Стефан Цвайг
Мария Стюарт (3)

Кралица в люлката
1542–1548

Когато става кралица на Шотландия, Мария Стюарт е на шест дни: още в самото начало се сбъдва законът на нейния живот — да получава в дар от съдбата всичко твърде рано и без радостта на очакването. В този мрачен декемврийски ден на 1542 година, по същото време, когато тя се ражда в замъка Линлитгоу, нейният баща Джеймз V лежи на смъртен одър в съседния замък Фолкланд — едва тридесет и една годишен, но вече сломен от живота, уморен от короната, изтощен от борбите. Той бил храбър, благороден мъж, с весел нрав, страстен поклонник на изкуствата и на жените; често отивал предрешен на празненства в селата, танцувал и се шегувал със селяните и някои от шотландските песни и балади, които съчинявал, живели още дълго време в паметта на родината. Ала този злочест наследник на злочест род се родил в бурно време в размирна страна и още от самото начало бил орисан за трагична участ. Силно волевият и безогледен съсед Хенри VIII го насилва да въведе Реформацията, ала Джеймз V остава верен на църквата; шотландските благородници пък, склонни всякога да създават мъчнотии на своя владетел, използуват незабавно този раздор и тласкат благодушния и кротък човек противно на волята му в смутове и войни. Четири години по-рано, когато Джеймз V поискал за съпруга Мари дьо Гиз, той описал колко съдбоносно е да бъдеш крал на такъв вироглав и хищен клан. „Госпожо — писал той в това покъртително, искрено писмо, с което я молел за ръката й, — аз съм едва на двадесет и седем години и животът ми тежи вече толкова, колкото и короната ми… Сирак от детинство, аз бях пленник на честолюбиви благородници; могъщият род Дъглас ме държа дълго в робство и аз мразя това име и всеки спомен за него. Арчибълд, граф Ангъски, Джордж, брат му, и всички негови изгнани роднини непрестанно подстрекават английския крал против нас, в държавата ми няма нито един благородник, когото той да не е съблазнил с обещания или да не е подкупил с пари. Няма нито сигурност за особата ми, нито за волята ми и за справедливите закони. Всичко това ме плаши, госпожо, и аз очаквам от вас подкрепа и съвет. Без пари, ограничен единствено върху помощите, които получавам от Франция, или благодарение на нищожните подаяния от моето богато духовенство, аз се мъча да украсявам замъците си, да поддържам крепостите си и да строя кораби. Ала моите барони гледат и на краля, който действително иска да бъде крал, като на нетърпим съперник. Въпреки приятелството на френския крал и подкрепата на неговата войска и въпреки привързаността на моя народ, аз се страхувам, че не ще мога да удържа решителна победа над моите барони. Аз бих превъзмогнал всички пречки, за да освободя пътя към справедливостта и към спокойствието за този народ, и бих постигнал може би тази цел, ако благородниците в моята страна бяха сами. Ала английският крал сее непрекъснато раздор между тях и мене, и ересите, които той е насадил в държавата ми, са плъзнали опустошително чак в средите на църквата и на народа. Моята и на моите прадеди сила открай време се е опирала единствено върху жителите на градовете и върху църквата и аз трябва да се запитам дали тази сила ще се съхрани още за дълго?“

Цялата беда, която е предвиждал кралят в това касандрово писмо, се сбъдва, дори го сполита и нещо по-тежко. Двамата синове, които му дарява Мари дьо Гиз, умират още в люлката и Джеймз V, тъкмо в най-хубавата мъжка възраст, все още не вижда наследник за короната, която от година на година притиска все по-болезнено неговото чело. Накрая, противно на волята му, неговите шотландски барони го тласват във война с могъщата Англия, за да го изоставят предателски в решителния час. При Солуей Мос Шотландия загубва не само битката, а и честта си: без истински да се сражават, останали без водачи, напуснати от своите родови господари, войските се разбягват най-окаяно; а самият крал, този инак тъй рицарски мъж, в решителния час отдавна вече не се бори с чужди врагове, а със собствената си смърт. Трескав и отпаднал лежи той в замъка Фолкланд, преситен от безсмислената борба и от досадния живот.

Тогава в този мътен зимен ден на 9 декември 1542 година, когато мъгла забулва прозореца, на вратата похлопва пратеник. Той съобщава на немощния мъж, уморен от борбата със смъртта, че му се е родила дъщеря, наследница. Ала в изтощената душа на Джеймз V няма вече сила за надежда и радост. Защо не е син, наследник? Обреченият на смърт вижда вече във всичко само беда, трагизъм и залез. Той отговаря примирено: „Короната дойде при нас от жена, с жена ще си и отиде.“ Това мрачно предсказание е същевременно последното негово слово. Той само въздъхва, обръща се в леглото към стената и не отговаря вече на нито един въпрос. След няколко дни бива погребан и Мария Стюарт, преди още да е отворила както трябва очи за живота, става наследница на неговото кралство.

