Робърт Хайнлайн
Замъкът на Пророка (11)

11

Висшият команден съвет се събираше веднъж седмично. Около месец след разговора с Меги седях в заседателната зала и стенографирах изказванията. Този път се събраха повече хора, защото пристигнаха ръководителите на местните организации. Чувствах напрежението на приближаващите важни събития, макар Хъксли да не ми казваше нищо предварително.

Отначало изслушахме обикновените доклади. Беше споменато, че в организацията членуват осем хиляди седемстотин и девет души. Съчувстващите са почти десеторно повече. На тях можем да разчитаме по време на въстание.

Цифрите не бяха оптимистични. Оказахме се пред дилемата — сто хиляди души са нищо, жалка групичка в такава огромна страна, но с всеки новоприет човек се увеличаваше опасността да ни разкрият. В основата на организацията бе системата на отделните независими групи. При разпит на някой неин член нямаше да научат много, но въпреки това губехме много хора и групи. Само преди четири дни цялата организация в Сиатъл е била заловена по време на заседание. Това беше тежък удар, но само трима от тези хора знаеха важни тайни и те до един се бяха самоубили…

Началникът на връзките доложи, че хората му могат да заглушат напълно деветдесет процента от радиостанциите и телевизионните предавателите в страната, а с помощта на щурмови групи и останалите, с изключение на „Гласът на Бога“ в Нови Йерусалим.

Началникът на инженерната служба доложи, че е готов да спре енергоснабдяването в четиридесет и шестте най-големи града, но отново с изключение на Нови Йерусалим.

Докладите продължаваха — вестници, студентски групи, овладяване на летищата, дългосрочни метеорологични прогнози, разпределение на оръжието. Войната е нещо просто в сравнение с революцията. Нещо като приложна наука с ясно обозначени и изпитани от историята принципи и методи. Но всяка революция е една непредвидима мутация, която никога няма да се повтори и която я осъществяват не кадрови военни, а преди всичко народни маси, които нямат никакъв опит.

Меги подреждаше докладите, а аз ги предавах на програмистите, които ги въвеждаха в компютрите. Когато съобщенията свършиха, обявиха почивка. Ние чакахме решението на „мозъка“…

По едно време започнаха да излизат листове изписана хартия. Хъксли ги зачете, поокашля си и почака да настъпи пълна тишина.

— Братя! — започна той. — Приятели, ние отдавна се бяхме договорили, че когато сумата от всички необходими фактори покаже, че оценката е две към едно в наша полза, ние ще вдигнем въстание. Днес този ден дойде. Предлагам да определим точната дата на въстанието.

Никой не каза нито дума — толкова бяхме поразени! Мечтата, чакана толкова дълго, се превръщаше в реалност, нещо в което трудно можеше да се повярва.

Избухна истински взрив. Всички скочихме, викахме, смеехме се и се прегръщахме…

Хъксли седеше и не помръдна, докато останалите не се успокоиха малко. Той стана и тихо каза:

— Мисля, че не е нужно да гласуваме. Часът на започването ще обявя след като…

— Генерале, може ли да кажа нещо? Не съм съгласен! — надигна се началникът на Зеб, генерал Новак.

Хъксли млъкна. Настъпи пълна тишина. Аз бях поразен, както и всички останали.

— Нашият съвет обикновено приема решенията си с общо гласуване — каза генерал Хъксли, без да повишава глас. — Отдавна сме се договорили как да определим деня на въстанието… Но съм сигурен, че не бихте възразили, ако нямахте достатъчно основание. Слушаме ви, генерал Новак!

Новак бавно излезе напред и се обърна към съвета.

— Братя! — каза той, оглеждайки удивените и ядосани лица. — Вие добре ме познавате. Седемнадесет години съм отдал на общото дело. Загубил съм дом, семейство… Но няма да позволя да се вземе решение, преди да се знае с математическа точност часът X. Времето за революцията още не е настъпило.

Избухна глъч и той бе принуден да изчака няколко минути, като размахваше ръце с призив за тишина.

— Изслушайте ме най-после! С военните съм съгласен напълно. Дори смятам, че ако ударим сега, ще установим властта си над цялата страна. И все пак не сме готови…

— Защо?

— Защото голямата част от населението още вярва на установената религия и на Божествената същност на Пророка. Ние ще вземем властта, но няма да я удържим.

— И още как ще я удържим!

— Чуйте ме! Никой народ не може да бъде задълго подчинен, ако не признава мълчаливо властта. Цели три поколения американци са възпитавани от люлката до гроба от най-умните и най-хитрите психотехници в света. Хората им вярват! Ние ще победим, но след революцията ще последва дълга и кървава гражданска война, която ще загубим!

