Робърт Хайнлайн
Замъкът на Пророка (3)

3

— Кабалата ли? — повторих тъпо.

Джудит ахна уплашено.

— Как така? Това значи да продадем нашите безсмъртни души! Техният Бог е Сатаната!! Пресвети Боже, прости ме за богохулните думи!

— Аз пък не вярвам в безсмъртието на душата! — обърна се към нея Зеб.

Джудит го изгледа със страх.

— Да не си кабалист?

— Не.

— Тогава откъде знаеш?

— И как — намесих се в разговора, — ще се свържем с тях?

Отговори Магдалена.

— Аз съм от нелегалните. Зебадия го знае добре.

Джудит се дръпна от нея, но Магдалена продължи най-спокойно:

— Чуй, Джудит! Сигурна съм, че вече го усещаш. Някога и аз бях разтърсена от мисълта, че някой може да противоречи на Светата Църква. Но после разбрах, както разбра и ти, че всичко е измама, в която ни принуждават да вярваме.

Тя хвана Джудит за ръка и продължи:

— Ние не се молим на дявола, скъпа приятелко! И не воюваме против Бога. Ние се борим с Пророка, който ни лъже, че представлява Бог на земята. Ела с нас и ни помагай! И ние ще ти помогнем. Иначе не можем да рискуваме.

Джудит се вгледа в лицето й, осветено от слабата светлина, която идваше откъм портала.

— Можеш ли да се закълнеш, че това е истина? Че Кабалата се бори против Пророка, а не против Бога?

— Кълна се, Джудит!

Девойката въздъхна дълбоко.

— Господи, просвети ме! — прошепна тя. — Аз отивам при Кабалата.

Магдалена бързо я целуна и после се обърна към нас.

— Е?

Аз веднага отговорих:

— Щом Джудит е съгласна, аз също съм съгласен!

В същото време помислих: „Господи, прости ми греха! Принуден съм да постъпя така!“

Магдалена погледна Зеб. Той неловко се повъртя насам-натам и каза със злост:

— Нали аз сам го предложих? Но всички ние сме идиоти и инквизиторът скоро ще ни потроши кокалите.

Цяла вечер сънувах страшния инквизитор, но когато се събудих, чух как в банята весело жужи електрическата самобръсначка на Зеб. Той влезе в стаята, дръпна одеялото ми и заговори разни глупости. Мразя да ми дърпат така одеялото, дори когато се чувствам добре, ненавиждам също така смеха и веселието преди закуска. Отново се опитах да се завия и да не обръщам внимание на приятеля си, но той ме хвана за ръка.

— Ставай, приятелю! Господ вече е пуснал Слънцето на небето, а ти не искаш да го видиш. Денят е прекрасен! Хайде да потичаме около двореца, а после да вземем по един студен душ!

Опитах се да се отскубна и го наругах с такива думи, които сигурно са намалили оценката ми за набожност, стига Ухото да ги е чуло, но той не ме пусна. Показалецът нервно ме почукваше по дланта. Обезпокоих се, дали нещо не се е побъркал. И веднага се досетих, че използва морзовата азбука.

— Дръж се естествено! — казваше той с точки и тирета. — На нищо не се учудвай! След обед, през почивката ще ни извикат на изпитание.

Надявам се, че не показах изненадата си. Дори съумях да отговарям в тон на глупостите, които разказваше на висок глас. После станах и с голямо отвращение се захванах да подготвям тялото си за настъпващия ден. В един удобен момент го хванах за рамото и на свой ред му съобщих, че всичко съм разбрал.

Денят се оказа нервен и мъчителен. Направих грешка на сутрешния преглед, нещо което не се беше случвало с мен от училищните времена. Когато след занятията се върнах в стаята, видях Зеб с вдигнати крака на климатика да решава кръстословица в „Ню Йорк Таймс“.

— Джони, приятелче — посрещна ме той. — Кажи, какво може да е това „чисто сърце с шест букви“! Започва с „п“.

— Не ти е дадено да знаеш! — срязах го аз и седнах уморено.

— Така значи, Джони, ти не смяташ, че аз заслужавам вечното блаженство, а?

— Може и да го заслужиш, но преди това ще поседиш в чистилището поне хиляда години.

