Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алиса от XXI век (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
День рождения Алисы, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2010)

Издание:

Кир Буличов. Момиченцето от Земята

фантастични разкази и повести

Издателство „Отечество“, София, 1981

Първо издание

Редактор: Елена Коларова

Художник: Петър Терзиев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Мина Петрова

Код 11/9537721531/6354-3-81

Националност руска. Изд. №551.

Дадена за печат на 22. IV. 1981 г.

Подписана за печат на 20. ХI. 1981 г.

Излязла от печат на 20. ХII. 1981 г.

Издателски коли 16,52 Печатни коли 25,50

Усл. изд. коли 16,02 Формат 32х70/100 Цена 1,03 лв.

Държавно издателство „Отечество“, бул. „Г. Трайков“ 2-а,

ДП „Балкан“, бул. В. И. Ленин, 113

София 1981

 

Кир Булычев. Девочка с Земли

Издательство „Детская литература“, Москва, 1974 г.

История

  1. — Добавяне

12.

Алиса натиснала първо зеленото копче. Вратата на кабината се затворила. Тя прехвърлила по-добре чантата през рамо и притиснала малкия археолог към гърдите си. Рррр затворил очи.

— Не се безпокой — казала му Алиса. — Всичко ще бъде наред.

Натиснала бялото копче.

А след това червеното.

В този момент я обвила мъгла, главата й се замаяла, лабораторията изчезнала и съвсем не можело да се разбере лети ли, или стои на едно място — нито стени, нито таван, нито под, само някакво неразбираемо движение, което върти и носи напред.

Тласък, отново наоколо мъгла.

Мъглата се разсеяла.

Вече било настъпило утро. Алиса стояла на същото място, където току-що била станцията, но само че нямало помен от никаква станция, никакво градче от палатки.

Наоколо била зелена поляна, по-нататък започвала горичка, зад която се виждали покриви. Покривите били именно там, където археолозите били разкопали града. И всичко това било съвсем странно, защото току-що същият този град бил пустинен, без покриви и стъкла на прозорците. И нямало дървета, и нямало трева. А небето било същото. И хълмът бил същият.

— Едва не ме смачка — разнесъл се слаб глас и Алиса трепнала от изненада. Но веднага съобразила, че силно притиска малкия археолог към гърдите си.

— Не мога да дишам — промърморил Рррр. — Пусни ме засега свободен. Ще ти тежи да ме носиш през цялото време в чантата.

Алиса разтворила ръце — съвсем забравила, че археологът не е коте. Той паднал на земята и изстенал.

— Ох, извинявай! — казала Алиса. — Съвсем се обърках.

Рррр потрил ударения си крак и казал сърдито:

— Нямаме време да се объркваме. Да вървим в града. Влакът ще тръгне без нас. Тогава ще излезе, че сме идвали тук напразно.

— Ами ако машината е сгрешила? Ако корабът не пристига днес?

— Машините не грешат — казал археологът и затичал по тревата към града.

Алиса вървяла след него. Тя откъснала една маргаритка и я помирисала. Маргаритката не миришела на нищо. Над Алиса се завъртяла пчела.

— Махай се — казала й Алиса и веднага си помислила, че ако не успее да направи нищо, то след седмица тук няма да има нито една жива душа — нито пчели, нито хора, нито даже дървета.

Археологът пръв излязъл на тясната пътечка.

— Не се бави — отново промърморил той и размахал опашка.

— Знаеш ли какво? — казала му Алиса. — Ти по-добре по-малко махай с опашка — не го правиш много естествено.

— Тя е здраво пришита — казал Рррр, но престанал да маха опашка.

Приближил се до дърветата. Те се точели в равна редица, сякаш били посадени специално.

— Почакай тук — тихо казал археологът. — Ще погледна дали няма някой напред.

Алиса спряла и като нямало какво да прави, започнала да къса маргаритки, за да си изплете венец. Алиса има слабост да плете венци от маргаритки или от други цветя, например детелини. Но на Колеида не расте детелина.

