Кир Буличов
Рожденият ден на Алиса (13)

13.

За щастие спътниците й след две гари слезли и Алиса останала сама в купето. Тя извадила археолога от чантата и те заедно прочели всички съобщения във вестника, където се говорело за полета на космонавтите и за това, как ще бъдат посрещнати. Даже могли приблизително да набележат как да се придвижат през столицата. Наистина, археолозите още не били разкопали столицата, но Рррр намерил в библиотеката план на града и го прерисувал. Зле били с парите. Оставали им само за трамвай или автобус. Даже нямало с какво да закусят.

— Какво пък — печално се усмихнал археологът и намигнал на Алиса с единственото си око, — ще се наложи като в приказката да продадеш мене, своя единствен приятел.

— Никой няма да те купи без опашка — казала Алиса.

— Не се безпокой — отвърнал археологът, — аз намерих игла и конци. Само че ти така клатеше чантата, че се страхувах да не си убода пръстите. А сега ще си пришия опашката. Имаме още час и половина път.

Алиса гледала през прозореца. Навън се виждала най-обикновена страна, наистина доста изостанала в сравнение със Земята, но нали и Земята някога е била изостанала: нямало монорелси, скоростни въздушни балони, антигравитатори, летящи къщи и всякакви други обикновени неща.

Археологът си мъркал нещо под носа и си пришивал опашката. Алиса би могла да му помогне — тя по-добре умеела да си служи с конците от Рррр, — но не му предложила услугите си: нали всеки сам си пришива опашката, не е ли така?

Алиса започнала да разглежда снимките на космонавтите във вестника. Един от тях й харесвал най-много. Той бил млад, тъмноок и така широко се усмихвал, сякаш въобще не можел да не се усмихва. „Инженер Толо“ — прочела тя името му. И го запомнила.

Вратата на купето тракнала и влязла една бабичка. Бабичката била малка, с кръгло румено лице и дълга синя рокля. Алиса видяла, че изведнъж очите на бабичката станали широки и изплашени. Тя гледала надолу към пейката.

— Ах! — възкликнала бабичката.

Алиса проследила погледа й и видяла, че изненаданият археолог, придържайки с една ръка опашката, а в другата все още стискайки иглата, се опитва да се вмъкне в чантата. Алиса бързо отворила чантата по-широко, за да може той да се вмъкне вътре и отново погледнала бабичката.

Тя отстъпвала към коридора и устата й вече била отворена, сякаш всеки момент щяла да закрещи.

— Не се страхувайте, бабо — казала Алиса. — Не се страхувайте. То така си играе.

— Ох! — казала бабичката. Тя сякаш малко се поуспокоила, като чула гласа на Алиса. — На мен ми се стори…

— Какво?

— Ох, не ме питай, дъще — казала бабичката, — стори ми се, че котето ти си пришива опашката. Очите ме подведоха.

Бабичката бързо забравила уплахата си, седнала до прозореца, развързала торбичката си и извадила от там два домата. Единия взела за себе си, а другия подала на Алиса.

— Ти накъде, дъще? — попитала тя.

— В столицата.

— Разбира се, че в столицата — съгласила се бабата. — А какво ще правиш там?

— Отивам да посрещна космонавтите…

— А-а — казала бабичката и изведнъж се замислила. — Кажи мила — попитала тя изведнъж, — твоето коте две очи ли има, или едно?

— Две — отвърнала Алиса спокойно, само че все жуми с едното око.

— Добре — Бабичката още веднъж страхливо погледнала към чантата. — Аз също отивам на космодрума.

— Да посрещате космонавтите?

— Не, не всички. Синът ми се връща. Той е инженер. Бабата извадила от чантата си голяма снимка на същия космонавт, който се харесал на Алиса.

— Ето, виж.

— Аз го познавам — казала Алиса. — Той се казва Толо.

— Кой не го познава — с гордост отвърнала бабата.

— А защо пътувате с обикновен влак? — попитала Алиса.

— А как?

— Нали сте майка на космонавт. У нас родителите на космонавтите винаги ги чествуват заедно с тях.

— Ами, къде съм аз — усмихнала се бабичката. — Както си живеех на село, така си и останах. И моят Толо е скромен. Никога няма да познаеш, че е космонавт. Ти сигурно си чела във вестника как им се случила авария — метеорит пробил стената им? Моят Толо излязъл навън и затворил дупката.

Чантата блъснала Алиса. Но тя вече и без това се била досетила: ето как космическата чума е проникнала на кораба. Значи Толо е вече болен.

— Нищо — казала тя на глас. — Ние ще го излекуваме.

— Кого ще излекуваме? — попитала бабичката.

— Аз така, случайно — усетила се Алиса.

— Моят Толо е здрав. Той никога от нищо не е боледувал. Даже зъби не са го болели. Ето какъв син имам.

Бабата погалила снимката и я прибрала в чантата си.

Алиса отново усетила удар. Археологът бил нещо развълнуван. Какво иска?

— Помоли я да отидеш с нея — разнесъл се изведнъж шепот.

— Какво? — попитала бабичката. — Каза ли нещо?

— Да — отговорила Алиса, — аз на себе си. Казах, че сте щастлива.

— Разбира се, че съм щастлива. Такъв син да отгледам! Даже зъби не са го болели никога.

— Аз за друго — казала Алиса. — Вас ще ви пуснат до самия кораб.

— Разбира се, че ще ме пуснат. Нали трябва да прегърна сина си.

— А аз ще трябва да стоя далеч-далеч. Може би даже изобщо да остана в града. А толкова ми харесва вашият Толо! Честна дума, повече от всички други космонавти.

— Наистина ли, девойче? — попитала бабата сериозно.

— Честна дума.

— Тогава трябва да свърша това добро дело.

Бабичката се замислила, а Алиса притиснала чантата по-силно към пейката. Археологът толкова се вълнувал и така се безпокоял, че чантата треперела, сякаш в нея не било само едно коте, а цяла сюрия.

— Много е палаво — казала бабата. — Пусни го.

— Не може — възразила Алиса. — Ще избяга.

— Чуй ме, дъще — казала бабата. — Днес, може да се каже, е велик ден за мене. Моят син се връща като герой. И аз искам да направя добро дело. Мисля, че Толо няма да ме осъди за това. Ще дойдеш с мене. Ще отидеш до самия кораб и ще кажеш, че си моя дъщеря, а Толо е твой брат. Разбра ли?

— О-о, благодаря! Много, много ви благодаря! — възкликнала Алиса. — Не можете да си представите какво прекрасно нещо правите. И не само за мен, а и за себе си, и за всички!

— Всяко добро дело е не само за един човек — то се отнася за всички.

Разбира се, бабата не разбрала какво имала предвид Алиса, а на Алиса така й се искало да й разкаже всичко, че си прехапала езика почти до кръв, пък Рррр, сякаш отгатнал за какво си мисли, та измъкнал края на ножчето си през дупката на чантата и я убол.

Алиса подскочила от изненада.

— Радваш ли се? — попитала бабата. И самата тя се радвала, че до нея седи щастлив човек.

— Радвам се — казала Алиса и ощипала чантата. Влакът започнал да спира. През прозореца се виждали високи нови къщи.