината се е развила и силата спира. Тъкмо сега, когато би трябвало да бъде актриса в чувствата си, за да убеди света, тя уморено сваля маската; обзема я един вид вкаменяване, жестоко душевно вцепенение, непонятно безразличие; тя безволно оставя подозрението да изсвисти над нея като светкавичен удар със сабя.

Този забележителен феномен на душевно вцепенение в мига, когато преструвка, защита и смелост на духа били най-необходими, а цялото същество на застрашения човек замръзва в абсолютна пасивност и безразличие — този феномен сам по себе си не е необикновен. Това вцепенение на душата е необходима реакция срещу прекомерното напрежение, коварно отмъщение на природата към всички, които надхвърлят мярката. Така и Наполеон вечерта след битката при Ватерло бива напуснат от демоничната сила на волята; той седи ням, втрещен и не дава никакви нареждания на войските, макар че те биха били най-необходими тъкмо в мига на катастрофата. Изведнъж цялата сила е изтекла от него като вино от пробита бъчва. Също така замръзва в себе си Оскар Уайлд непосредствено преди арестуването; приятели са го предупредили, той има още време, има пари, би могъл да вземе влака и да прехвърли канала. Но той е обзет от вцепенение, седи в стаята си в хотела и чака, чака не знам какво — дали чудо или гибел. Само чрез такива аналогии — в историята има хиляди — можем да си обясним поведението на Мария Стюарт, абсурдното, безразсъдно, предизвикателно пасивно поведение през ония седмици, което в същност я прави подозрителна. Защото до извършване на убийството още никой не е бил в състояние да се досеща за някакво споразумение с Ботуел, посещението у Дарнли все пак е могло действително да бъде сметнато като желание за помирение. Ала веднага след убийството вдовицата на убития застава в ярката светлина на вниманието — сега би трябвало или да се разкрие една самопонятна невинност, или преструвката да бъде повишена до гениалност. Ала страшно отвращение към лъжа и лицемерие трябва да е взело връх у тая злочестна жена. Защото вместо да се брани от оправданото подозрение, чрез своето пълно безразличие тя става в очите на света още по-виновна, отколкото може би в действителност е била. Като самоубийца, която се хвърля в пропастта, затваря очи, за да не вижда повече нищо, за да не усеща вече нищо, като се стреми сега само към края, в който няма вече мъката на мисленето и на разсъждението, само към Нищото, само към гибелта. Едва ли някъде на друго място криминалистиката би могла да посочи по-съвършен патологичен образ на престъпник по страст, който изчерпва всичките си сили в престъплението и рухва заедно с него. Quos deus perdere vult… — когото боговете искат да погубят, нему те объркват разсъдъка.

 

 

Защото как би трябвало да постъпи като кралица една невинна, честна, любеща жена, ако нощем пратеник й донесе ужасната вест, че нейният съпруг току-що е убит от неизвестни престъпници? Тя би трябвало да настръхне като при пожар. Би трябвало да буйствува, да крещи, би трябвало да изисква да хвърлят в тъмница всеки, когото уличава и най-лека сянка на съмнение. Тя би трябвало да призове народа за подкрепа, да помоли чуждестранните князе да спират на границата всеки беглец от нейното кралство. Би трябвало както при смъртта на Франсоа II да се заключи и стои ден и нощ в стаята си, седмици и месеци да не помисля за радости, игри и задружни удоволствия, а преди всичко да не знае покой и отдих, докато не бъде заловен и осъден последният злосторник и съмишленик.