На вратата се почука и при нас влезе старши легат Тимоти Клайст. Първо кихна, след това каза:

— Момчета, не искате ли да се поразходите с мен?

Помислих, че едва ли може да избере по-кофти момент за тъпото си предложение. Беше досадна лепка, а иначе — най-изпълнителния и предан човек в частта. Преди да намеря някаква причина да му откажа, чух Зеб да казва:

— Нямаме нищо против, но при условие, че отидем до града. Трябва нещо да купя.

Отговорът на Зеб ме обърка, но все пак се опитах да се откопча.

— Оставяй работата за после! — сряза ме Зеб. — Довечера ще ти помогна. Хайде, да вървим!

Минахме през долните тунели. Помислих, че Зеб е решил да отидем в града и там да разкараме по някакъв начин натрапника и после да се върнем в двореца. Тръгнахме по един тесен проход. Внезапно Клайст вдигна ръка, сякаш желаеше да подсили думите, които изричаше в момента. Пръстите му минаха близо до лицето ми и нещо ме напръска в очите.

Ослепях!

Но преди да извикам, той ме хвана здраво над лакътя. И продължи все така да говори, сякаш нищо не беше станало. Поведе ме наляво, макар добре да си спомнях, че можехме да завием само надясно. В нищо не се блъснахме. След малко слепотата ми мина. Тунелът изглеждаше същия. Тим вървеше по средата и ни държеше под ръка. Вече не приказваше нищо. Ние също мълчахме. Накрая спря пред една врата.

Аз не чух какво казаха, но Клайст отговори:

— Два пилигрима с надеждна свита.

Вратата се отвори. Тим ни въведе вътре и ние видяхме часовой с маска и насочен към нас пистолет. Той протегна свободната си ръка и почука два пъти на следващата врата. Тя се отвори и се показа още един маскиран човек. Започна да ни пита по ред:

— Заявявате ли с цялата сериозност, че идвате тук не по молба на приятели, не с користни намерения, че честно и доброволно се предоставяте на наше разположение?

И двамата отговорихме с „да“.

— Тогава ги облечете и се подгответе!

На главите ни надянаха кожени шлемове, които се стягаха под брадата, открити оставаха само устата и носът. Заповядаха ни да се съблечем. Започнах да губя търпение — нищо друго не обезоръжава по-добре мъжа, от необходимостта да свали панталоните си. Направих го и веднага ме убоде игла на спринцовка. Светът стана някак си нереален, като насън. Нещо студено се докосна до гърба ми. Разбрах, че е виброкинжал. Достатъчно е онзи зад гърба ми да натисне копчето и да бъда мъртъв като Скоти, но не се уплаших. Последваха въпроси — отговарях автоматично, без да лъжа или да хитрувам, дори да исках. Помня само част от този разговор.

После дълго стоях на студения под, докато около мен се водеше разгорещен спор. Той имаше пряко отношение към истинските мотиви за появата ми тук. По едно време в спора се намеси женски глас, познах в него сестра Магдалена. Казваше нещо в моя полза, но не схванах какво. Гласът й ми харесваше, сякаш до мен се докосваше нещо познато и приятелско. Накрая боцкането на върха на виброкинжала изчезна и отново ми инжектираха нещо. Мигновено се върнах към действителността. Шлемът беше изчезнал от главата ми.

Няма смисъл да разказвам за дадените ми инструкции и начина на приемане в групата. Процедурата беше изпълнена с тържествена красота и нямаше никаква следа от богохулство или поклонение пред дявола, както ги обвиняваха официалните власти.

Все пак ще спомена едно нещо, което ме удиви най-много. Когато дойдох на себе си, видях парадната униформа и тържествуващото закръглено лице на капитан Питър Ван Айк. Той ръководеше церемонията!

След малко се събрахме на военен съвет. Казаха ми, че са решили да не посвещават Джудит. По-късно ще я изпратят в Мексико; засега няма нужда да знае тайните на нелегалната организация. Но Зеб и аз, като членове на дворцовата стража, можехме да бъдем полезни. Затова ни приеха.

Джудит вече бе хипнотизирана и бе забравила и малкото, което знаеше, така че дори при разпит с мъчения не би казала нищо. Заповядахме й да чака и да не се вълнува. Старшите братя ще уредят безопасността й при жребия. Трябваше да се задоволя с това обяснение.

