Серия
История на бъдещето (19)
Оригинално заглавие
If This Goes On—, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)
Сканиране и разпознаване
vens (2011)
Корекция
beertobeer (2011)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Замъкът на пророка

Сигнален брой на списание „Астра“.

ИК „Неоастра“, София, 1996

Печат „Полипринт“, Враца


1

Беше необикновено студено. По едно време аха да запляскам с ръце, за да се стопля, но спрях уплашен, тъй като щях да смутя спокойствието на Пророка; бях на пост точно пред вратата на покоите му. Тази висша чест бях заслужил с доброто си представяне на проверките и парадите. Но сега не бих искал с нищо да привлека вниманието му.

По онова време бях млад и още глупав новоизлюпен легат от Уест Пойнт, един от Ангелите на Господа и личен телохранител на Пророка.

Когато съм се родил, мама ме посветила на Църквата и когато навърших осемнадесет години, чичо Абсолют, най-висшият светски цензор, паднал в краката на Съвета на старейшините с молба да ме препоръчат във военното училище.

Уест Пойнт напълно ме устройваше. Естествено, като всички мои съкурсници и аз ругаех военната служба, но честно казано, монашеският живот ми харесваше. Ставахме точно в пет сутринта, два часа се молехме и медитирахме, след това слушахме лекции и правехме упражнения по различни военни дисциплини: стратегия, тактика, психология на тълпата, основи на чудесата. Следобед стреляхме и се закалявахме телесно.

Аз не влизах в числото на най-добрите кадети, затова не се надявах, макар и тайничко да мечтаех, да стана Ангел Господен. Но имах отлични бележки за поведение и добри по практическите дисциплини. Бях почти греховно горд, когато ме избраха! И имаше защо — попаднах в светая светих на всички полкове на Пророка, в който дори редниците бяха по чин офицери, и ни командваше лично Поразяващият Меч на Пророка, който бе армейски маршал. В деня, когато ме произведоха Ангел и ми зачислиха блестящия щит и копието, се заклех да се готвя да приема духовен сан веднага щом стана капитан.

Но в тази нощ, няколко месеца след онзи първи ден, независимо, че щитът ми продължаваше да блести, както тогава, в сърцето ми се бе появило мъничко петънце. Животът в Нови Йерусалим не се оказа такъв, какъвто си го бях представял в Уест Пойнт. Дворецът и Храмът бяха изпълнени с интриги и политиканство. Свещениците, дяконите, държавните министри и дворцовите служители бяха заети главно с неистова борба за власт и за благоразположението на Пророка. Нашият славен девиз „Non Sibi Sed Dei“[1] започна да ми се струва празен.

Макар да не се месех в кавгите за мирски блага и аз имах страстни помисли: поглеждах с въжделение една особа от другия пол.

Мисля, че вие ще ме разберете по-добре, отколкото аз разбирах себе си тогава. На възраст бях зрял мъж, но по опит — дете. Единствената ми позната жена беше моята майка. Като момче в семинарията, преди да попадна в Уест Пойнт, почти се страхувах от момичетата. Интересите ми включваха уроците, майка ми и църковния военен отряд. В Уест Пойнт не виждах момичета. Човешките ми чувства бяха замразени, а случайните еротични сънища преценявах като изкушения на дявола.

Но Нови Йерусалим не беше Уест Пойнт и на Ангелите не се забраняваше да се женят, макар повечето да не се стремяха към това, защото женитбата означаваше преместване в някой от обикновените полкове. А много от нас ги блазнеше надеждата да станат военни свещеници.

На мирските дяконтеси, работещи в Двореца и Храма, също не се забраняваше да се омъжат. Но повечето от тях бяха стари жени, които ми напомняха моите лели, и едва ли бяха способни да предизвикат у някого романтични чувства. Не ме привличаха и младите сестри, преди да срещна сестра Джудит.

Преди месец бях на същия пост. Тогава за пръв път охранявах личните покои на Пророка и с вълнение очаквах да мине на проверка дежурният офицер.

Във вътрешния коридор срещу моя пост за миг пламна светлина и чух стъпки. Погледнах часовника си — това трябва да са девствениците, които обслужват Пророка. Всяка нощ точно в десет те се сменяха. Никога досега не бях присъствал на тази церемония и не се надявах да присъствам. Знаех само, че девствениците хвърлят жребий, на коя от тях ще се падне честта лично да прислужва на свещената особа.