Такова приблизително би трябвало да бъде душевното поведение на една искрено изненадана, действително нищо неподозираща любеща съпруга. И по един парадоксален, но все пак логичен начин — една виновна жена би трябвало, от друга страна, да бъде пресметлива и поне да разиграва това чувство, защото нищо друго не предпазва един престъпник от подозрение така, както ако след престъплението той играе ролята на съвършено невинен и непосветен! Наместо това Мария Стюарт показва след убийството едно тъй страхотно безразличие, че то трябва да обърне внимание и на най-лековерния. Няма нищо от възбудата, от мрачната ярост, която е вълнувала душата й при убийството на Рицио, ни следа от меланхолната осанка след смъртта на Франсоа II. Тя не написва в памет на Дарнли, както за първия си съпруг, някаква трогателна елегия, а само няколко часа след като са й донесли вестта, тя, съвършено спокойна подписва навити вече послания до всички дворове, в които на света се дава обяснение за убийството — разбира се, обяснение, което се старае само да отклони от нея всяко подозрение. В това забележително изложение фактите съзнателно биват изопачени така, като че убийството в същност съвсем не е било насочено срещу краля, а на първо място срещу самата нея. Според тази официална версия заговорниците мислели, че и двамата съпрузи нощуват в Кърк о’Фийлд; само случайността, че малко преди това тя напуснала къщата, за да присъствува на сватбеното празненство, била предпазила кралицата от участта да бъде хвърлена във въздуха заедно с краля. Без ръката й да трепне от тая лъжа, кралицата подписва послушно следното: „Кралицата не знае кои са подбудителите на това престъпление, но тя се осланя на старанието и усърдието на своя съвет да ги издири и след това да им наложи наказание, което ще послужи за всегдашен пример.“

Такова извъртане на фактите естествено е твърде несръчно, за да може да заблуди общественото мнение. Защото в действителност — цял Единбург е бил свидетел — кралицата е напуснала самотната къща в Кърк о’Фийлд още към единадесет часа вечерта в голямо шествие със запалени факли. На целия град е било известно, че тя не е вече при Дарнли и поради това убийците, които са дебнели в тъмнината, не са могли по никакъв начин да искат нейния живот, когато три часа по-късно са хвърлили къщата във въздуха. Освен това барутното разбиване на къщата е било само лъжлива маневра, предназначена само да прикрие действителното положение, а именно, — че Дарнли вероятно още преди това е бил удушен от нахълталите убийци — очевидната несъстоятелност на официалното изложение, значи, само засилва впечатлението за виновност.

Но странно, Шотландия мълчи и не само безразличието на Мария Стюарт през тия дни, а и това на цялата страна озадачава света. Трябва само да си представим: случило се е нещо небивало, нещо нечувано дори в летописите на тая писана с кръв история. Кралят на Шотландия е убит в собствената му столица, хвърлен във въздуха заедно с къщата. И какво става? Тресе ли се градът от възбуждение и възмущение? Пристигат ли от замъците си благородници и барони, за да защищават уж също така застрашената кралица? Повдигат ли свещениците от амвоните си обвинение, взема ли съдът мерки за изобличаване на престъпниците? Биват ли затворени градските порти, биват ли арестувани и подложени на мъчения стотици заподозрени? Затворени ли са границите, минава ли по улиците траурното шествие с трупа на убития, следван от благородниците на кралството? Издигат ли на открито място катафалка, озарена от светилници и свещи? Бива ли свикан парламентът, за да чуе историята на това страшно злодеяние и да го осъди публично? Събират ли се лордовете, защитниците на престола, да положат тържествено клетва, че ще преследват убийците? — Не става нищо, нищо такова. Кралицата се скрива в покоите си, наместо да говори открито. Лордовете мълчат. Не мръдва ни Мъри, нито Мейтлънд, ни някой от тия, които са коленичили пред краля си. Те не порицават злодеянието, нито го величаят, а тихо и опасно очакват в тъмнината по-нататъшното развитие на събитията; чувствува се, че сега за сега на всички е неудобно да разискват гласно кралеубийството, защото повече или по-малко всички са знаели предварително за него. Гражданите пък се заключват предпазливо в къщите си и мълвят от уста на уста своите подозрения. Те знаят, че открай време не е много умно малки хора да се месят в работите на големите господа, защото при такава нескромност лесно може да се плати някоя чужда сметка. По тоя начин в първия миг става точно това, на което са се надявали убийците: всички посрещат убийството като някаква дребна, неприятна случка!

Може би няма друг подобен случай в европейската история, когато кралският двор, благородниците и населението на столицата са проявявали толкова малко вълнение при убийството на един крал. Дори най-очевидните и елементарни мерки за изясняване на престъплението са очебийно пренебрегнати. На мястото на убийството не е извършено съдебно или официално разследване, не е изготвен никакъв протокол, няма никакво съобщение или прокламация, в които да се посочват обстоятелствата, при които е било извършено убийството, така че днес дори не знаем дали Дарнли е бил удушен, убит с нож или отровен преди сградата да бъде взривена, за да се прикрият следите от престъплението. Известно е само, че неговият труп с почерняло лице е бил намерен на известно разстояние от къщата. По заповед на Ботуел тялото е заровено с неподобаваща бързина, за да не се даде възможност на много хора да го видят. Нека земята скрие бързо останките на Хенри Дарнли! Нека тази тъмна история бъде скрита бързо, преди да се разчуе до небесата!

