Робърт Хайнлайн
Замъкът на Пророка (8)

8

Набрах височина и включих главния двигател. Изпитвах радост — завладях една прекрасна машина и изиграх полицаите. Но след малко от оптимизма ми не остана и следа.

Котките бягат по дърветата и чакат кучетата да си отидат. В такова положение се оказах и аз сега. Но за разлика от котките, нямаше как да седя безкрайно във въздуха. Вече са вдигнали тревога. Скоро ще излетят полицейските джетове. И тогава остават само два пътя — да се приземя по тяхна заповед или да ме свалят.

Чудодейното ми спасение май никак не бе чудодейно. Или все пак?… Откога полицаите са толкова разсеяни, че оставят един заподозрян сам в стаята, при това с отворен прозорец? И не е ли чудо съвпадението, че наблизо каца самолет, който мога да управлявам, а пилотът му забравя да прибере ключовете от панела, и всичко това точно в мига, когато сержантът говори високо за разобличаването ми?

Може би това бе втори опит да ме паникьосат? Но ако е така, то няма да ме свалят! Сигурно се надяват да ги отведа при приятелите си. Но аз носех важно послание и нямаше да доставя подобна радост на враговете.

Настроих радиото на честотата на полицейските джетове. Чух разни гласове, но нито един не спомена за мен. Нито заповеди, нито заплахи. Изключих линията.

Приборите показваха, че се намирам на седемдесет километра западно от Денвър. Бях летял десетина минути. Резервоарите ми бяха пълни с гориво. Можех да прелетя десет хиляди километра, но при тази скорост можеха да ме свалят и с прашка.

Постепенно си изработих план. Изглеждаше глупав и невъзможен, но поне го имаше. Насочих се към Хавайската република, като заложих в автопилота следната програма: далечина на полета 3100 мили, скорост 800 мили в час. Само това.

Не това ме вълнуваше. Някъде там долу анализаторите са се захванали да изчисляват новия ми курс и бързо щяха достигнат до извода, че исках да се скрия в Свободната Хавайска република и след около час щях да прелетя над крайбрежието между Сан Франциско и Монтерей. Можеха лесно да ме свалят. Дори да продължаваха да си играят с мен на котка и мишка. Изтребителите щяха да излетят от долината на Сакраменто. Ако не ме улучеха (а това едва ли щеше да стане!), други ракети щяха да ме стигнат над морето. Нямах никакви шансове за измъкване.

Но и не планирах подобно нещо… Исках само да унищожат самолета ми, и то напълно, във въздуха, като нямах намерение да съм в него.

Задача две. Как да изчезна оттук? Натискам аварийния бутон и катапултирам с креслото. За това са се погрижили конструкторите. Разтваря се парашута и се приземявам с всички удобства. Но в случая за мен има един малък проблем — корабът и капсулата веднага започват да издават радиосигнал за бедствие. Просто и изискано.

Гледах напред и си блъсках главата. За минута изминавах по тринадесет мили, след минута ми оставаше минута по-малко. Да опитам през люка? Парашут лесно ще надяна, но при тази скорост вятърът ще ме размаже в корпуса.

Всичко зависеше от вида на автопилота. Добрите могат много неща — простите само поддържат скоростта, височината и посоката.

Моят опит в летенето с подобни машини се ограничаваше в играта на въздушно поло, където не ми се бе налагало да използвам парашут по необичаен начин. Потърсих някаква инструкция, но нямаше.

Затова извадих парашута и го надянах. Започнах да си пея:

Приятелю, надявам се на теб,

че с устройство нужно…

Автопилотът не ми отвърна, а да си призная, бих се учудил невероятно, ако ми беше отговорил. Седнах отново в креслото и започнах да променям курса. Все още летях над пустинята и дори виждах как слънчевите лъчи се отразяват от водите на Соленото езеро.

Отначало намалих височината, тъй като беше прекалено студено и неуютно, а кислородът намаля. Заспусках се като планер. Исках в определена точка ракетата да тръгне вертикално надолу. Тогава смятах да изключа двигателите и да скоча навън. Няколко секунди по-късно автопилотът щеше да включи двигателите, но се надявах, че ще бъда на достатъчно разстояние. Дано само машината не се забие в земята.