Не продължих повече да се вслушвам и се обърнах настрани. След около петнадесет минути някаква фигура в черна мантия отиде при парапета, спря и се загледа в звездите. Аз отначало извадих пистолета, но веднага се смутих и го пъхнах обратно в кобура. Тази фигура беше чисто и просто една дяконтеса.

Отначало реших, че е светска дяконтеса, кълна се, въобще през главата ми не мина мисълта, че може да е свещена дяконтеса. Наистина в устава няма точка, която да им забранява да излизат от покоите, но не бях чувал някога да са го правили.

Тя ме забеляза едва, когато произнесох:

— Бог да те пази, сестро!

Дяконтесата трепна, аха да извика, но се овладя и ми отвърна:

— Бог да те пази, малки братко!

Едва тогава видях на челото й звездата на Соломон, знакът на семейството на Пророка.

— Прости ми, старша сестро — казах аз. — Не те видях в тъмнината.

— Не съм оскърбена.

Стори ми се, че тя се опитва да подхване разговор Разбирах добре, че ние не бива да говорим насаме — нейното смъртно тяло е посветено на Пророка, а душата й на Господа, но аз бях млад и самотен, а тя млада й много красива.

— Ти тази нощ ли ще прислужваш на Негово светейшество, старша сестро?

Тя поклати глава.

— Случаят не ме удостои с тази чест. Жребият се падна на друга.

— Сигурно е велика чест да прислужваш лично на Пророка?

— Естествено, макар самата аз да не мога да го преценя от личен опит. Досега нито веднъж не ми се случи. — След малко добави разгорещено: — Вълнувам се много, защото съм тук отскоро.

Независимо, че дяконтесата беше с по-висок чин, бях трогнат от проявената женска слабост.

— Смятам, че ще се проявите добре.

— Благодаря.

Ние продължихме да разговаряме. Разбрах, че е в Нови Йерусалим по-малко от мен. Преди е живяла във ферма в щата Ню Йорк и е била избрана за Пророка в семинарията в Олбъни. На свой ред й разказах, че съм се родил в Средния запад, на петдесет километра от егсиата на Истината, където е бил посветен Първият Пророк. Казах й още, че ме наричат Джон Лили, а тя ми отвърна, че е сестра Джудит.

Съвсем бях забравил за дежурния офицер и за неговите внезапни проверки, бях готов да приказвам така цяла нощ, когато изведнъж чух часовникът да звъни.

— Боже мой! — възкликна сестра Джудит. — Отдавна трябваше да съм в килията си.

Тя побягна, но изведнъж спря и се обърна:

— Нали няма да ме наклеветиш, Джон Лили?

— Аз ли? Никога!

До края на дежурството мислех само за нея.

Така и не можах да я изхвърля от главата си. През следващия месец я видях пет-шест пъти. Веднъж я зърнах на ескалатора — тя пътуваше надолу, а аз нагоре. Не си казахме нито дума, но тя ме позна и ми се усмихна. През цялата нощ сънувах ескалатора, но нито веднъж не можах да сляза от него и да си поговоря с нея. Другите срещи също бяха мимолетни. Веднъж чух гласа й: „Здравей, Джон Лили!“, обърнах се веднага, но видях само как наметнатата с мантия фигура се скри в една врата. Веднъж я видях да храни лебедите в крепостния ров. Не се осмелих да отида при нея, но тя ме забеляза.

И така след месец, когато отново бях на пост, и не се надявах тя да излезе от двореца, я чух да ми казва:

— Добър вечер, Джон Лили.

Така се стреснах, че едва не изскочих от ботушите си. Сестра Джудит стоеше в тъмното под арката. Едва успях да изговоря:

— Добър вечер, сестра Джудит.

— Шш-шт! — Притисна тя показалеца си към устните. — Могат да ни чуят. Джон… Джон Лили, това най-после стана. Падна ми се жребият.

Аз само казах:

— А! — После добавих объркано: — Поздравявам те, старша сестро. Да проясни Господ лицето на Пророка, когато му прислужваш.

