Виктор Суворов
Контролът (4)

1

Човекът с лъснати ботуши има апартамент на улица „Горки“. В апартамента си той се отби съвсем за малко. Да си вземе багажа. Взе го. Заключи апартамента — и в асансьора. Хубави са асансьорите на големите сгради по улица „Горки“. А този асансьор е най-хубавият. Най-хубавият, защото под бутоните има патрон за секретен ключ. И никой не му обръща внимание Но ако вкараш в патрона ключето, асансьорът на никой друг етаж няма да се спре и на никого няма да отвори вратите си.

Проста система. Ако, разбира се, имаш в джоба си такова ключе.

Излезе, че другарят с лъснатите ботуши разполагал с такова ключе, и той се възползва от него.

А на тоя асансьор хубавото му е и това, че ако вкараш ключето в патрона и натиснеш едновременно бутоните „4“ и „1“, асансьорът, без да се спира, ще отмине партерния етаж и ще продължи да слиза надолу. До подземния тунел.

Знаеше човекът кои копчета да натисне. Натисна ги. Асансьорът потъна в московските недра. И най-сетне се спря. Вратата му се отвори. Човекът излезе. Надясно — коридор към мрака, наляво — коридор към мрака. И направо коридор. Също към мрака. Другарят рязна с фенерчето си наляво-надясно и тръгна направо. Трийсет крачки — завой, още четирийсет и отново завой. Врата в стената. Врата на несъкрушимо подземно скривалище. Другарят направи някаква магия на вратата, тя се отлепи от стената и оголи половинметровата си дебелина. А зад вратата — обикновен тунел на московското метро, само че не транзитен, а задънен. И ремонтен влак в тунела.

Ремонтен влак като останалите ремонтни влакове в метрото: локомотива не можеш го разбра дизелов ли е, електрически ли е, вагонът е я пощенски, я багажен и платформа с някакви механизми. И с едри букви от двете страни: „Главспецремстрой-12“. Ако се повгледаш в локомотива, ако си понапрегнеш мозъка, лесно ще разбереш: локомотивът е и електрически, и дизелов. По тунелите на метрото е по-добре да шета с електрическа енергия. Да не замърсява въздуха. А при екстремални случаи, ако спре токът, цялото движение в метрото ще спре, а ремонтният влак не бива да спира. Той трябва да се движи при всякаква ситуация, особено пък в критична. Заради това е снабден с дизел. Пък и няма все по подземните тунели да шета, за един ремонтен влак и на повърхността има достатъчно работа. И пак трябват дизели. С една дума, като в подводница: под водата се движим с електроенергия, на повърхността — с дизелите.

Край локомотива стоят машинистите. Обикновени наши родни съветски машинисти. Само че малко по-височки от обикновените и в раменете два пъти по-широки. Инак други разлики няма. Кимнаха машинистите на човека с полираните ботуши — и се качиха в кабината на локомотива. Щом пътникът е пристигнал, значи ей сега ще потеглим. А до вагона, дето не му личи пощенски ли е, багажен ли е, стои кондукторът. Също бая якичък. Чудно нещо: кондуктори имат пътническите вагони, а тоя вагон явно не е пътнически. Само по форма е пътнически, прозорците му са малко, непрекъсната стоманена стена и по едно прозорче в двата края. Вагончето чак на затворническо мяза. Затворническите също изпитват дефицит откъм прозорци. А всъщност тоя вагон не е нито багажен, нито пощенски, дори не е и затворнически, ами обикновена лаборатория за проверка на железопътни линии. Има такива в ремонтните влакове: по вид и форма приличат на пътнически вагон, а вътре са натъпкани с какви ли не съоръжения и прибори. Затуй не им трябват много прозорчета.

Впрочем стига сме умували що за вагон е това и какво има в него. След време ще ни стане ясно.

А сега другарят с ботушите подаде огромната си лапа на кондуктора.

— Здравейте, Сей Сеич!

— Здравейте, другарю Холованов. Закъде ще пътуваме?

— За Ленинград ще пътуваме.

2

„Главспецремстрой-12“ профуча през празните подземни тунели, проеча през одряманите станции, изскочи на повърхността и се закова на една глуха линия на Ленинградската гара сред празните крайградски влакове. Сега щеше да чака тук до сутринта.

