Стефан Цвайг
Мария Стюарт (12)

Ужасно заплитане
Юли до Коледа 1566

Раждането на детето означава сякаш в трагедията на Мария Стюарт само завършека на подготвителното първо действие. Изведнъж то се е развило драматично и тръпне от вътрешна несигурност и напрежение. Сега се явяват нови образи и характери, мястото на действието се променя, трагедията се превръща от политическа в лична. Досега Мария Стюарт се е борила срещу бунтовниците в страната и срещу враждебността отвъд границата, а сега я напада нова сила, по-сурова от всички нейни лордове и барони: бунтуват се собствените й сетива, жената у Мария Стюарт води война срещу кралицата. Волята за власт загубва за пръв път надмощие над волята на кръвта. Пробудената жена разрушава в страст и лекомислие онова, което владетелката бе пазила благоразумно и добре досега; тя сякаш се хвърля в бездна, дивно саморазточително, в някакъв екстаз на страстта, по-голяма от която световната история едва ли познава, забравяща всичко, увличаща със себе си всичко: чест, закони и нрави, короната, страната. Разкрива се друга трагична душа, неподозирана нито у прилежната почетна принцеса, нито у нехайно чакащата и палава кралска вдовица. В една-единствена година животът на Мария Стюарт постига драматично охилядотворена мярка, но тази единствена година го и разрушава.

В началото на второто действие отново се явява Дарнли, също променен и трагично преобразен. Той се явява сам, защото, след като е предал всички, никой не му засвидетелствува доверие или поне честен поздрав. Дълбоко ожесточение, безсилна ярост дълбаят душата на тоя честолюбив момък. Той е направил всичко, каквото мъж е могъл да направи за жена, и е мислел, че ще получи за това поне благодарност, малко смирение, преданост и може би дори любов. Вместо това Дарнли среща у Мария Стюарт, след като тя не се нуждае вече от него, още по-силно отвращение. Кралицата остава неумолима. За да си отмъстят на предателя, избягалите лордове са пъхнали скрито в ръцете й подписаното от Дарнли съглашение за убийството на Рицио, за да се увери тя в съучастничеството на мъжа си. Този „bond“ не казва нищо ново на Мария Стюарт, ала колкото по-силно презира тя предателската и страхлива душа на Дарнли, толкова по-малко може гордата жена да си прости, че някога е обичала такъв кух красавец. В него тя мрази същевременно собствената си заблуда, отдавна мъжът у Дарнли й е станал противен като някаква лигава, лепкава твар, като змия, като охлюв, който не искаме дори да докоснем с ръка, камо ли да го допуснем до топлото си, живо тяло. Неговият живот и присъствието тегнат като кошмар върху душата й. И само една мисъл е овладяла дните и нощите й: как да се откъсне, как да се избави от него?

Отначало тая мисъл не е дори засенчена от явило се насън желание за насилие: това, което преживява Мария Стюарт, не е отделен случай. Като хиляди други жени тя се чувствува след краткотраен брак толкова болезнено разочарована, че не може да търпи занапред прегръдката и близостта на този мъж, от когото се е отчуждила. В такъв случай разводът се явява като подразбиращо се логично разрешение и действително: Мария Стюарт обсъжда вече тази възможност с Мъри и Мейтлънд. Ала пречка за развода непосредствено след раждането на детето е опасната мълва за нейните мними отношения с Рицио: веднага биха нарекли детето й незаконнородено. За да не допусне никакво петно върху името на Джеймз VI, който може да претендира за престола само като издънка на напълно неприкосновен брак, кралицата е заставена — ужасна мъка — да се откаже от това най-естествено разрешение.

