Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Жар-птица (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Контроль, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Владислав Васев

Викторе, тази книга я сканирах вдъхновен от теб и всичко което правиш.

С хиляди благодарности: Владислав

 

Източник: http://bezmonitor.com

Книгата е сканирана и коригирана от Владислав Васев, който живее в Канада.

 

Издание:

КОНТРОЛЪТ. 1995. Изд. Факел Експрес, София. Превод: от рус. Борис МИСИРКОВ [Контроль / Виктор Суворов]. Формат: 20 см. Страници: 287. Цена: 150.00 лв. ISBN 954-90106-1-9

История

  1. — Корекция

ГЛАВА 21

1

— Другарю Сталин, в случая науката нищо не може да гарантира.

— Нищо ли?

— Нищо.

— Колко негарантирана била нашата наука.

— Другарю Сталин, случаят е почти изключителен. Всичко е свързано с паметта. Всеки човек има добра памет. Но обикновеният човек използва под една стотна от способностите си, за да запомня. Между обикновените хора се срещат такива, които използват способностите си наполовина, някои — три четвърти или повече, но тогава хоризонтите се разширяват и способността за запомняне рязко се увеличава. Колкото повече запомняме, толкова повече можем да запомним. Но това важи за обикновените хора. А сред обикновените хора се срещат феноменални изключения. На всеки милион хора се падат трима-четирима души с наистина изключителна памет. Но и това не е всичко. Сред седемдесет-осемдесет милиона хора може да се срещне един с памет, за която изобщо не съществува предел, не съществуват граници.

— Не можахте ли да откриете пределите на нейната памет?

— Когато тя постъпи на работа в манастира, ние се опитахме да определим пределите на паметта й и не можахме. Не защото сме работили зле. Тези предели никой не може да ги намери. Те не съществуват. Това е крайно рядък случай. Възможно е друга като нея да няма в страната. Възможно е да има още някой, но само един. Но според теорията на вероятностите в цялата ни огромна страна сега трети такъв човек не трябва да има. Хора с такава памет е имало в предишните поколения и е възможно да се появят след време. И само такива наистина изключителни личности, чиято памет е безпределна, понякога заболяват от странна болест. Понякога от физическо и нервно напрежение сетивата се изострят до крайност. Тя възприема цъкането на часовника като удари с чук по наковалня до самото й ухо. И най-слабата светлина възприема като удар на свръхмощен лъч от прожектор като удар по лицето, тоест като чисто физически удар. Тя усеща миризмата на цветята в съседната къща. Държим я в абсолютно тъмна стая при пълна звукова изолация. Тя е гладувала, защото миризмата на която и да било храна я е задушавала. Има надежда, че болестта сама ще мине. Има обнадеждаващи признаци. Тя не идва в съзнание, но можахме да й свалим температурата. Съумяваме да я храним и физическото изтощение вече не я заплашва със смърт. Внасяхме в стаята й цветя и това не й причиняваше болка. Но звуковото и светлинното възприятие…

— И науката безсилна ли е?

— Световната наука е влизала в допир с такива хора крайно рядко. Известните на науката случаи могат да се изброят на пръсти. Такава болест спохожда само такива изключително редки личности.

— Но съветската наука стои по-горе от цялата световна буржоазна наука!

— Правилно, другарю Сталин, но и съветската наука не е изучила тази странна болест, дори името не й е измислено, та камо ли да говорим за разработване на методи за лекуване.

— И какво ще прави съветската наука, ако такава болест сполети мен?

2

Тя се събуди в голяма бяла стая. Прозорците са широко отворени, затова в стаята е студено. Отвън бушува море. Тя е завита с тежък мек юрган и затова й е топло. До кревата има нощно шкафче. На шкафчето се вижда орден. Нейният орден. Но тя е изнемощяла и не вижда добре. Орденът се раздвоява. Струва й се, че са два еднакви един до друг. Протегна ръка и го опипа. Доближи го до очите си. Единият орден е в ръката й, а второто изображение остана на нощното шкафче, И тогава протегна ръка и взе другия орден. И дълго го гледа. Излезе, че са два. Два ордена «Ленин».