Двойно мрачно наследство е да бъдеш Стюарт и кралица на Шотландия, защото на нито един Стюарт досега на този престол не е било отсъдено щастие или дълголетие. Двама от кралете, Джеймз I и Джеймз III, били убити, двама, Джеймз II и Джеймз IV, паднали на бойното поле, а за двама от техните потомци, за това безгрижно дете-кралица и за нейния кръвен внук Чарлз I, съдбата е запазила нещо още по-жестоко: ешафода. Никой от тоя атридски род не е орисан да достигне висините на живота, за никого не грее щастие и звезда. Те непрекъснато трябва да водят борба срещу враговете отвън, срещу враговете в страната и срещу самите себе си; смут цари винаги около тях, смут цари и в тях. Страната е неспокойна като тях самите и най-нервни в нея са тъкмо онези, които би трябвало да бъдат най-верни: лордовете и бароните, това мрачно и силно, това диво и необуздано, това алчно и войнствено, това упорито, непреклонно рицарско поколение — „uh pays barbare et une gent brutelle“, варварска страна и сурово племе, както сърдито се оплаква поетът Ронсар, запокитен в тая мъглива страна. Сами дребни крале в своите имения и замъци, мъкнещи господарски и стадно своите селяни и овчари като добитък на заколение в своите вечни разпри и грабителски походи, тези неограничени водачи на родове не познават друга радост в живота освен войната. Раздор е тяхната наслада, алчност — техният подтик, властолюбие — тяхната жизнена мисъл. „Пари и облаги — пише френският посланик — са единствените сирени, в които са заслушани шотландските лордове. Да им проповядваш дълг към техните владетели, чест, справедливост, добродетели, благородни постъпки, това би значело да ги разсмееш.“ Подобно на италианските кондотиери с тяхното аморално побойничество и грабителство, само че по-некултивирани и по-неудържими в своите инстинкти, те, старите могъщи родове Гордън, Хамилтън, Арън, Мейтлънд, Крофърд, Линдзи и Аргайл непрекъснато се бунтуват и борят за преднина. Те ту бързо се изправят едни срещу други в дълголетни вражди, ту бързо се заклеват в тържествени съюзи за краткотрайна вярност, за да се обединят срещу някой трети; образуват винаги клики и сбирщини, ала вътрешно никой не е свързан с никого и всеки, макар сроден или сватосан с всекиго, остава неумолим завистник и враг на другия. Нещо езическо и варварско продължава да живее несломимо в техните диви души, все едно дали те се наричат протестанти или католици — според изгодата, — в действителност обаче всички са внуци на Макбет и Макдъф, на тия кървави благородници, описани великолепно от Шекспир.

Тези неукротими съперници стават тутакси единодушни само при един повод: винаги, когато се касае да накарат общия господар, собствения си крал, да превие врат, защото за всички тях подчинението е еднакво непоносимо и верността еднакво непозната. Ако тези „parcel of rascals“^[1] — така ги е заклеймил прашотландецът Бърнс, — все още въобще търпят кралска сянка над своите замъци и владения, това се дължи единствено на ненавистта на родовете един към друг. Родът Гордън оставя короната на Стюарт само за да не отиде тя у Хамилтън, а родът Хамилтън от ненавист към Гордън. Ала горко му, ако някой шотландски крал дръзне да бъде действително владетел и да въдвори силом покорство и ред в страната, ако в първата си младежка решителност опита да се опълчи срещу високомерието и грабливостта на лордовете! Тогава тази инак враждуваща сбирщина веднага се сплотява братски, за да обезсили своя владетел, и ако не успее с меча, то тази услуга извършва с пълна сигурност ножът на убиец. Това заобиколено от море малко островно кралство на края на европейския север представя трагична, разкъсана от мрачни страсти, тъмна и романтична като балада страна, при това бедна. Защото вечните войни подкопават тук всяка сила. Няколкото града, които в същност не са никакви градове, а само струпани една до друга бедняшки къщурки под закрилата на укрепление, не могат никога да забогатеят или поне да постигнат гражданско благоденствие, защото постоянно биват плячкосвани и опожарявани. А благородническите твърдини, развалините на които и днес още стърчат мрачни и страшни, не представляват истински замъци с блясък и дворцов разкош; те са замислени като непревземаеми крепости във война, а не за мирното изкуство на гостоприемството. Между тези няколко големи родове и техните васали липсва подхранващата държавно-крепителна сила на творческото средно съсловие. Единствената гъсто заселена област между Туийд и Фърт лежи твърде близко до английската граница и постоянно бива опустошавана и обезлюдявана от нашествия. На север обаче може да се върви цели часове покрай самотни езера, през пусти полета или тъмни северни гори, без да се види село, крепост или град. Тук не се притискат като в претъпканите европейски страни селище до селище, широки пътища не улесняват съобщенията и търговията в страната. Не потеглят кораби от украсени със знамена пристанища като в Холандия, Испания и Англия, за да докарат в отечеството злато и подправки през далечни океани; както в патриархалните времена людете тук едва преживяват от овцевъдство, рибарство и лов; по закони и нрави, по богатство и култура тогавашна Шотландия е изостанала най-малко със сто години от Англия и Европа. Докато във всички приморски градове с настъпване на новото време вече започва разцветът на банките и борсите, тук като в библейски дни всяко богатство се измерва в земя и овце; Джеймз V, бащата на Мария Стюарт, притежава десет хиляди, те са цялото негово имущество. Той не разполага с кралско съкровище, няма войска, няма телохранители, за да осигури властта си, защото не би могъл да им плаща, а парламентът, в който думата имат лордовете, никога не ще гласува за краля действителни средства за власт. Всичко, каквото той притежава извън голата оскъдица, му е заето или подарено от негови богати съюзници, от Франция и от папата, всеки гоблен, всеки свещник в неговите покои и замъци е купен с унижение.