Остава обаче друга възможност: тайно, негласно споразумение между мъжа и жената външно да се показват и занапред като крал и кралица, вътрешно обаче да си върнат един на друг свободата. По този начин Мария Стюарт би се избавила от влюбеното задиряне на Дарнли и пред света би се запазила илюзията за брак. Че Мария Стюарт се е стремила и към тоя начин на освобождение, ни доказва един записан разговор с Дарнли, в който тя му внушава да си намери метреса, по възможност жената на Мъри, неговия смъртен враг; с това шеговито маскирано предложение тя е искала да му изтъкне колко малко оскърбена би се чувствувала, ако той реши да се обезщетява на друго място. Ала се явява едно ужасно заплитане: Дарнли не иска никоя друга, иска само нея и единствено нея; това окаяно клето момче е привързано с някаква загадъчна покорност и копнеж тъкмо към тая силна, горда жена. Той никога не се сближава с други, не може и не иска да докосне никоя друга освен тази, която му се изплъзва. Само това тяло го прави алчен и бесен, непрестанно проси той своите брачни права и колкото по-разпалено, колкото по-настойчиво се домогва към нея, толкова по-буйно го отблъсва тя. И — омагьосан кръг — колкото по-буйно го отблъсва, толкова по-злобно, толкова по-гневно става неговото желание, толкова по-кучешки се домогва отново той; със страшно разочарование заплаща тази жена своята злочеста бързина, че е отредила съпружеска власт на това момче без обноски и достолепие, защото, макар нейните сетива да се противят, тя остава неспасяемо свързана с него.

В това ужасно душевно състояние Мария Стюарт прави всичко, каквото могат да направят люде в такова безизходно положение: отбягва окончателното решение, не излиза в открита борба, а му се изплъзва. По един забележителен начин почти всички нейни биографи обясняват като непонятно това, че след добиването на детето Мария Стюарт не е изчакала известно време в почивка, а само след четири седмици напуска замъка и детето си, без предварително известие, за да предприеме една разходка до Елоуъ, имението на граф Мар. В действителност нищо не е по-обяснимо от това бягство. Защото с тия седмици се е свършил почтителният срок, през който тя е могла да отказва без особен предлог тялото си на необичания съпруг; сега той скоро пак ще се приближи, ще напира всеки ден, всяка нощ към нея, а нейното тяло не иска, нейната душа не може да понася любовник, когото вече не люби; затова какво по-естествено от туй Мария Стюарт да отбягва близостта му, да постави простора и далечината между него и себе си, да се освободи външно, за да бъде свободна вътрешно! В течение на следващите седмици и месеци, през цялото лято чак до късна есен, тя се спасява, като скита от замък на замък, от лов на лов, като бяга. А че при това е търсила развлечения, че в Елоуъ и навред Мария Стюарт, още ненавършила двадесет и четири години, се забавлява весело, че тя, непоумнялата, отново прекарва времето си в някогашните маскирани игри, танци и най-пъстри удоволствия, както в дните на Шатлар и Рицио — това потвърждава само колко бързо тази опасно безгрижна жена забравя всички лоши поуки. Веднъж Дарнли се опитва боязливо да изиска своите съпружески права. Той отива на кон в Елоуъ, ала бива набързо отпратен и дори непоканен да прекара нощта в замъка; вътрешно той е за Мария Стюарт свършен. Като огън в слама бе лумнало чувството към него, като огън в слама изтлява то. Заблуда, за която неохотно се мисли, досаден спомен, който на драго сърце бихме заличили — това е сега за нея Хенри Дарнли, когото нейната влюбена глупост бе направила владетел на Шотландия и господар на тялото й.

Дарнли не влиза вече в сметката, ала тя не е напълно сигурна и в доведения си брат Мъри, въпреки примирието; помилвания също така след дълго колебание Мейтлънд тя няма да смята вече за съвсем благонадежден, а все пак се нуждае от някого, на когото да може безвъзвратно да се довери, защото за тая импулсивна натура са невъзможни и непознати половинчатост и предпазливост, сдържаност и колебливост. Тя може да се отдава само напълно и всецяло, да се отказва напълно и всецяло, напълно да не вярва или напълно да вярва. През целия си живот, като кралица и като жена, Мария Стюарт търси съзнателно или несъзнателно полюса на своето неспокойно същество — силния, твърдия, надеждно-постоянния мъж.

