Робърт Хайнлайн
Замъкът на Пророка (10)

10

Честно казано, очаквах, че ще ме посрещнат като герой и вече си представях, как моите нови другари слушат със зяпнала уста всяка дума за това как съм успял да донеса в щаба важно съобщение.

Но се бях лъгал. Началникът на щаба ме повика на следващия ден, веднага след закуска, но не ме прие той, а познатият ми мистър Джайлс. До известна степен се засегнах и го попитах сухо, кога ще мога да направя официално посещение на командващия.

Той кихна и каза:

— О, да, съвсем забравих да ви кажа, мистър Лили, че командващият ви поздравява с успешното пристигане и ви моли да смятате, че официалното посещение на вежливост вече е направено и то не само на него, а и на началника на отдели. Сега ние сме много заети, но щом той намери малко свободно време, ще ви покани лично.

Досещах се, че генералът едва ли е изпращал такова послание, но от това не ми стана по-добре.

Какво да се прави. Назначиха ме на работа. До обяд бях официално регистриран и заведен на доволствие. Направиха ми медицински преглед. След това ми дадоха шанс да разкажа преживяванията си, но само пред магнетофон. След известно време живи хора ще прослушат записа, но друго си е удоволствието от истински слушатели. Накрая ме хипнотизираха и извадиха от мозъка ми посланието.

Това беше върхът на всичко. Запитах психо техникът, който се трудеше над мен, що за послание съм донесъл в щаба, на което той отговори кратко:

— Ние не съобщаваме на куриерите съдържанието на посланията.

А тонът му бе един… явно бе сметнал въпроса ми за нетактичен.

Тук вече не издържах. Не зная дали беше по-старши от мен по чин (бе в бяла престилка), но ми беше все едно.

— Дявол да ви вземе! Защо ми нямате никакво доверие? Аз рискувах живота си…

Той ме прекъсна и заговори някак си по-внимателно отпреди:

— Работата не е там. Това е за ваше благо.

— Как така?

— Смятаме, че колкото по-малко знаете, толкова по-малко ще разкажете, в случай, че попаднете в ръцете на полицията. И за вас добре, и за нас добре. Например, знаете ли къде се намирате сега? Може ли да покажете това място на картата?

— Не.

— Аз също. Никой не ме е осведомявал, защото не ми е нужно. Но мисля, че мога да ви кажа, че сте донесли обикновени сводки и доклади, които потвърждават някои данни, получени по друг начин. Щом така или иначе е трябвало да дойдете при нас, са ви натъпкали с купища сведения. Напълних цели три касети.

— Обикновени сводки и доклади? Защо тогава Питър ван Айк каза, че нося много важно послание?

Техникът се усмихна многозначително.

— Аз се досещам какво е имал предвид. Вие действително донесохте важно сведение, което засяга само вас. Собственото си хипнотично удостоверение за личността…

Моите пътешествия по лекари, психотехници, отдели за снабдяване и така нататък ми показаха истинските размери на помещенията. Онова приличащо на играчка градче бе административният център. Енергийната централа и складовете се намираха в друга зала на пещерата. Деляха ни десетки метри скални породи. Семейните се настаняваха, където им е удобно. Останалите — по-далече от центъра. Арсеналът се намираше в един страничен тунел, далеч от жилищата. Прясна вода имаше в изобилие, макар да бе варовита. На доста места течаха ручеи. Въздухът винаги беше свеж. Температурата варираше около 20 градуса, а влажността — 32%, и така през цялата година, независимо от сезона.

По обяд вече бях на работа и се трудех в арсенала, като проверявах и подреждах оръжието. Можех и да се обидя, защото подобна дейност обикновено се извършва от сержанти, но разбирах, че тук никого не го е грижа за армейската субординация — след храна всеки сам миеше чиниите си. А и никак не беше зле след такива преживявания да си седя в прохладното помещение и спокойно да се занимавам с нещо привично.

Същата вечер отидох в гостната и тъкмо се канех да седна, когато чух познат глас.

— Джони! Джони!

От изненада подскочих на място, обърнах се и видях Зеб Джонс, прекрасният здравеняк Зеб, чието доста грозничко лице се смееше радостно. Дълго се прегръщахме, потупвахме по рамената и се ругаехме един друг.

— От кога си тук? — попитах го аз накрая.

— От две седмици.

— Че как така? Ти беше още в Нови Йерусалим, когато аз тръгнах.

— Докараха ме в дълбок транс. Външно приличах на истински труп. Сложиха ме в ковчег, на който пишеше „Заразно“.

Аз му разказах за своето пътешествие и Зеб така се впечатли, че настроението ми доста се подобри. Накрая го попитах, какво прави тук.