— Благодаря ти — отвърна тя бързо. — Джон… бих искала да поприказваме малко. Но точно сега не мога, трябва да получа напътствия и да се помоля. Трябва да вървя.

— Наистина трябва — съгласих се аз.

Бях разочарован, че няма да остане при мен, но и щастлив, че е постигнала високата чест; горд, че не ме е забравила, дори в такъв момент.

— Да пребъде името Господне във вечността — допълних аз.

— Аз така исках да ти кажа, че на мен се падна — каза тя. Очите й блестяха от радост. Така поне мислех, но следващите й думи ме поразиха.

— Страх ме е, Джон Лили!

— Страх ли?! — Кой знае защо си спомних как трепереше гласът ми, когато за пръв път командвах взвода. — Не се бой! Ще издържиш изпитанието достойно.

— О, така се надявам. Моли се за мен, Джон Лили.

Тя изчезна в тъмнината на коридора.

Не се молих за нея, а се постарах да си представя къде се намира и какво прави. Но тъй като знаех какво става вътре в двореца на Пророка не повече, отколкото една крава за военния трибунал, то скоро се отказах и започнах да си мисля просто за Джудит.

Мина час, дори повече, когато пронизителни викове вътре в покоите прекъснаха мислите ми. Чу се тропот на крака и възбудени гласове. Втурнах се в коридора и се натъкнах на група жени пред портала към покоите на Пророка. Три от тях изнасяха нещо. Щом се оказаха в коридора, те спряха и пуснаха товара си на пода.

— Какво става? — запитах аз с изваден в ръка меч.

Една стара сестра се обърна към мен.

— Нищо особено. Връщай се на поста си, войнико!

— Но аз чух викове.

— Това не те засяга. Една сестра припадна, когато Пророкът се обърна към нея.

— Коя е тя?

— Млади братко, виждам, че си любопитен! — Тя повдигна рамене. — Щом толкова те интересува — сестра Джудит.

Преди да помисля нещо, от устата ми се откъсна:

— Пуснете ме при нея!

Възрастната сестра ми прегради пътя.

— Да не си се побъркал? Сестри, носете я в килията й. Откога Ангелите свестяват нервните девственици?

Можех с един пръст да я изблъскам, но вече бях разбрал, че тя е права. Отдръпнах се назад и се върнах на поста си.

От този ден нататък непрекъснато мислех за сестра Джудит. През свободното си време непрекъснато се разхождах навсякъде из Двореца, където имах право да се намирам, с надеждата да я видя. Можеше да е болна, можеше да са и забранили да напуска килията си, защото е нарушила дисциплината. Но не успях да я видя.

Моят съсед по стая, Зебадия Джонс, забеляза настроението ми и се опита да ме разсее. В Уест Пойнт беше три курса преди мен и аз му бях помощник. Тук стана най-добрия ми приятел и единствения човек, на когото можех да се доверя.

— Джони, приличаш ми на мъртвец. Какво измъчва душата ти?

— А? Нищо особено. Стомахът ми нещо не е в ред.

— Така ли? Да се поразходим? Свежият въздух много помага.

Оставих се да ме изведе навън. Разказваше разни глупости, докато не стигнахме широката тераса около южната кула. Тук бяхме извън обсега на подслушващите и наблюдаващите уреди.

— Хайде, казвай какво ти тежи!

— Зеб, и без това си имаш достатъчно други грижи.

— Какво от това? Нали сме приятели!

— Едва ли ще ми повярваш. Ще бъдеш потресен.

— Съмнявам се. Подобно чудо за последен път ми се случи, когато на покер към четирите аса добавих жокер. Тогава си възвърнах вярата в чудесата. Така че започвай! Все едно откровен разговор между двама приятели.

Оставих се да ме уговори. За мое голямо удивление, Зеб не беше никак изненадан, когато узна за дяконтесата. Разказах му всичко поред, признах за съмненията и тревогите, отнасящи се не само до сестра Джудит, но и за всичко, което бях чул и видял след идването си в Нови Йерусалим.

Зеб кимна с глава и каза:

— Представям си как си реагирал, нали те познавам. Я слушай, да не си казал нещо на изповед?

— Не — отвърнах объркано.