Спусна си краката на пода и седна. Загърна се с юргана като с шуба.

Интересно, какво ли има зад прозореца. Предпазливо се изправи на крака. Постоя малко. Пак седна. Няма да стигне до прозореца. Вие й се свят. Легна си.

Кое ли море се плиска? Балтика? Не. Не е Балтика. Навън се мярна палмова клонка. Значи е юг. Значи е Черно море. Защо е студено? Сигурно е зима.

В стаята надникна сестра с бяла касинка. Уплаши се. Смая се. Избяга.

И в коридора загълчаха гласове. Чува се, че насам идва малка орда. Много крака и всичките в един и същи коридор. И всичките подгонени от нетърпение.

Вратата се отвори широко. На вратата — огромен шишкав професор. Целият в бяло. И тайфата му — в бяло. Професорът има пенсне със златно синджирче. Доближи пенснето до очите си и дълго разглежда Настя, без да прекрачва прага. И цялата му свита разглежда Настя иззад професорския гръб, иззад професорските рамене, иззад хълбоците му.

Професорът се усмихна.

И всички се усмихнаха. Професорът тръгна напред. И всички тръгнаха напред. Професорът се приближи, поседна на крайчеца на кревата, а всички го наобиколиха.

— Ето че нашата птица живна. Как е самочувствието ви?

Настя само му кимна: добро е.

— Чудесно. Покажете си езика. Тъй. Добре. Кажете «А». Добре. Очите? Добре. След една седмица ще ставаме. Свитата му отвърна с лек одобрителен шум.. Професорът каза на някого зад гърба си:

— Нашата съветска наука наистина стои по-горе от всички буржоазни науки. Телеграма до другаря Сталин.

3

Тя стана след една седмица. И сама стигна до прозореца. А след още една седмица, загърната с кожено авиаторско яке, се разхождаше по безлюдния бряг. Много далеч над планините излиташе огромен самолет и, ревейки с моторите си, тръгваше да се разхожда над морето. Лекарите и медицинските сестри не му обръщаха внимание: самолет като самолет, само че голям. А Настя от дете хващаше всички авиационни новини като звукоуловител. Спомни си, понапрегна се, изчисли: то се знае, че лети ТБ-7. Врагът на народа Туполев и врагът на народа Петляков създадоха най-добрия в света стратегически бомбардировач. Тъкмо сега е време той да се изпробва. Позамисли се кой ли би могъл да е изпитателят на ТБ-7. Според сметките й май Водопянов ще е. Ще трябва да попита осведомени хора. Холованов. Къде ли е той?

Над Русия вилнее март, а тук на кримските брегове няма нито сняг, нито студ. Просто е ветровито и прохладно. Но времето винаги е добро за полети. И затова тук през цялата година се извършват изпитания на новите самолети и десантни безмоторници. И затова най-добрите летци се подготвят именно в Крим. Тук има толкова много аеродруми, че Крим може да бъде смятан не за съвкупност от много аеродруми, а за един голям непотопяем самолетоносач. Ако погледнеш на изток, там зад хоризонта явно има голям аеродрум. На североизток — още един. Два на север. Погледнеш ли на запад, там всеки ден в небето се виждат точици. Подготвят някакви момичета за следващия въздушен парад. Те ще смаят света с групов скок със забавяне. Подготвят ги не само за парада. И друго предназначение имат групите смели момичета, които могат да падат от небето, без да отварят парашутите до двеста метра. А вчера там кацна лъскав самолет. Дали не е «Сталински маршрут»? И се усмихна.

4

Загърнатата Настя седи на брега. Хвърля камъчета във водата. Чайките крякат. Морето се блъска в скалите. Зад гърба й зашумоляха камъчета. Озърна се. Направи си сянка с ръка. Слънцето я заслепява. Заобиколен от лъчи стои огромен човек. Лицето му не се вижда. Различават се само коженото палто и ботушите, по-ярки и от слънцето.