3

Точно в 8.00 един червен локомотив плавничко изтегли изпод стоманените сводове на Ленинградската гара керван от червени вагони със златна ивица над прозорците и със златни надписи: „Червената стрела“.

„Главспецремстрой“ изчака две минути и също плавничко — подир „Стрелата“. Това е удобно: за да не се нарушават разписанията, лепваш се зад експреса на два семафора разстояние и си вървиш така чак до Ленинград. Без никакво спиране.

Тук възникват два въпроса.

Първият е: допустимо ли е някакъв си ремонтен влак да се натиква в разписанието и да се движи непосредствено зад „Червената стрела“? Тук се виждам принуден да отговоря отрицателно: на някакъв си ремонтен влак не ще му позволят да се завира в разписанието на пътническите влакове. Друга е работата, ако влакът принадлежи на обединение „Главспецремстрой“.

Вторият въпрос е: ще може ли един ремонтен влак да настигне „Червената стрела“?

Отговорът и този път е отрицателен: ремонтен влак в никой случай не може да настигне „Червената стрела“. Това е желязно правило. Но правилото има едно изключение: ако ремонтният влак е от обединение „Главспецремстрой“, не само ще настигне, ами и ще надмине всякаква „Стрела“.

Ако се наложи.

4

„Червената стрела“ пътува един ден: заранта е в Москва, вечерта — в Ленинград.

„Главспецремстрой-12“ — също.

Чак малко преди Ленинград ремонтният влак не се насочи към Московската гара, а се отби малко встрани. Към глухите линии, към складовете, към локомотивните депа, към хергелетата празни вагони.

„Главспецремстрой“ се шмугна в една нищо и никаква тревясала глуха линия между две тухлени стени и се спря. Вратата на вагона се отвори. Другарят скочи на натрошените тухли и мина през някаква олющена врата.

И се изгуби.

Никой не го видя. Тук, между двете заводски стени, хора не се мяркат. И няма кой да оглежда скочилия другар.

А и да имаше кой, все едно надали щеше да го познае. Защото другарят скочи не с излъскани ботуши, не с куртка и брич, а с английски костюм от фирмата „Остин Рид“, с обувки от фирмата „фамберленд“, с нахлупена мека шапка, с шлифер през лявата ръка, с чанта от крокодилска кожа в дясната. И вече не е никакъв другар Холованов, а другарят Беев, български поданик, отговорен сътрудник на Коминтерна.

През изоставения цех, тъпчейки натрошени стъкла, излезе на една тиха уличка, където тъкмо скучаеше таксист като канара в голяма кола с тъмни прозорци.

— Към финландската гара.

— Разбрано.

След това дирята му се изгубва. На драго сърце бих ви разказал закъде заминава, но, уви, няма как да го науча.

Можах да изясня само, че дванайсет дена по-късно се е появил в най-красивия град на света- във Вашингтон. (Читателят, естествено, разбира, че на света по-красиво нещо от Киев няма. Но Киев е толкова прекрасен, че другите градове просто не могат да се сравняват с него. Та ако оставим настрана Киев, тогава най-красивият ще е Вашингтон и чак след него — Сидни.)

И тъй, в същия този Вашингтон някой си господин Беев похлопа с бронзовата ръкохватка на бастуна си на кристалната врата на величествената сграда на щаб-квартирата на концерна „фараон и синове“ на К-стрийт. Вярно, сега господин Беев беше вече не отговорен сътрудник на Коминтерна, а преуспяващ български търговец.

Той си падаше по удобствата. Коминтернът е щаб на Световната революция, затова държавната граница на Съветския съюз най-удобно се прекосява с документ от това учреждение. А из Америка е по-удобно да пътешестваш не като емисар на щаба на Световната революция, а като преуспяващ бизнесмен. И най-добре е да не се правиш на швед, защото можеш да загазиш. Не е за препоръчване да се преструваш и на италианец. Всеки американски полицай може да излезе италианец. Да се представяш за грък не е най-доброто решение. А ако се изкараш ирландец, можеш съвсем да оплетеш конците. Но много ли американски полицаи знаят български? Пък ако се намери такъв, господин Беев знае как да се измъкне: „Да, българин съм, но татко ми и майка ми са руснаци. Забегнали са от проклетите болшевики.“ Има си и други начини…

5

И тъй, похлопа елегантният господин на кристалната врата, чевръстият портиер отвори широко вратата, надигна шапка над главата си. Господинът се качи на шестия етаж.

