Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Жар-птица (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Контроль, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Владислав Васев

Викторе, тази книга я сканирах вдъхновен от теб и всичко което правиш.

С хиляди благодарности: Владислав

 

Източник: http://bezmonitor.com

Книгата е сканирана и коригирана от Владислав Васев, който живее в Канада.

 

Издание:

КОНТРОЛЪТ. 1995. Изд. Факел Експрес, София. Превод: от рус. Борис МИСИРКОВ [Контроль / Виктор Суворов]. Формат: 20 см. Страници: 287. Цена: 150.00 лв. ISBN 954-90106-1-9

История

  1. — Корекция

ГЛАВА 11

1

Будилникът дрънчи като котвена верига по бронираната палуба на крайцер.

Първата й мисъл бе да разстреля будилника и да го запокити в разстрелния трап.

Втората мисъл — да натисне копчето.

Натисна го и дълго седя на ръба на кревата, загърната с одеялото. После погледна будилника и се уплаши — 3 часът и 23 минути. По коридора — до тоалетната. Женската умивалня е празна. Сама е. Изми се, среса се. Ботушите й са лъснати от снощи, снощи приши и чистата якичка на гимнастьорката си. Затова се стегна на бърза ръка.

В трапезарията готвачката леля Маша разлива водка. Щом изпълнителите ги вдигат в три, кога ли става леля Маша? Екстра готвачка е леля Маша. Разбира си от работата. И е добра. Готвачът изобщо трябва да е добър по душа. Готвачът трябва да влага душата си в манджите. И изобщо всички трябва да са добри.

Постарала се е леля Маша: кренвиршите в казана вдигат пара, питките са горещи, току-що извадени от фурната, изпържила е три тигана картофи, нарязала е хрупкави краставички, зеле с лук. Лично разлива водката. От яденето си вземай колкото искаш, а водката е по сто грама.

— Ето ти порцията, моето момиче.

— Не пия, лельо Машо.

— Такъв е редът, дъще, в такъв ден за спокойствие на душата.

— Тя си ми е спокойна.

— Ама не те ли дострашава? Настя не я разбра:

— Че защо да ме дострашава? Май днес няма мен да разстрелват.

А от всички маси се разнасят смях и шеги: я каква смяна расте, нищо че не пие.

Настя се изчерви, сведе очи.

2

Настаниха се в колата, кикот, смях. Лицата са все познати: същите онези момци, които в завод „Сърп и чук“ се правеха на пролетарии, с трийсет гърла демонстрираха съзнателност. Началник им е другарят Ширманов. Строг другар, ама очите му нагли. Холованов на другаря Сталин му е нещо като началник на личната тайна полиция, а Ширманов на Холованов — нещо като командир на ударна бригада: ако се налага на някого случайно да му падне тухла наГЛАВАта, достатъчно е да свирнеш на Ширманов, мигновено ще го организира. Професионалист от висока класа. И целият му екип не пада по-долу.

Изобщо нито Холованов, нито Ширманов, нито целият му екип, нито момичетата от манастира не трябва да се викат за изпълнения, особено за масови. Присъдите се изпълняват от НКВД. Но има ситуации, когато трябва да се ликвидират хора, които в никой случай не бива да попаднат в лапите на НКВД. Тях Холованов ги държи в манастира по списък, утвърден лично от Сталин. Понякога манастирът трябва да се разтоварва. Тъкмо такава е ситуацията днес. Множко са се насъбрали. Време е присъдите да се приведат в изпълнение. То и за Холовановите момчета е добре, да не им се притъпяват инстинктите. И за манастирските момичета практика: предстои Световната революция, дело голямо, дело кърваво. Ръката на пролетариата няма да трепне, това е ясно. Но за да съществува пълна увереност, че ръката няма да трепне, момичетата трябва да се привличат от време на време за масови изпълнения. Днес е Настиният ред. За пръв път.

3

Постлаха на земята платнища, а на тях сложиха сивите папки, Във всяка папка — човешка съдба. Съдби на купчинки. Всяка купчинка по петдесет папки. И още четири — отделно на малка купчинка.

— Началник на конвоя, всички ли провери?

— Всички, другарю Холованов.

— Тогава викай първата група. Весел е началникът на конвоя:

— Антонов, Артишчев, Архипов…

Извика петдесетте фамилни имена на първите по азбучен ред, строиха групата в колона по пет. Трима конвойни отпред, трима отзад, по двама с кучета отстрани: крачка надясно, крачка наляво се брои за бягство, конвоят стреля без предупреждение.

