Виктор Суворов
Контролът (2)

ПРОЛОГ

— А сега ми целуни ботуша.

Лъскавото бомбе на ботуша деликатно подбутна лицето й: целувай.

Няма начин да не гледа ботушното сияние. Не може да си извърне лицето. Не може да го извърне, защото са й извили ръцете зад гърба и ги теглят все по-нагоре. Полекичка. И болката полекичка пълзи към онази граница, отвъд която не можеш да си сдържиш вика.

А на нея хич не й се вика.

Тя си е наумила: да не вика.

Едно време, когато във ветроходния флот биели моряците с корабни въжета, всекиму натиквали в устата парцал, за да не вика. Но тия славни времена са отминали. Сега ти натикват детска гумена топка, когато те разстрелват в мазето на затвора. А ако разстрелът е сред природата, не ти натикват детска топка — врякай колкото си щеш. Врякай до насита. А ако те бият или ти трошат ръцете, викът не само че не се осуетява, но се изисква. Изтръгва се с бой. Такава е модата. Изобщо изтезание без вопли е несполучливо изтезание. Непълноценно. Като бира без пяна.

А на тях им се щеше изтезанието да бъде сполучливо. Щеше им се тя да вика. Затова полечка издигат ръцете й все по-високо.

А в гората за разстрели свирепства пролет. Една такава безсрамна пролет. Шантава. Разблудна. И всяка изгнила борова игличка е поела мириса на пролетта. Жалко, че с миризмата на лански борови иглички се смесва миризмата на гранясала вакса за ботуши. Миризмата на лъснат ботуш. И тоя ботуш беззлобно, но настойчиво ти се навира в зъбите: целуни ме де.

И друг един глас, почти нежен, й подсказва:

— Цункай го ма, патко. Какво ще ти стане?! Цункай го веднъж и да ти теглим куршума. И да се свърши всичко. Хем ти няма да се мъчиш, хем ние няма да закъснеем за мача. Инак… нали знаеш — с ритници ще те претрепем. Цункай го…

Хубаво е било едно време. Едно време казвали: „Целувай ръка на злодея.“ Сега — ботуша. Някога преди екзекуция на осъдения му се е полагала и чаша водка. Сега не му се полага. Сега само екзекуторите пият преди екзекуцията.

И след нея.

Цялата гора за разстрели се е осмърдяла на водка.

Повдигнаха й още малко ръцете. Така, че нещо изпука. Да имаше наблизо някоя клонка, щеше да се вкопчи в тая клонка със зъби и да сдържи вика си. Но не се изпречва клонка пред зъбите й. Само мокър пясък и лански борови иглички. А ръцете й вече толкова са ги издигнали, че може само да вдишва. Да издиша не може, очите й се изцъклят.

Щом й поотпуснаха ръцете, тя издиша с хлипане. Мислеше, че ще ги отпуснат още малко. И наистина ги поотпуснаха, но тъкмо тогава някой я изрита с ботуш под ребрата. Така я изрита, че болката в ръцете секна. И изобщо заглъхнаха всички болки.

Една нова голяма болка отначало се просмука в нея, а после рукна и взе да я запълва. И да я препълва. Лапа въздуха с уста, но не може да го налапа. Захвърлиха й ръцете. Те паднаха като въжета на гърба й. Пет пари не даваше за ръцете си. И през ум не й минаваше да ги помръдне. Трябва й само въздух. Да си поеме дъх. И май захапа малко. Само че той не иска да влезе по-навътре от устата й. Изритаха я още веднъж с ботуш. Не с онзи лъснатия. Лъснатият е за целувки. С друг я изритаха. С войнишки. Войнишкият е по-тежък. Може и да не я бяха изритали кой знае колко силно. Само че от втория ритник звъннаха сладко звънчета и тя заплува спокойно и тихо към мамещата чернота.

Докато отплуваше, усети други ритници, редки и тежки. Но вече никак не я болеше и затова тя се усмихваше с добра светла усмивка.

