Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Жар-птица (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Контроль, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Владислав Васев

Викторе, тази книга я сканирах вдъхновен от теб и всичко което правиш.

С хиляди благодарности: Владислав

 

Източник: http://bezmonitor.com

Книгата е сканирана и коригирана от Владислав Васев, който живее в Канада.

 

Издание:

КОНТРОЛЪТ. 1995. Изд. Факел Експрес, София. Превод: от рус. Борис МИСИРКОВ [Контроль / Виктор Суворов]. Формат: 20 см. Страници: 287. Цена: 150.00 лв. ISBN 954-90106-1-9

История

  1. — Корекция

ГЛАВА 18

1

Предпазливо слезе през борда. Потопи крака във водата. През октомври водата във Волга е топла. Щом не се е втвърдила, значи е топла.

Ама на Настя й се стори, че водата зацвъртя.

Стори й се, че, както е гореща, са я залели с вряла вода.

Близо една минута плава, хваната за грапавия дъсчен борд. После го пусна. Настя се разлюля върху вълните. Шлепът мина покрай нея, продължи по-нататък. А Настя Жар-птицата заплува към десния бряг. Към деретата. Към свлачищата. Към горичките. Към унилите ниви.

2

Усети плиткото с крака, изправи се, дълго вървя към брега. Измъкна се от реката. Решението е готово: няма да мъкне повече контрол-блока. Не може да го носи. Много е тежък. Едвам изплува с него. И ако я хванат с него, съвсем лошо ще стане.

Още докато плуваше към брега, зърна отломките на един шлеп. Наоколо няма жива душа. Скелетът на шлепа се е врязал в брега и наполовина е засипан с пясък. Бордовете му са насмолени, никога няма да изгният. Тоя шлеп е тук от четирийсет години. Значи още толкова ще изкара. Шлепът е ориентир. Лесно може да се опише с думи: на десния бряг на Волга, над Жигули, под пясъчна дюна, на дюната има две брезички. На когото му трябва, ще го намери. На когото му трябва, всички катастрофирали шлепове по десния бряг на Волга ще преобърне.

Жар-птицата извади от раницата си парашутно въже, гмурна се под кила, върза края на въжето за отломките от руля, излезе на повърхността, върза контрол-блока на двоен кръст и го запокити колкото може по далеч във водата. Блокът се пльосна като волжки сом човекоядец.

Сега да се стяга за път. Провери какво има в раницата. В раницата има диверсантска суха дажба. Засмя се: диверсант, въоръжен със суха дажба, практически е безсмъртен. Сети се: един ден в гората, цял ден и цяла нощ в църквата, още кой знае колко време край железопътния насип и на шлепа, а изобщо не усеща глад. Чудно нещо. Сега трябва да пресметне продоволствените си запаси за идните няколко дена. Това е уравнение с много неизвестни. Не е ясно колко време е спала на шлепа и затова не се знае колко далеч се намира от разменна гара 913-и километър. А ако стигне до 913-и километър, не е ясно колко дена ще чака там. «Главспецремстрой» се намира на 913-и километър всяка събота, но не е известно кой ден сме днес.

Да речем, че за три дена тя стигне до 913-и километър, но колко ли дена ще чака там? Може да стигне дотам, а «Главспецремстрой» ще я чака. Това е едната ситуация. Другата е: ще стигне до 913-и километър, но ремонтният влак няма да е там. Може току-що да е заминал. Тогава ще чака цяла седмица. Тогава ще трябва съвсем другояче да дели продуктите. В тази задача известна величина е само количеството продукти. Тя разполага с две стограмови блокчета шоколад на швейцарската фирма «Нестле», с две двестаграмови консервни кутии свинско месо, със стограмова кутия кондензирано мляко, с кутия канадска сьомга — 212 грама, с двайсетграмово пакетче кафе, също «Нестле», с пет непромокаеми клечки кибрит, с две таблетки сух спирт: свинското може да се яде и направо, а може и да се стопли на пламъка на таблетката, без да се кладе огън. С таблетка сух спирт може да се свари и кафе.