И напред.

Първата група тръгна към гората. Останалите седят. Чакат си реда. Около тях също има конвой. Също с кучета.

4

Докато се четат имената, докато групата се формира и строява, изпълнителите няма какво да правят. Изпълнителите стоят отстрани. Това не е тяхна работа.

А когато първата група се скри в гората, край на пушенето. Захвърлиха цигарите, стъпкаха ги с ботушите си: от една угарка големи горски пожари стават, — и напред. Да настигнат групата. Колона винаги върви бавно. Колона винаги лесно се настига.

Настигнаха я.

5

Портата изскърца: влизай. Зад портата горска поляна. Цялата заградена околовръст със зелен стобор, висок два човешки боя. Дъските се припокриват. Поляната е изпотъпкана я от хиляди крака, я от стада добитък. Все едно че довеждат добитък по пътеката, вкарват го в кошарата, държат го известно време и пак го повеждат нанякъде. Нищо няма на тая поляна. Само стоманени шкафове край стените. Най-обикновени шкафове. Сиви. Един човешки бой високи. Съвсем като в завод. Във всеки завод има такива шкафове в съблекалните. В кошарата има десет шкафа. Нима ще трябва да се преобличат преди разстрела? Във всеки шкаф има по пет отделения. Във вратичките на равнището на кръста — дупчици. И в заводите така ги правят — дупчици за проветряване. Вратичките на шкафовете са отворени. Една от вятъра — дзън — изскърца. Вътре в шкафовете нито полички, нито кукички. А иначе са съвсем като в „Сърп и чук“.

Конвойните настрана, колоната — в кошарата.

Залостиха портата.

— Внимавайте, затворници, правете каквото искате, но броя до пет и пущам кучетата.

Кучетата се теглят на синджирите. Но няма нужда да бъдат пущани. Хората в кошарата могат да се скрият от кучетата единствено в шкафовете.

Кучетата са само четири, а хората в кошарата — петдесет. Само че на никого не му се ще да се бие с куче, ако на две крачки има железен шкаф. Затворниците се втурнаха към шкафовете. Все така става: място има за всички, но в една вратичка се тикат наведнъж по пет, та дори по седем, дерат си мутрите и си откъртват ченетата, в друга — нито един. Бой, блъсканица. Който е по-силен — пръв се намърдва. Разпределиха се. Затръшнаха всички вратички. Десет шкафа, по пет отделения във всеки. Във всяко отделение по един. Петдесет.

— Кое е най-важното в нашата работа? Да стреляш в тиловете ли? Не, моето момиче. Съвсем не. Най-важното е да ги разделиш всичките. Да разделиш тълпата на индивиди. Ако побеснеят, как ще ги спреш? Та за да не побеснеят, трябва да направиш така, че всеки да мисли само за себе си. УмнаГЛАВА е измислила тия шкафове. В тритонен камион точно пет се побират. Закарваш шкафовете където си искаш и правиш пункт за разстрели. Заграждаш една поляна, слагаш шкафовете и стреляш колкото ти душа иска. И броенето се улеснява. Десет шкафа — петдесет места. Днес имаме 417 клиенти. Значи осем пълни кошари и нещо. Най-важното е да ги вържеш, а вържеш ли ги — работата е свършена: да стреля в тила и най-големият глупак може.

Какво ли не измисля човешкият ум. Всичко се оказа толкова просто. Бравите на шкафчетата са хитро измислени. Като затръшнеш вратата на шкафчето, ще си седиш там. Вратата се отваря само отвън.

— Внимание, затворници! Събличай ватенките!

Неудобно е да се събличаш в шкафа. Много са тесни отделенията. За този случай са измислени вентилационните дупчици. Щиковете ни са дълги и тънки, през всякаква дупчица минават. С тия щикове мушкат по-мудните в тумбаците: шавай, говедо!

— Внимание, затворници! Събуйте си обувките!

Това е по-трудно. Няма как да се сгънеш в шкафа. Можеш да си развържеш връзките само ако си вдигнеш коляното към брадата. Мудните пак си патят от щиковете. Не е чак убийствено, но все едно е гадно да те ръгат с щик в ребрата.

— Внимание, затворници! Всички да се обърнат с лице към стената, ръцете назад.

