Робърт Хайнлайн
Замъкът на Пророка (7)

7

— Лили — повика ме един ден Питър ван Айк, — днес Рийвс трябва да лети с „Кометата“ до Цинцинати. Готов ли си?

— Да, сър.

— Добре. Повтори заповедта!

— Отначало трябва да мина по крайбрежието. Отивам в Сан Франциско и се явявам в офиса на фирмата. Отчитам направените сделки. Искам отпуск и тръгвам на почивка. В Аризона, град Феникс, посещавам църковната служба. След проповедта оставам и благодаря на свещеника за вдъхновеното му слово. Казвам му паролата. Той ще ми посочи пътя до Главния щаб.

— Правилно. Така ще пристигнеш на местоназначението си. Освен това искам да те използвам като куриер. Върви в психодинамичната лаборатория и главният техник ще ти даде указания.

— Слушам.

Питър стана, заобиколи масата и се приближи до мен.

— Довиждане, Джон! Пази се!

— Благодаря, сър. Важно ли е посланието, което трябва да пренеса?

— Много важно.

Той повече не каза нищо и ме остави объркан. Нали след няколко минути ще узная всичко? Но сгреших. В лабораторията ме помолиха да седна и ме подготвиха за хипнотичен сеанс.

— Това е всичко — казаха ми след сеанса. — Изпълнявайте заповедта.

— А посланието до щаба?

— Вече е в теб.

— Хипнотическо? Но ако ме арестуват?

— Ти си в безопасност. Ключът за посланието е две думи. Ти няма да си спомниш нищо, ако някой не ги произнесе. В случай, че те заловят и те разпитват на практика няма никакъв шанс да се произнесат и двете в определения ред. Така че бъди напълно спокоен.

Отначало мислех, че ще ми дадат отрова, която да използвам, ако ме хванат. Но щом разбрах, че посланието е в безопасност, дори не поисках. Никак не ми се искаше да се самоубивам — когато дяволът дойде да ми взима душата, щеше да му се наложи доста да я тегли.

До летището на Нови Йерусалим се отиваше с метрото.

Купих билет и се наредих на опашка. Трябваше да мина през полицейска проверка и да си призная — доста се вълнувах. За документите не се безпокоях, но знаех, че ме търсят навсякъде като избягалия престъпник Джон Лили. Но те винаги търсят някого и се надявах, че списъкът на търсените лица е прекалено дълъг и никой няма да ми обърне особено внимание.

Опашката вървеше бавно. Сметнах го за неблагоприятен знак, особено когато отделиха няколко души и ги наредиха край стената. Но чакането ми позволи да събера сили. Подадох на сержанта документите си, погледнах часовника си, после него, после отново часовника си.

Той проверяваше документите ми без да бърза. Погледна ме и каза:

— Не се вълнувайте, няма опасност да закъснеете. Докато не проверим всички, няма да излетите.

Сержантът ме побутна към една блестяща плочка:

— Поставете тук отпечатъците на пръстите си, моля!

Без да кажа нищо протегнах ръце. Той свери отпечатъците с тези в моето разрешение, после с отпечатъците, които Рийвс бе оставил при предишното си пътуване, и ми каза:

— Всичко е наред, мистър Рийвс. Приятно пътуване!

Благодарих и тръгнах. В „Кометата“ нямаше много хора. Седнах до илюминатора и едва успях да разтворя вестник „Светия град“, когато някой ме потупа по рамото. Беше един полицай.

— Моля, излезте!

Заедно с още четирима пътници изпълних вежливата заповед.

— Ще ви помоля да се върнете в участъка за нова проверка. Багажът ви е разтоварен. Билетите ще важат за следващия рейс.

Възмутих се:

— Тази вечер трябва да съм в Цинцинати!

— Моля да ме извините, заповед! А, Рийвс! Сякаш всичко е наред. И височината и лицето. Да погледна още веднъж пропуска ви. Нали летяхте преди една седмица?

— Точно така.

Той отново се задълбочи в документите ми.

— Правилно, сега си спомням. Във вторник сутринта пристигнахте с „Пилигрим“. И не бихте могли да бъдете едновременно на две различни места. Така че в нищо не можем да ви заподозрем. Връщайте се бързо на мястото си! Останалите, след мен!

Отново се оказах в салона и се задълбочих във вестника.

Излетяхме! Четях за успокоение, но по едно време ми стана интересно. Тази сутрин в подземието бях чел канадски вестник. Разликата беше поразителна. Сега се бях върнал в свят, в който другите държави не съществуваха и „вестите от чужбина“ се състояха от горди отчети на наши представителства и мисии, както и от няколко съобщения за зверства на „безмозъчните“. Къде ли всъщност отиват парите, помислих си аз, които се дават за мисионерска дейност? Ако се вярва на техните вестници, останалият свят и не подозира за съществуването на мисионери.

Започнах да подбирам само тези съобщения, които лъжеха явно. Когато ги привършвах, съобщиха да се приготвим за кацане. Бяхме изпреварили слънцето и от нощ пристигнахме в началото на здрача.