В резултат на това целият свят е убеден, че в убийството са замесени лица от най-висок ранг. Не се погрижват дори да устроят подобаващо погребение на Хенри Дарнли, краля на Шотландия. Ковчегът не бива пренесен през града на разкошна катафалка в блестящо шествие, следван от жалеещата вдовица, от лордове и бароните. Топовете не гърмят и камбаните не бият, а тайно през нощта пренасят ковчега в параклиса. Без блясък и почести, с плаха бързина бива спуснат после в гроба Хенри Дарнли, крал на Шотландия, като че той самият е убиец, а не убит от чужда, омразна и неукротима алчност. Подир това още една литургия и толкова! Сега вече тази изтерзана душа няма да смущава мира в Шотландия: Quos deus perdere vult…

 

 

На Мария Стюарт, на Ботуел и лордовете се иска тая тъмна афера да бъде похлупена с капака на ковчега. Но за да попречат на любопитните да питат прекалено много и на Елизабет да се оплаче, че не са сторили нищо за разкриване на престъплението, решават да постъпят така, като че ли вършат нещо. За да избегне действително разследване, Ботуел нарежда привидно разследване; тъкмо този малък жест трябва да покаже, че сериозно и старателно се дирят „неизвестните убийци“. Наистина целият град знае техните имена; толкова много съучастници са действували при обграждането на дома, при закупуването на големи количества барут и пренасянето му в торби до къщата, че не е било трудно да бъдат запомнени неколцина от тях; стражите пред градските порти също си спомнят неприятно точно кому са отворили портите на Единбург след експлозията през оная нощ. Но тъй като коронният съвет на кралицата се състои сега в същност само от Ботуел и Мейтлънд, от съучастника и съмишленика, които трябва само да погледнат в огледалото, за да видят подбудителите, те държат упорито на становището за „неизвестните престъпници“ и с прокламация обещават две хиляди шотландски фунта на онзи, който би могъл да съобщи имената на виновните. Вярно е, че две хиляди шотландски фунта са твърде значителна сума за един беден единбургски жител, ала всеки знае, че ако започне да приказва, вместо да му пуснат две хиляди фунта в джоба, тутакси ще му забият нож в гърдите. Защото Ботуел незабавно е установил един вид военна диктатура и неговата свита, пограничните стражи, препускат застрашително на коне по улиците. Техните оръжия, носени така, че да се виждат, са в състояние да сплашат всеки, който би дръзнал да говори открито.

Обаче винаги, когато искаме да смажем насилствено истината, тя се брани с хитрост. Не я ли оставим да говори през деня, тя заговаря в тихата нощ. Сутринта след обявяването на прокламацията по пазарния площад и дори на вратата на кралския палат в Холируд се виждат заковани плакати с имената на убийците. Върху тия хвърчащи листове открито са посочени като убийци Ботуел и Джеймз Балфур, негов съучастник, както и кралските служители Бастиен и Йосиф Рицио; нови списъци назовават още неколцина други престъпници. Отново и отново обаче върху всички плакати се повтарят две имена: Ботуел и Балфур, Балфур и Ботуел.

 

 