Той замълча, прекара треперещите си ръце по лицето и произнесе:

— Това е всичко!

Веднага няколко души поискаха думата. Хъксли зачука по масата, призова за ред и после даде думата на генерал Пенийър.

— Може ли да попитам нещо генерал Новак?

— Може.

— Кажете, вашият отдел знае ли какъв процент от населението вярва искрено на Пророка?

Зеб вдигна глава. Новак му кимна и той каза:

— Шестдесет и два, с точност плюс-минус три процента.

— А колко се противопоставят тайно на правителството, независимо дали ние знаем за тях или не?

— Двадесет и един процента. Останалите не са вярващи, но са доволни от живота си.

— Как сте получили тези данни?

— От допитвания и психо проби. Правителството загуби много привърженици в първите години на сегашната депресия, но постепенно си възстанови доверието. Законът за църковния десятък и декретът против скитниците повдигнаха престижа на църквата. Едва сега, под въздействие на нашата пропаганда, правителството започна да губи авторитет.

— Колко време ще е необходимо…?

Началникът на управлението по психотехника отговори твърдо:

— По нашите сметки може да рискуваме след три години и осем месеца.

Генерал Пенийър скочи от мястото си и каза на Хъксли с твърд глас:

— Мисля, че независимо от моето уважение към генерал Новак съм длъжен да кажа. Побеждавай, когато можеш да побеждаваш! Може би повече няма да имаме подобен шанс.

Останалите го подкрепиха.

— Пенийър е прав…

— … Ние повече не можем да чакаме.

Но когато генерал Хъксли вдигна ръка с призив за мълчание, Новак отново скочи от стола си, дойде до него и нещо прошепна на ухото му. Към тях се присъедини и Зеб.

— Нека победим и тогава хората ще ни повярват…

— Веднага да започваме!

Хъксли ги остави да се наговорят. Аз само мълчах, тъй като бях най-младши на това заседание и нямах право на глас. Но бях на страната на Пенийър. Не можех да чакам още цели четири години.

Виждах как Зеб развълнувано говори нещо на Новак. Те сякаш не обръщаха на никого внимание. Така продължи няколко минути.

Накрая Хъксли се обърна към съвета:

— Генерал Новак предложи схема, която може да измени напълно положението. Съветът прекъсва заседанието си до утре сутринта.

Планът на Новак (или на Зеб, макар той да не признаваше своето авторство) предлагаше да изчакаме до Деня на Годишното чудо. Идеята беше да се намесим в провеждането на празника. Та нали всъщност властта на Пророка се дължеше не толкова на картечниците, колкото на вярата на хората в него.

Бъдещите поколения едва ли ще повярват в изключителната важност, както от религиозна гледна точка, така и за политическата власт, на Чудото на въплъщението. За да се осъзнае това, трябва да се разбере, че милиони лъгани хора вярваха в ежегодното връщане на Първия Пророк от небето, който идва да провери как живее неговото земно царство и колко добре неговите наследници изпълняват задълженията си. Повечето вярваха, а малцината съмняващи се не смееха да си отворят устата.

Самият аз вярвах в това, а бях образован човек, посветен в тайните на по-дребните чудеса.

Следващите два месеца бяха изпълнени с напрежение — не ни оставаше нито минута свободно време. Подготвяхме се за Празника на Въплъщението и съответно променяхме плановете си. Генерал Новак веднага след заседанието излетя в неизвестна посока за провеждане на операция „Бедрок“. Хъксли също изчезна за цяла седмица. Не ми каза къде отива, но се досещах. „Бедрок“ представляваше психологическа операция — нека не забравяме, че моят шеф на времето беше преподавател по приложни чудеса и добър физик.

Скучно ми беше без него. Пенийър имаше склонността да се бърка в дреболиите и да отменя някои мои заповеди. Но и него го нямаше през повечето време. Въобще ръководството не седеше на мястото си.

Скоро стана едно събитие, което нямаше пряко отношение към съдбата на американския народ и неговата борба за свобода, но моите лични работи така се преплитаха с обществените, че си позволих волността да се отвлека. Понякога и личността е важна. Аз, като типичен представител на повечето хора, трябва да си блъсна в нещо носа и едва тогава да го забележа. Меги, Зеб и Хъксли бяха от онова малцинство, на което душата е свободна — те са мислители и вождове.

Седях на бюрото си и си вършех работата, когато получих покана в удобно за мен време да посетя шефа на Зеб. Без да губя нито минута побързах при генерала.

Новак прекъсна официалните ми приветствия.

— Майоре, имам едно писмо, което е за вас. Колебах се доста какво да правя с него, но по съвета на един мой подчинен реших да ви го дам. Прочетете го пред мен.

— Слушам, сър! — изрекох объркано.