Така след смъртта на Рицио, Ботуел е единственият, на когото може да се осланя. Животът е люшкал безогледно тоя силен човек насам-натам. Още в младини хайката на лордовете го е прогонила от страната, защото е отказал да се сдружи с тях; до последния миг той е защищавал предано Мари дьо Гиз, майката на Мария Стюарт, срещу тия „Lords of the Congregation“ и продължил да се съпротивява дори когато делото на католиците Стюарт било окончателно загубено. Накрая надмощието станало твърде голямо и той се видял принуден да напусне родината. Във Франция изгнаникът веднага станал комендант на шотландските телохранители, почетната длъжност в кралския двор прави неговите обноски изтънчени, без обаче да отслаби стихийната първична сила на неговото същество. Ала Ботуел е премного войник и не може да се задоволи с такава синекурна длъжност; ето защо тутакси, когато неговият смъртен враг Мъри се надига срещу кралицата, прекосява с кораб морето и влиза в борба за дъщерята на Стюарт. Сега, когато Мария Стюарт се нуждае от поддръжник срещу своите интригантски поданици, той с радост предлага своята силна, корава ръка. През нощта, в която се извършва убийството на Рицио, скача решително от прозореца на първия етаж, за да доведе помощ, неговата предвидливост улеснява дръзкото бягство на кралицата, бойката му енергия вдъхва такава уплаха у заговорниците, че те тутакси капитулират. Никой в Шотландия не е служил досега така добре на Мария Стюарт, както този едва тридесетгодишен смел войник.

Ботуел е образ, издялан сякаш от един-единствен блок черен мрамор. Подобно на Колеоне, неговия италиански кондотиерски събрат, той гледа смело, с енергично предизвикателна осанка над вековете, цялостен мъж с твърдостта и бруталността на изключителната мъжественост. Носи името на древния шотландски род Хепбърн, но би могло да се мисли, че в неговите жили още тече неукротената кръв на викинги и нормани, на тия сурови бранници и разбойници. Въпреки цялата усвоена култура (говори отлично френски, обича и събира книги) той е запазил първичната свадливост на роден бунтовник против добрия граждански ред, буйната авантюристична склонност на ония „hors la loi“^[1] които е обичал Байрон. Висок, широкоплещест, с необикновена телесна сила — може да върти най-тежкия меч като лека сабя и сам да управлява кораб в буря, — той черпи от тая физическа сигурност огромна морална или по-скоро неморална дързост. Този насилник не се плаши от нищо, негов морал е моралът на силния: безогледно да взема, да държи и да брани. Но свадливостта му няма нищо общо с долната грабливост и пресметливото интригантство на другите барони, които той, безукорният, презира, защото те винаги осторожно се сплотяват за грабителски походи и страхливо вървят по тъмни пътища. Той обаче не сключва никакви съюзи, не се сдружава с никого, върви сам, надменен и предизвикателен по своя път, равнодушен към закони и нрави, и стоварва железния си пестник в лицето на всеки, който би дръзнал да се изпречи насреща му. Съвсем безгрижно посред бял ден прави, каквото иска, все едно дали е позволено, или непозволено. Но макар насилник от най-опасен вид, макар закоравял аморалист, Ботуел притежава пред другите поне предимството на искреността. Сред двусмислените и разколнически характери на всички тия лордове и барони той изглежда като някакъв хищен и все пак царствен звяр, пантера или лъв сред тия дебнещи вълци и хиени; не морален, не човешки пленителен образ, ала все пак човек, цялостен, първично мъжествен, борчески мъж.

Ето защо го мразят, ето защо се страхуват от него другите мъже; но благодарение на тази гола, открита, брутална сила той има неизмерна власт над жените. Не се знае дали този похитител на жени е бил хубав; не е запазен нито един задоволителен портрет (и все пак ние си го представяме рисуван от Франц Халс като един от неговите предизвикателно смели бранници, с дръзко нахлупена над лицето шапка, с очи нагли и открити за всеки поглед). В някои сведения е наречен направо: противно грозен. Но за да се печелят жени не е необходима хубост; силният аромат на мъжественост, който лъха от такива яки натури, безочливата буйност, сиянието на бран и победи — ето кое действува като чувствена съблазън; та жените не обичат по-страстно никой друг мъж, както тоя, от когото в едно и също време се страхуват и възхищават, при когото леко, тръпно чувство на ужас и опасност повишава насладата до тайнственост. Когато пък някой такъв насилник не е само „male“, само бесен като бик самец, а като Ботуел представя гола бруталност, сякаш забулена от изтънчена лична култура, когато освен това обладава ум и ловкост, тогава неговата сила се превръща в неотразимост. Този авантюрист намира навред и лесно своите авантюри. Във френския двор неговата неотразимост в любовта е прословута. От средата на Мария Стюарт той е покорил вече няколко благороднически дами, в Дания една жена е пожертвувала за него съпруг, имущество и пари. Ала въпреки всички триумфи Ботуел не е истински прелъстител, истински Дон Жуан, ловец на жени, защото съвсем не тича сериозно подире им. Победи от този род са прекалено безопасни и прекалено леки за неговата борческа натура. Ботуел взема жените по разбойнически, викингски начин, само като случайна плячка; взема ги, така да се каже, между другото, докато пие и играе или язди кон, или воюва; взема ги като жизнеукрепително изпитание на силата, като най-мъжествената от всички мъжки игри; той ги взема, ала не им се отдава, не се губи в тях. Взема ги, защото насилственото вземане е най-естествената жизнена проява на неговото властолюбие.