— Работя в бюрото за пропаганда — отвърна ми той, — при полковник Новак. Сега съм се захванал да пиша серия статии за начина на живот на Пророка и неговата свита, за това колко са слугите му, колко струва поддържането на двореца, церемониите, ритуалите и т.н. Всичко си е чиста истина и го поднасям с пълно уважение. Но наблягам силно на действителната стойност и няколко пъти споменавам, каква велика чест за народа е, да издържа Божия наместник на земята.

— Нищо не разбирам, Зеб — намръщих се аз. — Та хората обичат да гледат подобни неща. Спомни си как туристите в Нови Йерусалим се бият да докопат билет за храмовия празник.

— Прав си. Но ние нямаме намерение да разпространяваме моите творения сред ситите туристи. Изпращаме ги за печат в малките вестничета по долината на Мисисипи и по Юга. Там бедните слоеве на населението на Щатите никак не са убедени, че благочестието непременно трябва да тъне в разкош. При тях бедност и добродетел са синоними. Нека и те започнат да се съмняват.

— Наистина ли тук мислят, че така може да се предизвика въстание?

— Това също влиза в подготовката.

След това отидохме в стаята на Зеб. Беше ми така хубаво и уютно. Сега малко се вълнувах от мисълта, че участваме в едно движение, чийто шанс да успее е малък, и най-вероятно ни чака смърт в боя или изгаряне като пленници и бунтовници. Освен този човек, не ми бе останал никой друг близък и се чувствах като през детството си, когато мама ме слагаше на масата в кухнята и ме гощаваше с разни вкуснотии.

Зеб се изтегна на леглото си и запуши. Знаех това и преди, макар да не одобрявах този греховен навик. Но не беше много голям грях и дори не помислих да донеса за това в двореца. Знаех дори, че един сержант го снабдява с контрабандни цигари.

— А кой ти доставя сега цигарите? — поинтересувах се аз.

— Защо трябва да моля другите, когато мога да си ги купя в лавката?

Той повъртя в ръка отвратителното цилиндърче и каза:

— Мексиканските цигари са много по-силни от тези, с които съм свикнал. Подозирам, че използват истински тютюн вместо заместител. Искаш ли да запалиш?

— Не, благодаря.

Той се усмихна подигравателно.

— Хайде де, прочети ми лекцията си. Така ще ти олекне.

— Зеб, не те критикувам. Може би и тук да се заблуждавам, а?

— Тук не. Тази гадна привичка ми руши зъбите, разваля дъха и накрая със сигурност ще ме убие с рак на белите дробове. — Той дръпна дълбоко, пусна кълбо дим и изглеждаше напълно доволен от живота. — Но не мога да се преборя с навика си. Освен това Господ Бог не обръща внимание на такива неща.

— Не богохулствай!

— Не богохулствам.

— Така ли? Ти нападаш на едно от основните положения на религията. Господ навсякъде ни следи.

— И кой го е казал?

За миг изгубих ума и дума.

— Та това е… аксиома. Това…

— Повтарям въпроса си! Кой го е казал? Нека да допуснем, че Бог ни следи и аз ще бъда наказан с вечни мъки, заради пушенето. Но кой ти го е казал? Джони, ти отдавна си разбрал, че Пророкът трябва да бъде свален и обесен на първото подходящо дърво. Но ти продължаваш да ми натрапваш собствените си религиозни убеждения. Затова те питам. Кой ти го е казал? Ти стоял ли си на планината, когато е паднала мълнията и те е просветлила? Кой архангел ти е поднесъл тази вест?

Нищо не можех да му отговоря.

— Познавам различни хора — продължаваше Зеб словото си. — И добри, и зли, и скромни, и самохвалковци. Но как ще наречеш един човек, който твърди, че знае за какво мисли Господ? Човек, който твърди, че е Божи довереник? И това му помага да се чувства всесилен и да ни управлява. И така, появява се човек с гръмък глас и средни умствени способности, прекалено ленив да работи като фермер, прекалено глупав да стане инженер, прекалено ненадежден да стане банкер, но братко мой, той може да се моли! Умее да събира около себе си другите хора. Така се е родил Първият Пророк.

Готов бях да се съглася със Зеб, докато не спомена Първия Пророк. Вече бях стигнал до убеждението, че нашият сегашен Пророк е лош, но това още не бе разколебало вярата ми, закърмена с майчиното мляко. Исках да реформирам църквата, но не и да я руша.

— Какво не е така? — запита Зеб, гледайки с интерес лицето ми. — Обидих ли те с нещо?

— Ни най-малко — отвърнах тихо и се захванах да му обяснявам, че ако властта в страната се държи от дяволска банда, това не означава, че самата вяра е невярна.

Зеб въздъхна така, сякаш се бе уморил от разговора ни.