— Ох! — чула Алиса тъничък вик. След това ръмжене. Тя захвърлила маргаритите и затичала към дърветата. Нещо се било случило с археолога.

Стигнала навреме. Археологът се носел към нея с всички сили, а след него, като стискало в зъби пухкавата опашка на Рррр, тичало голямо куче.

— Назад! Веднага назад! — извикала Алиса на кучето.

Кучето се озъбило, но спряло.

— Благодаря!

— Дай опашката — казала Алиса на кучето, което стояло недалеч и не пускало от устата си пухкавата опашка. — Това е чужда опашка. Не е твоя. Дай я веднага.

Алиса направила крачка към кучето, но то отстъпило, сякаш искало да си поиграе с нея. Кучето било голямо, рунтаво, бяло с рижи петна. Иззад храстите излязъл малък човек, малко по-висок от Алиса.

— Какво става тук? — попитал той и Алиса разбрала въпроса, защото от вчера знаела местния език.

— Вашето куче нападна котето ми — отвърнала Алиса по колеидски.

— Ах ти, палавнико! — казал човекът.

Той бил облечен в сиви панталони и сива риза, а в ръката си държал дълъг камшик. Сигурно бил овчар.

— И нека даде опашката. Той откъсна опашката на котето — казала Алиса.

— Защо му е на твоето коте опашка? — учудил се овчарят. — Тя няма да зарасне.

— Нека да я даде — повторила Алиса.

— Резра, хвърли! — заповядал овчарят.

Кучето хвърлило опашката на земята и Алиса, без да изпуска археолога от ръцете си, я вдигнала.

— Влакът скоро ли заминава?

— Кой влак? — попитал овчарят.

— За столицата.

— След един час — отвърнал овчарят. — А ти коя си? Защо не те познавам? Аз познавам всички в нашия град.

— Аз бях тук на екскурзия — казала Алиса. — И се връщам в къщи. Живея в столицата.

— И изговорът ти е странен — казал овчарят. — Всички думи ти разбирам, а пък не говориш по нашенски.

— Аз живея далече — казала Алиса.

Овчарят със съмнение поклатил глава.

— И си облечена не по нашенски — продължил той.

Археологът трепнал и се притиснал по-силно към Алиса.

— Как не по вашему?

— На вид си дете, пък на ръст си почти колкото мене.

— Само така изглежда — обяснила Алиса. — Аз вече съм на шестнадесет години.

— Ама че работа! — учудил се овчарят.

След това се обърнал към Резра, повикал го и като все още поклащал глава, тръгнал към храстите. Но изведнъж, когато Алиса вече решила, че опасността е отминала, той спрял и попитал:

— Как е котето ти? Щом му е откъсната опашката, трябва да тече кръв.

— Нищо, не се безпокойте — казала Алиса.

— Покажи ми го.

— Довиждане — казала Алиса. — Страх ме е да не изпусна влака.

И тя побързала по пътечката към града и не се обърнала, макар че овчарят я извикал един или два пъти. Тя би затичала, но се страхувала, че кучето ще я подгони.

— Какво прави той? — шепнел археологът.

— Не зная. Не гледам назад.

Пътечката се разширила, съединила се с прашния път; отпред се показала някаква барака или склад и Алиса тръгнала, притискайки се по-плътно до стената, за да се скрие от очите на овчаря. Все й се струвало, че той ще затича след нея.

Зад бараката Алиса спряла да си поеме дъх.

— Лошо измислихме версията си — строго казал археологът. — Оказва се, че произношението ни куца. И това за екскурзията е неправдоподобно. Защо човек трябва да се връща от екскурзия сам, рано сутринта? Запомни: ти си идвала при баба си и се връщаш обратно… Между другото, съвсем забравих: младите девойки тук носят косите си другояче. Те ги решат към челото си.

— Но моите коси са къси.

— Все едно, среши ги към челото си.