Тръгнаха охранителите покрай шкафовете: „На кого бе, говедо, казахме да застане с муцуна към стената?!“ И с щика през дупчицата. „Ръцете назад, ви казахме!“

Чичо Вася връзвачът се размърда — дойде неговото време.

Стои арестантът в шкафа, с гръб към вратата, с ръце отзад, вратата се отваря, а какво може да направи той срещу два щика и две кучета. А кучетата от нетърпение прискимтяват. Но кучетата повече не ги пущат в действие. Чичо Вася връзвачът и без друго се справя. На кръста си той има снопче стоманен тел. Телът предварително е нарязан на парчета: омотаваш го около китките и го затягаш с плоските клещи. И излизай от шкафа. Нямаш повече работа вътре.

— Прибирай първия!

6

И разстрелът започна на две вериги. На два потока.

Стои Холованов над трапа и си стреля. Някакъв със сив костюм до него му асистира. Единият стреля, другият презарежда пистолетите. После си сменят ролите.

До тях е вторият поток. Там са другарят Ширманов и неговите хора.

А момчетата не престават да водят вързани. Грабват изпълняемия от шкафа, вдигнат му вързаните ръце високо над гърба, така чеГЛАВАта му да слезе под пъпа, и го погват към трапа. Край трапа навирват още повече ръцете му към небето, та да падне на колене, а Ширманов много сръчно точно в този момент — бум в тила.

Защо е хубаво да се изпълнява с пистолет? Защото на пистолета куршумът му е заоблен. На патрона за пушка (те стават и за картечница) куршумът е островръх. Той е предназначен да лети на далечни разстояния. Той пронизва. А тъпоглавият пистолетен е тласкащ: тръгналия срещу теб ще спре, коленичилия — ще повали. На пистолетния патрон хубавото му е това, че не само убива застаналия на ръба, ами и го събаря в трапа.

— Другарю Ширманов, нека и аз пострелям малко.

— Стреляй бе.

Застана на мястото му веселият хармонист Ваня Камариски и започна да стреля. Не смогват да му домъкнат нови! След Ваня дойде ред на Сьомка Белокон. В другата верига също се извършва смяна — дотърча чичо Вася връзвача: на всички им се иска да погърмят.

7

За всички има работа при разстрел. Конвоят докара втората партида, натика я по шкафовете: съблечи ватенките, събуй ботушите, с мутрите към стената!

Превъзпитаните крадци връзват ватенките на бали по десет, а обувките — на гроздове. Тук трябва да има ред: първо ботушите и обувките да се вържат на чифтове, после чифтовете да се разпределят по номера, после да се направят на връзка — и в камиона. И ватенките товарят в камиона. Всякакви ватенки има. Предимно дрипави. Но се срещат и прилични. Превъзпитаните не са балами, събличат си ватенките, уж че им е станало горещо, и ги хвърлят в общия куп. А от общия куп си издърпат някоя по-хубава. И обувките са цяла камара. И там се срещат не много скъсани. И превъзпитаните ги обуват. А своите — на камарата.

Конвоят не реагира на това. Не му ли е през бабината на конвоя? Важното е после бройката на ватенките и обувките да съвпадне. И ако превъзпитаните са сменили нещо свое с чуждо, това не е в ущърб на никого. Работата на превъзпитаните е нервна, нека намажат.

8

Работата уж е проста. Бум, бум. И пак — бум, бум. Но иска време. Доведоха третата партида. Натикаха ги по шкафовете. Съблякоха ги, вързаха ги. Гръмнаха ги. Още една доведоха. Натикването в шкафовете е въпрос на минута. И да ги съблечеш не е проблем. Не е проблем и да ги гръмнеш. Връзването с тел е най-пипкавата работа. Ширманов нареди на всички изпълнители да връзват. Та да не се връзват затворниците един по един, а по пет-шест души наведнъж. Помогна. Темпото се ускори.

И на превъзпитаните им е по-весело. Тъкмо са си сменили ватенките, нова група се съблича. Току-виж и по-хубава ватенка си намериш. И обувки се срещат. От четиристотинте души все някой ще е с нови обувки. И можеш да си подбереш мераклийска ватенка. Така че след петата група превъзпитаните до един са с нови ватенки, всички скърцат с новенички обувки. Те са дванайсет души. Вярно, не може да се каже, че работата им е лека. А трапа кой го изкопа? Те. Но не стига да се изкопае трапът. В трапа пада работа. Труповете трябва да мъкнат в трапа, да се подреждат. От краищата като зидария, а по средата на камара. Като гръмнат двайсет души, стрелбата се спира, превъзпитаните слизат в трапа, започват да подреждат.

