Кир Буличов
Рожденият ден на Алиса (7)

7.

На следващата сутрин Алиса се събудила от някакво жужене, сякаш огромна пчела летяла над самата палатка. Било студено, вятърът развявал платнището и Гръмозека се въртял на постилката си, потрепвайки с пипала насън като кученце с лапи.

— Алиса — чул се тих глас иззад платнището. Долният му край се открехнал и в отвора му блеснало люляковото око на Рррр. — Искаш ли да видиш как ще изпитват машината на времето?

— Разбира се! — прошепнала Алиса в отговор. — Ей сега. Само да се облека.

— И по-дебело — казал изведнъж Гръмозека, без да отваря очи. Той има изключителен слух. Даже и на сън.

— Събуди ли го? — попитал Рррр.

— Не, той спи. Просто никога не престава да се грижи за мене. Дал е дума на баща ми.

Алиса излязла от палатката. По земята се виждали петна от небесносин скреж. Палатките още били затворени, само над последната, където била кухнята, се виел дим. Лагерът спял.

Слънцето току-що се било показало иззад приличните на гъст гребен с изпочупени зъби планини, сенките били дълги и разкопаният от археолозите град изглеждал люляков като окото на Рррр.

Алиса изтичала до машинното здание, от което се разнасяло тихо жужене.

— Мисля — бърборел без спиране Рррр, който тичал отзад като коте, — че временарите са решили да пуснат машината на времето без свидетели. За да има колкото е възможно по-малко шум. Те са много внимателни и аз бих казал — странни и скромни хора. Но аз счетох за свой дълг да те събудя, Алиса, защото ти си мой приятел, а без приятеля си аз нямам моралното право да наблюдавам как най-първият човек ще се върне сто години в миналото и ще разбере какво точно се е случило на тази нещастна планета… Внимателно!… Ако ни видят, може изобщо да ни изгонят…

Но било късно. Петров, облечен в дълъг халат, с висока шапка, каквито са носели на Колеида бръснарите, надникнал от вратата на машинното здание и видял Алиса и Рррр.

— Пък аз си мислех, че никого не сме събудили — казал той весело. — Но след като сте такива досетливи, влизайте вътре — навън е страшен студ. Гръмозека спи ли?

— Спи — казала Алиса.

— Много добре. Иначе щеше да ми организира тържествено изпращане с музика и речи. А ние само започваме опит. Елате тук.

Във вътрешното помещение, пред разтворената врата на кабината на времето, стоял Ричард и поред натискал всички бутони, а после гледал какво показват по този повод приборите на пулта за управление.

— Готово ли е? — попитал Петров.

— Да. Можете да вървите. И все пак за последен път ви моля…

— Хич не ме м-моли — отговорил Петров и нахлупил на челото си качулката. — Едва ли ще мина за истински бръснар, но не се каня да се отдалечавам от машината.

Ричард се изправил и видял Алиса и малкия археолог.

— Добро утро — поздравил той. — Станахте ли вече? — Той бил толкова зает с проверката на машината, че даже не се учудил много.

— Довиждане, п-приятели — казал Петров. — Ще се върна за закуска. Гръмозека има да се чуди!

Петров влязъл в кабината и затворил след себе си прозрачната врата.

Ричард отишъл при пулта за управление. Той нищо не пипал там, само следял показанията на приборите. Всички бутони се намирали в кабината. Натискал ги Петров.

Жуженето изведнъж се усилило и веднага стихнало. Петров изчезнал от кабината. На негово място се образувала топка мъгла. След това и тя изчезнала.

— Това е всичко — казал Ричард. — Май е нормално.

Алиса видяла, че Ричард си кръстосал пръстите и се учудила, че и учените-временари могат да бъдат така суеверни, като обикновените ученици преди изпит.

— Кога ще се върне? — попитала Алиса.

Тя била горда, че първа е видяла как временар отива в миналото. Даже Гръмозека бил проспал този момент.

— След един час — отвърнал Ричард.

В централната кабина на станцията на времето било тихо. Алиса извадила от джоба на комбинезона си гребен, сресала се и предложила на Ричард да се среше. Той явно бил забравил да направи това сутринта.

— Кажете — попитал Рррр, — нали там, в миналото, няма втора камера на времето? Нали академик Петров отиде там без камера?

— Точно така — съгласил се Ричард и даже малко се учудил, че трябва да изслушва такива наивни въпроси. — Когато работим в Института на времето, ние монтираме и на другия, приемащия пункт, също такава камера. Тогава пътешествието до там и обратно е просто и сигурно. А при опитните образци и при тази преносима камера се налага да се оправяме само с едно съоръжение. За това изобретение академик Петров получи Нобелова награда.