След това продължи да си лежи все така с лице в мокрия пясък, в ланските борови иглички. Беше студено и непоносимо мокро. Смъкнаха й шинела и я обляха с вода. Между храстите тук-там още се виждаше сняг. Затова е студено на земята. Ако те облеят с вода. Тя много бавно изплува от онази чернота, от която уж не би трябвало да има връщане. Не й се искаше да се върне оттам, където нямаше миризми, в миризмата на кокичета, в миризмата на пролет, в миризмата на лъснат ботуш.

Но излезе на повърхността.

Плува към гласовете. И гласовете плуват към нея:

— Заради тая курва ще изпуснем началото на мача.

— Свети й маслото, началство. Няма да ти целуне ботуша.

— Ще я накарам.

— Дано обърнем „Спартак“ днес…

Тя се върна, обзета от блаженство. И не й се помръдваше. Не й се искаше да се издаде, не й се искаше да покаже, че отново лежи тук в краката им. Те бързаха. А тя не бързаше. Вече нямаше закъде да бърза. Дори за футболния мач. Искаше й се да лежи тихо-тихо и дълго-дълго. С мокрите ледени дрехи й е хубаво. И бодливите борови иглички й приличат на пухен дюшек. И й се дощя да изрече неземното си блаженство с човешки думи. Но се получи само едно сладко: Ахх!

А те чуха дълъг стон.

— Нали ви рекох, че не сме я утрепали?!

И нещо я удари, опари, ослепи и зашемети. После разбра: лиснали са върху нея още една кофа. И пак лъснатият ботуш: целувай.

Тя дълго го разглежда. Досами очите й е ботушът. Затуй й е удобно да го разглежда. Нито една пукнатинка няма по ботуша. Така е полиран, че чак изглежда не черен, а сребърен. Толкова е близо ботушът до лицето й, че може да усети не само миризмата на ваксата, а и миризмата на юфта. Нов ботуш. Поскърцва. По кантовете му полепнали борови иглички и бучки мокър пясък. Това не нарушава великолепието на ботуша, а го подчертава. Кончовите са прави. Като кюнци. Между ходилото на ботуша и кончова има гънки. Но съвсем леки. Почти незабележими гънчици. Началнически ботуш. Можеш да не поглеждаш носителя на такъв ботуш. Щом зърнеш ботуша, свеждай очи — пред теб стои гоооляяям началник. Освен туй можеш да зърнеш в ботуша отражението си.

Тя се видя в ботуша. Отначало дори не схвана кой е тоя насиненият, кой си криви разбитата уста. После се позна. Мислите в главата й се нижат една по една, съвсем бавно. Също като камилски керван в пустиня.

Интересно, какъв ли е на вкус тоя ботуш?

И изведнъж миризмата на ботуш започна да я ядосва. Кипвайки, вътрешната дълбока ярост се изкачи до гърлото й и дори се изскубна навън като едва доловимо ръмжене. Лицето й е върху пясъка. Никой не я гледа в лицето. А ако я погледнеше, щеше да се стъписа, видял колко лесно и просто от един съвременен човек, от това слабичко момиче са се смъкнали леките наслоявания на хилядолетната цивилизация и е останало неандерталско момиче човекоядка със страшни сини очи. Допреди миг беше комсомолка със светлоруси плитчици. Стана момиче звяр. Тя нададе ликуващ победоносен рев, изметна се като могъща пружина, хвърли се към лъснатия ботуш и го обхвана с две ръце.

Хвърли се, както се хвърля питонът змиеядец срещу триметрова кралска кобра: похлупвайки жертвата си отведнъж и изцяло. Хвърли се с онзи клокочещ в гърлото рев, с който млада лъвица се хвърля връз първия си бивол. Тя знаеше как се трошат човешки крака: ляв захват и тласък с рамо под коляното. Човек рядко разпределя равномерно тежестта си върху двата крака едновременно. Най-често пристъпва от крак на крак, прехвърляйки натоварването от единия на другия. И важното е да се хвърлиш тъкмо към онзи крак, върху който в този момент е по-голямото натоварване.

Провървя й.

А още по-важно е да блъснеш под коляното с рамо, където е нервният възел, да удържиш с цялата си тежест вражето ходило на земята. Ако съумееш — гарантирано е поне едно счупване.

