Виктор Суворов
Контролът (24)

ЕПИЛОГ

Отвори очи.

Целият свят пред нея е бял.

Какво е това?

Това е бял таван.

Мирише на болница.

Хубаво й е. Толкова й е хубаво, че трябва да разкаже за това на всички, на всички, на всички. Думи не се получиха. Получи се въздишка. Получи се неясен звук. Като откъслек от песен през вагонен прозорец.

И бавно се занизаха спомените: парашутната секция, скоковете, Сталиновата вила, „Главспецремстрой“, манастирът в безкрайната гора, „Сталински маршрут“, Александровският мост, пак „Главспецремстрой“ и пак разстрели, и собственият й разстрел. Странно. Къде ли се намира тя? Не може да си извиеГЛАВАта. Бинтована е. А очите й могат да гледат само напред — и виждат тавана. А ако вдигне очи по-високо, се вижда не само таванът, а и стената зад нея. Какъв й е цветът? Не може да се определи веднага какъв е цветът. Цветът е мек. Цветът е приспивен. И радостен. Отдясно също има стена. Също с радостен цвят. Отляво — цветя. Много цветя. Гладиоли. От всички цветове наведнъж. Къде могат да се намерят в Москва рано напролет цветя? В оранжериите на цветарското стопанство на Кремъл. А ако наведеш очи надолу, виждаш бял чаршаф. Чаршафът не само се вижда. Можеш да усетиш миризмата и вкуса му. Чаршафът лекичко пука, когато го докоснеш с устни, а мирише на море. Едва доловимо мирише на гореща ютия. Но миризмата на ютия не е победила миризмата на море.

Ако погледнеш още по-нататък — вижда се одеяло от камилска вълна. На красиви фигури. Цветовете са ярки. По-нататък е таблата на кревата.

Няма сили да гледа повече. По-добре да си затвори очите. Пие й се. Спокойно и тихо произнесе: „Пие ми се.“ Може да не го е произнесла, а само да е обозначила думата с устни. Но я разбраха.

До устните й се докосна тръбичка. Само една глътка й трябва. Водата е неописуемо вкусна. Като в Сталиновата вила. Очите й са затворени, но тя вече не спи. Тя пак вижда боровите корени в белия пясък на разстрелния трап. Помни миризмата. Миризмата на трап. Миризмата на топли трупове. Защо тук не се усеща миризма на топли трупове? Защо тук миризмите са други? Тя започна да души тревожно като лисиче в неясна ситуация. Къде се намира? Отвори очи. Таван. Вече познат. Сега — очите нагоре, сякаш си навирваГЛАВАта назад. Там трябва да има стена. Правилно, има. И отдясно трябва да има стена. Така е. А отляво — цветя. Именно така — отляво са цветята. Очите надолу — чаршафът, одеялото, таблата на кревата. До нея — лицето на милосърдна сестра. И чаша с тръбичка. Комунистите прекръстиха милосърдните сестри на медицински сестри. Каква пошлост: медицинска сестра. А колко нежно е звучало едно време: милосърдна сестра. И защо ли Настя не стана милосърдна сестра? Колко е красиво: дълга сива рокля, бяла престилка и голям червен кръст на гърдите. И раненият в боя ротмистър от лейб-гвардейския Кирасирски полк,., Ранен е вГЛАВАта… Настя предпазливо му бинтоваГЛАВАта… А всъщност нейнатаГЛАВА е бинтована, кой знае защо. Не кирасирският ротмистър, а тя самата лежи на леглото. Над нея се е привела милосърдната сестра и й се усмихва едва забележимо. Усмихва й се и излиза, тихо затваряйки вратата. До вратата има кресло с колелца. На креслото седи Холованов. По болнична пижама. Интересно съчетание: Дракона с пижама. Кракът му е гипсиран. Дракона си е счупил крака. Дракона със счупен крак. Ако по-малко се разхождате из горите, другарю Дракон, няма да си чупите крака.

До креслото има две патерици. Дракона се усмихва.

— Здравей, Жар-птицо.

— Здравей, Драконе — прошепна тя съвсем тихо.

— Как спа?

Тя само затвори очи, за да покаже, че е спала добре.

— Аз те разстрелвах. Ти ми счупи крака, но все едно трябваше аз да те гръмна. На никого от моите момчета не доверих това: трябваше така да гръмна до слепоочието ти, че да се получи впечатление за разстрел, но да не ти увредя слуховите нерви. Теб те приведоха над трапа, а моите момчета ме подхванаха на ръце, пренесоха ме и аз те гръмнах. Ти загуби съзнание. И тупна в трапа. Така става почти с всички, на които им уреждат разстрел менте. Пак добре че не се пада от високо и в трапа е меко. Професор Перзеев го бяхме скрили в храстите. Той веднага те упои. И после пак те инжектираха. За да остане всичко лошо в съня. Ти дълго спа. Много дни. Всички се страхувахме, че ще се върне странната ти болест. С изострянето на сетивата. Не се върна.

Тя се усмихна едва-едва.

— Добре ми подреди крака, Жар-птицо. Сега има да подскачам като зайче по коридорите. Не знам кога пак ще ме допуснат до полети. Там, на разстрела, все ме беше страх, че от болка не ще мога да гръмна правилно. Чак тук, в болницата, ти спеше, а професор Перзеев все звънеше с камертончета край ушите ти. Успокои ме: реагираш. Нали добре ме чуваш?

