Робърт Хайнлайн
Замъкът на Пророка (9)

9

Откраднатата машина се оказа стара и лошо поддържана. В двигателя нещо тракаше и така силно вибрираше, че ме плашеше. Но аз летях и горивото щеше да ми стигне до Феникс.

Къде по-неприятно бе пълното отсъствие на средства за навигация, освен няколкото стари карти, каквито раздават нефтените компании. Радиото не работеше.

Е, какво пък толкова, и Колумб не е имал радио. Нали знаех добре посоката и пътя до Феникс. Гледах да съм на петстотин метра над земята.

Нямаше и следа от преследване. Изглежда още не бяха забелязали последната ми кражба. Помислих си, че след мен се точи поредица от престъпления, прекалено голяма за милото мамино синче: съучастник в убийство, измама на Великия инквизитор, измяна на клетва, присвояване на чужди документи и две кражби. Май оставаха още само подпалвачество и изнасилване. Смятах, че поне с изнасилването ще се размина, но ако се поразсъждава малко, то женитбата със света дяконтеса можеше да се прецени и така. Повече нямаше какво да губя.

Избягвах градовете, но постепенно под мен светлините изчезнаха — летях над пустинята. Прехвърлих управлението на автопилота и се опитах да дремна. Събудих се на разсъмване. Изгревът в пустинята е величествено зрелище за туриста, но аз си имах други грижи и нямаше време да му се любувам. Ако изчисленията ми бяха правилни, щях да бъда във Феникс след половин час.

Както и преди ми вървеше. Минах над няколко хълма и вдясно се откри просторна обработена зелена долина, в центъра на която се виждаше град Феникс.

Приземих се в сух овраг, който водеше към каньона на Солената река. Приземяването бе доста мизерно — роторът се разби, а едното колело излетя нанякъде. Да си призная, никак не се разстроих. На това място аерокара скоро няма до го намерят. Скоро нямаше да открият и, че е пълен с отпечатъци на Рийвс.

Добрах се до шосето и тръгнах по него. Трябваше да вървя доста, кракът доста ме болеше, но не исках да рискувам и всеки път щом се появяваше някоя кола, бързах да се скрия. Но един камион ме настигна на открито място. Не ми оставаше нищо друго и махнах на шофьора за поздрав. Той спря близо до мен.

— Да те закарам ли до града, синко?

Качих се в кабината. Шофьорът ме погледна:

— Хей, приятелю! — възкликна той възторжено. — Май си се сражавал с някоя пума или мечка?

Съвсем бях забравил как изглеждам.

— И с двете. Удуших ги с голи ръце.

— Вярвам ти.

— Всъщност карах колело — допълних аз, — и паднах.

— На колело? По този път? От самата долина дотук?

— Наистина от време на време слизах и го бутах по нанагорнището.

Той поклати глава.

— По-добре дръж на пумо-мечковата версия. По̀ ми харесва.

Престана да ме разпитва и това ми беше достатъчно. Разбрах, че версии, измислени в движение, водят до неочаквани усложнения. Никога не съм бил на този път и не знаех, дали по него може да се кара велосипед.

Когато излязохме от каньона, пътят започна да слиза надолу. След поредния завой спряхме до едно ресторантче.

— Всички на палубата — викна шофьорът. — Време е за закуска.

— Добра идея.

Хапнахме пържени яйца с бекон и за десерт голям сладък аризонски грейпфрут. Той не ми позволи да платял за него и дори се опита да плати моята сметка. Когато се върнахме при камиона, той спря и ми каза:

— На миля оттук има полицейски пост. Не са избрали лошо място.

След това ми обърна гръб.

— Да — казах аз. — Най-полезно след храна е да направиш една разходка из природата. Благодаря, че ме докара дотук.

— Няма защо. Върни се двеста метра назад, там ще намериш един страничен път. Води на юг, но малко след това завива на запад, право към града. За разходка е идеален, почти не се срещат коли.

— Още веднъж ти благодаря.