Тя не тежи кой знае колко. Но има техника…

Удържа ходилото му на земята и затова досами ухото й в полирания кончов запращяха, чупейки се, костите. Той взе да пада назад с проточен вой. Тя знаеше, че внезапната загуба на равновесие е едната от двете основни причини за паническия страх. Той беше съкрушен. И не болката от чупещите се кости беше причина за воя му, а страхът.

Ако можеше в тоя момент да се хвърли още веднъж. Върху падналия. Към гърлото му.

Гърлото му би прегризала.

Но не се сети за гърлото.

Мразеше ботуша и именно него захапа.

Там, където бяха едва забележимите гънчици.

Вече нямаше за кога да пази зъбите си. Животът й вече отброяваше сетните си мигове. Затова си помисли не за своите зъби, а за ботуша, който трябваше не само да прехапе, а и да разкъса, да го разхвърля заедно с парчета месо по пролетната гора: Устата й се напълни с гореща кръв. Само не знаеше: негова ли е тая кръв или нейна.

Ритаха я.

Но ритниците отекваха в тялото й като ехо. Без болка. Така е, когато седиш на телеграфен стълб, по който някой блъска с тежък чук: стълбът трепери, но болката отива в стълба.

После пак настъпи звънтяща тъмнина.

После тя се върна от тъмнината. Но вече не като свирепа неандерталска красавица, а като комсомолката Настя Стрелецкая. Като Настя Жар-птицата.

Мъкнеха я към трапа. Тя знаеше — за екзекуция. Присмиваше им се. Знаеше, че е победила. Правилото е старо: ако искаш лека смърт — целувай ботуша. Ако не искаш да го целунеш — лека смърт няма да получиш. Те не можаха да я принудят да вика. Не можаха да я принудят да целуне ботуша и въпреки това си бе извоювала правото на лека смърт. Беше ги победила. Знаеше го. И те го знаеха.

Мъкнеха я за ръцете, а краката й се тътреха по пясъка. По бабуните. По трапчините. По коренищата.

Зейна гробът. В трапа западаха буци мокър бял пясък изпод войнишките ботуши на изпълнителите. И тя

видя наведнъж всички, които бяха разстреляни днес. Още топли. Трапът вдига фанара, отдавайки на пролетта топлината на човешките трупове.

Много са в трапа. Догоре. Всички мъртви очи я гледат едновременно.

Нея, живата.

Засега живата.

Натиснаха й главата над трапа. Разглеждай съдържанието му. И боровите коренчета разглеждай, и лопатите на изровения пясък, и главите, главите, главите с отворени уста, с изплезени езици, с полупритворени вече завинаги очи.

Никога през ум не й бе минавало, че ще трябва да напусне този живот под звуците на безсмъртния валс „Амурски вълни“. Но така беше. Някъде далеч отвъд брезовата горичка, отвъд горското езеро тихо ромолеше мелодията. И никой не я чуваше. А тя я чуваше.

Знаеше, че това е тъкмо тази мелодия. Че тя звучи заради нея. Че валсът ехти и я приканва да не си отива. Но знаеше, че й е дошло време да си отиде. Да си отиде в камарата преплетени меки трупове. Да си отиде от омайващите аромати на пролетта в миризмата на съсирена кръв, в миризмата на месарница, в миризмата на мокър пясък и борови корени.

А толкова хубаво започна всичко. Впрочем завършва не кой знае колко зле: не претрепана с ритници, а разстреляна. Разстреляна.

Най-важното в тоя живот е да умреш правилно. Красиво да умреш.

На всички им се ще да живеят красиво. Но на всеки всички останали му пречат да живее както си иска.

А да умреш красиво никой не ти пречи. И човек трябва да се възползва от това. Ала малцина се възползват. А тя се възползва от възможността да умре красиво. И сполучи. А времето се спря. Замръзна. После отново тръгна много бавно.

Над дясното й ухо щракна пистолетен затвор. Тя позна това щракване: „Лахти Л-35“.

И отекна изстрелът.

А толкова хубаво започна всичко…