Кир Буличов
Рожденият ден на Алиса (14)

14.

Случва се така — ако провърви, върви както трябва. Бабата не само обещала на Алиса да я вкара на космодрума като своя дъщеря, но даже я нахранила на обяд в кафенето на гарата, показала й града, защото Алиса й признала, че не е тамошна. След това с такси я закарала на космодрума.

Много преди да стигнат космодрума, колата забавила ход и едва-едва се измъквала от задръстванията, за да спре отново след сто метра. Изглеждало, че цялата столица бърза към космодрума. Шега ли е — завръща се първият космически кораб. Улиците били украсени със знамена и портрети на космонавтите и всеки път, когато бабичката виждала портрета на своя син, тя дърпала Алиса за ръкава и високо казвала:

— Кой е там?

— Нашият Толо — отвръщала Алиса.

— Правилно, нашето момче.

Бабата вече сама започнала по малко да вярва, че Алиса е нейна дъщеря. Най-после, когато отпред се показали зданията на космодрума, колата окончателно затънала в потока на автобусите, колите, велосипедите и всички други видове транспорт. Шофьорът се обърнал към своите пътници и казал с тъга:

— По-нататък ви съветвам да вървите пеша. Иначе ще има да стоим до вечерта. Мъртва работа.

Тогава бабата и Алиса се сбогували с шофьора, платили му и тръгнали пеша. След двадесет крачки шофьорът ги настигнал.

— Оставих колата — казал той. — Днес с нея нищо не може да се случи. На никого не е потрябвала. А пък няма да си простя, ако не видя кацането.

Пред зданието на космодрума стояла първата верига полицаи в бели празнични униформи. Те не пуснали шофьора и той останал в огромната тълпа на тези, които нямали билети. А бабата и Алиса пуснали почти без разговори. Бабата им показала документите си и тогава един от полицаите даже казал:

— Аз ще дойда с вас до полето. За да не ви задържа никой.

Бабичката веднага се навела над ухото на Алиса и й прошепнала:

— Той самият без нас не би могъл да отиде до полето. Много му е притрябвало да не пуска хората. На него му се иска да види как нашият Толо ще излезе от кораба.

След половин час бабата и Алиса стигнали до най-последната преграда. След нея започвало безкрайното бетонно поле, където трябвало да кацне корабът.

По радиото през цялото време предавали съобщения за това как корабът намалява скоростта и се приближава до Колеида. До долитането му оставало съвсем малко време.

Наоколо стояли генерали и много важни началници — ръководители на държавата, учени, писатели и артисти. Всички чакали и се вълнували.

Но никой не можел да се сети, че в огромната тълпа, която била изпълнила космодрума, най-много от всички се вълнувало момиченцето на име Алиса, което било долетяло от бъдещето и от другия край на Галактиката. А тя се вълнувала най-много от всички, защото в ръцете й била съдбата на цялата планета.

Алиса почувствувала, че малко й треперят коленете. И дланите й станали влажни. Тя лекичко започнала да си пробива път напред, до самата ограда.

— Ти накъде? — попитала бабата. — И аз с тебе.

Алиса незабелязано отворила ципа на чантата и напипала вътре флакончето. След това го извадила и го преметнала през рамото си.

— Какво е това? — попитала бабичката.

— Термос — отвърнала Алиса. — Ако ни се прииска да пием, ще го отворя.

Бабата не попитала нищо повече — гледала към небето, защото там се била появила светла точка, която растяла пред очите им.

Космическият кораб, който носел на борда си космическата чума, се приближавал към Колеида.

Корабът се приземил бавно, като насън. За момент той увиснал над самото поле, небесносин пламък излизал от дюзите му и топял бетона. След това застанал на земята и над полето прелетял кратък ураган, който отвял шапките и фуражките на зрителите.

Гръмнали оркестрите и няколко служители на космодрума започнали да размотават дебелото роло на белия килим, по който космонавтите ще минат от кораба до посрещачите.

— Какво да правя? — попитала Алиса археолога. Тя знаела, че никой няма да я чуе: всички очакват да се отвори люкът и да излязат космонавтите.

— Далеч ли сме от кораба? — попитал Рррр.

— На триста-четиристотин крачки. Няма да мога да дотичам. Ще ме хванат.

— Ох — въздъхнал археологът, — да сме толкова близко и да не можеш да дотичаш! Може би аз бих успял.

— Не, ти няма да можеш да носиш флакона с ваксината.

И тук бабата отново помогнала на Алиса. Като видяла, че всички членове на правителството на Колеида тръгнали от двете страни на белия килим към кораба, защото и членовете на правителството също вече нямали търпение да чакат, тя отместила полицая и казала:

— Там е синът ми.

И казала това така уверено, че полицаят само се поклонил и я пуснал.

Алиса се хванала за ръката на бабата, а когато полицаят се опитал да я спре, бабата се обърнала и казала:

— Това е неговата сестра и без нея няма да направя нито крачка.

— Само оставете чантата — казал тогава полицаят. — С чанта не може.

Алиса се хванала за чантата и се получило объркване, защото бабата я теглела напред, полицаят назад, а Алиса била между тях. Тогава чула Рррр да й казва на космоезик, за да не разбере никой:

— Пусни. Помни за главното.

За щастие полицаят не чул. С другата си ръка той се стараел да удържи другите посрещачи. Алиса пуснала чантата и забързала напред.

Стигнали почти до самия кораб. Там всички спрели. Бабата също.

Люкът бавно се завъртял.

„Някога на Земята са посрещали Гагарин — помислила си Алиса. — Колко жалко, че съм се родила късно! Време е!“ — казала си тя.

И в мига, когато люкът се отворил и първият космонавт, капитанът на кораба се показал в него, Алиса се промъкнала между генерала и главния министър на Колеида, извъртяла се от ръцете на началника на почетния караул и се понесла към люка.

— Стой! — крещели отзад.

— Не се вълнувайте — чула тя гласа на бабата, — това е дъщеря ми.

Алиса в движение свалила от рамото си флакона с ваксината.

Капитанът на кораба, като я видял, се засмял и показал с ръка настрани.

Алиса за секунда спряла. Разбрала, че люкът е много високо и няма да стигне до него. Струята ваксина нямало да влезе вътре.

— Трапът идва! — извикал й капитанът на кораба, който вероятно решил, че Алиса иска да поздрави космонавтите и са й разрешили да направи това.

Автоматичният трап в този момент се приближил до кораба.

— Чакайте! — извикала Алиса на капитана, който вече бил вдигнал крак, за да стъпи на трапа.

Тя скочила на стълбата, без да дочака да спре.

Отзад тропали полицаите, които искали да я настигнат и да я спрат.

Алиса като стрела се изкачила по стълбата. Флаконът бил в ръцете й.

Насочила го в лицето на капитана и натиснала копчето.

Силната мътна струя миризлива ваксина ударила капитана и от изненада той отстъпил назад.

Милиони хора от Колеида, които видели този момент и на космодрума, и по телевизията, ахнали от ужас. Всички жители на Колеида решили, че това е покушение срещу космонавтите.

Алиса стояла пред самия люк и не преставала да натиска копчето. Мъглата бързо обгърнала целия кораб и изпълнила вътрешните помещения.

След това копчето само щракнало и се върнало на мястото си.

Флаконът бил празен.

И в още неразсеялата се мъгла няколко силни ръце хванали Алиса и я смъкнали надолу.