Мария Стюарт отначало не съзира тоя мъж у своя надежден васал Ботуел. Още по-малко Ботуел вижда, у кралицата младата жадуваща жена; със своята нехайна наглост той дори се е изразил веднъж доста невежливо за нея като човек: „Тя и Елизабет, взети заедно, не струват колкото една свястна жена.“ На Ботуел съвсем не идва наум да я погледне еротично, но и тя не чувствува никакво влечение към него. По-рано е искала дори да му забрани връщането в родината, защото разпространявал във Франция дръзки слухове за нея, но след като веднъж го изпитала като войник, тя си послужва благодарно и вярно с него. Благоволенията се редуват едно след друго, той бива назначен за главнокомандуващ на северната област, после за наместник на Шотландия и върховен комендант на въоръжените сили в случай на война или бунт. Имуществата на изгонените бунтовници му биват подарени, а като особен знак на приятелски грижи кралицата му избира — най-добро доказателство колко нееротични са били техните отношения отначало — една млада жена от богатия род Хънтли.

На такъв човек, роден за господар, е нужно само да се даде власт, и той ще я обсеби напълно. Скоро Ботуел е пръв съветник във всички работи, действителен наместник на държавата, и английският посланик ядосано съобщава, че „кралицата поставя него по-високо от всички други“. Ала този път изборът на Мария Стюарт е верен, най-сетне тя е намерила един властник, който е прекалено горд, за да се остави да бъде купен от Елизабет с обещания и подкупи или да се обвърже с лордовете заради някаква дребна облага; с тоя неустрашим войник като предан служител тя добива за пръв път надмощие в собствената си страна. Скоро лордовете усещат колко е пораснал авторитетът на кралицата благодарение на военната диктатура на Ботуел. Те вече започват да се оплакват, че „неговата надменност е невъобразима, че Давид никога не е бил ненавиждан тъй, както той“ и на драго сърце биха желали да се освободят от него. Но Ботуел не е Рицио, който беззащитно се оставя да бъде заклан, не е Дарнли, който без съпротива се оставя да бъде изместен. Той познава похватите на своите благородни другари; ето защо винаги се обкръжава с голям отряд телохранители и по даден знак неговите стражи по границата са готови да грабнат оръжието. На него му е все едно дали тия придворни интриганти го обичат, или мразят. Стига му, че се страхуват от него и че докато носи меча си отстрани, тази размирна и разбойническа шайка се подчинява на кралицата, макар и със скърцане на зъби. По изрично желание на Мария Стюарт най-ожесточеният му враг Мъри трябва да се сдобри с него; по този начин обръчът на властта е затворен, тежините са разпределени, както трябва. Осигурена от страна на Ботуел, Мария Стюарт се задоволява с обикновената представителна власт, Мъри продължава да ръководи вътрешното управление, Мейтлънд — дипломатическата служба, а Ботуел, благонадеждният, е „all in all“^[2]. Благодарение на неговата желязна ръка в Шотландия отново царуват ред и мир; един-единствен истински мъж е извършил това чудо.