Ако някакъв демон не бе завладял всецяло нейните сетива, ако онази безумна страст не бе отвлякла нейния разум, ако волята й не бе изпаднала в такава пълна зависимост, Мария Стюарт би трябвало сега, когато гласът народен говори тъй ясно, да направи едно: би трябвало да се раздели с Ботуел. Ако в помрачената й душа бе останало поне една искра съзнание, тя би трябвало сега да се отчужди от него и под някакъв предлог да го отстрани от двора, докато чрез ловка маневра „служебно“ бъде установена неговата невинност. Само едно не би трябвало да допусне тя сега: да остави този човек, когото открито по улиците гласно и шепнешком наричат убиец на краля, на нейния съпруг, да управлява и по-нататък в дома на шотландския крал, а преди всичко — не би трябвало да поверява воденето на следствието срещу „неизвестните убийци“ тъкмо на този, когото общественото мнение единодушно посочва като подбудител на убийството. Но нещо повече и нещо по-безразсъдно: в прокламацията са назовани като съучастници редом с Ботуел и Балфур нейните двама прислужници Бастиен и Йосиф Рицио (брат на Давид Рицио). Какъв би бил сега първият дълг на Мария Стюарт? Разбира се от само себе си: да предаде на съда тия двама обвиняеми. Вместо това — тук глупостта граничи с бяс и самообвинение — тя освобождава тайно двамата от служба, пъхват в ръцете им паспорти и ги прекарват набързо тайно през границата. Значи, тя прави точно обратното на онова, което би трябвало да направи заради честта си: отървава заподозрените от съда, наместо да ги предаде, и с тази укривателска услуга се поставя сама на подсъдимата скамейка. Но това престъпно безумие отива все по-далеч и по-далеч. Никой не вижда през ония дни Мария Стюарт да пролее поне една-едничка сълза, тя не остава както по-рано затворена в стаята си в „deuil blanc“ — макар че този път би трябвало седморно да се преструва, че жалее, — а само след една седмица напуска Холируд и отива в замъка на лорд Сетън. Вдовицата не може да намери сили дори за обикновения жест на дворцов траур, а като последна провокация — сякаш предизвикателно хвърля ръкавицата си в лицето на света — тя поканва в Сетън кого? Джеймз Ботуел, човека, чийто лик сега бива раздаван по улиците на Единбург с надпис: „Този е убиецът на краля.“

 

 

Но Шотландия не е целият свят, а ако съзнаващите вината си лордове и наплашените граждани плахо мълчат и се държат така, като че ли с трупа на краля е премахнат и всеки интерес към неговото убийство, в дворовете на Лондон, Париж и Мадрид това страшно престъпление не бива посрещнато с такова равнодушие. За Шотландия крал Дарнли не е бил нищо друго освен неудобен чужденец, когото, като започнал да им досажда, са погубили по обичайния път за европейските дворове обаче, като коронован и помазан крал, той е член на тяхното светлейшо семейство, на техния ненакърним ранг и затова неговото дело е тяхно собствено дело. Разбира се от само себе си, че никой не мисли да повярва що-годе на фалшивото официално изложение и за цяла Европа още от първия час е ясно като бял ден, че Ботуел е сигурно подбудител на убийството, а Мария Стюарт — негова довереница; дори папата и неговият легат говорят с възбудени слова за тая заслепена жена. Но онова, което най-много вълнува и дразни чуждестранните владетели, не е самото убийство. Шестнадесетият век не се безпокои много от въпроси за морала и не проявява придирчивост за един-единствен живот. От Макиавели насам политическото убийство е нещо извинено и едва ли има династия в Европа, която да няма в своите анали подобни прояви. Хенри VIII не се церемони много, когато екзекутира съпруги, от които иска да се отърве. На Филип II не биха се понравили въпроси за убийството на неговия единствен син дон Карлос. Борджиите дължат част от тъмната си слава на техните отрови. И все пак трябва да се направи разграничение. Всички тези владетели се пазят и от най-слабото подозрение за вина или дори само за съучастничество. Те са възлагали извършването на престъплението на други. Това, което очакват от Мария Стюарт, е само един видим опит за самооправдание и те се настройват срещу нея единствено поради нейното глупаво безразличие. Чуждестранните владетели гледат отначало смаяни, но после със сърдити очи своята неразумна посестрима, която не взема ни най-леките мерки, за да отърси подозрението от себе си, която наместо — както обикновено се постъпва в такъв случай — да нареди да обесят и да разчекнат на коне неколцина незначителни хорица, спокойно играе на топка и избира главния виновник за партньор в своите развлечения. Верният посланик на Мария Стюарт в Париж й съобщава с искрено вълнение какво лошо впечатление прави подобно пасивно държание. „Тук клеветят самата вас като главна причина за това престъпление и че то е станало по ваша заповед.“ И с една откровеност, която за вечни времена прави чест на тоя човек на църквата, доблестният служител казва на своята кралица, че ако сега тя най-сетне не изкупи това убийство по най-енергичен и най-безогледен начин, „за вас би било по-добре да сте загубили живота си и всичко друго“.