Тя затвори очи и ги отвори: добре те чувам.

— На теб, Жар-птицо, оттук нататък целият ти живот ще бъде такъв — ти контролираш и теб те контролират. В производствения процес, така да се каже. Но серията от интензивни проверки приключи. Сега ще те проверяват рядко и без театрални ефекти. От време на време. Основния контрол го премина. Само в практическата работа можеш да провериш човек. Теб те проверихме в истинска работа. Резултатите са обнадеждаващи. Ти умееш да работиш сама, умееш да анализираш, умееш да вземаш правилни решения и да ги изпълняваш, не се плашиш от кръвта и смъртта. Не поиска да целунеш ботуша… Това на всички им допадна… Преди теб само едно момиче стигна до този стадий на проверка. До разстрела. Тя също не поиска да целуне ботуша. Но, което е вярно, и не хапеше. Тя не издържа най-последното изпитание: гръмнах до ухото й, а тя умря. Разрив на сърцето. Такива не стават за нас. Твоето сърце издържа. Такива като теб ни трябват в контрола. Ти ставаш за нас, момиче. Двамата с теб ни чака много работа. Контролът няма край. А сега затвори очи. И забрави всичко лошо. Щастието — това е умението да забравяш лошите неща. Нека ти се присънят щастливи сънища.

Хубаво й е на Настя. Разбира, че може би серията от интензивни проверки е привършена, тя е спасена, просто се е събудила за няколко сладки мига в разкошната стая в кремълската болница, видяла е до себе си своя Дракон, успокоила се е и пак заспива. А утре ще се събуди…

… Но.

Но може би всичко е завършило съвсем другояче.

Може би целият ни живот е просто серия от интензивни проверки. Може би подлагат всички ни на контрол и проверяват колко струваме всеки поотделно и всички заедно. Проверяват винаги. От най-първия вик до най-последната въздишка. И може би за Настя серията от интензивни проверки, наречена живот, е привършена. Може би стаята в кремълската болница, цветята, милосърдната сестра, Дракона по пижама — всичко това само й се е привидяло в мига, когато куршумът е пробивал главата й. Осведомени хора казват, че убиваемият мозък работи съвсем не като онзи, който остава да живее. Може би по заповед на другаря Сталин спецкуриерът на Централния комитет на ВКП (б) Анастасия Андреевна Стрелецкая, агентурен псевдоним — Жар-птицата, е била изпълнена без присъда на 12 март 1939 година на спецучастъка на специалната група за контрол, изпълнител — Дракона. Може би в сетния миг в мимолетен сън Жар-птицата ясно и отчетливо се е видяла спасена и Дракона до нея. Може да го е видяла добър, защото винаги е искала да го вижда такъв.

Радостно й е. И изобщо не я е страх. Не й се иска да знае умира ли в камарата топли трупове, или просто заспива сред приятели и цветя. Изобщо не я интересува убита ли е по заповед на другаря Сталин, или е спасена по заповед на другаря Сталин. Къде е Холованов? Всички го наричаха Дракона. И тя го наричаше така. А той се казва Александър. Саша. Сашенка. Къде ли е той? Може би сега е зад гърба й? Може би е извадил пълнителя от пистолетната ръкохватка, издърпал е затвора и прибира осмърдения си на барутни сажди „Лахти“ в кобура? Или може би този едър, силен човек е наблизо, може би е до леглото й? Може би Настя заспива в блаженство, а нежният Дракон лекичко е оправил одеялото й и с допрян до устните пръст е спрял на прага дебелия професор с бяла престилка: „По-тихо, другарю Перзеев, да не я събудите, току-що заспа.“

Интересно й е на Настя ще се събуди ли още веднъж? И ако се събуди, то къде? От друга страна, за какво й е да знае? Не й ли е все едно? Все едно й е. Просто й се иска да забрави всичко. Неудържимо я тегли към приказна страна, към безкраен реещ полет.

Някъде много далеч във вълшебната гора над игрив ручей се издига скала. На скалата има кристален замък, а на най-високата кула се вижда суров белобрад старец. Настя го познава. Това е Севастян. Севастян мечкарят. Само че вече не е мечкар. Само че вече не е изрисуван със сини картинки. Само че вече е безкрайно стар и безкрайно млад. Вятърът развява дългата му рунтава брада, бяла като тавана на стаята в кремълската болница. Изотзад блясна слънчев лъч и на Настя й се стори, чеГЛАВАта му е заобиколена от златно сияние. Той вдига ръка над главата и извиква онова, което всеки трябва да помни. Настя чува думите му и ги запомня.

Над омагьосаната гора, над сребърното езеро, над цветята, каквито не съществуват, ехти гласът му: „Обичай! Трижди ти казвам! Обичай!“

И на Настя й се иска да се усмихва, но така, че никой да не се досети колко е щастлива. И й се иска да каже най-съкровеното си, но така, че никой да не научи нейната тайна. И Настя се усмихва съвсем незабележимо, само с крайчетата на устните си, и шепне така, че никой да не я чуе: „Обичам.“