Но колкото повече власт добива Ботуел в коравите си ръце, толкова по-малко остава за този, на когото тя се пада по право и закон — за краля. И лека-полека дори тази малка власт се смалява до обикновено име, до нищо. Изтекла е само една година, а колко далеко е вече времето, когато хубавата млада владетелка бе избрала пламенно Дарнли, когато го бяха повикали за крал и той в златна ризница бе потеглил на кон срещу бунтовниците! Сега, след раждането на детето, след изпълненото задължение, клетникът се вижда все повече избутван настрана и пренебрегван. Оставят го да говори, а не го слушат, оставят го да ходи, а не го придружават. Не го викат вече в държавния съвет, не го канят на другарски забави, той винаги скита сам и с него като сянка се движи някакъв студен кръг от самота. Той усеща навред зад гърба си силно течение от гавра и омраза. Стои като чужденец, като враг сред врагове в собствената си страна, в собствения си дом.

Това пълно изоставяне на Дарнли, това внезапно преместване на ръчката от „топло“ на „студено“ може да бъде обяснено с душевното отвращение на жената. Но да показва така открито своето презрение — това е било държавно-политическо безразсъдство от страна на кралицата. Разумът би трябвало да й заповяда да остави на тоя суетен честолюбец поне мъничко достолепие и да не го излага тъй безжалостно на наглото презрение на лордовете. Защото оскърблението има тая лоша последица, че може да изстиска твърдост дори от най-слабия; Дарнли, досега само мекушав, става постепенно също злобен и опасен. Той не може да обуздава по-дълго своето ожесточение. Когато за няколко дни излиза на езда с въоръжени служители — от убийството на Рицио насам се е научил на предпазливост, — поканените на лов чуват открити заплахи срещу Мъри и някои от лордовете. Той пише със саморазрешеното неограничено пълномощие дипломатически писма за чужбина, в които обвинява Мария Стюарт като „неблагонадеждна във вярата“ и предлага себе си на Филип II като истински закрилник на католичеството. Като правнук на Хенри VII иска своето право на власт и глас; колкото плитка и мека да е тази детска душа, в най-скритите й кътчета все пак припламва трепетно чувство за чест. Само безхарактерен, не и безчестен може да бъде наречен този нещастник; и навярно Дарнли е извършил дори своите най-мерзки постъпки тъкмо от криворазбрано честолюбие, от свръхвъзбудена воля за значимост. В края на краищата — тъй като лъкът е обтегнат прекомерно — отблъснатият взема едно отчаяно решение. В края на септември неочаквано тръгва на кон от Холируд за Глазгоу и не премълчава намерението си да напусне Шотландия и да отиде в чужбина. Не искал да участвува по-дълго в тази игра, заявява той. Отказват му правото на власт, което му принадлежи като на крал; добре, но тогава той ще запокити и титлата. Не му отреждат достоен кръг на действие в държавата и у дома; добре, тогава той ще напусне кралския двор и Шотландия. По негова заповед в пристанището постоянно държат един кораб с вдигнати платна и всичко е приготвено за отпътуване.

Какво цели Дарнли с тази ненадейна заплаха? Да не му е отправено вече някое предупреждение? Да не са му пошушнали за някакъв готвен комплот и да не възнамерява той — неспособен да се брани от цялата тази глутница — да избяга своевременно някъде, където не ще могат да го стигнат отрова и нож? Съмнение ли го мъчи, страх ли го преследва? Или пък това предизвестие не е нищо друго освен обикновено надуване, дипломатически жест на упорство, за да сплаши Мария Стюарт? Всички тия възможности поотделно и дори вкупом са допустими — в едно-едничко решение винаги се примесват много чувства, — нито една не може да бъде решително потвърдена или отречена. Защото тук, където пътят започва да води надолу в мрачния ад на сърцето, историческите светлини горят по-мътно; ние можем да се движим в тоя лабиринт само опипом, предпазливо и опрени единствено на предположения.

Очевидно е обаче, че Мария Стюарт се изплашва силно от обявеното заминаване на Дарнли. Какъв смъртен удар за нейното добро име би било това бягство на бащата непосредствено преди тържествената кръщавка на детето? И колко опасно тъкмо сега, тъй скоро след скандала с Рицио! Ами ако това глупаво момче, стигнало до крайния предел на яростта, отиде и издрънка в двора на Катерина Медичи или Елизабет всевъзможни глупости, които биха накърнили нейната чест? Какво тържество за двете съперници, каква гавра пред целия свят, ако многообичаният съпруг тъй набързо побегне от трапезата и леглото! Мария Стюарт свиква тутакси държавния съвет и незабавно, за да изпреварят Дарнли, в едно дълго дипломатическо писмо до Катерина Медичи стоварва предварително върху беглеца всички криви дърва.

