Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на бъдещето (19)
Оригинално заглавие
If This Goes On—, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2011)
Корекция
beertobeer (2011)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Замъкът на пророка

Сигнален брой на списание „Астра“.

ИК „Неоастра“, София, 1996

Печат „Полипринт“, Враца

История

  1. — Добавяне

5

Построиха ни в залата и ни държаха така цели петдесет минути, като дежурният офицер се разхождаше пред строя и ни гледаше строго. Един от легатите прехвърли тежестта си от единия крак на другия. Дори по време на тържествен преглед в присъствието на самия Пророк не биха обърнали внимание на това, но сега командирът заповяда на ван Айк да запише името му.

Капитан Питър беше също толкова разгневен, колкото и неговия началник. Той придирчиво се хващаше за всяка дреболия. Спря пред мен и ме наказа с непоряд, защото ботушите ми не били лъснати достатъчно. Това беше нагла лъжа, освен ако не бях ги изцапал по време на нощните си похождения. Но аз не се осмелих да наведа очи и да проверя така ли е. Не откъсвах поглед от студените очи на капитана.

Поведението му ми напомни думите на Зеб за интригата. Ван Айк се държеше точно така, както би трябвало да се държи офицер, когото подчинените са подвели. Как ли бих се чувствал, ако нищо не знаех?

Зъл, реших аз. Зъл и несправедливо обиден. Отначало бих се заинтересувал от станалото, а после бих се ядосал на това, че ни заставят да стоим мирно като прости плебеи. Те искаха да ни уморят и да изпитат издръжливостта ни. А как бих мислил преди два месеца? Тогава бях уверен в чистотата си и щях да се чувствам оскърбен и унижен — да чакам като парий на опашка за купони! Или като кадет новобранец!

След около час, когато дойде началникът на охраната, бях се превърнал в нажежено до бяло желязо. Постигнах го изкуствено, но чувствата ми бяха истински.

Този командир никога не бях го обичал. Ниско човече със студени очи, което обичаше да гледа през младшите офицери. Сега стоеше пред нас в разгърден мундир, а ръката му бе на дръжката на меча.

— Господи, помогни ми! И това са Ангели Господни?! — произнесе той тихо, след което изкрещя: — Говорете!

Мълчание.

— Не искате да говорите, а? — крещеше той. — Кой от вас знае нещо за това? Отговаряйте! Или ще ви пратя на разпит!

По редиците премина мърморене, но никой не заговори. Той отново ни обходи с поглед. Срещна моите очи. Не се извърнах.

— Лили!

— Слушам, сър!

— Какво знаеш за това?

— Зная само, че бих искал да седна, сър.

Той отначало се развика, но после в очичките му пламна ледена ирония.

— По-добре стой пред мен, синко, отколкото пред Инквизитора.

Отмина ме и застана пред следващия легат.

Така продължи до безкрайност, но нито аз, нито Зеб не привлякохме повече вниманието му. Най-сетне се предаде и заповяда да се разотиваме. Знаех добре, че ще има и още проверки. Всяка произнесена тук дума, всеки израз на лицето са били записани и анализаторите вече ги изучават задълбочено.

Зеб ме възхити. Той непрекъснато бърбореше за нощните събития и разсъждаваше, какво бе предизвикало нощната бъркотия. Опитвах се да му отговарям естествено и през целия път към стаите ни мърморех, че с нас са се отнесли недостойно.

— В края на краищата ние сме офицери и джентълмени — говорех аз. — Ако ни смятат за виновни, нека предявят официални обвинения.

Добрах до постелята си, легнах, затворих веднага очи, но не успях да заспя. Стараех се да се убедя, че Джудит се намира в безопасност, иначе защо ще вдигат такъв шум…

Почувствах как някой ме докосна и веднага се събудих. Успокои ме познатото условно ръкостискане.

— Тихо! — прошепна непознат глас. — Трябва да те предпазя.