— Тогава ще се наложи да те пусна на земята.

— В никакъв случай! Тук има хищни кучета!

— Няма никакви кучета. Искаш ли да те сложа в чантата?

— В чантата ли? Прекрасно! Само вземи ножчето ми и пробий дупка на чантата. Иначе няма да виждам нищо.

Алиса прехвърлила археолога в чантата, където вече бил флаконът с ваксината, пъхнала вътре и откъснатата опашка. Пробила с ножчето дупка, за да може археологът да вижда какво става наоколо.

— Жалко, че нямаш конци — казал Рррр. — Как да си пришия сега опашката?

— А пък казваше, че здраво се държи.

— Тебе не са те хващали кучета за опашката — възразил археологът, — затова се смееш.

— Не се смея. Виж в чантата, може би там има конец и игла, в страничното джобче. Обикновено баба ми слага там най-различни неща.

Алиса затворила ципа на чантата. След това все пак сресала косата си напред и тръгнала към гарата.

За щастие, градът все още спял. Прозорците били затворени, пердетата спуснати и нито един човек не знаел, че след седмица по улиците, също така празни като сега, ще се движат само колите на „Бърза помощ“.

— Жал ми е за вас — казала Алиса на къщите, в които спели хора. — Но можете да разчитате на мене.

— Може би вече са открили, че ни няма — завъртял се археологът в чантата: гласът му се чувал глухо, сякаш отдалеч.

— Мълчи — казала Алиса, — някой може да чуе и да умре от учудване: чанта, пък разговаря.

Будката за вестници вече била отворена. И продавачът вътре бил познат. Петров показвал снимката му — нали той го занесъл в болницата. Тоест, ще го занесе, ако Алиса не му помогне.

Алиса извадила от джоба си дребни пари.

— Имате ли днешни вестници? — попитала тя.

Продавачът бил възрастно човече с квадратни рогови очила.

— Една минута, госпожа — казал той. — Ако почакате, ще ги донесат.

— Дълго ли трябва да чакам?

— Не. Чувате ли влака? Това е сутрешния от столицата. Той е докарал пощата.

— А след това обратно в столицата ли се връща?

— Да, след двайсетина минути.

— Тогава дайте ми вчерашен вестник — казала Алиса.

Продавачът й подал вестника и й върнал ресто.

— А вие откъде сте? — попитал той.

— Аз съм чуждестранна туристка — отговорила Алиса.

— Аха — казал продавачът. — Аз веднага познах, че не сте тукашна.

Когато Алиса се отдалечила от будката и пресичала малкото площадче край паметника на неизвестен човек на кон, който ще стои тук и след сто и една години, тя казала на археолога:

— Би трябвало предварително да си ушия рокля, каквито носят тук.

— Кой би могъл да се сети? — попитал археологът.

— Гръмозека, разбира се.

След площада имало малка градинка. От двете страни на пътечките имало лехи с цветя. Цветята разцъфвали под слънчевите лъчи. Пред гарата спрял автобус, от него слезли малки хора в работни дрехи и влезли в гарата. Над ниското здание се вдигал стълб дим и пухтял локомотив.

— Видя ли вестниците? — попитал Рррр.

— В движение не мога.

— Тогава дай на мене.

Алиса навила вестника на тръбичка и го пъхнала в чантата. Вестникът веднага излязъл обратно.

— Нима не разбираш — изсъскал археологът, — че не мога да чета в чантата? Тук е тъмно и тясно.

— Тогава да не си ме молил.

— Намери пейка — казал археологът, — седни и прочети.

— Първо ще купя билет за влака — казала Алиса, — иначе ще закъснеем и тогава можем да си четем колкото искаме. А на тебе защо ти се развали настроението?

— Става ми лошо — отвърнал Рррр. — Тебе някога носили ли са те в чанта?

— Не.

— Мене също. Между другото, походката ти е нервна, някак подскачаща.

— Никога не съм предполагала!