Изключих двигателите. Дръпнах вратата, но тя не помръдна, миг след това се отвори така неочаквано, че буквално излетях навън. Миг-два аз и самолетът падахме един до друг, след това се раздалечихме. Бавно се въртях около собствената си ос.

Чу се рев и двигателите се включиха — автопилотът върна самолета в предишния курс. Така се разделихме.

Докато го гледах как се отдалечава, усетих страшен студ. Затворих очи, за да не замръзнат, но миг след това ги отворих, тъй като ми се стори, че ще се врежа в земята. Погледнах за части от секундата и установих, че още съм на две мили над повърхността. Можеше и да греша, защото вече се стъмняваше. В далечината припламваха соплата на реактивните двигатели. Самолетът набираше височина и се насочваше към океана. Пожелах му приятен път и благороден край в океана, но не от изстрелите на изтребителите.

Трябваше с най-голяма бързина да изчезна от мястото на приземяването. Все някой от наблюдателите е забелязал маневрите ми и дори може да ме е видял като точка на екрана. Парашутът не биваше да разтварям, колкото се може по-дълго — докато околните хълмове не ме скриеха от радарите.

Нужно беше да издържа до петстотин метра височина, но нервите ми не издържаха. Дръпнах пръстена и в продължение на две дълги секунди бях сигурен, че ми се е паднал негоден парашут. Но той с рязко дръпване се отвори. Вдясно от мен се виждаше голям град — най-вероятно беше Прово. Поех дълбоко въздух и се освежих добре.

Не виждах земята, но чувствах, че е близо. Свих както гласеше инструкцията краката си и веднага се блъснах в твърдата повърхност, а вятърът ме повлече през бодливите храсти.

Опомних се на земята сред захарна тръстика, разтрих удареното си коляно. Би трябвало да заровя парашута, но се чувствах много уморен, а и нямах лопата, така че просто го натъпках в една тръба под близкото шосе и се отправих към града.

От носа и лявото ми ухо течеше кръв и засъхваше по лицето ми. Бях покрит с кал, панталоните ми бяха скъсани, шапката ми беше изчезнала, а коляното ме болеше. Чувствах се невероятно зле.

Въпреки това едва не започнах да подсвирквам. Да, гонят ме, но гонят празния самолет! Надявах се този път да съм ги надхитрил — в такъв случай съм свободен и сравнително леко съм се отървал… Ако трябва да се криеш някъде, то по-подходящо място от щата Юта няма да намериш. Още когато е била унищожена мормонската църква, се бе превърнал в развъдник на ереси. Стига да не ме хванеше някой полицай, местните жители нямаше да ме предадат.

Макар да разсъждавах така, всеки път, щом виждах светлините на идваща кола, се хвърлях стремително в прашната канавка. А преди да достигна града, тръгнах направо през нивите. Скоро се оказах на една слабо осветена уличка. До комендантския час оставаха два часа и аз исках да изпълня плана си, преди да плъзнат нощните патрули.

Повече от час бродих насам-натам из крайните квартали, преди да намеря така нужния ми аерокар. Това беше един форд, оставен под тъмни прозорци.

Промъквайки се по неосветените части, стигнах до него и, опитвайки се да отворя вратата му, счупих джобното си ножче, но все пак успях да вляза вътре. Този път ключовете липсваха, два пъти подобен късмет не се случваше. Познавах добре устройството на двигателя още от училище. Нямаше защо да бързам. След двадесет минути запалих аерокара.

Без да привличам вниманието на някого с форсиране на двигателя го изкарах на улицата, завих зад ъгъла и включих фаровете. Съвсем открито, като фермер, който се връща от богослужение, минах през целия град. Не ме блазнеше възможността да се срещна с полицейските постове на градските изходи и затова, щом къщите станаха малки, поех право към полето. Неочаквано предното колело пропадна в някаква канавка и не ми остана нищо друго, освен да излетя.

Двигателят закашля и загърмя. С трясък се разпериха крилата на аерокара.

Земята започна да се отдалечава.