— Казвам ти отново, Джони, не искам да споря с теб за религията. По природа не съм агресивен. Дори в съпротивата ме натикахте насила… — Тук той млъкна за малко. — Ти предполагаш, че една доктрина е дело на логиката?

— Разбира се, това е завършено логично построение.

— Тогава фигурата на Бога е много удобна. Чрез нея можеш да докажеш, каквото си пожелаеш. Просто подбираш изгодните за теб постулати, а после твърдиш, че са ти внушени свише. И никой не може да докаже, че лъжеш.

— Искаш да кажеш, че Първият Пророк не е назначен свише?

— Нищо не искам да казвам. Доколкото знам, аз съм този пророк, който отново е дошъл на земята, за да изгони търговците от храма.

— Не смей… — почти извиках и тогава някой почука на вратата. Аз се спрях и измърморих: — Влез!

Влезе сестра Магдалена. Поздрави ни и се усмихна, като видя глупавата ми физиономия.

— Здравей, Джони! Добре дошъл!

За пръв път я виждах без качулка и в обикновени дрехи. Тя се оказа удивително красива млада девойка.

— Сестра Магдалена!

— Не! Сержант Ендрю! А за приятелите просто Маги.

— Защо си тук?

— Разбрах, че си дошъл. И като не те намерих никъде другаде, сметнах, че си при Зеб. А иначе нямаше как да остана в двореца. Тамошният ни център е претъпкан и затова ме изпратиха тук.

— Много се радвам да те видя.

— И аз, Джони.

Тя ме погали по бузата и отново се усмихна. После седна на кревата до Зеб. Той запали една цигара и я подаде на Меги. Тя я взе и дръпна като закоравял пушач.

За пръв път през живота си виждах пушеща жена. Осъзнавах, че Зеб ме наблюдава и гледах да се държа, все едно че нищо не е станало. Вместо да продължа спора, просто казах:

— Колко е хубаво, че сме отново заедно. Ех, ако и…

— Знам — каза Меги, — ако Джудит беше тук… Не си ли получил писмо от нея?

— Нима е възможно?

— Не помня номера на пощенската кутия… Всъщност ела в моята стая. Ще напишеш едно писмо и няма да го запечатваш. Ние проверяваме написаното, за да няма нещо излишно. Аз й писах миналата седмица, но още не съм получила отговор.

Помислих си, че трябва да се извиня и да напиша писмо, но не го направих. Прекалено добре ми беше с тях двамата и не исках тази нощ да свърши някога. Реших, че ще й пиша, преди да си легна. Веднага осъзнах с удивление, че не се бях сещал за Джудит от… от пребиваването ми в Денвър.

Така и не написах тази нощ писмо. Меги ни напусна около единадесет, като каза, че трябва да става рано. И веднага дойде един ординарец.

— Командирът моли легат Лили веднага да се яви при него.

Оправих дрехите си и побързах към генерала, съжалявайки, че не съм в униформа.

Сградата на Администрацията бе тъмна и дори мистър Джайлс отсъстваше в този късен час. Намерих вратата на нужния ми кабинет, почуках, влязох и като ударих токове, докладвах:

— Легат Лили пристигна по ваша заповед, сър!

Възрастният човек, който седеше с гръб към мен на масата, се обърна и аз, за кой ли път вече, се удивих.

— А, Джон Лили — каза той и стана от масата, като ми протегна ръка. — Отдавна не сме се виждали, нали?

Това беше полковник Хъксли, началник на отдела по приложни чудеса в Уест Пойнт и единственият ми приятел сред офицерите. Не един път в неделите му отивах на гости и си отдъхвах от гнета на суровата дисциплина.

— Полковник… Аз искам да кажа, генерал, сър. Мислех, че сте умрял, сър.

— Мъртвият полковник става жив генерал. Не звучи зле, нали? Не, Лили, просто ме смятат за мъртъв. Всъщност станах нелегален. Те винаги така обявяват, когато изчезне някой офицер. Така е най-добре за общественото мнение. Ти също си мъртъв, нима не знаеш?

— Не, сър. Впрочем това не е важно. Колко хубаво, че сте с нас!

— Хубаво е.

— А как вие…?

— Как съм попаднал тук и как съм станал голям началник ли? В съпротивата съм от дълго време, Лили. Но не станах нелегален, преди това да се наложи. Никой от нас не се крие без причини. Те поискаха да се подстрижа и да стана монах. Никак не харесваха, че един мирянин знае прекалено много за направата на чудесата. Така че си взех отпуск и умрях. Колко печално! — Той се усмихна и продължи: — Сядай, сядай! Отдавна се каня да те повикам, но не ми оставаше време. Едва днес успях да чуя твоя доклад.

Поговорихме малко. Уважавах Хъксли повече от всеки друг офицер. Неговото присъствие тук разсея и последните ми съмнения в правотата на нашето дело.