— Здравей, Драконище. Грабна я на ръце. Завъртя я.

— Здравей, Жар-птицо.

— Пусни ме, щурчо, дори на съветските парашутисти понякога им се завива свят. Остави я предпазливо.

— Как се чувстваш тук?

— Добре съм, Драконе. Разказвай.

— Какво да ти разказвам?

— За всичко ми разказвай. Аз нищо не знам.

— Всичко е просто. Имаше заговор. Имаше. Съвсем истински. Те държели всички системи за свръзка и недостроения команден пункт в Жигули. Оттам е можело да се управлява не по-зле, отколкото от Москва. И в Москва доста неща били в ръцете им. И по провинциите. Срещу другаря Сталин имали подготвено нещо много сериозно. Толкова сериозно, че можели съвсем легално на пленум на ЦК на партията да го обвинят в нещо и да го свалят. Можели да арестуват когото си поискат и вършели каквото им хрумне. Те държели почти неограничена власт. И разполагали с контрол-блока — ключа към всички правителствени, държавни,, военни, дипломатически и всякакви други съобщителни системи. Метежът е потушен. Потушен още преди да успее да пламне. Бочаров аз го арестувах. С ей тая ръка му подадох заповедта. С ей тоя пистолет го удрях по муцуната. Приятно е — с дръжката по муцуната. На «Лахти» най-хубавото му е това, че много тежи. Като цапардосаш някого, все едно че с чук си го ударил. Само внимаваш: да не го утрепеш на място. Хубав човек беше Бочаров. А жалко. Ама ако се замислиш, бабината му. Ежов е отстранен от длъжността народен комисар на вътрешните работи, но засега си остава народен комисар на водния транспорт.

— Откъде накъде?

— Не бързай. Всяко нещо с времето си. Другарят Сталин по-добре от нас двамата разбира стратегията и тактиката на класовата борба. Помни ми думата: след два-три месеца другарят Ежов ще изчезне. И никой след това няма да се сети за него.

— Сега Берия ли е нарком на НКВД?

— Досетлива си.

— А какво стана с Фриновски?

— Фриновски е назначен за нарком на военноморския флот.

— Ама нали той…

— Това е повишение, но у нас на тия повишения им казват «сватбарски шут». Фриновски трябваше да бъде изпратен по-далечко от Москва, да бъде откъснат от корените си. Похвърча от Москва чак до покрайнините, от южните планини до северните морета. Вече не хвърчи. Той е свален и арестуван.

— А Берман?

— Другарят Сталин организирал учения и поискал от Берман на всяка цена да завземе или неутрализира съобщителните системи в Москва. Берман не се справил със задачата и тогава другарят Сталин го свалил от поста нарком на съобщенията. Срещу Нова година го арестуваха, съдиха и вече е разстрелян.

— А кой ще е сега нарком на съобщенията?

— Сега-засега нарком не е назначен, но съобщенията се ръководят от Пересипкин.

— От същия онзи майор Пересипкин, който се караше с Берман ли?

— От същия онзи полковник Пересипкин. Помни ми думата, другарят Сталин ще го назначи за нарком на съобщенията.

— Полковник за нарком?

— Че не стават ли такива работи у нас? Другарят Сталин ще му даде съответен чин. Трябва само да се посъветва с другарите… За свои хора другарят Сталин не е стиснат.

— Намери ли папката другарят Сталин?

— Намери я,

— А контрол-блока?

— За какво, мислиш, ти е вторият орден.

— А папките за теб до една ги изгорих в локомотивното огнище.

— Знам. Но първо си запомнила всичко, а после го разказа на другаря Сталин.

— Това не може да бъде.

— Може. Всичко си запомнила. Всичко му докладва.

— Аз съм дърдорила, а той е записвал, така ли?