Това са ясни думи на приятел. И ако у тази загубила себе си жена имаше още зрънце разум, още искра собствена воля в нейната душа, тя би трябвало да се раздвижи. Още по-убедително обаче говори съболезнователно писмо на Елизабет: „Madame — пише тя в това искрено развълнувано съболезнователно писмо, — аз съм тъй зашеметена и ужасена, тъй изплашена от страшната вест за гнусното убийство на вашия покоен съпруг и мой братовчед, че и сега още едва съм в състояние да пиша за него; и колкото чувството ми да ме кара да скърбя за смъртта на един тъй близък кръвен сродник, все пак, ако трябва да ви кажа искрено мнението си, не мога да скрия, че жаля повече за вас, отколкото за него! О! Madame! Аз не бих постъпила като ваша предана братовчедка и като истинска приятелка, ако бих си дала повече труд да ви кажа нещо приятно, наместо да се мъча да браня честта ви; ето защо не мога да премълча какво говорят за това повечето хора: именно, че при изкуплението на това злодеяние вие ще гледате през пръсти и ще внимавате да не хванете ония, които са ви оказали тая услуга, и поради това изглежда като че ли убийците са извършили това престъпление с ваше одобрение. Аз ви моля коленопреклонно да ми повярвате, че за всичкото злато на света не исках да крия една такава мисъл в сърцето си. Не бих пуснала никога в сърцето си един тъй лош гост, не бих имала такова лошо мнение за който и да било крал, и още по-малко за онази, на която желая толкова много добро, колкото само би могло да си представи сърцето ми или колкото вие самата бихте могли да си пожелаете. Ето защо аз ви напомням, съветвам и умолявам да вземете присърце тая работа, да не се боите дори да засегнете този, който ви е най-близък, ако той е виновен, и да не се оставите да бъдете предумана и възпряна да дадете на света доказателство, че сте толкова благородна владетелка, колкото справедлива жена сте.“

Тази иначе двойнствена жена не е писала може би никога по-искрено и по-човечно писмо; то би трябвало да стресне замаяната като револверен изстрел и да я пробуди най-сетне за действителността. Отново е посочен с пръст Ботуел, отново й е доказано необоримо, че всяко снизхождение, че всяко съобразяване с него я заклеймява като съучастница. Ала състоянието на Мария Стюарт през ония седмици — това трябва постоянно да се повтаря — е едно: пълна липса на свобода. Тя е вече тъй „shamefully enamoured“ — тъй позорно увлечена — по Ботуел, че както съобщава в Лондон един от шпионите на Елизабет, „слушали са я да казва, че би зарязала всичко и би отишла с него само по риза на края на света“. Всяко увещание среща глухи уши, разумът няма вече никаква власт над бурята в нейната кръв. И понеже сама се забравя, тя мисли, че и светът ще забрави нея и нейното престъпление.

 

 