Настя си представи как кафето ще бълбука в канчето. Тя ще хване канчето с две ръце и ще пие, топлейки ръцете си и пърлейки устните си. Усети аромата и изведнъж миризмата на кафе й стана непоносима. Пакетчето още не е отворено и още на нищо не мирише, но тя си представи колко ужасно ще е това.

Без много да му мисли, запокити пакетчето във Волга. Свинското също. И кондензираното мляко. Кутията със сьомга пак там — редно е рибите да плуват. Остана шоколадът. Миризмата му се усеща през опаковката. А ако го отвори? Това ще е ужасно. Шоколада — във Волга.

Сега да се оправи с останалото имущество. Да изхвърли всичко ненужно. Да хвърли раницата. Във водата. Нека плава. Може и до Бочаров да доплава. Можеше да напълни раницата с пясък и да я пусне на дъното, но в бързината тази мисъл не й хрумна.

Кибритът вече не й трябва, както и таблетките спирт. Колко ужасно смърдят таблетките. Кибритът — още по-лошо. Пистолетът е на кръста й. В пълнителя са останали седем патрона. Вторият пълнител е празен. Не й се вярва да намери патрони за «Люгер» в крайволжката степ. Затуй подарява празния пълнител на Волга. А колко отвратително мирише пистолетът. Никога досега не беше забелязвала. А изведнъж се оказа, че той имал толкова много миризми: миризма на метал, пластмасовите пластини на ръкохватката също притежават отделна миризма, и оръжейното масло, и нагарът в непочистената след стрелбата в локомотива цев. Как не е забелязвала досега тези миризми?

Но «Люгер»-а засега не бива да изхвърля. А как ще го търпи?

3

Едно време темпът й беше отработен: един маратон — малка почивка, още един маратон — малка почивка, още един — голяма почивка. Малката почивка е един час. Голямата — пет часа със спане.

Но онова бяха други времена и други условия. На маратонците им е лесно: те тичат по пътища, а Настя се промъква през места, където човек не е стъпвал: през келяви горички, през трънаци, през блата, през коприви. Едно е — по мостове и пътища, друго — през орници, пясъци и кал, през дерета, през лещаци и малинови гъсталаци, през камъни, през бабуни и паднали дървета. На всичко отгоре трябва да се ориентира, да заобикаля препятствията, да се крие, да не се мярка пред очите на никого. Освен туй: как да брои километрите? Възприе за стандарт да смята петдесет хиляди чифта крачки за един маратон. И тръгна. Условието е: ако сбърка в броенето, да започва сметката отначало. Та да не бърка. Тръгна.

4

Ръцете и лицето й са изподрани от бодлите, връзките на обувките й са скъсани, по-лесно си измъква крака от обувката, отколкото обувката от калта. Един ден и една нощ. Още един ден и още една нощ. Слънцето й прилича на хиперболоида на инженер Гарин. Слънчевият лъч е толкова страшен, че не я заслепява, а продупчва очите й. Още първия ден тя отпра долнището на якето си и си направи превръзка за очите със съвсем малки дупчици, само колкото да вижда. Все едно очите й се заслепяват като от електрожен. И я болиГЛАВАта. И премалялото й тяло гори. Но тя върви. А слънцето свирепства като конвоен на участък за разстрели. Никога през октомври не е имало такова страшно слънце. Откровено казано, и през август не е имало. Затова Настя се старае да върви нощем. Денем — предимно през горите, на сянка. Ако отпреде й няма гора, почива си, за да може да върви цяла нощ без спиране.

5

Мъкне се Настя. Не бърка сметката на крачките. Само че всяка крачка става все по-трудна. Помни крачките в маратона, ала не помни колко маратона е пробягала, от колко дни и нощи върви. Дните и нощите се объркаха. Устните й се напукаха, кожата на лицето й съвсем изтъня. Под тънката кожа скулите й стърчат като метална конструкция. И ребрата й са заприличали на метална конструкция. Глад не я измъчва. И жажда не я измъчва. Настя се чуди. Колко енергия хвърля за промъкване през лещаците и малиновите гъсталаци, колко километра е извървяла, би трябвало да огладнее. Но не огладнява. Много добре. Настя чувства, че с всеки изминал ден олеква все повече. Станала е почти безтегловна. Има само един въпрос: ако си изразходва енергията и не я попълва по никакъв начин, кое ще й даде сили да стигне до 913-и километър?