Очевидно в рода ми е имало някой пътуващ търговец. Не само обиколих всички места, посочени от Рийвс, но и постигнах някакви успехи. Открих с изненада, че от уговарянето на несговорчив търговец получавам повече удовлетворение, отколкото от военната служба. Престанах да се тревожа за надеждността на новото ми лице и се отдадох напълно на текстила.

За Канзас сити летях по плана и не срещнах никакви препятствия в полицията, където се обърнах за поредната виза за преместване. Това ме наведе на мисълта, че Нови Йерусалим го пазят особено строго, а тук никой не търси някой си Джон Лили, бивш офицер.

Пътническият салон на лайнера беше претъпкан. Трябваше да седна до друг пътник. Погледнахме се и всеки се зае с нещо свое. Аз издърпах масичката и започнах да подреждам поръчките и записките си от Цинцинати. Съседът ми се облегна назад и се зазяпа във филма.

По едно време ме блъсна в хълбока и ми посочи с пръст екрана. Там се виждаше площад, пълен с народ. Хората тичаха към стъпалата на голям храм, на който се виждаха знамето на Пророка и вимпела на епископството. Първата вълна се разби в подножието на храма.

Взвод от храмовата охрана изскочи от странична врата и светкавично инсталира триножниците на огнехвъргачките. Следващата сцена бе снимана от друга камера, очевидно от покрива на храма, защото видяхме нападателите да бягат към нас.

Това, което последва, ме накара да се срамувам, че съм носил тази униформа. Нарочно стреляха по краката на хората, за да удължат мъченията им. Хората падаха и се гърчеха неистово. Видях как лъчите удариха младеж и девойка, които бягаха, хванати за ръце. Те паднаха, но младежът намери в себе си сили да изпълзи до девойката и да я погали по лицето. Камерата показа общ план…

Сложих си слушалките и чух:

„… аполис, Минесота. Градът се намира под контрола на местните власти и няма нужда от подкрепления. Епископ Дженинг обяви военно положение. Агентите на Сатаната са обкръжени. Извършват се арести. Редът се възстановява. Градът минава на пост и молитва. Гетото се затваря и всички парии се изпращат в резерватите на Уайоминг и Монтана с цел предотвратяване на последващи бунтове. Нека това послужи като предупреждение на всеки, който се осмели да вдигне ръка на божествената власт на Пророка.

Предаването на телевизия «Лястовичи крила» се осъществи с помощта на Асоциацията на търговците, предлагащи най-изящните изделия за жените в света. Купувайте нашите стоки! Бързайте! Бъдете в крак с модата! Предлагаме ви Статуя на Пророка, която чудодейно свети в тъмнината! Изпратете един долар с наложен платеж в…“

Свалих слушалките и ги поставих на мястото им. Мълчах и чаках съседът ми да каже нещо.

— Така им се пада на тези идиоти! — изрече той с откровено възмущение. — Да щурмуват укрепления без никакво оръжие! — прошепна мъжът в ухото ми.

— Интересно, защо се бунтуват?

— Как да предвидиш действията на еретиците?! Те са ненормални!

— Така е! И в църква може да го кажете! — съгласих се с него. — Освен това, дори нормален еретик, стига да има такива, сигурно разбира, че правителството добре управлява страната. Бизнесът процъфтява. — Усмихнах се щастливо и потупах черното си куфарче. — Най-малкото моят бизнес, Слава Богу!

Поговорихме още малко за състоянието на нещата в страната. Поогледах го. Обикновен преуспяващ гражданин. На вид консерватор. Но нещо ме караше да съм нащрек. Може би нервите ми не бяха в ред? Или действаше онова шесто чувство на преследвания човек?

Очите ми се спряха на ръцете му и усетих, че трябва още нещо да видя. Но нямаше нищо особено. Все пак забелязах малка подробност — на един от пръстите на лявата ръка се виждаше следа от пръстен. Подобна следа имах и аз, когато свалих тежкия пръстен от времето на Уест Пойнт, след бягството си. Разбира се, това нищо не означаваше — много хора носеха подобни пръстени. Сега например носех пръстен с печата на Рийвс.

Но защо той го е свалил точно сега? Дреболия, но събуди в мен подозрение. В Уест Пойнт никога не съм минавал за добър психолог, но сега си струваше да си припомня добре онова, което са ни учили.

Какво знаех за съседа си по място?

Първо, той каза, че нападателите са невъоръжени — това подсказваше военна насока на мислите му. Но не означаваше, че наистина е военен. Напротив, випускниците на Академията не свалят пръстените си и в гроба. В такъв случай, единственото обяснение е, че не иска да го познаят.

Ние продължихме вежливата беседа, а аз продължавах да размишлявам как да намеря доказателства за разсъжденията си, когато стюардесата донесе чай. Точно тогава лайнерът се спускаше и така ни разтресе, че тя изля част от напитката върху панталоните на моя съсед. Той тихо извика и изруга. Съмнявам се, че девойката нещо е разбрала, но аз разбрах.