— Знаеш ли, не. Той си има бележник. Има си и една кафява тетрадка, в която записва неизвестно какво. На никого не я показва. Но този път не си записваше нито в бележника, нито в тетрадката. На него бележници и тетрадки не му трябват: паметта му е като твоята. Може би в цялата страна сте само двама такива. Ти му преразказваше страница след страница, а той седеше и слушаше. Все едно че преписваше информация от един магнетофон на друг. Понякога другарят Сталин ме викаше да послушам.

— Прости ми, Драконе. Бълнувала съм.

— Вярно, че бълнуваше. Но само на него разказа, нито на мен, нито на докторите не поиска да кажеш думичка. Разказа му, защото още преди бълнуването си имала такова намерение.

— Така е, Драконе, имах.

— Той за това специално ще ти се отблагодари. Но на мен в последна сметка не ми навреди. Колкото повече знае той за мен, толкова по-лесно ще му е да ме контролира. Толкова по-голямо доверие ще ми има.

— Аз разбирах това. Затуй запомних и му разказах всичко.

— Знаеш ли какво направи другарят Сталин за теб?

— Не знам.

— Заповяда да ти подарим сейфа, в който Бочаров държал контрол-блока.

— И къде е той сега?

— Изчистиха го, боядисаха го и го откараха в Жигули. В подземния град имаш личен апартамент. Там сложиха сейфа. Докато бълнуваше, ти си спомняше за сейфа като за жив човек и молеше другаря Сталин да ти го подари. Другарят Сталин е добър човек. Заповяда желанието ти да бъде изпълнено незабавно. Това, естествено, не е всичко. Като отмъкна контрол-блока, ти спаси всички ни. Не само той ти е благодарен, но и лично аз. Искай каквото си пожелаеш.

5

Искай каквото си пожелаеш.

А какво желае тя?

Настя се събуди посред нощ. Морето бушува, вятърът огъва палмовите клони, гърми с ламаринения покрив, а въпросът я смая: а какво желае тя в този живот? Никога не беше се замисляла над това. Нищо не й трябва. Пари не й трябват. За какво са й пари? Апартамент също не й трябва. Щастлив е онзи, който не се страхува да загуби всичко. А не се страхува онзи, който няма какво да губи. Тя няма какво да губи, всичкото й имущество ще се побере в една войнишка раница. Ордените? Два са. Най-висшите. Хубав пистолет? Хубав е «Лахти». Тежък й е «Лахти». А ако не «Лахти», тогава «Люгер». Ей го до нея.

Искай каквото пожелаеш.

Холованов може да набави всичко, което й хрумне: Може да направи всичко, което й хрумне. В краен случай, ако той не е в състояние, ще каже на Сталин. А другарят Сталин…

Та какво й е нужно? За пълно щастие?

Тя чак се развесели. Стотици хиляди хора по цели дни и нощи мечтаят за нещо. На всички им се иска нещо. Колкото и да имаш, мечтата винаги изпреварва действителността и отново ни се иска нещо. Всеки курсант иска да стане лейтенант. Но щом стане лейтенант, веднага иска да стане старши лейтенант. На всеки капитан му се иска да стане майор, а на всеки майор — полковник. Всеки, който има сто хиляди долара, мечтае за милион, а всеки, който има милион, мечтае за десет. А Настя няма нужда да мечтае. Трябва просто да каже: «Искам.» Просто трябва да каже какво именно иска. Ако поиска да стане герой, още утре във всички вестници ще има указ: «За изпълнение на отговорна правителствена задача, за мъжество, смелост и героизъм…» Може да поиска чин комбриг: комбриг Стрелецкая, ромбче на петлиците. Американците на това му казват бригаден генерал. Същото ромбче може да означава старши майор от Държавна сигурност Анастасия Стрелецкая. А може да каже: изморена съм, другарю Сталин, искам да се уединя, искам вила в Рио де Жанейро, с голям басейн, с изглед към океана, не искам дълги черни коли, искам дълги бели, открита сметка в «Креди Сюис»… Няма да си отварям устата, винаги можете да публикувате в световния печат съответни снимки… Искам да живея тихо и мирно и да се наслаждавам. Ще позволи ли Сталин? Ще позволи. Ами че тя му спаси цяла империя и властта му спаси, властта на най-силния, най-богатия човек на двайсетия век… Другарят Сталин може да й даде всичко освен безсмъртие. Не е ли малко в тази ситуация да иска отворена сметка и мраморна вила? Какво да иска тогава, ако може да получи ВСИЧКО?