Ала тая тревога е бита много рано. Защото Дарнли съвсем не е заминал. Това мекушаво момче всякога намира в себе си сила за мъжествени жестове, но не и за мъжествени постъпки. На 29 септември, същия този ден, в който лордовете са изпратили нейното предупредително писмо в Париж, той се появява неочаквано в Единбург пред двореца; обаче отказва да влезе, докато вътре стоят още неколцина от лордовете; пак странно и трудно обяснимо поведение! Да не се бои Дарнли от участта на Рицио и от предпазливост не иска да влезе в замъка, докато знае, че вътре са неговите смъртни врагове? Или оскърбеният мъж иска само да бъде помолен открито от Мария Стюарт да се прибере отново у дома? Може би е дошъл само да се наслади на действието на своята заплаха? Тайна като всички други, които загръщат образа и съдбата на Дарнли!

Мария Стюарт се окопитва бързо. Тя има вече под ръка определена техника да се справя с тоя слабак, когато той рече да играе ролята на господар или бунтовник. Тя знае, че трябва сега бързо — точно както през оная нощ след убийството на Рицио — да превие волята му, преди още в детинското си вироглавство той да причини някое нещастие. Тогава по дяволите всички морални съображения и всякакви предвзети опасения! Тя отново играе ролята на отстъпчива. За да го опитоми, Мария Стюарт не се плаши и от последното средство: разпуска лордовете, отива при чакащия упорито пред портите Дарнли и го отвежда тържествено не само в палата, а навярно и на острова на Цирцея — в спалнята си. И виж ти, магията действува както по-рано върху това момче, предано й като роб с цялата своя чувствена страст; на следното утро Дарнли е опитомен, Мария Стюарт отново го води вързан на връвчица.

Както по-рано, след убийството на Рицио, подмаменият отново и неумолимо трябва да плати скъпа цена. Дарнли, който вече отново се чувствува господар и заповедник, неочаквано се сблъсква в приемния салон с френския посланик и лордовете; точно като Елизабет с Мъри, Мария Стюарт своевременно си е поръчала свидетели. Тя запитва сега пред тях гласно и твърдо „for God’s sake“^[3], Дарнли защо е искал да напусне Шотландия и дали тя му е дала някакъв повод за това. За Дарнли, който още се чувствува всецяло като любовник и любим, е неприятна изненада да бъде изправен като обвиняем пред тия лордове и посланика. Високото момче с бледо голобрадо, детско лице стои мрачно. Ако той би бил истински мъж, одялан от твърдо дърво, сега би било тъкмо сгоден миг да се покаже силен, да предяви достолепно жалбите си и вместо обвиняем да застане като съдия и крал над тая жена и своите поданици. Ала човекът с восъчно сърце не се решава на съпротива. Сякаш заловен в пакост, като ученик, който се бои, че всеки миг в очите му биха могли да бликнат сълзи на безсилна ярост, стои Дарнли в голямата зала, хапе устни и мълчи. Той не дава отговор. Не обвинява, но и не се извинява. Лордовете, засегнати неприятно от това мълчание, постепенно започват вежливо да го придумват да каже как би могъл той да напусне „so beautiful a queen and so noble a realm“^[4]. Ала напусто: Дарнли не ги удостоява с отговор. Това мълчание, пълно с упорство и тайна заплаха, действува все по-угнетяващо върху събраните, чувствува се, че този несретннк с голяма мъка се сдържа да не избухне; и за Мария Стюарт би било страшно поражение, ако той намери сили да издържи докрай това силно обвинително мълчание. Ала Дарнли отслабва. Тъй като посланикът и лордовете отново и отново го притискат „avec beaucoup de propos“^[5] той допуска накрая с тих и сърдит глас да изтръгнат признанието: не, неговата жена не му е дала никакъв повод за заминаване. Мария Стюарт не е искала нищо повече от това обяснение, което злепоставя самия него. Сега нейното добро име пред френския посланик е запазено. Тя може отново спокойно да се усмихне и с едно последно движение на ръката да покаже, че това обяснение на Дарнли напълно я задоволява.