Накрая на разговора ни той каза:

— Сигурно разбираш, Лили, че те повиках в този късен час не просто да си разменим някоя и друга дума. Имам задача за теб.

— Слушам, сър!

— Без съмнение си обърнал внимание на факта, че сред нас има малко професионални военни. Не мисли, че съм недоволен от колегите ти — всеки от тях е посветил живота си на делото ни. Всички те съзнателно са се подчинили на военната дисциплина, което невинаги е много лесно, момчето ми. Не ни достигат, кадрови военни. Повечето от времето ми отива в опити да превърна щаба в успешно действаща система. Буквално съм затрупан с административна работа. Ще ми помогнеш ли?

Изправих се.

— За мен е чест да служа с вас, генерале!

— Отлично! Ставаш мой личен адютант. За днес стига. Утре отново ще се видим, капитан Лили!

Бях стигнал почти до вратата, когато чух последните му думи, но реших, че генералът просто е сбъркал.

Оказа се, че не е сбъркал. На другата сутрин ми посочиха кабинет, на който пишеше „Капитан Лили“. От професионална гледна точка революцията има това преимущество, че дава възможност за бърз растеж по служба. Макар да не получаваш редовно заплата.

На следващия ден срещнах Зеб и той ме поздрави:

— Чух, че са те повишили в чин. Поздравявам те!

— Благодаря! — отвърнах аз. — Как е когато се чувстваш по-младши?

— О! Толкова ли високо са те повишили? Мислех, че сега си капитан.

— Капитан съм.

— Извинявай, но аз съм майор.

— О-хо! Поздравявам те.

— Няма нужда. Тук трябва да си поне генерал, за да не оправяш сам леглото си и да не миеш чиниите си.

Колкото до мен, бях много зает да си оправям акуратно леглото. Кабинетът ми беше точно до генералския и на практика се преселих да живея в него. Спях на надуваем дюшек, който през деня прибирах зад бюрото си.

Скоро разбрах, че организацията ни е по-голяма и по-сложна, отколкото предполагах. Нещо повече — тя растеше непрекъснато. Но аз бях прекалено близо до дърветата и не виждах гората, независимо от това, че през ръцете ми минаваха всякакви документи, освен най-секретните.

Моето задължение беше да не допусна генерал Хъксли да потъне в тази бумащина, но вместо него аз потънах. Сам решавах къде трябва да отиде една или друга записка. Първоначално направих доста грешки, но изглежда не чак толкова много, защото след месец, вместо да ме изгонят, ме повишиха в майор и слуха ми ласкаеха думите: „помощник на началника на щаба“. Зеб отново ме изпревари — изпълняваше длъжността началник на отдела за пропаганда.

Но аз изпреварвам хода на събитията. Скоро получих писмо от Джудит. Приятно писмо, но съкратено в процеса на доставката му. Исках веднага да й отговоря, но се забавих цяла седмица. Нямаше за какво да й пиша, освен, че съм здрав и дяволски зает. Ако напиша три пъти поред, че я обичам, някакъв идиот шифровчик непременно ще го изхвърли.

Пощата стигаше до Мексико по дълъг подземен тунел, в по-голямата си част естествен и само на места бяха пробити допълнителни проходи. Малък електрически влак превозваше освен документите и пощата, продоволствие и боеприпаси. Нашите използваха това подземие от около двадесет години. Никой не знаеше всички проходи и зали на подземния свят. Ние заемахме толкова място, колкото ни беше необходимо в този необятен подземен свят. Любимо развлечение на троглите (нас, постоянните жители на подземието, наричаха ни троглодити, а посетителите — прилепи, защото се появяваха единствено през нощта) бяха разходките из непознати коридори и зали, което изискваше известни познания по спелеология.

Такива пътешествия не бяха забранени, но началството изискваше да няма счупени крака и ръце. Генералът лично ги одобряваше, защото те бяха единственото средство за развлечение — много от хората се намираха под земята от години.

Ние със Зеб и Меги няколко пъти отивахме в далечни пещери. Обикновено Меги поканваше някои от своите приятелки и Зеб им отделяше цялото си внимание. Преди смятах, че Зеб и Меги ще се оженят, но сега започнах да се съмнявам.

Веднъж ние седнахме да си починем в една малка зала с черно езерце в средата.

— Не те разбирам, Меги — казах й аз, имайки предвид отношенията й със Зеб.

— Че защо? — отвърна тя. — Повярвай ми, ние се отнасяме прекрасно един към друг!

— Така ли?

— Разбери ме правилно. Харесвам Зеб, а и той мен. Но ние сме два силни характера, склонни повече да командваме, отколкото да се подчиняваме. Такива няма нужда да се женят. Навреме си изяснихме, че не си подхождаме.

— Може би сте прави.

— И това е най-радостното.