Три дни поред със Зеб се явявахме на инструкции и всеки път минавахме по други места с други предпазни мерки. Изглежда архитектът на двореца е бил един от тях. Огромното здание бе пълно с капани, врати и проходи, които явно ги нямаше на нито един официален план.

Станахме пълноправни членове на организацията. Това бързане се обясняваше със сериозността на обстановката. От усилията да възприема всичко, което ми казваха, мозъкът ми се умори. Трудех се повече, отколкото във военното училище.

Тревожеше ме това, че не чухме нито дума за изчезването на Скоти Фейсът. Това беше по-подозрително от откритото разследване. Един офицер от безопасността не можеше да изчезне незабелязано. Разбира се, оставаше малката надежда, че той е изпълнявал поръчение, за което не е длъжен всеки ден да рапортува на началника си.

Но най-вероятно е бил при нишата, защото е следил някой от нас. Ако е така, това означава, че Службата за безопасност продължава да ни следи, а психо техниците внимателно анализират поведението ни. В такъв случай нашите всекидневни обедни излизания са нанесени в съответната графа.

Никога не бих се замислил над това, а само бих чувствал облекчение, че не ме следят, ако този факт не се обсъждаше с тревога сред нелегалните. Аз дори не знаех къде се намира Управлението по безопасността; не ми влизаше в задълженията. Знаех, че съществува и докладва на Великия инквизитор, а понякога направо на Пророка. Открих с изненада, че моите нови другари, независимо от почти невероятната осведоменост на Кабалата, също нямат представа за работата на Управлението по безопасността и нямат нито един свой човек в тази служба. Причината беше проста. Както нелегалните, така и Управлението, бяха внимателни в подбора на сътрудниците си.

Решихме на четвъртия ден да не ходим в тунела, а да се движим по места, където всички ще могат да ни видят.

Седях в общата стая и четях някакво списание, когато влезе Тимоти Клайст. Той ме погледна, кимна ми и също се захвана да разлиства купчината списания.

— Тези изкопаеми издания сигурно са попаднали тук от приемната на някой зъболекар. Момчета, да сте виждали последния брой на „Тайм“?

Тези думи бяха насочени към присъстващите в стаята. Никой не му отговори. Тогава се обърна към мен:

— Джек, мисля, че си седнал на него. Я се надигни.

Изругах, но се надигнах. Той се наведе напред и докато вземаше списанието, ми прошепна:

— Обади се на Майстора!

Все нещо бях научил, така че още известно време продължих да чета, сякаш нищо не е станало. После захвърлих списанието, протегнах се, прозях се, станах и отидох в коридора. Зеб бе вече там. Имаше още няколко члена на групата. Те бяха наобиколили Питър и Магдалена. Усещаше се някакво напрежение.

— Пратили сте да ме повикат!

Питър ме погледна и кимна на Магдалена.

— Джудит е арестувана — каза тихо тя.

Усетих слабост в колената и едва се удържах прав. Не съм особено изнежен, но такъв удар по близките и любимите е особено жесток.

— Инквизицията? — изрекох с труд.

В очите на Питър проблесна жалост.

— Така предполагаме. Арестували са я сутринта и оттогава никой нищо не е чул за нея.

— Има ли някакви обвинения срещу нея? — запита Зеб.

— Официално никакви.

— Това е много лошо! — изръмжа Зеб.

— И добре и зле! — не се съгласи с него ван Айк. — Ако се отнася до онова, за което си мислим, Скоти, те имат всички основания да смятат, че тя е виновна колкото вас. Тогава биха арестували и четиримата. Поне така правят обикновено.

— А после? — запитах аз.

Ван Айк не отговори. Намеси се Магдалена.

— Сега ние нищо не можем да направим. Няма начин да минем през всички врати, които водят до нея.

— Но не можем да седим така и нищо да не правим!

— Спокойно, синко! — каза Питър. — Маги е единствената от нас, която може да проникне във вътрешните покои на двореца. Ще трябва да й се доверим отново.

Аз се обърнах веднага към нея. Тя въздъхна и каза:

— Едва ли ще успея да направя нещо.

Но все пак тръгна.

Ние зачакахме. Зеб предложи ние с него да се върнем „пред очите на всички“, но за мое облекчение ван Айк забрани.