Ала Дарнли не е доволен; срам задушава сърцето му, че отново е сразен от тази Далила, че е допуснал да бъде измъкнат хитро от крепостта на своето безмълвие. Сигурно той, подлуденият и изиграният, отново е почувствувал неизмерна мъка сега, когато тя с достолепен жест, така да се каже, му „прощава“, докато вероятно той с повече право би могъл да играе ролята на обвинител. Твърде късно се окопитва той донякъде. Прекъсва рязко разговора. Без всякакъв вежлив поздрав към лордовете, без да прегърне жена си, твърдо като херолд, който е уведомил за обявяване на война, напуска стаята. Неговите единствени прощални думи са: „Madame, вие няма да ме видите толкова скоро.“ Ала лордовете и Мария Стюарт само се усмихват облекчено един на друг сега, когато този „proud fool“^[6] — дошъл нахално с претенции, отново се измъква с превит гръбнак; заплахата му не стряска вече никого. Стига само да стои далеч и колкото по-далеч, толкова по-добре за него и за всички.

Ала не! Понякога ненужният все още е нужен. Понякога настоятелно викат у дома този, когото никой не иска в къщи. След дълго отлагане на 16 декември в замъка Стърлинг ще се състои тържествената кръщавка на младия принц. Направени са небивали приготовления. Наистина кръстницата Елизабет не се е явила лично — цял живот тя е отбягвала всяка възможност да се срещне с Мария Стюарт, — ала като превъзмогва по изключение своята прословута пестеливост, тя е изпратила по граф Бедфърд скъп подарък — тежък чудесно изкован кръщелен купел от чисто злато, ръбът на който е обсипан със скъпоценни камъни. Присъствуват посланиците на Франция, Испания, Савоя, поканени са всички благородници; на това тържество няма да липсва никой, който има име и значение. При подобен случай на външен блясък обаче не може, дори при най-голямо желание, да бъде пренебрегната една сама по себе си незначителна личност, именно Хенри Дарнли, бащата на детето, господарят на страната. Дарнли обаче, като знае, че за последен път се нуждаят от него, не допуска вече да бъде хванат толкова лесно. Стигат му досегашните открити посрамвания; той знае, че на английския посланик е поръчано да му отказва титлата „величество“, а френският посланик, когото иска да посети в стаята му, поръчва с невъобразимо високомерие да му кажат, че щом Дарнли влезе през едната врата на стаята, той ще излезе през другата. Сега най-сетне се надига гордостта у тоя тъпкан с нозе човек — разбира се, и този път силата му едва стига за един малоумно сърдит и злобен жест. Ала този път жестът сполучва. Дарнли наистина остава в замъка Стърлинг, ала не се явява. Той упорствува с отсъствие, демонстративно не излиза от покоите си, не взема участие в кръщавката на своя син, в бала, празненството и маскарада; вместо него — и сред редиците се разнася сърдит ропот — гостите биват посрещани от Ботуел, омразния любимец, облечен в нови разкошни дрехи, и Мария Стюарт трябва да се престарава в любезност и радушност, за да не се сети никой за злия дух в тоя дом, за господаря, бащата и съпруга, който един етаж по-горе седи в заключената стая и комуто се е удало да развали издъно празничната радост на жена си и нейните приятели. Той е показал още един път, че съществува, че още съществува; Дарнли напомня за последен път за своето присъствие тъкмо чрез отсъствието си.

Ала за това момчешки упорито държание набързо бива издялана пръчка. Няколко дни по-късно, на Бъдни вечер, тя го шибва здравата. Настъпва неочакваното: инак непримиримата Мария Стюарт се решава по съветите на Мъри и Ботуел да помилва изгонените убийци на Рицио. По този начин в страната са повикани да се върнат най-ожесточените смъртни врагове на Дарнли, заговорниците, които той по-рано е излъгал и измамил. Дарнли, колкото и наивен да е, вижда тутакси смъртната опасност за особата си. Ако тази шайка Мъри, Мейтлънд, Ботуел, Мортън се сдушат, това ще означава хайка, тогава той ще бъде окончателно заграден. Сигурно има някакъв смисъл, щом жена му така изведнъж се споразумява с неговите най-ожесточени врагове, някакъв смисъл и някаква цена, която той не е съгласен да плати.