Той откровено обичаше етажите на Вашингтон. Можеше да оцени мраморните стълбища и бронзовите светилници. Стилът на древния Египет беше залял света. И на всяка крачка се виждаха величествени образци на приказната архитектура: колонади като в храмовете на Асуан, бронзови релефи във вид на широки листя и хора с кучешки глави. Неизвестно откъде струи мека светлина. И изобщо.

Вратата пред него се отвори и той се озова в кабинет, който като нищо би могъл да служи за тронна зала на Рамзес Втори.

Насреща му се изправи як набит човек и му подаде ръка.

Ръкуваха се мълком. Отговорният сътрудник на Коминтерна, същият — преуспяващ бизнесмен, същият — Холованов, широко известен в тесни кръгове под звънкото име Дракона, подаде на стопанина на кабинета бастуна си. Той го взе, огледа внимателно лъвската муцуна на ръкохватката му. Извади от стенния шкаф друга. Същата. Сравни ги. Върна бастуна на Холованов и му предложи с жест да седне.

Не всеки американец свободно владее българския език. Не всеки жител на България — английския. Затова заговориха на руски. Гостът — свободно. Домакинът — старателно подбирайки и старателно изговаряйки думите.

— Какво е свършено?

— Свършено е много. 84 американски инженери сключиха договори и бяха изпратени на строежа на най-големия в света авиационен завод в Комсомолск. 56 инженери сключиха договори и бяха изпратени на строежа на танковия завод в Челябинск…

— Ние го наричаме тракторен — меко го поправи гостът.

— Да, вярно — съгласи се домакинът. — 18 американски инженери сключиха договори и бяха изпратени на строежа на танковия завод в Нижни Тагил, да, помня, че го наричате вагонен завод. Скоро ще пристигнат нови попълнения във Воронежкия и Куйбишевския авиационен завод, в Харковския танков.

— Това е добре. Освен това ни трябват специалисти по акустика и звукозаписна техника.

— Специалисти лесно се набираха, докато Америка беше изпаднала в най-тежката криза в своята история. Сега Америка излиза от кризата…

— Май ми намеквате за нещо.

— Все за защото. За възнаграждението на американските инженери в Русия…

— И за вашето ли?

-И за моето.

— Американските инженери в Русия живеят така, както не живеят в Америка, и получават толкова, колкото не получават в Америка…

— И все пак желаещите понамаляха…

— Ще разгледам този въпрос.

— Ще се постарая да ви намеря акустици. За Русия ли?

— За Русия, Но казвайте, че им предлагате работа в Швейцария, като намеквате, че в Русия плащат тройно повече. Направете така, че документите им да са издадени за Швейцария, но на тях много да им се иска да заминат за Русия.

— Из пътя инженерите акустици ще изчезнат яко дим и…

— Това не е ваша грижа. Сключете договорите и изпратете хората в Швейцария. Останалото не ви засяга.

— Това ще ви струва по-скъпо от обикновено…

— Колко?

— Двойно.

— Ще си помисля. Не е ли твърде много?

— Потърсете си друг.

— Добре. Разбрахме се. И още нещо. Трябват ми машини, които се казват магнетофони.

— Колко?

— Четирийсет.

— Охо.

— Четирийсет сега. После още.

— Знаете ли, че един магнетофон струва колкото дванайсет първокласни автомобила? —

— Знам.

— Четирийсет магнетофона правят стойността на близо петстотин първокласни автомобила.

— Да, разбира се.

— И десет процента от сделката… ще са за мен?

— Както обикновено.

— Добре. Ще имате магнетофоните.

— Общо взето, доволни сме от вашата работа. Ето ви възнаграждението за вашия труд. Много се тревожим за сигурността ви и настойчиво препоръчваме да набирате американски инженери не само за Съветска Русия…

— Прикриваме се както можем, фирмата няма сметка да набира специалисти за други страни…

— Пак ми намеквате за същото.

— Пак ви намеквам.

— Добре, ще си помисля. И последното. Как върви изпълняването на главната поръчка?

— До края на 1936 година ще бъде готова.

— Не може ли по-рано?

— Не може.

— Плащам.

