Робърт Хайнлайн
Замъкът на Пророка (4)

4

В полунощ застъпихме на пост. Щом разводачът си тръгна, разказах на Зеб за Слава на Господа и го запитах дали е научил още нещо. Не знаеше нищо. Исках да продължим разговора, но той ме прекъсна. Стори ми се доста по-нервен от мен.

Стоях на пост и се стараех да изглеждам бдителен и бодър. Намирахме се в северната част на западното укрепление, където беше един от входовете в двореца.

След един час долових някакво движение. Приближи се една жена, подаде ми листче хартия и веднага си тръгна.

Отидох при Зеб.

— Какво да правя? Ако запаля фенерчето, ще ни забележат!

— Разгърни записката!

Послушах го и видях, че буквите светят в тъмнината. Аз я прочетох, но за Окото беше прекалено слаба, за да различи нещо.

По средата на дежурството влез в двореца през вратата, от която получи записката! След четиридесет крачки вляво има стълба. Изкачи се два етажа нагоре! По коридора на север измини петдесет крачки! Осветеният коридор води до килиите на девствениците. На вратата стои часовой. Няма да се съпротивлява, но трябва да взривиш парализираща бомба. Така ще му създадеш алиби. Килията, която ти трябва, се намира в най-далечния край на централния коридор от запад на изток. Над вратата ще гори свещ. До нея пази дежурна девственица. Не е от нашите. Неутрализирай я, но в никакъв случай не я убивай и не й причинявай болка или вреда! Залепи устата й с лентата и я вържи с дрехата й! Вземи ключовете, влез в килията и изнеси сестра Джудит! Може да е в безсъзнание. Донеси я до поста и я предай на дежурния офицер! Действай бързо, особено след като парализираш часовия, тъй като Окото може да те забележи в осветения коридор и да вдигне тревога! Не гълтай бележката — мастилото е отровно! Хвърли я в дезинтегратора горе на стълбата!

Успех!

Зеб прочете записката през рамото ми.

— Всичко, което ще потрябва — каза той мрачно, — е да правиш чудеса. Страх ли те е?

— Да.

— Да дойда ли с теб?

— Не. Най-добре да карам по указанията.

— Така е, Майсторът си знае работата. А аз, ако се наложи, ще те прикривам и ще пречукам всеки, който се опита да ни попречи.

— Правилно.

— Тогава да се върнем тихо на поста.

Щом часовникът удари средата на дежурството, опрях копието на стената, свалих меча, бронята и шлема — цялата тази церемониална глупост, която трябваше да носим, но която никак не би ми помогнала. Зеб ми стисна ръката. Тръгнах.

Заброих: две, четири, шест… четиридесет крачки. Заопипвах в тъмнината стената и открих входа. Малко по-късно се заизкачвах по стъпалата и се оказах в тази част на двореца, в която досега не бях допускан. Вървях в абсолютен мрак — надявах се само в правилността на инструкциите. Първи етаж… втори. Едва не паднах, когато стъпалата свършиха.

Къде ли е дезинтеграторът? Би трябвало да е на площадката. Трескаво го търсех и се питах, дали да не запаля фенерчето си, когато докоснах капака му. Изхвърлих уликата и въздъхнах с облекчение. Поех отново по указания маршрут, но изведнъж ме обхвана паника: това действително ли беше дезинтегратора? Може да е бил товарният асансьор? Върнах се, напипах капака и си пъхнах ръката си вътре. Опарих се дори през ръкавицата. С облекчение си дадох дума да вярвам на дадените ми указания.

Но само след четиридесет стъпки коридорът се разклоняваше, а за това в указанията не бе споменато нищо. Огледах се. Видях на около двадесет крачки напред слаба светлина и фигурата на часовоя. Познавах го, но реших да не рискувам. Взех парализиращата граната, поставих взривателя на минимум, издърпах го, изчаках пет секунди и я хвърлих. Веднага се скрих зад ъгъла.

След още пет секунди надникнах и видях часовоят да лежи на пода, а от челото му да капе кръв. Изглежда го е ударило парче от гранатата. Хвърлих се напред, прескочих тялото му, като се стараех едновременно да тичам и да изглеждам нормално. Централният коридор на спалните на девствениците беше слабо осветен, виждах само синкави лампи на тавана. Когато стигнах края му, замрях. Сестрата, която трябваше да пази вратата, седеше на пода, подпряла се с гръб до вратата.

Може би дремеше, защото не вдигна веднага глава. Но щом ме видя, не ми оставаше нищо друго, освен да й запуша устата и да я ударя леко с ръба на дланта си по гърлото. Тя падна в безсъзнание.

С половината лента залепих устата й, другата отиде за очите, след това свалих плаща й, за да я завържа. Стараех се да бързам, да бързам, да бързам, защото служителят от Безопасността вече би могъл да получи образ от Окото, което се намираше над лежащия в безсъзнание часовой. Намерих ключа и се изправих, молейки я мислено за прошка. Тя приличаше на момиченце и изглеждаше още по-безпомощна от Джудит.

Нямаше време за разсъждения. Отключих вратата и видях Джудит, прегърнах я.

Тя спеше дълбоко и само простена, когато я вдигнах и понесох. Халатът й се разтвори и забелязах, какво са направили с нея. Изрекох най-страшната клетва — виновният ще плати седморно, стига да издържи!

Часовоят продължаваше да лежи неподвижно. Вече си мислех, че съм успял да извърша операцията, без да вдигна тревога и не се разтревожих особено, когато чух в дъното на коридора сподавен вик. Защо тези жени не спят през нощите?

Не можех да я накарам да млъкне и затова само ускорих крачките си. Щом завих зад ъгъла и се оказах в пълен мрак, без да искам минах край стълбата и трябваше да се връщам, пипнешком я намерих и се спуснах по нея. Зад гърба ми се раздаваха женски викове и писъци.

Щом стигнах до изхода на двореца, навсякъде се запалиха светлините и затръбиха сигналите за тревога. Изминах още няколко крачки и се оказах в ръцете на ван Айк. Той не каза нито дума, само взе Джудит и веднага изчезна зад ъгъла.

Стоях вцепенен и не възприемах нищо, когато Зеб донесе снаряжението ми и така ме върна към действителността.

— Обличай се! — засъска той. — Тревогата е и за нас! Ти си охраната на двореца, нали?

Помогна ми да препаша меча си, да надяна бронята и да си сложа шлема, а накрая ми пъхна копието в ръка. Веднага след това, опрели гръб до гръб до портала, извадихме пистолетите от кобурите, свалихме предпазителите и се приготвихме за стрелба, както го изисква уставът. Тревогата не беше в нашата зона и ние нямахме право да мърдаме, преди да получим някакви заповеди.

Дълго време стояхме като статуи. Чувахме тежки стъпки и силни викове. Един старши офицер, затягайки в движение ремъците на бронята си, пробяга край нас. Аз едва не го застрелях, защото се забави с отговора на паролата. После преминаха Ангелите от резерва с начело разводача.

Постепенно суматохата утихна. Светлината продължи да гори, но някой изглежда се досети и изключи сирените. Зеб се реши и прошепна:

— Какво стана, дявол да те вземе? Всичко ли е наред?

— И да, и не — отвърнах и разказах за сестрата, страдаща от безсъница.

— Да-а! Това ще те научи да не се захващаш със сестрите, когато изпълняваш служебните си задължения.

— Не се захващам. Тя просто излезе от килията си.

— Нямам предвид станалото тази нощ.

Замълчах.

След известно време, дълго преди определения час, пристигна резерва и ни смениха. По пътя спирахме още на две места при други караули.