— Ние не сме сигурни дали хипнотичната защита на сестра Джудит ще издържи разпита. За щастие тя познава само вас двамата и сестра Магдалена, затова държа вие да сте в безопасност, преди да си изясним всичко, което можем.

Почти се развиках:

— Джудит никога няма да ни предаде!

Той поклати тъжно глава.

— Синко, всеки човек може да издаде всичко на разпита, ако не е предварително хипнотично защитен.

Не гледах към Зеб, погълнат от собствените си егоистични мисли. Той ме учуди с гневния си тон:

— Майсторе, държите ни тук като пиленца в инкубатор, а изпратихте Маги в мишеловката. Ами ако Джудит не издържи? Тогава те ще хванат и Магдалена!

Ван Айк кимна.

— Естествено. Но това е нашият единствен шанс. Нямаме друга възможност за разузнаване. Но те няма начин да арестуват Магдалена. Тя преди това ще се самоубие.

Това дори не ме потресе. Прекалено мислех за Джудит. Но Зеб се възмути.

— Говедо! Как се осмелихте да я пратите!

Ван Айк каза меко:

— Синко, спомни си за дисциплината! Съвземи се! Ние сме на война, а тя е войник.

Той се обърна.

И така ние чакахме… чакахме… чакахме… Трудно е някой, който не е живял под страшната сянка на Инквизицията, да разбере какво означаваше това за нас. Ние не знаехме подробностите, но бяхме виждали хора, които са имали нещастието да оцелеят след разпит. Дори изпитанието да не завършеше с аутодафе, то разумът на жертвите обикновено бе повреден или напълно разрушен.

Накрая Питър заповяда на един офицер да ни изпита какво сме научили вчера. Заедно със Зеб отговаряхме механично, но само свръхчовешките усилия на преподавателя ни заставяха да се съсредоточим. Така минаха два часа.

На вратата се почука и Тейлър пусна вътре Магдалена. Веднага изтичах при нея.

— Какво стана? — започнах да питам настойчиво. — Какво стана?

— По-спокойно, Джон! — отвърна тя уморено. — Видях я!

— Е, и как е тя?

— Чувства се по-добре, отколкото можеше да се очаква. Разумът й не е засегнат и очевидно нищо не е издала. А що се отнася за останалото, то ще й останат два-три белега. Но е млада и бързо ще се оправи.

Започнах да питам за подробности, но капитанът рязко ме прекъсна:

— Значи, вече са започнали разпита. Как успя да я видиш?

— Ами, ей така! — повдигна рамене Магдалена. — Инквизиторът, който водеше следствието, се оказа мой познат.

Зеб поиска да се намеси, но ван Айк му нареди:

— Мълчи! — после добави рязко: — Значи Великият инквизитор е прехвърлил разпита на друг! Тогава предполагам, че арестът не е свързан с Кабалата.

Маги поклати глава.

— Откъде да знам! Джудит е изпаднала в безсъзнание още в началото на разпита. Те дори не успели сериозно да се захванат за работа. Помолих го да отложат малко, докато тя се пооправи. Още утре, рано сутринта, отново ще се заемат с нея.

Ван Айк удари с юмрук по дланта си.

— Не трябва да започват отново! Нямаме право да рискуваме. Офицер, останете! Останалите, разотивайте се! Маги, ти също остани!

Тръгнах си с чувството, че не ми казаха най-важното. Исках да предложа на Магдалена услугите си. Бях готов на всичко.

Вечерята приличаше на изтезание. Когато капеланът се измъкна от молитвените джунгли, аз се опитах да се присъединя към общия разговор, но през цялото време усещах около гърлото си нещо като стоманена гривна, която ми пречеше да преглъщам. До мен седеше Слава на Господа Биирпе, мелез между шотландец и индус. Следвахме заедно, но не бяхме близки; рядко разменяхме по някоя дума, а тази вечер беше, както винаги, мълчалив и тактичен.

За моя изненада Биирпе ме настъпи по крака. С раздразнение се дръпнах, но скоро отново го усетих. Той започна да ме почуква: „Горе главата! Тази вечер по време на поста. Подробностите после. Нахрани се и поговори с останалите. Вземи със себе си лента за залепване! Потвърди!“

Изчуках как да е „Разбрах!“ и продължих да се храня спокойно.