Писмото на Джудит се оказа доста дълго и не го запомних напълно. Помня само най-същественото:

Скъпи Джон,

Винаги ще си спомням с топлота и благодарност за теб и няма да забравя какво направи за мен… Ние не сме предназначени един за друг… Сеньор Мендоса отлично разбира всичко… Надявам се да ми простиш… но той се нуждае от мен. Съдбата ни събра заедно… Ако някога попаднеш в Мексико, смятай нашия дом за свой… Винаги ще мисля за теб като по-голям мой брат и ще бъда твоя сестра…

И още много в същия дух. Мисля, че подобни писма попадат в категорията „лека раздяла“.

Новак протегна ръка и взе писмото.

— Не ти го дадох да го учиш наизуст — сряза ме той суховато и хвърли писмото в дезинтегратора. — Сега седни, майоре! Пушиш ли?

Не седнах, но главата ми се завъртя и взех предложената цигара и дори позволих той да я запали. Веднага се разкашлях от дима и противната горчилка в гърлото. Това ме върна в действителността. Сдържано благодарих на генерала, излязох от стаята, прибрах се на работното си място и позвъних на помощника си. Казах му къде ще може да ме намери, ако потрябвам срочно на някого. Малко съм се разболял и моля по възможност да не ме безпокоят.

Легнах на койката, забил лице във възглавницата. Прекарах около час като вцепенен. Вратата се отвори и в стаята влезе Зеб.

— Е, как си? — запита ме той.

— Горе-долу — отвърнах тихо. И през ум не ми мина, че началникът на отдел, който е посъветвал Новак да ми покаже писмото, можеше да бъде само Зеб.

Той седна до мен и ме погледна. Обърнах се на една страна.

— Стегни се, Джони! — каза той. — Хората умират, но рядко от любов.

— Ти нищо не разбираш!

— Не, не те разбирам — съгласи се той с мен. — Всеки човек е пленник на самия себе си, затворник в единична килия до края на живота си. Би ли направил нещо за мен? Опитай се мислено да си представиш Джудит. Виж лицето й, чуй гласа й!

— Защо?

— Ей така!

Опитах се. Колкото и да се стараех — не успях! Никога през живота си не бях виждал нейна фотография и сега лицето й ми бягаше.

Зеб ме наблюдаваше.

— Ще оздравееш — каза той уверено. — Сега ме послушай, Джони! Можех и по-рано да ти го кажа. Джудит е много мила жена и щом се оказа на свобода си намери подходящ човек. Не, не, не ми обяснявай какво е това влюбен!

Той се изправи.

— Джони, трябва да тръгвам. Никак не исках да те оставям така, но генерал Новак ме чака. Ние заминаваме. Жив ще ме одере, ако го накарам да чака. И ми разреши да ти дам един съвет…

Чаках.

— Съветвам те да поговориш с Меги. Тя ще ти помогне.

Той вече излизаше от стаята, когато го спрях с въпрос:

— Зеб, какво се случи между теб и Меги? Нещо подобно ли?

Той се огледа и каза рязко:

— Не. Съвсем не това. А нещо много по-различно…

— Не те разбирам. Въобще не разбирам хората. Ти ме съветваш да говоря с Меги… Няма ли да ревнуваш?

Погледна ме и се засмя високо.

— Тя е свободен човек, Джони. Ако ти някога постъпиш лошо с нея, ще ти откъсна главата. Но знам, че няма да го направиш. А да ревнувам? Не! Смятам я за най-добрия ми приятел, но вместо за нея предпочитам да се оженя за някоя планинска лъвица.

Отиде си и ме остави напълно объркан. Все пак последвах съвета му. Или по-точно Меги го последва. Тя знаеше всичко — Джудит бе писала и на нея. Нямаше нужда да я търся; тя сама дойде при мен след вечеря. Говорихме дълго за всичко и аз се почувствах така добре, че се върнах в кабинета си и до полунощ работих, наваксвайки пропуснатото през деня.

Ние с Меги често отивахме следобед на разходка, но никога не отивахме толкова далеч, както със Зеб. С мъка и отделях по двадесетина минути и после трябваше да се връщам на работа, но това беше най-хубавото време през деня и аз го чаках с нетърпение.

Малко встрани от града намерихме едно прекрасно място. Пътечката се виеше около грамадни каменни блокове, колони, куполи и други пещерни чудесии, на които бе трудно да се намери подходящо име и спокойно можеха да се наричат смутени души или екзотични цветове в зависимост от настроението. Там имаше нещо като каменна пейка, на която седяхме и гледахме отвисоко нашия свят. Ние сядахме и аз помагах на Меги да запали цигарата си — тя обичаше това, а аз вече не се задушавах от дима.