— И не трябва. Дръж си езика зад зъбите! Майор Багби е човек със свободни възгледи за живота. Лесно няма да го изненадаш, но може да сметне за необходимо да доложи нагоре по инстанциите. Не мисля, че ще ти е приятно да се срещнеш с инквизицията, дори да си абсолютно невинен. На всеки през главата минават грешни мисли. Но инквизиторът търси греха и ако не го намери, продължава да се рови, докато не открие нещо.

При мисълта, че може да ме извикат на разпит, усетих спазъм в дебелото черво. Постарах се да не показвам страха си пред Зеб. Той продължи:

— Джони, приятелю, прекланям се пред невинната ти чистота и наивност, но не ти завиждам. Често изобилието на набожност е просто недостатък. Сигурно те е поразило, че за управлението на страната е недостатъчно само да се пеят псалми. Аз също минах през подобни съмнения, но честно казано не очаквах нещо друго. Затова преживях доста спокойно първото сблъскване с действителността.

— Но… — започнах и замълчах. Смених темата на разговора. — Зеб, какво е могло да разстрои така Джудит, че да припадне в присъствието на Пророка?

— Откъде да знам — отвърна той и ме изгледа.

— Е… предполагам, че може нещо да си дочул. Ти обикновено знаеш клюките.

— Добре… всъщност не бива, забрави за това, приятелю! Никак не е важно.

— Значи ти нещо знаеш?

— Не съм казал точно това. Може би се досещам, но за какво са ти моите догадки? Така че, забрави всичко!

Вперих очи право в лицето му.

— Зеб, всичко, което ти знаеш… или се досещаш… Искам да го чуя веднага. За мен е много важно.

— По-спокойно де! Не забравяй, че ние с теб се разхождаме по терасата, разговаряме за ловенето на пеперуди и се опитваме да отгатнем какво ще ни поднесат на обяд.

Все така развълнуван вървях до него. Той продължи, но вече почти шепнейки:

— Джон, Господ Бог не ти е дал особена съобразителност… Да си изучавал вътрешните мистерии?

— Не. Офицерът по психическа класификация не ме допусна. Сам не зная защо.

— Трябвало е тогава аз да те запозная с някои от положенията в този курс. Макар че не бих могъл да го сторя. Ти беше току-що постъпил. Колко жалко. Те умеят да обясняват тези неща много по деликатно, отколкото аз… Джони, в какво се състоят задълженията на девствениците?

— Ами те прислужват, готвят храна и така нататък…

— Абсолютно си прав. И така нататък… Както разбирам от обясненията ти, сестра Джудит е млада и невинна девойка от провинцията. При това много религиозна и предана, нали?

Отвърнах, че предаността към религията се вижда от пръв поглед. С това ме и привлече.

— Разбираш ли, тя може да е припаднала, когато е чула някой откровен и циничен разговор между Пророка и, да кажем, един от неговите министри. Разговор за данъци, за мита и как най-добре да се измъкват от селяните. Напълно е възможно, макар че едва ли биха говорили точно за това пред девственица, която за пръв път постъпва на дежурство. Не, най-вероятно е било от рода на „и така нататък“.

— Нищо не мога да разбера.

Зеб въздъхна дълбоко.

— Ти наистина си Божи агнец. Мислех си, че разбираш всичко, но не искаш да си признаеш. Трябва да знаеш, че дори Ангелите могат да общуват с девствениците, след като Пророкът вземе своето… Да не казвам за свещениците и дяконите от Двореца. Помня как…

Той веднага млъкна, като видя израза на моето лице.

— Веднага се овладей! Ти май искаш някой да ни забележи, а?

Опитах се; външно успях, но ужасните мисли продължиха да се мятат из главата ми. Зеб тихо продължи да говори:

— Предполагам, че за теб ще бъде важно да знаеш, че твоята приятелка Джудит има пълното право да се смята за девственица, както морално, така и физически. Тя може и такава да си остане, ако Пророкът и се разсърди достатъчно. Сигурно и тя като теб е недосетлива и не е разбрала добре символичните обяснения и напътствия. А когато е трябвало да изпълнява… вдигнала е шум…

Спрях се и започнах да казвам тихо библейски изрази, за които не мислех, че още помня. Зеб също се спря и ме изгледа търпеливо с цинична усмивка.

— Зеб! — помолих му се аз. — Та това е ужасно! Нима ти го одобряваш?