Известно време, целия месец март, Мария Стюарт изглежда да има право със своята пасивност. Защото цяла Шотландия мълчи, господа съдиите са ослепели и оглушали, а Ботуел — странна случайност — при най-добра воля не може да открие „неизвестните злосторници“, макар че по всички улици и във всички къщи гражданите тихо си подсказват имената. Всеки ги назовава, ала никой не иска да рискува живота си, за да спечели обявената награда. Най-сетне един глас се надига. В края на краищата не може да не се даде отговор на бащата на убития, граф Ленъкс, един от най-видните благородници на страната, когато той справедливо се оплаква — защо, след като са изтекли цели седмици, срещу убийците на неговия син не е предприето нищо сериозно. Мария Стюарт, която дели легло с убиеца и бива ръководена от съмишленика Мейтлънд, дава естествено уклончиви обяснения; тя положително ще направи най-доброто и ще занимае парламента с тая работа. Обаче Ленъкс знае много добре какво означава това отлагане и подновява своето искане. Би трябвало, настоява той, най-напред да бъдат арестувани всички ония, чиито имена са стояли върху разпространените в Единбург плакати. Отговорът на подобно точно искане става вече по-труден. Наистина Мария Стюарт се измъква още веднъж: тя би направила това на драго сърце, но били назовани толкова много и толкова различни имена, които нямали нищо общо помежду си! Затова нека той има добрината да посочи ония, които смята за виновни. Без съмнение тя се надява, че терорът, упражняван от всемогъщия военен диктатор, ще уплаши Ленъкс и той не ще посмее да изрече опасното за живота име на един Ботуел. Ленъкс обаче от своя страна междувременно е потърсил сигурност и е подготвил удара си. Той е влязъл във връзка с Елизабет и по този начин кажи-речи, се е поставил под нейна закрила. По един твърде неприятен начин той написва открито и ясно имената на всички ония, срещу които иска съдебно разследване. Първото име е Ботуел, после следват Балфур, Дейвид Чалмърс и неколцина незначителни хорица от прислугата на Мария Стюарт и на Ботуел, които техните господари отдавна са прехвърлили отвъд границата, за да не би случайно да си развържат езика, като започнат да ги мъчат. Сега вече Мария Стюарт, извънредно смутена, започва да осъзнава, че тая комедия на „гледане през пръсти“ не може да бъде продължавана дълго време. Зад упорството на Ленъкс тя вижда Елизабет с цялата нейна енергия и авторитет. Но и Катерина Медичи междувременно е дала да се разбере съвсем ясно, че смята Мария Стюарт за опозорена — „dishonoured“ — и че Шотландия не би могла да очаква приятелство от Франция, докато това убийство не бъде изкупено чрез редовен и честен съдебен процес. Сега вече трябва бързо да се извие кормилото и вместо оная комедия на „напразни“ разследвания да се започне друга комедия — на публичен съдебен процес. Мария Стюарт трябва сега да се съгласи Ботуел — с дребните хорица ще се занимаят по-късно — да се защищава пред съд от благородници. На 28 март граф Ленъкс получава покана да дойде в Единбург и там на 12 април да изнесе своето обвинение срещу Ботуел.

Ботуел обаче съвсем не е човекът, който ще се яви пред съдиите в одеяние на грешник, плах и смирен. И ако въобще изявява готовност да се подчини на призовката, той прави това само защото е решен да изтръгне с всички средства не наказателна, а оправдателна присъда — „cleansing“. Той се подготвя енергично. Накарва най-напред кралицата да му възложи командата на всички укрепления: по този начин държи в ръцете си всички оръжия и всички муниции на страната. Той знае, че у когото е силата, у него е и правото; освен това довежда в Единбург цялата своя дружина от погранични стражи и ги въоръжава като за битка. Без страх и срам, с присъщата си дързост в неморалността установява в Единбург истинска терористична власт и заявява гласно, че „ако би могъл да узнае кои са хората, които са разлепили ония обвинителни плакати, ще измие ръцете си с тяхната кръв“, това е строго предупреждение към Ленъкс. Той държи открито, но и неговите хора също държат открито ръката си върху меча и не пестят ясните думи, че нямат никакво намерение да оставят своя родов господар да бъде разпитван като престъпник. Нека сега се яви Ленъкс и нека посмее да го обвинява! Нека сега съдиите се опитат да го осъдят — него, диктатора на Шотландия!

Тия подготвителни мерки са толкова всеявни, че Ленъкс не би могъл нито за миг да се съмнява какво го очаква. Той знае истината, че може да дойде в Единбург, за да обвинява Ботуел, но знае също така, че Ботуел не ще му позволи да напусне жив града. Той повторно се обръща към своята доброжелателка Елизабет и тя, без да се двоуми, изпраща настойчиво писмо до Мария Стюарт, за да я предупреди — и в последния час да не се постави в подозрение за съучастие чрез подобно явно закононарушение.

Madame, аз не бих била толкова безогледна — пише тя в крайна възбуда — да ви отегчавам с писмото си, ако не бях заставена от повелята за човеколюбие спрямо бедните и по молбата на нещастните. Узнах, че сте издали прокламация, Madame, по силата на която съдебният процес срещу заподозрените в съучастие за убийството на вашия съпруг и мой братовчед ще се състои на 12 този месец. Извънредно важно е, щото тая работа да не бъде потулена с потайничене или хитруване, нещо, което инак може лесно да се случи. Бащата и приятелите на покойника ме замолиха смирено да ви помоля да отложите определения ден, защото са забелязали, че тия негодници се мъчат да изтръгнат със сила това, което не биха могли да постигнат по закон. Ето защо аз не мога да постъпя другояче от любов към вас, която всичко това най-силно засяга, и за успокоение на ония, които нямат никаква вина в това тъй нечувано престъпление. Защото, дори ако вие бихте била невинна, това би било достатъчно основание да ви лишат от владетелски сан и да ви изложат на презрението на тълпата. Преди да ви сполети такова нещо, аз бих предпочела да ви пожелая честен гроб, а не безчестен живот.“