Месец и половина по-късно, когато до въстанието оставаха няколко дни, ние седяхме там и размишлявахме, какво ще стане с нас, ако победим. Казах й, че сигурно ще остана в армията, ако тя продължи да съществува.

— Ти какво ще правиш, Меги?

Тя бавно дръпна от цигарата.

— Толкова далеч в бъдещето не мисля. Нямам никаква специалност. Казано с други думи, ние с теб се борим моята професия да изчезне завинаги. — Тя се усмихна горчиво и продължи: — Не са ме научили да върша нищо полезно. Наистина мога да шия и да домакинствам. Ще се постарая да стана икономка или прислужничка.

Мисълта, че смелият и умен сержант Андрю, който умееше така добре да борави с виброкинжал, ще ходи по бюрата за работа, ми се стори ужасна. Меги, Меги, ти спаси два пъти недостойния ми живот, без да се замисляш каква ще бъде цената.

Казах разгорещено:

— Чуй, това няма да го правиш!

— Друг начин няма.

— Е, тогава… тогава, как ще се отнесеш към възможността да ми готвиш? Надявам се да изкарвам достатъчно за двама ни, дори след революцията да ме понижат в предишния чин. Не че ще се къпем в мед и масло, но…

Тя ме погледна особено.

— Джони, ти си върхът на любезността. — Меги загаси цигарата си и я размаза с крак. — Благодаря ти, но нищо няма да стане. Твоето началство няма да одобри избора ти.

Почервенях и почти извиках:

— Съвсем нямах това предвид!

Знаех какво трябваше да кажа, но не намирах думи.

— Имам предвид… Слушай, Меги, ние с теб добре се познаваме, не съм ти противен… не ни е зле заедно… Защо тогава…?

Тя се изправи и се обърна към мен.

— Джон, ти искаш да се оженим, нали?

Казах смутено:

— Е, май… такава е и моята мисъл…

Стана ми неудобно, че тя стои права и аз станах. Тя внимателно ме погледна, сякаш ме виждаше за пръв път и каза печално:

— Какво пък толкова. Много съм ти благодарна, наистина съм ти благодарна и трогната… Но не бива, Джони! Не бива!

От очите й потекоха сълзи и тя заплака. Но веднага се съвзе, изтри сълзите с ръкав и завърши:

— Ето, че ме накара да плача.

Опитах се да я прегърна, но тя блъсна ръцете ми и отстъпи крачка назад.

— Не, Джони! Първо ме изслушай. Готова съм да работя при теб като икономка, като прислужница, но няма да се омъжа за теб.

— Защо?

— Защо ли? Скъпо мое момче, та аз съм една стара и уморена жена, ето защо!

— Стара ли? Та ти си по-възрастна от мен само с година-две. Най-много да са три. И това никак не е важно за мен.

— Не, аз съм по-стара с хиляди години. Помисли си, къде съм била, каква съм била и какво зная. Нали бях годеница на Пророка.

— Ти не си виновна за това.

— Може би. Когато поредната годеница омръзне на Пророка, тя губи цената си в двореца, и извън него.

— Все ми е едно! Все ми е едно! Плюя на всичко! Това няма никакво значение!

— Сега казваш така. А после ще има значение, мили мой. Мисля, че те познавам добре, скъпи.

— Значи не ме знаеш. Ще започнем нов живот.

Тя въздъхна дълбоко.

— Ти мислиш, че ме обичаш, Джони?

— Мисля, че да!

— Ти обичаше Джудит. Сега си й обиден и ти се струва, че ме обичаш.

— Но… но откъде да знам, какво е това любов? Зная едно. Искам да се ожениш за мен и да живеем заедно.

— А аз откъде да знам — каза тя така тихо, че едва я чух. Приближи се до мен и аз я прегърнах така естествено и просто, сякаш цял живот сме правили само това.

Целунахме се и аз я попитах:

— Е, сега съгласна ли си да се ожениш за мен?

Тя отметна назад глава и ме погледна почти уплашено:

— О, не!

— Аз мислех…

— Не, скъпи, не! Ще поддържам къщата ти, ще домакинствам, ще пера и готвя, ще спя заедно с теб, ако поискаш, но не трябва да се жениш за мен.

— Дявол да те вземе! Така не съм съгласен.

— Не ли? Ще видим.

Тя се изтръгна от ръцете ми.

— Меги! — викнах след нея.

Тя бягаше по пътечката, сякаш летеше по въздуха. Хукнах да я гоня, но се блъснах в един сталактит и паднах. Когато се изправих, вече не я виждах.

Удивително нещо, винаги съм я смятал за висока и стройна девойка, а сега Меги се оказа съвсем мъничка. Дори трябваше да се навеждам, когато я целувах.