Вечната оскъдица е гнойната язва, която изсмуква политическата мощ от тялото на Шотландия, тази хубава, благородна страна. Защото поради бедността и алчността на нейните крале и лордове тя всякога остава кървава топка за игра в ръцете на чужди сили. Който се бори против краля и за протестантството, получава заплата от Лондон; който се бори за католичеството и за династията Стюарт — от Париж, Мадрид и Рим. Всички тези външни сили плащат на драго сърце и усърдно за шотландската кръв. Все още не е казана последната дума в спора между двата големи народа, между Англия и Франция, затова този най-близък съсед на Англия е за Франция незаменим партньор в играта. Всеки път, когато английските войски настъпват в Нормандия, Франция бързо насочва този меч в гърба на Англия; тогава незабавно войнствените открай време шотландци преминават „The Border“^[2] и тръгват срещу своите „auld enimies“^[3], а и в мирно време те са постоянна заплаха. Да засили военно Шотландия — ето вечната грижа на френската политика и затова няма нищо по-естествено от това, че Англия от своя страна се мъчи да сломи тази сила чрез насъскване на лордовете и постоянни бунтове. Така тази злочеста страна става кърваво поле на една стогодишна война, изходът от която ще се реши едва чрез съдбата на това още нищо неподозиращо дете.

Дивно драматичен символ е, че тази борба започва още пред люлката на Мария Стюарт. Това пеленаче още не може да говори, да мисли, да чувствува, то едва може да движи мъничките си ръчици под завивката, а ето, че политиката вече посяга към неговото неразвито тяло, към неговата безгрижна душа. Защото така е орисана Мария Стюарт: да бъде вечна пленница в тази игра на сметки. На нея никога не ще бъде позволено да разгърне безгрижно своето лично „аз“, своята същина, тя ще остане заплетена в политиката, обект на дипломацията, игрална топка на чужди желания, ще бъде винаги само кралица, претендентка за короната, съюзница или неприятелка. Едва пратеникът е донесъл в Лондон двете вести, че Джеймз V е умрял и неговата новородена дъщеря става наследница и кралица на Шотландия, Хенри VIII Английски решава набързо да поиска ръката на тази скъпа невяста за своя непълнолетен син и наследник Едуард; с още неразвитото тяло, с още спящата душа се разполага като със стока. Ала политиката не се интересува от чувства, а от корони, страни и наследствени права. За нея отделният човек не съществува, той не се брои редом с видимите и веществени ценности на световната игра. В този особен случай обаче мисълта на Хенри VIII да сгоди шотландската престолонаследница с английския престолонаследник е разумна и човечна. Защото отдавна вече тази неспирна война между братските страни няма никакъв смисъл. Населяващи един и същи остров в океана, закриляни и нападани от едно и също море, сродни по раса и поставени в еднакви условия на живот, пред народите на Англия и Шотландия несъмнено е поставена една-единствена задача: да се обединят; природата е изразила тук много ясно своята воля. Само ненавистта на двете династии — Тюдор и Стюарт — стои още като пречка пред тази крайна цел; но ако сега чрез женитба раздорът между двата владетелски дома бъде превърнат в съюз, то общите потомци на Стюарт и на Тюдор могат да бъдат едновременно крале на Англия, Шотландия и Ирландия, една обединена Великобритания може да влезе в по-великата борба — борбата за световно надмощие.