— По-рано не може. Ако знаехме какво правим, би могло и по-рано. Много трудно е да конструираш изключително сложно изделие, без да разбираш за какво е предназначено то.

— Наистина е трудно. Но такива са условията на споразумението: да не питате какво е това и за какво е предназначено.

— А знаете ли, че аз се досетих? Това е своеобразен ключ за някаква извънредно сложна електротехническа система, която създавате във вашата Съветска Русия. Например мистър Сталин създава резервна столица за в случай на война… Той съсредоточава всички съобщителни системи някъде встрани от Москва. За да не може никой да се възползва без негово разрешение от резервната столица и от нейните системи, той създава електронен прибор, който по сложност не отстъпва и на най-съвършените шифровални машини в света и същевременно е компактен — побира се в куфарче или дори в ръчна чанта. В Русия не можете да си поръчате такъв прибор: враговете на мистър Сталин могат да се научат за тази поръчка, да откраднат прибора и да го използват срещу мистър Сталин, като установят контрол над всички съобщителни системи в страната. А в Америка поръчвате такъв прибор и не ви е страх: на експертите от фирмата не им е ясно предназначението на прибора, а дори и да се досетят за него, все едно не знаят къде се намира въпросната тайна столица с всичките й съобщителни системи, които се отварят с това ключе… Прав ли съм?

Докато говореше стопанинът на кабинета, гостът го слушаше внимателно. Сега дойде неговият ред да заговори:

— Мистър Стентън, вие, американците, имате една много хубава поговорка: „Любопитството изяжда главата на котарака“… — В очите на госта проблясна нещо такова, което пропъди усмивката от устните на мистър Стентън. — Много ви моля да не споделяте никога с никого предположенията си относно предназначението на прибора, който се създава във фирмата ви по наша поръчка,

— Но тук сме само ние двамата…

— Мистър Стентън, и за двама ни ще бъде по-добре, ако не споделяте предположенията си дори с мен. Довиждане.

6

Същата вечер преуспяващият български бизнесмен се превърна в единствен наследник на сръбски княжески род. След още осем дена — в отговорен сътрудник на Коминтерна, после в другаря Холованов, другаря с лъснати ботуши, известен под прякора Дракона.

7

На Настя й направи впечатление: работи си тя на тепиха, хвърля инструктора с дясна хватка, а по балкона, където се пази спортният инвентар, все ходят нечии ботуши. Можеше и да не им обърне внимание, но много ярко беше сиянието.

Днес след занятията още щом излезе от съблекалнята в празния коридор, някой я повика.

Обърна се: отпреде й стои чичко с кожено палто. Добре че коридорът беше широк, тъкмо колкото да побере раменете му. Инак би му се наложило да застане гърбом към прозорците. Обут със същите ония ботуши, дето лъщят и в абсолютна тъмнина. Тъкмо за нощни разходки из гората, да му осветяват пътя.

— Гражданко Стрелецкая, получена е жалба от майстор Никанор…

— Че той жив ли е?

— Общо взето, е жив. Оздравява.

— Кажете му, че ако го срещна още веднъж, ще го претрепя.

— Няма нужда да го срещате.

— Още по-добре.

— Казвам се Холованов.

— Много ми е приятно. Сега бързам за работа. Довиждане.

— Аз си поприказвах с директора на „Сърп и чук“.

— С директора? — не повярва Настя.

— С директора. Ето ви подписаната от него заповед. От чистачка на цех ви повишават до помощник-майстор на смяна.

— Че аз нищо не разбирам от производството,

— Нищо не се иска да разбирате. И изобщо сега можете да ходите в завода веднъж месечно да си получавате заплатата. Ако не ви остава време, ще ви я донасят вкъщи. Поканена сте в националния отбор на Съюза от ръководството му. Професионален спорт у нас няма и не може да има. Спортът у нас е любителски, но трябва да се тренира деня и нощя, целогодишно.

— А „Сърп и чук“ ще ми плаща ли за такава работа?

— Ще ви плаща. Ако един спортист не ходи на работа, а само тренира, от какво ще живее? Затова нашите заводи помагат на аматьорите. Имате ли още въпроси?

— Имам. Пистолетът ви истински „Лахти“ ли е?

8

Сребърен самолет. Полиран до блясък. Като ботушите на Холованов. От двете му страни с едри букви: „Сталински маршрут“.