Усетих убождане на спринцовка. Обхвана ме апатия. Гласът продължи да шепне:

— Ти тази нощ не си видял нещо особено. Преди тревогата подозрителни…

Така и не помня, колко дълго звуча този глас.

Втория път се събудих от грубо тръскане. Забих лице във възглавницата и заговорих:

— Върви по дяволите, ще мина и без закуска.

Удариха ме по гърба. Обърнах се и седнах. Още не бях се пробудил напълно. В стаята имаше четирима въоръжени мъже. И бяха насочили пистолетите си към мен.

— Ставай!

Те носеха униформи на Ангели, но без отличителни знаци. Главите им бяха покрити с качулки. Гледаха ме през тесни прорези. Досетих се, че това са служители на Великия инквизитор.

Честно казано, не предполагах, че някога ще ми се случи. Само не и с мен, не и с Джон Лили, който е бил най-добрият ученик и винаги се е държал примерно в църковното училище; гордостта на майка си. Не! Инквизицията е бич. Но е бич за грешниците, а не за Джон Лили!

В същото това време, виждайки тези качулки, вече осъзнавах, че съм мъртвец, освен ако не е някакъв страшен кошмар и не се събудя след малко.

Не, още не бях мъртъв. Дори набрах смелост да се престоря на оскърбен.

— Какво правите тук?

— Ставай! — повтори безликият глас.

— Покажете ми заповед за арест! Вие нямате никакво право да измъквате един офицер от леглото му, просто защото така ви е хрумнало…

Най-близкият размаха пистолета си пред носа ми. Двама други ме сграбчиха под ръка и смъкнаха на пода, четвъртият ме заблъска отзад. Но аз не съм дете и Бог не ме е лишил от сили. Доста им трябваше да се понапънат, а аз продължих да приказвам:

— Поне ме оставете да се облека. Колкото и да бързате, нямате право да ме мъкнете из двореца гол. Мое право е да нося тази униформа.

За най-голямо мое учудване въздействах на шефа им. Той спря хората си със знак.

— Добре, но се обличай бързо!

Гледах да се забавя колкото се може повече, но се преструвах на бързащ човек: развалих ципа на ботуша си, не успявах да се закопчая. Мислех трескаво как да оставя знак на Зеб. Някакъв знак, който да му покаже, какво е станало с мен.

Накрая се сетих, какво трябва да направя. Е, не беше най-добрият начин, но друг нямаше. Извадих от шкафа купчина дрехи. Докато си избирах риза, поставих най-отгоре един пуловер така, че ръкавите му да показват знака за беда. След това се захванах да прибирам дрехите обратно в шкафа, но началникът ме ръгна с пистолета в ребрата и заповяда:

— Достатъчно! Тръгвай!

Подчиних се и хвърлих останалите дрехи на пода. Пуловерът остана да лежи в средата на стаята като символ, който само посветеният можеше да разбере. На излизане се помолих, чистачът да не дойде преди Зеб.

Веднага щом влязохме във вътрешните покои ми вързаха очите. Спуснахме се шест етажа надолу и стигнахме някакво помещение, изпълнено с тишината на огнеупорна каса. Свалиха превръзката от лицето ми. Примижах от светлината.

— Седни, синко мой, седни и се чувствай като у дома си!

Така разбрах, че се намирам лице в лице със самия Велик инквизитор, и видях добродушната му усмивка и влажните добри кучешки очи.

Мекият глас продължи:

— Прости ми, че така грубо те вдигнахме от топлото легло, но Светата църква се нуждае от бърза информация. Кажи ми, синко мой, страхуваш ли се от Бога? О, да, страхуваш се. Известно ми е твоето благочестие. Затова съм сигурен, че няма да ми откажеш помощ в една малка работа, преди да се отправиш за закуска. И ще го направиш за още по-голяма слава на Бога!

Той се обърна към маскирания си помощник и му каза:

— Подготви го! Само те моля, Господ да ти помага, не му причинявай страдание!