И реши: гордостта.

6

Мъкне се.

На юг. На юг. На юг.

Върви през горички. През драки. Върви през степта. Ляга, щом се появи някой на хоризонта.

Настя вече не си брои крачките. Реши да не се спира. Да върви, да върви, да върви.ГЛАВАта й звънти от безсънието. Знае: спре ли се — ще заспи.

Затова не се спира.

7

Мъкне се. Пред нея мираж колкото половината свят. Мост. Единият му край се опира в брега. Другият — в хоризонта. Безлюдна разменна гара. Това е 913-и километър. По насипа е написано «Слава на Сталин!» Релсите са в есенна мараня. Слънцето припича и релсите на хоризонта шават. И влакът върху шаващите релси трепка и се клатушка. Желаният влак. «Главспецремстрой». Той стои тук всяка събота. До 12 през деня.

Къде са тия съботи? Настя е загубила сметката на дните. Не знае и колко е часът. Отдавна си удари часовника, той отдавна спря и тя го захвърли, за да не й стяга ръката, да не мъкне излишно тегло. И «Люгер»-а отдавна захвърли. На войника по време на поход и една игла му тежи. А това е «Люгер». Проклето желязо. Все я удряше по бедрото, във Волга я теглеше към дъното. Да върви по дяволите. Захвърли го и й олекна. Отдавна го захвърли. С него не би извървяла толкова път. В никой случай не би извървяла.

Настя попипа мястото на бедрото си, където висеше «Люгер»-ът, и се учуди: още виси там железният проклетник. Все искаше да го захвърли и все не й оставаше време. Как се е мъкнала с такава тежест толкова километри? Сама се чуди на ума си. А часовник наистина няма. Жалко. По слънцето се познава кога е пладне. Жалко, по слънцето лесно се определят часовете, а минутите — не чак дотам. И ако може да се вярва на слънцето, сега «Главспецремстрой» ще потегли бавничко и ще отпраши. И ще отпраши. Той бързо набира скорост. Майната му. Да не би да й е жал? Настя разбира, че мостът не е истински и разменната гара не е истинска, и влакът не е истински. Невъзможно е тя, болната, съсипаната, да е стигнала до магистралата. Невъзможно е. Това е свръх човешките сили. И не може да е стигнала до разменната гара тъкмо когато «Главспецремстрой» ще се намира на нея. Невъзможно е. Просто й се иска да стигне до магистралата. Просто й се иска да срещне влака. Просто й се иска да се качи във вагона и да се строполи. И да спи. Без да се събужда. Да заспи завинаги. И нека й свалят обувките. Тя никога вече няма да ходи с обувки.

8

Мъкне се.

Трябва да се стегне. Трябва да върви така, че обувките й да не се закачат една в друга. Да не се закачат. Да не се закачат. Твърде възможно е, че мостът и разменната гара не са мираж. Твърде възможно е тя да е стигнала. И може би й е провървяло, че е стигнала тъкмо в момента, когато влакът е тук. А може другарят Сталин да е изпратил «Главспецремстрой» и да е заповядал да я чакат и да я чакат, и да я чакат. Да чакат нея. Да чакат, докато не долети птиченцето. Не, това е невъзможно. Влакът си има още много работа. И другите влакове си имат много работа. Я колко голяма е страната, трябва да бъде контролирана цялата. Може би днес е събота. Само че въпросът е: ако се довлече до влака, ще й стигнат ли силите да се изкатери по стъпалата? Няма да й стигнат. Какво да прави тогава? Да думка с юмрук по вратата? А ще й стигнат ли силите да думка? Ще я чуе ли някой? Ръцете й са изнемощели. Тя навремето можа да опердаши майстор Никанор. Сега ръцете й висят като крила на ранена птица. Смешно: издъхваща Жар-птица. Май тъкмо сега е време да захвърли «Люгер»-а? Ще й олекне. С цял тон ще й олекне. Ако закъснее за влака, ще падне на релсите, ще поспи десетина минути, ще се върне в полето и ще намери «Люгер»-а. Следващата събота все едно няма да дочака. Тогава «Люгер»-ът ще й влезе в работа. Да си тегли куршума. А ако стигне до влака и успее да се качи в него, ще каже да изтърчат до това място и да приберат «Люгер»-а. А сега без него ще й е по-леко. По-леко. Ще й бъде съвсем леко.