— С този самолет ли ще полетим?

— Тъкмо с него ще полетим.

— Чакайте, не сте ли онзи Холованов, който лети до полюса?

— Същият съм.

— А има и още един прочут Холованов, който чупи рекордите с мотоциклет.

— Има и такъв Холованов.

— Той брат ли ви се пада?

— Не, това съм аз самият.

— А ездачът брат ли ви е?

— Не, пак аз яздя.

— Ясно.

— Хубаво се загърнете с кожите, Настя. Пътуваме за Крим, но горе е адски студ. Отопление нямаме. И е време да преминем на „ти“, аз съм обикновен човек.

— И аз не съм кой знае колко сложна.

9

Партньорката й се случи веселячка. С голям опит. 215 скока, от тях 73 със забавяне.

— Виж каква е работата, Настя. Подготвяха само мен за скок със забавяне на авиационния парад. Сега са решили да ни хвърлят двете заедно. Аз бързо ще ти разкажа играта. Трябва само да ме слушаш. Виж, тоя прибор е създаден от творческия гений на съветския народ и на неговите прекрасни конструктори. Казва се РПР-3. Издърпваме спусъците. Слагаме прибора под стъклен похлупак. Натискаме копчето, изпомпваме въздуха. Представи си, че са те хвърлили от четири хиляди, а трябва да си отвориш парашута на двеста…

— На двеста? Че кой си отваря парашута на двеста след четири?

— На двеста го отварят героите. Например аз. Ако те е страх, веднага си кажи.

— Не ме е страх.

— Така те искам. Няма от какво да те е страх. В края на краищата ще скачаме не със съветски парашути. С американски. Но със съветски прибор.

— Може ли да се убие скоростта, ако летиш от четири, а отваряш парашута на двеста?

— Може. Ако го отвориш точно.

— Как ще го отвориш точно именно на двеста?

— Техниката ще ти помогне. Повтарям още веднъж. Приборът РПР-3 е създаден от техническия гений на съветския…

— За гения разбрах. Обясни ми как действа.

— Действа просто. Колкото по-нагоре се издигаме, толкова по-ниско е въздушното налягане. А когато слизаме отвисоко към земята, налягането расте. Приборът се задейства от въздушното налягане. Щом долетиш до височината, която ти е нужна, той ще се задейства.

— Но въздушното налягане се променя.

— Преди скока се консултираме с метеоролози и внасяме съответните поправки.

— Ясно.

— Сега слагаме прибора под стъкления похлупак и изпомпваме въздуха. Гледаме показанията на скалата. Това е налягането на височина четири хиляди. Политаш надолу. Виж, че налягането се покачва. Изминала си три хиляди. Изминала си две. Хиляда. Осемстотин. Шестстотин. Четиристотин. Триста. Двеста. Хоп!

Приборът гръмна. Сякаш изтрещя дублет. Сякаш мощна пружина затръшна капан за мишки.

— Гот, нали?

— Гот. Ами ако… не се задейства?

— Голяма загубенячка си. Ами че в него има дублиращ механизъм.

— Ами ако…

— Диване с диване. Забрави ли как му е името? РПР-3. Гений го е създавал. Ти чу гърмежа като дублет, а те не са два, а три. Понякога се сливат в два, а понякога и в един. Твоят прибор е изпробван 567 пъти и всеки път са се задействали и трите спусъка. Ако не ми вярваш — можеш да викнеш инструктора и конструктора. В твое присъствие ще повторят опита колкото пъти поискаш.

— И твоят прибор ли е изпробван?

— 641 пъти. Веднъж направи засечка. Два спусъка се задействаха, един отказа. А на мен и трите не ми трябват. Един напълно ми стига.

— И скачала ли си?

— Скачала съм. Утре ще започнем заедно. Само внимавай, в нашата работа най-важното е да не си шубелийка. Шубелийките не ги бръснат за слива.