Хванаха ме доста грубо, но наистина не ми причиниха болка. Иначе ме въртяха като на шиш. Съблякоха ме гол до кръста, облепиха ме с електроди, датчици и ме обвиха с проводници. После ме завързаха към едно кресло и накрая закрепиха за гърлото ми едно малко огледалце. Включиха апаратурата и провериха работата на различните прибори.

Аз се обърнах настрани и се постарах да си припомня таблицата за логаритмите от едно до десет.

— Познаваш ли нашите методи, синко мой? Главното е ефективност и доброта. Сега, сине мой, кажи ми къде сте я отвели?

Бях стигнал до логаритъма на осем.

— Кого?

— Защо го направи?

— Простете ми, ваше преосвещенство! Не разбирам, какво е трябвало да направя?

Някой силно ме удари в гърба. Приборите на пулта размърдаха стрелките си, инквизиторът ги разгледа внимателно и после каза на помощника си:

— Постави му инжекция!

Иглата ме убоде. Изчакаха известно време препаратът да задейства. Аз продължих да си припомням логаритмите. Но скоро ми стана трудно да го правя и ме обхвана равнодушно сънливо състояние. Чувствах детско любопитство към всичко наоколо и никакъв страх. В моя свят се вмъкна мекия глас на Инквизитора. Не помня за какво ме питаше, но сигурно съм му отговарял искрено.

Не зная колко продължи разпита. Към действителността се върнах след ново убождане. Инквизиторът внимателно изучаваше червената точица на моята дясна ръка. Погледна ме настойчиво.

— Откъде имаш това, моето малко момче?

— Не зная, Ваше преосвещенство!

Сега казвах самата истина.

Той съкрушено поклати глава.

— Не се прави на наивен, сине мой, и не мисли, че и аз съм наивен! Ще ти обясня нещо. Вие, грешниците, не можете да осъзнаете, че Господ винаги побеждава. Винаги! Нашите методи се основават на любовта и добротата, но действат със задължителността на падащ камък и резултатът е известен предварително. Отначало беседваме с грешника и го молим сам да се отдаде в ръцете Божии, да ни разкаже всичко, ръководейки се от остатъците на доброто, съхранено в неговото сърце. Когато призивът ни за доброта не намира отклик в ожесточеното сърце, както е при теб, мое малко момче, ние използваме знанията, дадени ни от Господ, за да проникнем в подсъзнанието ти. Обикновено разпитът спира дотук, с изключение на онези редки случаи, когато слугата на Сатаната се е срещнал с грешника преди нас и е бъркал в светая светих на човека — мозъкът. И така, сине мой, отново ще се разходим из твоя разум. Открих в него много неща, които трябва да се накажат. Но се сблъсках със стена, издигната от друг грешник, и си признавам, че нужните на църквата ни сведения се крият зад тази стена.

Може би не се удържах и на лицето ми грейна радост. Инквизиторът се усмихна с печална и добра усмивка и допълни:

— Никаква стена на Сатаната няма да спре Господ. Когато откриваме такова препятствие, на разположение имаме два изхода. Ако имам достатъчно време, мога внимателно и безболезнено да разградя стената, така че да не навредя на упорстващия грешник. Бих желал и сега да го направя, но много съжалявам, че нямам време, защото ти, Въплъщението на Джон Лили, си добро момче и в дълбочината на сърцето си не принадлежиш към съзнателните грешници. Но макар времето да е безкрайно, сега то ми липсва. Трябва да използвам втория път. Ние ще презрем дяволската бариера и ще ударим по онези части на мозъка, които владеят съзнанието. Да вървим напред под знамената Божии!

Той ми обърна гръб и каза на помощниците си:

— Подгответе го!

Безликите палачи ми надянаха на главата метален шлем и започнаха да правят нещо е приборите на пулта за управление.

— Чуй ме добре, Джон Лили! — каза Инквизиторът. — Аз сам се занимавам с теб, защото на този стадий на разпита моите помощници често от усърдие прехвърлят границата и грешниците умират. Не искам това да ти се случи. Ти си заблуден агнец и моята цел е да те спася.

— Благодаря ви, ваше преосвещенство!