9

Някои си мислят, че властта на Сталин е най-страшното нещо, сполетяло Русия. И осъждат героинята ми Настенка Жар-птицата, загдето разстрелва хора без душевен трепет.

Реших да не описвам разстрелите с подробности, а разпитите изцяло прескочих. Но и без описания е ясно, че на разпитите Жар-птицата не е била бездеен наблюдател, нито пък на разстрелите — зяпач. Разпитите и разстрелите са работа.

На разпитите и разстрелите Настя работеше. Уверено и спокойно.

Отдавайки се всецяло на работата си.

Защото смяташе, че властта на Сталин не е най-лошият вариант.

В манастира Настя свободно можеше да чете ако ще Троцки, ако ще Бухарин, ако ще Радек. Не се забраняваше. Дори се препоръчваше. И висяха снимки на вождовете, които са се оказали врагове. Настя често гледаше Троцки. Право в очите на портрета. А веднъж му погледна ръцете.

Голяма снимка, свободно положение на тялото, ръцете на корема. А на ръцете — маникюр. Ноктите на другаря Троцки са дълги и лакирани като ноктите на застаряваща придворна красавица.

Кой знае защо тези нокти не даваха мира на Настя. Кой знае защо, тя ги намрази. Другарят Троцки предлагал да бъдат ликвидирани семейството и собствеността. Предлагал всички да бъдат организирани в трудови армии. Само не казал другарят Троцки кой ще командва тия трудови армии. А соанираните пръсти на другаря Троцки и полираните дълги нокти с яркочервен лак някак не се връзваха с идеята за трудовите армии. Или доста добре се връзваха с тази идея. Просто Настя затвори очи и си представи, че съществува трудова армия…

Другарят Сталин също си има трудови армии. Те се наричат кратко и просто — ГУЛАГ. В трудовите армии на другаря Сталин има съвсем малко хора. В никой случай не са повече от десет процента от населението. А другарят Троцки предлагал — всички. На другаря Сталин трудовите армии му служат само да превъзпитава. Всеки се надява да се върне оттам. А другарят Троцки предлагал всички да бъдат натикани там. Завинаги. Без никаква надежда… Освен туй другарят Сталин не си боядисва ноктите с червен лак…

Така че ако от време на време й се падаха троцкисти, Настя ги разпитваше с много голям хъс и ги разстрелваше с особена любов.

Падаха й се и бухаринци. Другарят Бухарин бил романтикът на революцията. Предлагал да се отгледа нова порода хора. Посредством разстрели. Лошите да се избиват, за да останат само добрите. Великолепна идея. Само че някой ще трябва да взема решение кои да се разстрелват и кои — да се помилват. И веднага се получава класа на хора с абсолютна власт… И ако другарят романтик Бухарин е бил разстрелян, това е станало в съответствие със собствената му идея. Той се е смятал за добър, ама иди доказвай, че си добър…

Знаеше Настя какво е щяло да стане, ако бил взел властта другарят Зиновиев, който смятал за трайни само онези структури, «под които кръв шурти». Другарят Зиновиев изказвал тази мисъл и в речи, и в печата.

И докато Сталин воювал срещу разните Радековци и Каменевци, неусетно се издигнала над Русия страховитата сянка на полуграмотния, капризен, страхлив, самовлюбен, изнежен, извратен и пределно жесток дворянски син на име Тухачевски. И до Тухачевски — неграмотният Якир, който залял земята с потоци кръв на невинни. Якир във всеки завзет от комунистите район установявал процент на мирното население, което подлежало на изтребване.