Изпълнителите работят качествено, но такава си е човешката порода:ГЛАВАта простреляна, а оня още жив. Тогава следва заявка нагоре: един тук шава, доубийте го. Или самите превъзпитани го доубиват с лост. Изпълнителите също помагат: като застрелят двайсетина души, преди да пуснат превъзпитаните да ги наредят, стрелят в купчината.

За по-сигурно.

9

В два часа леля Маша докара обеда: какво става, момчета, изгладняхте ли?

Холованов се допитва до хората: сега ли ще обядваме, или да си довършим работата? Строг командир е, но работата е напрегната и в такива моменти хората се сближават. Разбират се от половин дума, чинопочитанието сега само пречи. Затова Холованов в такива ситуации е демократичен: какво ще кажете, братлета?

А какво да кажеш? И така бива, и инак бива. Не е зле да си довършат работата и чак тогава да се наобядват. Свършваш си работата и шапка на тояга. От друга страна, работата уж не е кой знае колко, само две партиди и кусур останаха, ама после трябва да се заравят траповете, да се напише акт за извършената работа, друго, трето. Накъсо казано, я да обядваме.

Полянката край самия трап е възхитителна. Разстлаха одеяла на тревата. Вместо покривки. Леля Маша нарежда порязаници ароматен хляб, купчинки домати, краставици, сипва борш в котелките. А водка — нито грам. Водката е само преди и след. И е строга:

— Я всички да си измиете ръцете!

10

Казват, че в момента на смъртта мозъкът ни работел съвсем не както в живота. В момента, когато се прекратява притокът на кръв към мозъка, мозъкът сякаш се взривява в своя последен свръхмощен импулс. И далеч не случайно онези, които като по чудо са избегнали смъртта, но вече са се намирали в ноктите й, разказват, че в най-последния момент са видели целия си живот с милиони подробности. Съвсем не случайно в момент на катастрофа времето сякаш се разтегля. Виждаме връхлитащия ни локомотив така, като че ли гледаме забавени филмови кадри. Но времето не се разтегля, просто през оставащите мигове сме способни да видим и осъзнаем значително повече, отколкото в нормална обстановка.

Настя гледа лицата на разстрелваните, примирайки от възторг и ужас. В момента, когато куршумът пробива човешкатаГЛАВА, лицето на убивания изразява толкова емоции, като че ли за части от секундата човекът е можал да чуе целия „Реквием“ на Моцарт или да прочете Гоголевия „Шинел“.

Всекиму неговото. Един в момента на смъртта си прелива от ярост, друг — от неутолена жажда за мъст, трети изведнъж проумява сладостта на смирението и умира в блаженство, прощавайки на враговете си. Различни са чувствата на хората, но на Настя й е ясно, че чувствата на разстрелваните не са мимолетни. Времето за тях тече съвсем не както за онези, които засега остават да живеят. За части от секундата, през най-последните мигове разстрелваните успяват да преживеят, да разберат и почувстват повече, отколкото са успели за дълги години, а може би и за повече, през целия си живот.

11

Трапът от единия край се напълни почти догоре. Там веднага го засипаха с пръст.

Нагърмяха се. Хубаво се нагърмяха. Ако бяха изпълнявали в кремълското мазе, никаква романтика нямаше да има. Там си отработваш деня и се прибираш капнал с трамвая вкъщи сред стотици такива като теб изморени през деня хора.

А ако са повече от сто, това задължително става сред природата. Гора. Река. Вечер край огъня. След изпълнението — по сто грама. Това се възприема като лекарство, като кисело витаминче след инжекция. Сто грама не стигат. Иска ти се повече. Затова вечерно време след разстрела всеки си изважда своето шише.

Всичко е сложено на общата трапеза. На такива вечери чиновете не се признават. Всички са свои. Всички са приятели. Всички са певци.

Кое най сплотява хората? Съвместната работа. Колкото по-трудна е работата, колкото по-отговорна е тя, толкова по-яко е приятелството между онези, които я изпълняват.

Огънят пламти, излъчва жега, рояци искри отлитат към небето, консервираното свинско и шпековият салам са на корем. Чичо Вася връзвачът вади с пръчка печени картофи от жаравата.

А водката нагарча.