 

 

Такъв втори куршум право в съвестта би трябвало да разбуди дори едно зашеметено и замряло чувство. Ала съвсем не е сигурно, че това предупредително писмо в дванадесетия час е било предадено своевременно на Мария Стюарт. Защото Ботуел е нащрек, този безразсъдно смел, този непреклонен мъжага не се бои нито от смъртта, нито от дявола, а най-малко от английската кралица. Английският извънреден посланик, който трябва да предаде писмото на Мария Стюарт, бива задържан пред вратите на двореца от неговите сподвижници, които не го пускат да влезе. Заявяват му, че кралицата още спяла и не можела да го приеме. Посланикът, комуто е възложено да предаде писмото от кралица на кралица, се лута отчаян по улиците. Най-сетне успява да се добере до Ботуел, който нахално разпечатва отправеното до Мария Стюарт писмо, прочита го и го пъхва небрежно в джоба си. Дали по-късно го е предал на Мария Стюарт, не е известно, пък е и безразлично. Защото тая поробена жена отдавна вече не смее да направи нещо против волята му и някои дори съобщават, че тя извършва глупостта да му помаха с ръка от прозореца, когато той, съпроводен от своите бандити на коне, потегля към Толбът, сякаш е искала да пожелае на всеизвестния убиец успех в съдебната комедия.

Но дори ако приемем, че Мария Стюарт не е получила това последно предупреждение от Елизабет, тя по никакъв начин не е останала непредупредена. Три дни по-рано се е явил нейният доведен брат Мъри, за да се сбогува с нея. Обзело го е внезапно желание да се поразходи из Франция и Италия „to see Venice and Milan“[1]. Мария Стюарт от неколкократен опит би трябвало да знае, че подобно бързо изчезване на Мъри от политическата сцена винаги предвещава буря и че с демонстративното си отдалечаване той предварително не иска да одобри тая недостойна съдебна комедия. Впрочем Мъри не крие истинските основания на своето заминаване. Той казва на всеки, който иска да го чуе, че се е опитал да арестува Джеймз Балфур като един от главните съучастници в убийството и че за това му е попречил Ботуел, който искал да прикрие своите сподвижници. Осем дни по-късно в Лондон той ще заяви откровено на испанския посланик Де Силва, че „заради честта не му било възможно да остане по-дълго в кралството, докато там е неизкупено едно тъй странно и страшно престъпление“. Който публично говори така, той сигурно е говорил ясно и на сестра си. И действително е забележително, че когато го изпраща, в очите на Мария Стюарт се появяват сълзи. Ала тя няма сили да го задържи. За нищо вече няма сили, откакто се е покорила на Ботуел. Тя може само да допуска да става това, което изисква тази по-силна воля, кралицата в нея е беззащитно подчинена на пламенната и сломена жена.

 

 

Предизвикателно започва на 12 април съдебната комедия, предизвикателно и свършва. Ботуел отива на кон в съдилището в Толбът, като че се касае за превземане на крепост: с меч отстрани, с кама в пояса, обкръжен от своята свита, на брой, както съобщават някои — навярно преувеличено, — четири хиляди души. На Ленъкс обаче, като се позовават на някакво старо постановление, разрешават при влизането в града да води свита най-много от шест души; така пристрастието на кралицата е показано открито. На Ленъкс обаче и наум не иде да се яви на такъв съдебен процес под извадени голи мечове; той знае, че писмото на Елизабет с искането да се отложи съдебният процес е стигнало до Мария Стюарт и че зад него стои една морална сила. Ето защо той изпраща в Толбът само един от своите васали, който да прочете неговия протест. Съдиите, които от една страна са сплашени, а от друга подкупени с големи възнаграждения в земи, пари и почести, откриват радостно в това лично отсъствие на обвинителя желан предлог да се отърват по удобен начин, от неудобната присъда и така от сърцето им пада тежък товар. След привидно обстойно съвещание — в действителност всичко отдавна е тайно скроено — те единодушно оправдават Ботуел „any art and part of the said slaughter of the king“[2] — със срамното основание, „защото няма налице никакво обвинение“. И Ботуел превръща веднага в патетично тържество тая доста лекомислена присъда, която съвсем не би могла да удовлетвори един почтен човек. Цял в звънтящи оръжия, минава той на кон през града, изтегля меча си, върти го във въздуха и гласно и открито предизвиква на двубой всеки, който занапред би се осмелил да го обвинява в участие или съучастие в убийството на краля.