И още колко такива имало.

Да спаси Русия — да не допусне до властта Тухачевски — Сталин можеше, опирайки се на Ежов. В борбата срещу Тухачевски Сталин се видя принуден да даде на Ежов почти абсолютна власт. И Ежов се главозамая: Доиска му се той да застане най-отгоре. И може да го постигне. И какво очаква тогава Русия?

Настя разбираше, че на Русия й е провървяло. Разбираше, че властта на Сталин не е най-лошият вариант. Без тази власт милионите чакали, издигнати на гребена на вълната от революцията, ще разкъсат страната.

Жар-птицата разбираше: може да стане и по-зле.

Тя заемаше скромен незабележим пост и на този пост, както хиляди други, вършеше всичко, което е в границите на човешките сили, и дори повече, за да не допусне най-лошото.

Оптимистите си мислят, че животът е борба между доброто и злото. Тя не виждаше живота в розова светлина. Тя знаеше, че това е борба между злото и още по-голямото зло.

10

Не изчезва миражът на хоризонта. «Главспецремстрой» стои явен като картинка. И реши: да върви чак до миража. И да умре. В движение.

Върви. Разменната гара мирише на каменни въглища. Траверсите излъчват особената си миризма. Импрегнират ги с нещо, та да не гният. Настя отдалеч усеща железопътните миризми. Това е добре, но от острата миризма й се цепиГЛАВАта.

Върви. Върви Настя и разбира, че това изобщо не е мираж. Това е влак. Това е «Главспецремстрой». И не кой да е, а именно «Главспецремстрой-12». По очертанията му това личи отдалеч. Глупаците си мислят, че всички еднотипни вагони са еднакви. Ако се позагледаш, всеки си има своя индивидуалност.

Настя се препъва. Пада на колене. А беше решила така да си мести краката, че обувките й да не се закачат една за друга. Да не се закачат. А крачките й са съвсем ситни. Де да можеха да са по-широки. Не се получава.

Тя се тътри и разбира, че старши майор от Държавна сигурност Бочаров е можел да сложи край разменната гара засада. Можел е. Тя се тътри вече без да се крие, няма сили да се крие повече, тътри се със сетни сили, препъвайки се, а те ей сега ще изскочат. И ще я заловят досами влака. Тътри се и не се крие: може би от влака ще я забележат? Не я забелязват. А залегналите в засада Бочарови тигри, естествено, сега я виждат и ще изскочат… И няма да има с какво да гръмне по тях. Ако на кръста й беше «Люгер»-ът със седемте патрона в него. Но тя захвърли «Люгер»-а. Сега няма с какво да стреля. А да беше сега «Люгер»-ът тук, щеше да изтрещи във въздуха, във влака щяха да я чуят и да я спасят.

Настя върви, а ходилата й горят. Горят, като че ли стъпва по жарава. Протегна ръка и се хвана за ръчката на вагона. Ръчката е гореща, напекло я е слънцето. Дясното коляно на стъпалото. И с цялото тяло напред. Сега да си вдигне левия крак и да коленичи на стъпалото. Сега с десния крак трябва да застане на стъпалото. Сега с левия. Пред очите й се въртят оранжеви кръгове. Трябва да се изкачва не с крака, а да се хваща за ръчките и да се набира. Десният крак на второто стъпало. Сега с цялото тяло напред. Сега да вдигне левия крак на второто стъпало. Не ще да се вдигне, Доплаква й се. По влака преминава тръпка. Ей сега той ще се лашне, а тя ще падне в буренаците край коловоза и никой няма да я види. И влакът ще си замине без нея, и никой няма да каже на другаря Сталин, че тя почти е стигнала. Че не е можала да изкачи само последното стъпало. Никой няма да разкаже на другаря Сталин, че е скрила папката с документите под разстрелния шкаф. Никой няма да му разкаже, че контрол-блокът е във Волга, вързан с парашутно въже за кила на строшен дървен шлеп. Стига толкова. Кракът нагоре. Тъй. Кракът се закрепи на стъпалото и болка прониза ходилото й. Сега десният крак на третото стъпало. И вратата пред нея е широко отворена,

Чак сега я забеляза часовият:

— Къде отиваш ма, вещице? Твойта мамка! Слазяй! Ще стрелям!