Тръгнах към селския път, като размишлявах, наистина ли криминалното ми минало е очевидно за всички. Още преди да вляза в града трябваше да си оправя външния вид. Минах край няколко ферми, докато се реших да вляза в една от тях. Обитаваше я семейство от испано-индиански произход с цяла сюрия деца и кучета. Повечето испанци си оставаха католици, ненавиждаха днешните блюстители на морала повече от мен и затова прецених, че мога да рискувам.

В къщата беше само синьората. С тази пълновата и добродушна жена не успяхме да си кажем много неща, поради слабото ми владеене на испанския език, но когато помолих за „агуа“, тя ми поднесе „агуа“ да се напия, а после ми поля да се измия. Синьората ми заши панталоните, а аз се въртях край нея по бели гащи и чувах как децата весело се подсмиват. Даде ми дори бръснача на съпруга си. Обръснах се. Дълго отказваше да вземе пари, но сега аз бях непреклонен. Тръгнах от фермата с приличен вид.

Пътят се насочи към града, но така и не срещнах нито един полицай. В покрайнините влязох в едно малко магазинче с шивашко ателие. Излязох облечен в чиста бяла риза, изгладен костюм и нова шапка на главата. Сега можех смело да се разхождам по улиците и да благославям полицаите, гледайки ги право в очите. В телефонния указател намерих адреса на нужната ми църква. Добрах се до нея, без да разпитам минувачите.

Успях за началото на богослужението. Въздъхнах с облекчение, седнах на задните редове и с удоволствие, останало ми още от дете, се заслушах в службата. Наслаждавах се на чувството за безопасност. Независимо от всички препятствия стигнах целта. Казано честно скоро задрямах, но се събудих навреме и едва ли някой бе забелязал постъпката ми. Поразходих се насам-натам и изчаках удобен момент. Приближих се до свещеника, казахме си няколко думи, благодарих за проповедта. Накрая му стиснах ръката и с лек натиск на пръстите му подадох условния сигнал.

Той не отвърна. Така се изненадах, че зяпнах и в началото не разбрах какво ми говори.

— Благодаря, млади човече. Винаги е приятно един нов пастор да чуе добри отзиви за труда си.

Изражението на лицето ми ме издаде.

— Нещо станало ли е? — запита той.

— О, не, сър! — измърморих аз. — Тук съм за пръв път. Не сте ли Бърд?

Обхвана ме паника. Бърд беше единствената ми връзка в тази част на страната. Не го ли намеря, ще ме хванат след няколко часа.

Гласът на свещеника зазвуча някак си отдалече.

В главата ми се въртяха неосъществими планове отново да открадна някой самолет и през нощта да изчезна през мексиканската граница.

— За съжаление казвам се иначе. Искате да се срещнете с Бърд?

— Как да ви кажа, сър, не е чак толкова важно. Той е стар приятел на чичо ми. Трябваше да му предам поздрав.

Може пък индианката да ме скрие?! Или пък…

— Е, не е трудно да го видите. Тук, в града е. Болен е и аз го замествам.

Сърцето ми заби ускорено. Постарах се с нищо да не покажа обхваналото ме вълнение.

— Може би не бива да го безпокоя, щом е болен?

— Не, напротив. Той си счупи крака, но с удоволствие приема посетители.

Свещеникът вдигна расото си, извади молив и листче хартия и ми написа адреса.

— Близо е, вървите две преки напред и завивате наляво. Няма начин да се заблудите.

Е, заблудих се, но все пак намерих нужната ми къща. В голямата градина, оставени на воля, живописно разпръснати растяха евкалипти, палми, разни храсти и цветя. Натиснах звънеца, уредбата зашумя и един глас попита:

— Кой е?

— Търся господин Бърд.

Краткото мълчание бе последвано от същия глас.

— Ще трябва сам да влезете. Прислужничката отиде до пазара. В градината зад къщата съм.

Вратата щракна и се отвори. Влязох вътре.

На стол-люлка с гипсиран крак седеше един старец. Той остави настрани книгата, която четеше, и ме изгледа над очилата си.

— Какво искаш от мен, синко?

— Съвет, отче.

След час пиех за закуска прясно мляко. А когато стигнах до фруктиерата с грозде, отец Бърд свършваше с инструктажа.

— Нищо не започвай, преди да стане тъмно! Някакви въпроси?