Дарнли е разбрал опасността. Знае, че сега се касае за живота му. Като дивеч, който усеща, че ловджийските кучета са вече по дирите му, Дарнли побягва презглава от замъка и отива при баща си в Глазгоу. Още не е минала злокобната година, откак Рицио е заровен в земята, и ето че убийците отново се събират братски, надвисва нещо страхотно. Мъртвите не обичат да спят сами в гроба си, те искат да дойдат при тях онези, които са ги блъснали там, те пращат напред страха и ужаса като херолди.

Действително от няколко седмици над замъка Холируд виси нещо тъмно и тежко като облак в душен ден, нещо угнетително и смразяващо. Онази вечер на кралската кръщавка, в замъка Стърлинг, когато пред гостите са горели стотици свещи, когато са искали да покажат на чужденците дворцовия разкош и на приятелите — приветливост, Мария Стюарт, винаги за късо време укротителка на волята си, е събрала още веднъж всичките си сили. Тя е накарала очите си да блестят в престорено щастие, очаровала е гостите с лъчезарно настроение и пленителна сърдечност; ала едва угасват свещите, угасва и нейната привидна радост, става тихо, страхотно тихо в Холируд, тихо, забележително тихо и в нейната душа; някаква тайнствена печал, някаква непроницаема плахост обзема кралицата. Върху нейното лице ляга изведнъж като тъмна сянка някаква странна меланхолия, душата й изглежда смутена в най-съкровените глъбини от нещо необяснимо. Тя не танцува вече, не иска музика, здравето й също така изглежда съвършено разклатено след онази езда в Джедбъръ, когато я бяха снели примряла от коня. Оплаква се от болки в лявата страна, остава по цели дни в леглото и отбягва всякакви развлечения. Ала тя не издържа в Холируд, прекарва цели седмици в далечни имения и други замъци, но не остава никъде за дълго, страшно безпокойство я гони все по-далече и по-далеч. Като че ли в нея бушува някаква разрушителна стихия, като че ли тя се вслушва със страхотно напрежение и любопитство в оная болка, която дълбае в нея — започнало е нещо ново, нещо друго, над нейната тъй ведра инак душа е добило власт нещо враждебно и зловещо. Веднъж френският посланик я изненадва горчиво ридаеща в леглото; старият опитен човек не се оставя да бъде мамен, когато засрамената жена бързо започва да му приказва за болки в лявата страна, които я измъчвали до сълзи. Той схваща веднага, че това са тревоги на душата, а не на тялото, тревоги не на кралица, а на нещастна жена. „Кралицата не се чувствува добре — съобщава той в Париж, — но аз мисля, че истинската причина за нейната болест се крие в някаква дълбока болка, за която няма забрава. Тя повтаря постоянно: «Бих искала да умра!»“

За Мъри, Мейтлънд и лордовете тази мрачност на тяхната господарка също не остава скрита. Обаче обучени повече за война, отколкото за душеведство, те виждат само грубия, външния, очебийния повод за брачното разочарование. „За нея е непоносимо — пише Мейтлънд, — че той е неин съпруг и тя не знае никакъв изход, за да се освободи от него.“ Ала старият опитен мъж Дю Крок е прозрял по-вярно, като говори за някаква „дълбока болка, за която няма забрава“. Болката е тази, че тя се е забравила, че е забравила себе си, честта си, законите и нравите, че в тъмното внезапно я е нападнала като свиреп звяр една страст и е разкъсала отвътре цялото й тяло. И сега тя се бори, уплашена от самата себе си, сега се мъчи да скрие тази ужасна тайна и все пак знае, че тя не може да бъде скрита и премълчана. Власт над нея има сега една воля, по-силна от нейното съзнателно желание; сега тя не принадлежи вече на себе си, а безпомощно и несъзнателно — на тази всемогъща, на тази безразсъдна страст.