И със затвора — щрак!

Но Настя вече е на площадката и с левия крак. Подпира се с двете ръце в стените. Крачка напред. Още една крачка. Коридорът. Люлее се коридорът. Изплъзва се изпод краката й. На другия край е Холованов. И Сей Сеич. Жар-птицата им се усмихна, притисна гръб в стената.

И заспа.

11

Старши майорът от Държавна сигурност Бочаров отпуснаГЛАВА върху ръцете си. Сънят го дебнеше зад ъгъла. И щомГЛАВАта му се допря до топлата ръка, сънят изхвърча иззад ъгъла като столичен експрес и го прегази, разкъса го и разпиля на парченца онова, което преди миг се наричаше старши майор от Държавна сигурност.

За седем денонощия старши майорът от Държавна сигурност бе спал общо единайсет часа и трийсет и четири минути.

Изчезна момичето. Изчезна. Целият ляв бряг на Волга е претърсен от Ярославъл до Астрахан. Всички мостове са под контрол, всички пристанища, всички лодки.

Няма начин да се е прехвърлила на левия бряг. Няма начин.

Значи се е удавила. Значи е мъртва.

Играта продължава. Но старши майорът от Държавна сигурност сега задължително трябва да поспи. Трябват му два часа сън. Бочаров отпуснаГЛАВА на ръцете си и заспа с онзи сън, който временно ни изтръгва от живота.

12

Настя се свлича надолу, както се подпира с гръб в стената.

Но вече не съзнава това, не го помни.

Към нея се втурва Холованов. Втурва се и Сей Сеич. Тя чува стъпките им и сънува. Връхлетяха я сънищата, които не догледа из пътя, на житния шлеп, в разстрелния пункт на НКВД, в манастира, в парашутния клуб, в железния шкаф, в огромния апартамент. Връхлетяха я като хилядотонна лавина и ги виждаше всичките едновременно. Виждаше сънища безкрайни и мимолетни, радостни и тъжни, страшни и весели. Присънваха й се цветя и вълни, присънваха й се другарят Сталин и другарят Ежов, присънваше й се майор Терентий Пересипкин, който в Наркомата по съобщенията се е вкопчил в люта словесна схватка с всемогъщия Нарком на съобщенията, бившГЛАВА на ГУЛАГ и зам.-нарком на НКВД, комисар от Държавна сигурност първи ранг Матвей Берман. Присъниха й се нейният първи учебен час в първо отделение и първият разстрел, присънваха й се рицари и замъци, мечове, саби и револвери. Присъни й се раненият ротмистър от лейбгвардейския Кирасирски полк и прекрасният пистолет «Лахти», който бе станал лек и удобен за ръката й. Присъни й се божествената мелодия на «Амурските вълни», присънваха й се прекрасни дами с бели рокли и красиви офицери от Кавалергардския полк.

Холованов изтърча само десет метра по коридора, а на нея вече й се привиждаха оризища и хора в оризищата, и кедрови гори, и безлюден остров, дълбоки стъкленозелени води. И тя потъваше във водите.

Сей Сеич й разкопча яката, бързо я опипа: не носи ли нещо важно. Но с нея няма нищо. Изобщо нищо. Един дрипав комбинезон и разнебитени обувки с изпокъсани връзки. На широкия прашен колан — кобур и пистолетът «Люгер» със седем патрона.

Холованов я грабна на ръце. Тя отвори очи. И ги затвори. Чак сега всички сънища отведнъж изчезнаха и остана един дълбок и ясен сън: тя потъва. Тя е много дълбоко в прозрачна вода. Вече е потънала. А тялото й се плъзга през водните пластове към бездънните дълбини. И зелената вода се превърна в синя, синята — в черна. А тя бавно слиза надолу, надолу, надолу.

Все по-надълбоко.

Все по-надълбоко.

Все по-надълбоко.