— Не. Санчес ще ме изведе от града и ще ме съпроводи до Главния щаб. Всичко е ясно.

Напуснах град Феникс скрит в двойното дъно на стар камион. Носът ми опираше в нерендосана дъска. Спряхме при полицейския пост. Чух резки гласове и спокойните отговори на Санчес. Някой премина над главата ми и между дъските се появиха светли цепнатини.

Накрая някой каза:

— Всичко е наред, Езра. За стопанството на Бърд. Санчес всяка вечер отива във фермата му.

— Че защо тогава нищо не каза?

— Когато се вълнува, забравя английския. О’кей, чико, карай.

— Благодаря, сеньори. Лека нощ.

Скоро стигнахме до фермата на отец Бърд, където незабавно ме качиха на един прекрасен хеликоптер. Двамата летци ме поздравиха, но повече не казаха нито дума. Веднага излетяхме.

Накъде, така и не разбрах — илюминаторите бяха закрити. Полетът не беше никак приятен — за да не ни засекат радарите, летяхме над самата земя.

Когато кацнахме и излязохме от хеликоптера, ни посрещна дулото на картечница, зад която се подаваха два мрачни силуета. Пилотите казаха паролата.

Стори ми се, че часовоите бяха малко разочаровани — аз се оказах свой и те не можеха да се отличат. Но ми вързаха очите и ме поведоха нанякъде. Скоро влязохме в една врата, тръгнахме по дълъг коридор и спряхме в тясно помещение. Подът изведнъж пропадна под краката ми. Изругах ги наум — можеха да ме предупредят, че сме в асансьор. Скоро излязохме от него, качихме се на една площадка, където ми заповядаха да се хвана здраво. Площадката се задвижи рязко с голяма скорост. След това отново се оказахме в асансьор, повървяхме още стотина крачки и едва тогава свалиха превръзката от очите ми.

Така за пръв път видях Главния щаб.

От учудване възкликнах. Един от пазачите се усмихна добродушно.

— Всички новаци са такива — каза той.

Намирах се в голяма пещера; толкова просторна, че се чувствах като на обикновена градска улица. Напомняше ми за приказките от детството, в които се разказваше за дворците на гномите. От пръв поглед дори не успях да преценя истинските размери на пещерата — липсваха обичайните земни ориентири.

Намирахме се на известна височина над пода й. Навсякъде струеше равномерна светлина. Едва не си изкълчих шията, докато разглеждах всичко това. По едно време погледнах надолу и видях малко селце с дребни около метър къщи. Между тях сновяха джуджета.

И изведнъж нещата придобиха истинските си размери. Малкото селце се оказа на половин километър разстояние от нас, а цялата пещера беше поне два километра дълга и стотина метра висока. И вместо страх от тясното пространство усетих страх пред ширналото се пространство. Дори като уплашено мишле поисках да се притисна с гръб към някаква стена.

Пазачът ме потупа по ръката.

— Стига сте се оглеждали! Време е да вървим.

Поведоха ме по една пътека, която се виеше между сталагмитите, между езерцата с черна вода и гипсови водни лилии в тях, покрай разни влажни куполи, още от времената, когато човекът го е нямало на земята. Навсякъде виждах разноцветните завеси на сталактитите. Способността ми да се удивявам явно се пренасити.

Скоро спряхме пред врата, над която имаше надпис:

Влязохме вътре и отидохме в отдел кадри. Стаята предизвика в мен сантиментални чувства — оказа се позната, военна и скучна. Един застаряващ чиновник подсмърчаше непрекъснато. На масата му имаше табелка, на която пишеше, че той е младши лейтенант Р. И. Джайл. Той днес изглежда се бе върнал да положи допълнителен труд за моето регистриране.

— Радвам се да се срещна с вас, мистър Лили! — протегна ми той ръка и ние се здрависахме.

Той се почеса по носа и се разкиха.

— Вие пристигнахте цяла седмица по-рано, отколкото очаквахме, и затова не сме ви подготвили стая. Нали няма да възразите, ако засега ви настаним в гостната?

Отговорих, че съм напълно удовлетворен и това го зарадва.