Но за зла участ винаги, когато по изключение в политиката се яви някоя ясна и логична идея, тя бива провалена от безразсъдното й осъществяване. В началото всичко изглежда, че върви благополучно. Лордовете, в джобовете на които бързо биват пъхнати пари, одобряват радостно брачния договор. Ала хитроумният Хенри VIII не се задоволява с обикновения пергамент. Той е изпитвал твърде често лицемерието и алчността на тия мъже на честта и знае, че никога договор не може да обвърже тия неверници, и че ако им се направи по-изгодно предложение, те тутакси ще бъдат готови да продадат детето-кралица на френския престолонаследник. Ето защо като първо условие той изисква от шотландските посредници незабавно предаване на невръстното дете в Англия. Но ако династията Тюдор няма доверие в династията Стюарт, то и Стюарт също не вярват на Тюдор и майката на Мария Стюарт се противопоставя на този договор. Възпитана строго католически, като издънка на рода Гиз, тя не иска да хвърли детето си в еретическа лъжовна вяра; за нея не е много мъчно да схване договора като опасна примка. Защото в едно тайно допълнение подкупените от Хенри VIII шотландски посредници са се задължили, в случай че детето умре преждевременно, да действуват така, „че цялата власт и имущество на кралството“ да преминат в ръцете на Хенри VIII, а тази точка е опасна. Защото от един човек, който е сложил върху дръвника главите на две от своите жени, може да се очаква, че за да встъпи по-бързо във владение на едно тъй значително наследство, може би ще предизвика малко преждевременно и не съвсем естествено смъртта на това дете; затова кралицата като загрижена майка отказва да даде дъщеря си в Лондон. И ето че брачното предложение насмалко не става война. Хенри VIII изпраща войска, за да си присвои насилствено скъпоценния залог, и неговата заповед към войската разкрива голата бруталност в онова столетие. „Волята на Негово величество е всичко да бъде унищожено с огън и меч. Опожарете Единбург и го изравнете със земята, след като измъкнете и плячкосате всичко, каквото можете… плячкосайте Холируд и толкова села и градове около Единбург, колкото смогнете, плячкосайте, опожарете и покорете Лийт и всички градове, изтребете без пощада мъжете, жените и децата навред, гдето ви се окаже съпротива.“ Въоръжените дружини на Хенри VIII нахлуват през границите като хунски пълчища. Ала в последния момент майката и дъщерята биват отведени на сигурно място в укрепения замък Стърлинг и Хенри VIII трябва да се задоволи с един договор, в който Шотландия се задължава в деня, когато Мария Стюарт — тя винаги бива спазарявана и продавана като предмет — навърши десет години, да бъде предадена на Англия.

Отново всичко изглежда уредено най-щастливо. Ала политиката открай време е наука на безсмислието. Тя отхвърля простите, естествени, разумни разрешения; мъчнотиите са нейно най-любимо удоволствие, раздорът е нейна стихия. Скоро католическата клика започва потайно да сплетничи дали не би било по-добре детето — то още не знае нищо друго, освен да връзва срички и да се усмихва — да бъде продадено на френския кралски син вместо на английския; и когато Хенри VIII умира, желанието да бъде спасен договорът вече е твърде слабо. Сега английският регент Съмърсет изисква от името на непълнолетния крал Едуард предаването на детето-годеница в Лондон и когато Шотландия се противопоставя на това, той заповядва на войската да настъпи, та лордовете да чуят едничкото слово, което зачитат: силата. На 10 септември 1547 година, в битката — или по-скоро сечта — при Пинки Клю шотландската мощ е сразена, повече от десет хиляди мъртви покриват полето. Мария Стюарт няма още пет години, а заради нея вече са текли потоци кръв.