10

Още от малка Настя Жар-птицата беше усвоила едно правило: само не бива да се шубелисваш — шубелийките не ги бръснат за слива. Във висшите кръгове беше расло момичето. Настиният баща беше командир с много ромбове. Та съберат се някой път татковите й приятели, насвяткат се с коняк и току преминат на неразбираем език: „Браво на теб, Андрей Константинович, дори и пред Тухачевски не се шубелисваш.“ Откъде тия висши офицери са научили такива неармейски думи, Настя Жар-птицата не проумява. Попита в училище класната си, Анна Ивановна, каква е тая дума. А Анна Ивановна, една такава интелигентна жена, учудено изви вежди нагоре, възмути се: „Бива ли такова нещо, Настенка, отличничка си, гордостта на цялото училище, а да не знаеш такива прости неща?! Ще дойде време, ще те тикнат в дранголника, извинявай, в затвора, ще тръгнеш по лагери, а ти човешки език не разбираш. Да се шубелисваш значи да се страхуваш. Това е старовремска жаргонна дума, но как ще овладееш новото, ако не знаеш старото. И запомни, моето момиче, на тоя свят човек не бива да се шубелисва.“ Дръпна Анна Ивановна от лютивия „Беломорканал“, погледна към далечните облаци и добави: „Шубелиите никой не ги бръсне за слива.“

11

Хвърляха ги от четири.

Морето долу святка като хиляди огледала. Пясъчната ивица се изгубва отвъд хоризонта. Бяха нагласили спусъците за незабавно отваряне.

Холованов е сам в кабината. Самолетът му е Р-5. Бялото шалче от самолетна коприна се ветрее зад гърба му. Изкачи се на четири хиляди. Усмихна се.

— Хайде, момичета, измъквайте се на плоскостите. И недейте се шубелисва. Видите ли зор, с ръце разтворете парашута.

Това и без друго е ясно. Колко пъти са преговаряли инструкцията. Измъкнаха се на плоскостите.

Настя на лявата, Катка — на дясната.

— Готови ли сте?

— Готови сме.

— Изчакайте малко. Добре. Тръгвайте. Свлякоха се от двете крила. Потънаха в небето.

12

Пак ги хвърлиха от четири. Но автоматичното отваряне сега е на три. Летят. Настя се препълни с вятър като корабно платно. Достраша я. Сграбчи халката. Тя изобщо не е халка. Просто така й викат — халка. Всъщност — метална рамка. С въженце. Редно е да държи ръцете си разперени. А Настя час по час попипва халката. Тук ли е. Тук е. Цяла вечност летяха. Настя вече не се надяваше, че приборът, създаден от творческия гений на съветските хора… и изведнъж той взе, че гръмна. Пращящият купол изхвръкна от раницата, развя се над главата й и изплющя, когато се препълни с въздух. Настя огледа купола: добре е напълнен. По въжетата нито премятания, нито преплитания, нито осукване. Сега трябва да се огледа: няма ли вероятност да се забие с краката в чуждия купол. Няма такава вероятност. Завъртя се на въжетата около себе си: няма ли опасност от сблъскване. И такава опасност няма. Катка лети до нея, смее се: — Утре на две хиляди ще отваряме.

13

Отвориха на две хиляди. И двете една до друга.

Холованов е строг: недейте бърза. Успехът трябва да се затвърдява. Десет скока с отваряне на две хиляди. После и по-ниско ще отваряме. За компания и Холованов от време на време скача с тях.

Вечерно време след скоковете кладат на пясъчната ивица огън. Чак до небето. Морето изхвърля чуканчета, клони, греди. Тези цепеници и чуканчета лежат по бреговете с години. Изсъхват. А после влизат в огъня на националния отбор на Съюза. Едни казват, че чуканчетата миришели на йод. Други — че на сол. И на още нещо — казват трети. Каквото и да казват, огънят си мирише на море. И Настя е край огъня.

И целият отбор е тук. Песни до зори: Цан приказ: елгу — на запад, Ей — в другую сторону. А после:

На Дону и в Замостье Тлеют белйе кости…

Пееха и свои специални, десантнически песни: Выползает на плоскость, Собирается С парашютом Человек.

По-близо до развиделяване се зареждаха неприличните. Катка тук държеше първото място. Такива песни подхващаше, че целият отбор стряскаше чайките с кикота си. И танцуваха до изгрев слънце.

14

Хвърлиха ги от четири с отваряне на две.

Куполът изплющя и Настя увисна над морето. А Каткиният не изплющя. Катка профуча край нея и продължи да пада. Превръщайки се в точка. С какво може да й помогне Настя? Парашутът й е отворен и с него няма начин да настигне Катка. Само с викане може да й помогне. И Настя се провиква:

— Дърпай! Катка! Дърпай! Халката дърпай!