Сега вече колелото се търкаля бясно към пропастта. Гражданите шушукат и мърморят, втрещени от тая безпримерна гавра със закона. Приятелите на Мария Стюарт гледат смутено и с „sore hearts“[3]. Мъчително е за тях, че не могат да предпазят обезумялата жена. „Тежко беше — пише нейният най-предан приятел Мелвил — да си принуден да гледаш как тази добра владетелка се бе устремила към своята гибел, без някой да й обърне внимание върху опасността.“ Ала Мария Стюарт не иска да слуша нищо, не иска да я предпазват, някакво мрачно желание да се излага на най-безумни неща я тласка все напред; тя не иска да погледне наоколо, не иска да пита и да слуша, само бяга напред и все напред към своята пропаст, истинска Менада на чувството си. Един ден, след като Ботуел е предизвикал града, тя оскърбява цялата страна, като оказва на тоя всеизвестен престъпник най-високата чест, която може да отреди Шотландия: при откриването на парламента възлага на Ботуел да носи тържествено пред нея народните светини — короната и кралския скиптър. Кой сега може още да се съмнява, че утре Ботуел няма да сложи върху своята глава тази корона, която днес вече има право да носи на ръце? И действително Ботуел — и тъкмо това е обаятелното у тоя размирник — не е човек на потайностите. Дръзко, енергично и открито тръгва той сега да получи наградата си. Не се срамува да накара парламента да му подари „за неговата отлична служба“ — „for his great and manifold good service“ — Дънбар, най-укрепения замък в страната; и тъй като вече е събрал около себе си лордовете и ги е подчинил на волята си, той слага здраво юмрука си върху вратовете им, за да изтръгне и последното: съгласието за женитба с Мария Стюарт. Вечерта след закриване на парламента като важен господин и военен диктатор той поканва цялата банда на вечеря в Ейнзлис-Тевърн. Гуляят там юнашки и когато мнозинството от тях са вече пияни — спомняме си прочутата сцена във „Валенщайн“, — той поднася на лордовете едно писмено съглашение, което не само ги задължава да го бранят срещу всеки клеветник, но и го препоръчват, него, тоя „благороден и могъщ лорд“ — „noble puissant Lord“, — като достоен съпруг за кралицата. След като Ботуел е обявен от перовете за невинен и „от друга страна нейно величество понастоящем е без съпруг — казва се в този прословут документ, — общото благо изисква тя да благоволи да се принизи, да се омъжи за някого от своите поданици, и то за споменатия по-горе лорд“. Те пък се задължават „с пълно съзнание за отговорността си пред бога“ да подкрепят споменатия граф и да го бранят срещу всеки, който би поискал да попречи или да осуети тая женитба дори ако това би им струвало живота и имота.

Един-единствен лорд използува бъркотията, която настава след прочитането на това писмено съглашение, и се измъква тихо от пивницата; другите подписват послушно листа, било защото въоръжената орда на Ботуел е обградила къщата, било защото в дъното на сърцето си са решени в даден миг да нарушат натрапената им клетва. Те знаят, че това, което е написано с мастило, може да бъде изтрито с кръв. Ето защо никой не се тревожи особено за всичко това — какво значение има едно бързо драсване с перото за тия хубостници? — те слагат подписа си и продължават да шумят, да пият и да бръщолевят и най-весел от всички може да бъде Ботуел, на когото сега наградата е платена, който сега е постигнал целта си. Още няколко седмици — и това, което у Шекспировия Хамлет ни се струва неправдоподобно и поетично преувеличено, ще стане тук действителност: една кралица, „преди още да са се изтрили обувките, с които е вървяла подир трупа на своя съпруг“, ще тръгне с убиеца на мъжа си към брачния олтар. Quos deus perdere vult…

Бележки

[1] Да види Венеция и Милано (англ.). — Бел.пр.

[2] Всяко участие в убийството на краля (англ.). — Бел.пр.

[3] Нажалени сърца (англ.). — Бел.пр.