Сега Шотландия е беззащитна пред англичаните. Ала в оплячкосаната страна е останало много малко за грабене; за династията Тюдор в същност тя крие само една-единствена скъпоценност: детето, което въплъщава в себе си короната и правото на престола. Но за отчаяние на английските шпиони, Мария Стюарт е изчезнала безследно от замъка Стърлинг; дори в кръговете на най-доверените никой не знае къде я е скрила кралицата-майка. Защото убежището е избрано ненадминато добре; посред нощ и в най-голяма тайна напълно доверени прислужници са отнесли детето в манастира Инчмъхоум, притулен недостъпно на един малък остров в Ментийското езеро, „dans le pays des sauvages“^[4], както съобщава френският посланик. И най-тясна пътечка не води към тоя романтичен кът: скъпоценният товар трябва да бъде пренесен с лодка на островния бряг, а там стоят на стража благочестиви люде, които никога не са напускали манастира. Там, в пълна неизвестност, отделно от възбудения и неспокоен свят безучастното дете живее в сянката на събитията, докато зад земи и морета дипломацията усърдно тъче неговата съдба. Защото междувременно Франция е излязла застрашително на сцената, за да осуети окончателното поробване на Шотландия от Англия. Анри II, синът на Франсоа I, изпраща силна флота и от негово име генерал-лейтенантът на френския помощен корпус иска ръката на Мария Стюарт за неговия син и престолонаследник Франсоа. Съдбата на това дете се променя за една нощ благодарение на политическия вятър, който бучи гневно и метежно над Канала: и вместо за кралица на Англия, Стюартовата дъщеря внезапно е избрана за кралица на Франция. Тутакси след сключване и влизане в сила на тази нова и изгодна сделка, на 7 август скъпоценният обект на това търгашество, детето Мария Стюарт, на пет години и осем месеца бива увито като вързоп и изпратено за Франция, предадено пожизнено на друг и също непознат съпруг. Още веднъж и не за последен път чужда воля вае и променя нейната съдба.

Неведението е изгодно предимство на детството. Какво знае едно тригодишно, четиригодишно, петгодишно дете за война и мир, за битки и договори? Какво са за него имена като Франция и Англия, като Едуард и Франсоа и цялото това свирепо безумие на света? С развени руси коси припка и играе тънконогото малко момиче в мрачните и светли стаи на замъка, придружавано от четири връстнички — приятелки. Защото — чудесна мисъл в едно варварско време — още от самото начало са й дадени четири връстнички, подбрани от най-знатните шотландски семейства, четирилистна детелина от Мери: Мери Флеминг, Мери Бийтън, Мери Ливингстън и Мери Сетън. Сами още деца, днес те са весели дружки в игрите на детето, утре ще й бъдат другарки в чужбина, за да не й се стори тя толкова чужда, а по-късно ще станат придворни дами и в нежно настроение ще положат клетва да не встъпят в брак дотогава, докато тя самата не си избере съпруг. И ако сетне в нещастието трите от тях ще се разделят с нея, една ще я придружава и занапред в изгнанията й до смъртния й час! Така един лъч от блаженото детство продължава да свети до най-тъмния й час. Но колко далече е още това тъмно и забулено от сенки време! Сега петте момичета още играят дружно и весело ден след ден в замъка Холируд или Стърлинг и не знаят що е величие, достолепие и кралски сан, не знаят нищо за неговата гордост и неговите опасности. Но после настъпва една вечер и малката Мария бива изнесена от детското креватче навън в нощта, в езерото чака лодка, гребат и я отвеждат на някакъв остров, където е тихо и приятно — Инчмъхоум, място на покой. Там я приветствуват непознати мъже, облечени по-различно от другите мъже — в черни, широки, издуващи се раса. Ала те са любезни и кротки, пеят хубаво във високата просторна стая с цветни прозорци и детето свиква с обстановката. Но отново една вечер я отнасят — Мария Стюарт винаги ще бъде принудена да пътува и бяга така нощем от една съдба в друга — и после тя внезапно се вижда на висок кораб, който плющи с белите си платна, обкръжена от чужди войници и брадати моряци. Но трябва ли малката Мария да се плаши? Та всички са кротки, приветливи и добри; седемнадесетгодишният й заварен брат Джеймз — едно от многобройните незаконни деца, които Джеймз V е създал преди брачните си години — милва русите й коси, а тук са и четирите Мери, любимите дружки. Между оръдията на френския военен кораб и облечените в ризници моряци безгрижно ликуват и се смеят пет малки момичета, възхитени и ощастливени от тази неочаквана промяна. Горе обаче в мачтовия кош стои плахо един моряк-наблюдател: той знае, че английската флота кръстосва Канала, за да сложи ръка в последния час на английската кралска годеница, преди тя да стане годеница на френския престолонаследник. Ала детето вижда само близкото, новото: морето е синьо, хората са любезни и корабът пори вълните силен и задъхан като грамадно животно.

На 13 август най-сетне галеонът хвърля котва в Роскоф, малко пристанище до Брест. Лодките се отправят към брега. Въодушевена по детски от интересното приключение, засмяна, весела и безгрижна, ненавършила още шест години, шотландската кралица скача на френска земя. И с това свършва нейното детство, започват дългът и изпитанията.