— Да го одобрявам ли? Та чуй ме, приятелю, това е част от Плана. Много съжалявам, че не са те допуснали до висшите науки. Нека сега накратко да те просветя. Господ Бог на никому нищо не дава даром. Нали съм прав?

— Това е аксиома.

— Господ не иска нищо от човека, което превишава неговите сили. Нали така?

— Да, но…

— Млъкни де! Господ иска хората да му поднасят своите плодове. Пророкът, белязан с особена святост, е задължен да поднася колкото се може повече плодове. И ако на Пророка му се наложи да се докосне до греховната плът, в изпълнение на Божите указания, то ти ли трябва да се възмущаваш от това? Хайде, отговори ми! Естествено нищо не можех да му отговоря и разходката ни продължи в мълчание. Трябваше да призная логиката на Зеб. Бедата беше там, че желаех да забравя изводите му и да ги отхвърля като нещо отровно. Утешаваше ме мисълта, че на Джудит нищо не бе се случило. Така се чувствах малко по-добре и затова допусках, че Зеб е прав и не бива аз да съдя Светото Въплъщение на Господа.

Неочаквано Зеб прекъсна мислите ми.

— Какво е това? — възкликна той.

Побягнахме към парапета на терасата и погледнахме надолу. Южната стена се намира близо до града. Тълпа от петдесет-шестдесет души бягаше нагоре по склона, който водеше към Вратата на Убежището. Водеше ги човек в дълъг плащ. Той се оглеждаше наляво и надясно.

Зеб каза на себе си:

— Виж ти, замерят с камъни някакъв парий. Сигурно е бил безкрайно непредпазлив, щом се е показал извън гетото след пет часа. — Вгледа се по-внимателно. — Май няма да се отърве.

Предсказанието на Зеб се изпълни веднага. Голям камък го улучи в гърба между плешките и той падна. Преследвачите веднага го настигнаха. Беглецът се опита да се изправи, но още няколко камъка го удариха и той падна. Нещастникът закрещя, после закри лицето си с края на плаща.

След малко от купчината камъни се подаваше само един крак, който няколко пъти конвулсивно се потрепери, преди да замре завинаги. Обърнах се. Зеб забеляза израза на лицето ми.

— Е, какво толкова — казах, сякаш се отбранявах. — Нима тези парии не упорстват в ересите си? А иначе изглеждат напълно безвредни създания.

Зеб повдигна едната си вежда.

— Може би за тях това не е ерес. Ти нали видя как той се отдаде в ръцете на техния Бог?

— Но това не е истинския Бог.

— Но той мисли иначе.

— Трябва да мисли както трябва. Толкова пъти са им го разправяли.

Приятелят ми се ухили така ехидно, че аз се възмутих.

— Не те разбирам, Зеб. Убий ме, но не те разбирам. Преди малко ми набиваше в главата общоприетите доктрини, а сега се опитваш да защитиш един еретик. Как може да се съвместят тези неща?

Той повдигна рамене.

— Мога да стана адвокат и на дявола. На времето в Уест Пойнт обичах да участвам в дебати. Все някога ще стана знаменит теолог, стига Великият Инквизитор да не се заинтересува по-рано от мен.

— Гледай ти… Ти да не смяташ, че е правилно да се убиват хора с камъни?

Той рязко смени темата.

— Видя ли кой пръв хвърли камък?

Не бях забелязал. Видях, че беше някакъв мъж.

— Сноти фейсът — сви устни Зеб.

Добре го познавах. Беше два курса преди мен и цялата първа година ми създаваше ужасни неприятности. Много бих искал да забравя тази първа година в Уест Пойнт.

— Така, така — измърморих бавно. — Зеб, не мислиш ли, че той работи в разузнаването?

— Може, но не и като агент-провокатор — отвърна той. — Мисля, че от време навреме на Свещения Съвет са нужни такива инциденти. Всички тези слухове за Кабалата и така нататък…

— Зеб, ти смяташ ли, че тази Кабала съществува? Не мога да повярвам, че има организирана съпротива срещу Пророка.

— Как да ти кажа… На западния бряг определено бяха станали някакви безредици. Впрочем забрави за това. Нашето задължение е да пазим Двореца.

Бележки

[1] Non Sibi Sed Dei — Нищо за себе си, всичко за Бога (лат.)