Като се препирала с археолога, Алиса влязла през вратата на гарата и видяла билетните каси. Тя знаела къде да ги търси, защото археолозите в бъдещето били възстановили почти цялата гара. Наистина, оказало се, че не всичко са възстановили правилно, но сега това нямало значение.

— Един детски — казала Алиса, като протегнала парите в прозорчето на касата.

Кръглото зачервено лице на касиерката се подало от прозорчето. Тя огледала Алиса от главата до краката и казала:

— Такава голяма девойка, а искаш да пестиш от билета. Веднага доплати осем монети за пълен билет.

— Но аз винаги пътувам с детски…

Тук Алиса млъкнала, защото археологът подскочил в чантата.

— А, да, разбира се — казала тя и бръкнала в джоба си за парите. Оставали съвсем малко пари. Само десет монети. — А кога тръгва влакът? — попитала Алиса.

Но касиерката не отговорила и затворила прозорчето.

— Касиерките тук не са вежливи — казала Алиса. — При нас няма такива.

Тя излязла на перона и спряла зад един железен стълб. Не искала да се разхожда пред всички.

Влакът стоял на перона, локомотивът бълвал пара и малобройните пътници заемали местата си. Някои били още съвсем сънени, току-що се били събудили.

Алиса избрала вагон, в който нямало никого, и бързо тръгнала към него. Пред вагона стоял кондуктор с висока оранжева шапка.

— Вашият билет?

Алиса му подала билета си.

— Вие не можете ли да четете? — попитал той. — Нали е написано — трета класа. А този вагон е първа класа.

— А каква е разликата? — попитала Алиса.

Кондукторът я огледал от главата до петите и казал:

— В цената.

И когато Алиса побързала, за да не я разглежда повече, към следващия, по-беден вагон, изрисуван и пълен с хора, тя чула кондукторът да казва на някого:

— Гледай какво чудо! Чужденка ли е?

Тогава Алиса решила да се представи за чужденка. Спряла пред вагона, но не се приближила до вратата, а се навела над чантата и попитала шепнешком археолога:

— А ако се представям за чужденка?

— Тогава се представяй за северна чужденка и в никакъв случай за южна.

— Защо?

— Защото със северните те са в съюз, а с южните всеки момент ще започне война.

— Няма да започне — уверено казала Алиса. — Няма да успеят.

— С твоя помощ може да успеят.

— Ти с кого разговаряш, госпожа? — чула Алиса строг глас.

Тя се изправила. До нея стояло дебело човече в жълта униформа с голям златен герб на шапката. Тя решила, че това е полицай и първото й движение било да избяга оттам. Да избяга където й видят очите.

— Стой! — казало човечето в жълто и я хванало за ръкава. — Ти откъде си пристигнала и с кого разговаряш, питам?

— Аз съм от север — казала Алиса. — Чужденка съм. Чужденка от север.

— Нещо не ми приличаш — казало човечето.

В този момент изсвирил локомотивът, Алиса се отскубнала и скочила на стъпалото на вагона.

Човечето в жълтата униформа се колебаело какво да прави, а през това време Алиса подала билета си на кондуктора и се промъкнала в претъпкания вагон. Успяла да намери купе, в което дремели трима души в бедно облекло и смачкани шапки. Четвъртото място било свободно.

— Кой беше това? — попитала Алиса, като си поемала дъх и се навела над самата чанта.

— Носач — разнесъл се в отговор шепот.

Влакът се дръпнал и потраквайки по релсите, потеглил за столицата.

— Той можеше ли да ме арестува?

— Не зная — казал археологът. — Никой ли не те чува?

— Не, те спят.

— Тогава прочети най-после вестника. И сложи чантата на пода. Така ми става лошо.

Алиса разтворила вестника.

Той бил вчерашен. И през цялата първа страница бил отпечатан червен надпис:

„Утре Колеида посреща героите от космоса.“

— Всичко е наред — прошепнала Алиса. — Ще успеем. Временарите не са сгрешили.