Тази ругатня е типична за Уест Пойнт и аз никога не съм чувал някой друг да я употребява.

Следователно пръстенът не липсваше случайно. Той е офицер. Сега изпълнява секретна задача.

Но ако аз съм дивечът, то той бе направил две груби грешки за един агент. Дори такъв новак като мен не би ги сторил, да не говорим, че агентите на секретните служби съвсем не се състоят от идиоти. Там работят най-добрите мозъци в страната. Следователно? Тези грешки не са случайни. Предполагали са, че ще ги забележа и ще мисля, че са случайни. Но защо?

Едва ли защото се е съмнявал, че аз съм този човек, който му е нужен. Тогава според проверения на практика тезис, че всеки е виновен до доказване на противното, би могъл да ме арестува и да ме подложи на разпит.

Защо тогава?

Може би те искат да се уплаша и да побягна панически — а те по следите ми да открият другарите ми. Разбира се, това бяха мои предположения, но не противоречаха на фактите.

Обхвана ме страх, такъв леден страх, че приличаше на морска болест. Но си казах, че след като съм го разкрил, трябва да се успокоя. Какво би направил Зеб на мое място? „При интригите основният принцип е да не правиш нищо, което да предизвика подозрение…“ Стой си на мястото и се прави на идиот. Щом е решил да ме следи — нека ме следи! Ще го преведа през всички отдели на универсалния магазин в Канзас сити и ще му покажа как се търгува с парцали.

Въпреки това, когато слязохме, ме побиха студени тръпки. Все очаквах да ме хлопнат леко по гърба — едно докосване по-страшно и от удар право в лицето. Но нищо не стана. Той изрече привичното „Бог да те пази!“, изпревари ме, докато аз подпечатвах пропуска си и се отправи към такситата. Това никак не ме успокои — може да ме е прехвърлил на друг агент. Запътих се към магазина без особено бързане.

За една седмица изпълних всичко, дори успях да сключа изгодна сделка извън предварителните си планове.

Опитах се да разбера дали ме следят, но не открих нищо. Който и да ме е следил, то той е прекарал много скучно. Накрая с удоволствие се настаних в лайнера за Денвър.

Приземихме се на летището южно от града. Полицията провери документите ни и аз вече се канех да ги пъхна в куфарчето си, когато сержантът каза:

— Вдигнете ръкава на дясната си ръка, мистър Рийвс!

Подчиних се, но с известна доза възмущение. Чиновник в бяла престилка ми взе кръв за анализ.

— Обичайна процедура — отбеляза сержантът. — Министерството на здравеопазването се страхува от избухването на епидемия от треска.

Неправдоподобно обяснение, но за Рийвс бе достатъчно. Още по-неправдоподобно стана, когато ме накараха да чакам резултата в стая на полицейския участък. Стоях и си блъсках главата, каква ли беда ще ми донесе собствената кръв?

Време за размисъл имах предостатъчно. Положението ми не беше никак приятно. А предлогът, заради който ме задържаха, беше така обикновен, че не се реших да побягна. Може пък наистина да се страхуват от треска!? Седях и чаках.

Сградата бе временна и стени й бяха тънки. През тях всичко се чуваше, но не можех да разбера думите. Не се осмелих да долепя ухо до стената — някой можеше да влезе. Преместих стола до стената и се облегнах така, че рамената и тила ми се оказаха долепени до стената. След това разгънах вестника, така че да прикрива, и се заслушах.

Сержантът разказваше някаква история, която би могла да му струва месечно покаяние, ако някой блюстител на морала можеше да я чуе. Но за Рийвс нито дума.

Отвореният прозорец гледаше към летището. Малък реактивен самолет се приближи до земята. Пилотът спусна колесника и го приближи до административната сграда. Добре познавах този тип самолети. Карах такъв, когато играех в армейския отбор по въздушно поло; тогава спечелихме срещу флота и Пристънския колеж.

Пилотът излезе от машината и се скри някъде в сградата. Ако запалването не е изключено, може и да опитам? Огледах прозореца. Ако е съоръжен с виброзащита, дори нямаше да узная, че съм загинал. Но в тези тънки стени едва ли може да се прекара силов кабел. Може би е оборудван само със сигнализация?

От съседната стая се разнесоха гласове:

— Каква група е кръвта му?

— Първа, сержант.

— Съвпада ли?

— Рийвс има трета.

— О-хо! Звъни в главната лаборатория! Ще му направим анализ на очната ябълка.

Хванаха ме! Вече знаят, че не съм Рийвс. След информацията от лабораторията ще разберат кой съм всъщност.

Скочих през прозореца.

Паднах на ръцете и краката си и като пружина се метнах напред. Вратата на самолета беше отворена и на панела стърчеше ключ. На глупаците им върви!

Веднага надух газта. Скъпото ми самолетче ме подхвърли нагоре и се понесе над земята. Насочих на запад.