— Значи там той е излязъл на голо поле? — учудила се Алиса.

Тя си представила, че Петров стои пред всички, такъв беззащитен и самотен, и й станало страшно за него.

— Горе-долу така е — отвърнал Ричард. — Благодаря за гребена.

— Моля.

— Но той отбелязва точката, в която е пристигнал в миналото, и когато се върне, ще застане на същото място. Запомнящото устройство веднага ще получи сигнал: пътешественикът във времето се е върнал и е готов за прелитане. Ще се задействува автоматиката. Даже моето участие в това няма да бъде необходимо. Аз съм тук само така, за всеки случай.

— А ако той не се върне на същото място? Ако там случайно мине крава? — попитала Алиса.

— Правилен въпрос — отбелязал Ричард. — Ако на това място застане друг човек или животно, то тук ще пристигне сигнал: „Обектът в полето на действие на камерата не е същият, който е заминал в миналото“. И тогава апаратурата просто няма да се задействува.

— А ако той е ранен, ако не може да се изправи, а може само да допълзи дотам? — не се предавала Алиса.

— Не говори глупости! — изведнъж се разсърдил Ричард. — Всичко може да се случи. Точно затова исках аз да отида там вместо Михаил Петрович. А ти ми задаваш глупави въпроси.

Алиса млъкнала. Въпросите не били чак толкова глупави. Тя се приближила до камерата и започнала да разглежда бутоните за управление. Не надникнала вътре, защото всеки момент можел да се появи Петров и тогава те биха се сблъскали.

Ричард се приближил до нея. Той се чувствувал неудобно, че е нагрубил момиченцето и затова започнал да обяснява:

— Виждаш ли зеленото копче отдясно? Когато Петров го натисна, вратата на камерата се затвори. След това той натисна второто, бялото копче. С това включи временното поле. Тогава ти все още го виждаш. Накрая той натисна червеното копче. И се озова в миналото и точката, която ние предварително бяхме изчислили и на която бяхме настроили цялата апаратура.

— Значи той не може сам да избира къде да отиде?

— Не. Това е сложна работа. Настройват се много прибори. Ние цяла нощ подготвяхме за това нашата машина.

— И къде е отишъл сега?

— Сега Петров се намира сто и една години в миналото, в дните, когато епидемията вече е започнала, но хората на Колеида са все още живи.

Неочаквано жуженето отново се усилило.

— Внимание! — казал Ричард.

След три секунди в камерата се появило облачето мъгла и веднага се превърнало в Петров.

Петров никак не се бил изменил. Той отхвърлил назад качулката, отворил вратата на камерата и излязъл.

— Е, това е всичко — казал той като зъболекар, който току-що е сложил пломба. — Пристигнахме.

— Е, какво? Какво? — развълнуваният Рррр притичал до краката на временаря и го гледал от долу на горе.

— Още не зная — отговорил Петров. — Много бързах. Не исках да се тревожите. Вземете вестниците си.

Той извадил от пазвата си връзка вестници и други книжа и ги подал на археолога. Рррр ги хванал с дългата си рошава ръчичка и отворил един от вестниците. Той бил по-голям от него, и затова малкият археолог цял се скрил отзад.

— Да тръгваме — казал Петров. — Ричард, изключи захранването. Трябва да разкажем всичко на другарите. Пък и скоро е закуската. Сигурно те вече се събуждат.

— Ама Гръмозека така ще ви се разсърди — казала Алиса, — че не сте го повикали.

— Няма да се р-разсърди — казал Петров и съблякъл дългия халат.

Те тръгнали към изхода на станцията. Отпред вървял Ричард, след него Петров, който държал Алиса за ръка, а последен вървял отвореният вестник, зад който се скривал Рррр.

— Гръмозека… — започнала отново Алиса, която не можела да скрие гордостта си от това, че тя е видяла, а Гръмозека е спал.

Но не могла да довърши изречението.

Пред входа на станцията на времето на пясъка седял Гръмозека, а до него стояли всички останали археолози.

— Виж ти — казал Ричард, — а ние мислехме, че спите.

— Никой не спеше — обидено казал Гръмозека. От ноздрите му излизал гъст жълт дим и от него силно миришело на валериан.

— Никой не спеше — казали останалите археолози.

— Не искахме да ви пречим. Ние сме горди хора. Щом не сте ни поканили — значи, не сте.

— Извинете — казал Петров.

— Нищо — усмихнал се Гръмозека. — Ние не сме много сърдити. Да вървим в столовата и там всичко ще ни разкажете. Мислите ли, че ни беше лесно да чакаме на студа?

— И да се безпокоим — казал някой.

Всички тръгнали към столовата.