Власт!

Едва сега Настя разбра защо Сталин не си окачва на врата брилянтени звезди. Нормалните хора си имат дом, семейство, увлечения и мечти. А Сталин си няма нищо. Нищо освен властта. Всяка жена му е достъпна, но около него няма жени. Той може да се окичи с всички ордени, но не носи ордени. На него нищо не му трябва: той си има ВЛАСТТА. Властта над хората, властта над живота и смъртта на всеки. Властта му е безкрайна, безгранична, безпределна.

И Настя се е докосвала до тази власт. Наслаждавала й се е.

Жреците в древния Египет разбирали какво е животът: при тях всичко било подчинено на служенето на властта. Настя ще бъде спокойна и студена жрица на абсолютната власт. Не й трябват апартаменти и тоалети, не й трябват коли и пари.

Малцина влизат във властта заради самата власт, ценейки вкуса й без примеси. Настя познава само един човек на този свят, който е разбрал докрай вкуса на властта. Той ходи с ботуши, с войнишки шинел, със зелена фуражка. На него не му трябва да разрежда властта с награди и титли. Той я пие неразредена.

Обърна се Настя на сгорещената възглавница и разбра, че нищо не й трябва. Тя си е щастлива.

6

Беше дивен пролетен разстрел.

Пътечките в краймосковската гора миришат на пролет. И разстрелният трап е вече не зимен, а пролетен, ухаещ на пролет. Обичам ранната пролет в Подмосковието. Обичам оголените от сняг горски пътища. Обичам кокичетата, които никога вече няма да бера в край-московските гори. А Настя Жар-птицата преди началото на разстрела си набра букет.

Дизеловият локомотив на «Главспецремстрой» докара пет затворнически вагона. Във всеки вагон има три купета за охраната, едно купе — карцер, шест купета за врагове на народа. Във всяко купе — по дванайсет. Във вагона седемдесет и двама. В петте вагона — триста и шейсет души. Тук-там купетата са препълнени. А в карцерите са най-злостните врагове. С една дума, четиристотин петдесет и четирима. И осем души — тръгнали по пътя на превъзпитаването, които ще събират ботушите и ще подреждат труповете в трапа. Тях ги докараха не с влака, а с камионетка. От Таганка. Към края на работата и тях ще ги таковат. Тъй че — четиристотин шейсет и шестима.

Набират темп нашите петилетки. Във всяко нещо се правят подобрения. В разстрелното дело — най-напред. Съвсем доскоро, допреди три месеца, водеха разстрелните колони пеш през гората. А сега не трябва да ги водят. Моторизацията ускорява процеса на изпълнението. За целта на Холованов му изпратиха автобус ЗИМ — Завод имени Молотова. Хубав автобус. Лъщи, мирише на прясна боя. Долната му част — тъмносиня. Горната — небесносиня. Естетика. Хармония. Да ти останат очите в него.

Входът за автобуса е отзад. Докарваш го досами вратата на вагона, отваряш едното купе, натикваш враговете в автобуса, отваряш второто купе, натоварваш и подкарваш към шкафовете. Та да не се шматка конвоят насам-натам.

По шкафове строй се!

Връзвачи, пипайте здраво! Така им затягайте ръцете с жицата, че да няма нужда от разстрел. Че да вият от болка!