На земята Катка се смее. И Холованов се смее. И целият национален отбор се смее. Катка вече е тренирана. Нагласили й прибора не на два километра, а на двеста метра. За да уплашат Настя.

Настя вече си мислеше, че Катка се е пребила.

Всички се смеят. Само Настя не може да се съвземе. Сърцето й не е от желязо.

— Хайде, стига си се цупила, Настя, и ти някой ден ще летиш почти чак до земята, без да си отваряш парашута, и ти ще плашиш новаците. Върви си почини. Повече няма да те плашим. Утре ще скачаме отново от четири, но с отваряне на един километър. Това не е шега работа. Върви се подготвяй морално. Ще те дострашее ли, ако парашутът ти се отвори на един километър?

— Няма да ме дострашее.

15

Хвърлиха ги от четири.

С отваряне на един километър.

На един километър куполът на Катка изплющя, а Настя лети надолу, превръщайки се в точка.

Сега дойде ред на Катка да крещи.

— Настюха, отвори си парашута! Отвори си парашута, патко! С ръце дърпай! С ръце!

С нищо не можеш да й помогнеш. Катка е увиснала на парашута — по-бързо няма как да полети. А Настя не си отваря парашута — към земята, към земята, към земята. И откъм земята й крещят: „Дърпай! Настюха! Дърпай!“

Не реагира.

На двеста и трите й автомата се задействаха. Куполът изплющя. И малко след това тя стъпи на земята.

Холованов я викна.

— Ти ли го сложи на двеста?

— Аз.

— За да уплашиш всички ни ли?

— Ами да.

— Но ти нямаш практика дори на осемстотин метра да си отваряш парашута.

— Сега имам. Направо на двеста.

— Това е хубаво. За грубо нарушаване на дисциплината те отстранявам от скокове. Изгонена си от националния отбор.

16

Крачи по безлюдната пясъчна ивица.

Вълните шумят. В небето се виждат куполи. В небето се виждат безмоторници и самолети.

А тя няма какво да прави. И няма закъде да замине. Седи на брега, хвърля камъчета във водата. Или лежи и гледа към далечината. Като бездомна котка. И няма какво да яде вече трети ден. Котката би си наловила мишки. А Настя не са я учили как се ловят мишки. Затова просто седи и гледа морето. Наоколо няма жива душа. За сметка на това си отспа за много месеци досега и за много месеци занапред. Никой не ти пречи — лягай на камъните и заспивай. Одеяло не ти трябва. Топло й е. Лежи си. Прехвърля в ума си параграфите на устава.

Зад гърба й заскърцаха камъчета. Озърна се. Човекът не се вижда, защото слънцето й свети право в очите. Само ботушите му се виждат. Непоносимо излъскани ботуши. Реши да не си вдига очите. Защо да ги вдига? И без друго знае на кого са тия ботуши.

И нищо не рече. Какво да му каже?

Той заговори:

— Какво правиш тук?

— Радвам се на света.

— Плюска ли ти се?

— Не.

— Ама че си инат.

Този път нищо не му каза.

— Трябва да ти кажа, че и аз съм страхотен инат. И бих те пратил по дяволите. Но за теб съм дал сто американски парашута. Излиза, че просто съм ги пропил, че съм ги прахосал. Летя в небето и все се мъча да те зърна. Ивицата е пясъчна, няма начин да си се отдалечила много. От нашите парашути.

— Няма начин.

— Тогава да вървим.

— Накъде?

— Да скачаме.

17

Започнаха всичко съвсем отначало: скачаха от четири с мигновено разтваряне, после от четири с разтваряне на три. На два. На километър. Добраха се и до двестата метра.

Отначало на четири ги изкачваше лично Холованов. После го викнаха в Москва по някаква работа. Изкачваше ги помощникът му. Но с Холованов беше по-хубаво.

— Кой глупак разтакава за щяло и нещяло такъв човек в разгара на тренировките?

— Глупачко, ти поне знаеш ли го кой е той?

— Че кой ще е? Холованов. Рекордьорът.

— Много си ми тъпичка, Настенка. Холованов е личният пилот на другаря Сталин. И негов телохранител. Не току-тъй са го кръстили Дракона.