Стои Холованов на бабуната. Хили се, та чак зъбите му се виждат. Такава усмивка имат конвойните кучета. Ботушът е на един пън. Целувайте, кучи синове! Целувайте!

Целуват.

Холованов лекичко подбутва целуващите с бомбето на ботуша по челюстта: „уу, куче с куче…“. С меко презрение.

Другари Ежовци, дойде и вашият ред да си плащате.

Ежовци покорно отиват на разстрел. С избити зъби, с разкъсани лица, със сплескани пръсти. Скачат от автобуса, гледат с примижали очи слънцето, усмихват се, отвикнали са от него, бързат: само дано всичко се свърши по-скоро, само дано не отменят разстрела. На мнозина чак не им се вярва, че са доживели до смъртта си. Пролетта бушува из гората, а те за три месеца са забравили, че има пролет. Забравили са, че има ден и слънчева светлина. Забравили са имената си. Помнят само, че в живота има смърт. Смърт, която ти дарява покой. Избавяща смърт. Смърт желана и непостижима като мечта. За нея са мечтали в човекоядските мазета. И сега със сладка надежда за бърза и лека смърт се блъскат, припкат.

Към трапа.

7

Всички се измориха. Капнаха.

Разстрелът си е изморителна работа.

Някой със сив костюм довършва в храстите стен-вестника. „Сталински стрелец“ се казва той: „изморени, но доволни…“

Този някой си със сив костюм мечтае да стане писател. Литературният талант се събужда в него като вулкана Кракатау. Колко му е на другаря Сталин да се посъветва с другарите и да го назначи за велик писател. За класик на социалистическия реализъм.

А сега-засега — творчески мъки. Трябва да опише в стенвестника разстрела, ама така, че на своите да им е ясно за какво става дума, а на външните лица — да не им е ясно: „На подразделението, в което служи другарят Ширманов, ръководството довери изпълнението…“

А работата наистина никак не е лека. На пръв поглед чудо голямо — да превърнеш в трупове четиристотин души. Ама я се опитайте. Само съпътстващите операции колко са.

Накрая ще трябва да избият тръгналите по пътя на превъзпитанието. Това е беля работа. На тях им се живее. Те квичат. Ритат. Не са очаквали такъв финал.

Но гръмнаха и тях.

Чак тогава стегна врата на Жар-птицата примката от китарна струна. Метнаха й я изотзад на врата и я затегнаха. Знаят — самбистка е. Та да не стане някоя беля.

Жар-птицата лови с уста въздуха, лови с ръце струната, само че не може да я хване. И огромният юмрук на Холованов я съкруши с раздробяващ удар. Настя увисна на юмрука. Сграбчи Ширманов Настя за косата и Холованов започна да я налага с юмруци, сякаш е парцалена кукла.

Болката не идва веднага. Холованов удря, лицето й отхвърча ту наляво, ту надясно. Холованов удря, а измекярят Ширманов затяга струната, за да не шавне Настя.

Захвърлиха на мокрия пясък онова, което доскоро се казваше Настя. Холованов повдигнаГЛАВАта й за косата:

— Спомни си, момиченце, колко бели направи. За едно ченге дават смъртна присъда. А ти колко души изтрепа във влака. И пусна цяла композиция криминални. Съгласен съм, заради спасяването на съветската власт. Но кой ти е казал, че властта се отплаща с благодарност, загдето й служиш? Запомни: властта винаги е неблагодарна. Ти оказа услуга на властта. Но колко струва една вече оказана услуга? Нищо не струва. Наопаки, момиченце, ти твърде много знаеш, затова си опасна. Ето защо властта се освобождава от теб. Това е стар закон: избягай в смъртта, но се пречупи, преди да избягаш. Аз ще ти подаря лека смърт. Аз съм добър човек. Познаваш ме. Довиждане. Ще се срещнем в ада. В рая нас с теб, Жар-птицо, няма да ни приемат. А сега… сега ми целуни ботуша.