— Не трябва да благодариш на мен, а на Господа, на когото аз служа. Но — продължи той като леко се намръщи, — те моля да отчетеш, че просветляването на разума, макар и така необходимо сега, може да се окаже придружено с болка. Ще ми простиш ли?

Поколебах се само миг.

— Ще ви простя, ваше преосвещенство!

Той погледна стрелките на приборите и каза сухо:

— Лъжа! Но ти прощавам тази лъжа, защото е казана с благи намерения.

Той кимна на мълчаливите си помощници:

— Започвайте!

Светлината ме ослепи, в ушите ми нещо се взриви с адски гръм. Десният ми крак конвулсивно се сви от болка. Гърлото ми пресъхна. Задушавах се. Нещо нажежено се опря в слънчевия ми възел…

— Къде е тя?

Ниските басови звуци постепенно се засилваха, докато се превърнаха в стържене на хиляди тъпи триона…

— Кой ти помогна?

Невероятната горещина ме задушаваше. Но нямаше как да избягам от нея.

— Защо го направи?

Направо мечтаех да си одера пламтящата кожа, но не можех да си мръдна ръцете.

— Къде е тя?

Светлина… шум… болки… гърчове… падане… светлина и болки… студ и горещина, шум…

— Обичаш ли Господа?

Изпепеляващата горещина и острите болки, заедно с непрекъснатите взривове в главата, ме караха да викам с пълен глас.

— Къде е тя? Кой ти помогна? Кажи и спаси душата си!

Болките и безпомощността ме водеха към всепоглъщаща тъмнина.

Загубих съзнание…

… Някой ми удряше силни плесници по лицето…

— Съвземи се, Джон Лили, и си признай! Издаде те Зебадия Джонс.

Не отговорих нищо. Нямаше никакъв смисъл да показвам ужаса, който и така ме беше обхванал. Но тези думи бяха страшни и разумът ми се стараеше да ги осмисли. Зеб, бедният Зеб! Приятелю, Зеб! Бедният Зеб! Нима нашите не са успели да създадат преграда в мозъка му? Въобще не се сетих, че е могъл да не издържи изтезанията. Реших, че са проникнали в подсъзнанието му. Дали не е умрял? Добре разбирах, че съм се набъркал в ужасната каша чак до ушите! И не виждах спасение!!! Нов удар разтърси главата ми.

— Ела на себе си! Чуваш ли? Джонс издаде греховете ти.

— Какво е издал? — измърморих едва-едва. Великият инквизитор заповяда на помощниците си да се отдръпнат и наведе над мен тревожното си добро лице.

— Синко мой, направи го заради Господа… и заради мен. Ти си младенец, ти храбро защитаваш приятелите си, но те издадоха всичко и твоята храброст вече никому не е нужна. Не отивай на онзи свят с такъв товар! Признай си и нека смъртта те вземе с простени грехове!

— Вие искате да ме убиете?!

Той се възмути.

— Не съм казвал такова нещо. Зная, че ти не се страхуваш от смъртта. Но следва да се страхуваш от срещата със Създателя, щом на душата ти тежат грехове. Разкрий сърцето си и се освободи!

Той се обърна настрани и с мек нежен глас заповяда:

— Продължавайте! Този път приложете механично въздействие. Засега няма да му изгаряме мозъка.

Няма смисъл да обяснявам какво разбираше под механично въздействие. Методите на Светата инквизицията не се различаваха много от средновековните, освен с по-доброто познаване на човешката анатомия и разположението на нервните центрове, и трябва да кажа, че те майсторски използваха тези знания… Самият Инквизитор и помощниците му се държаха така, сякаш не получаваха никакво садистично удоволствие от моите страдания. Това придаваше на действията им оттенък на ледена деловитост. Но нека спрем с подробностите дотук.

Колко продължи това? Няколко пъти губих съзнание и помня единствено студените ведра вода, които се изливаха на лицето ми и ме връщаха в съзнание, а после връхлиташе нов кошмар. Струва ми се, че не им казах нищо важно, поне докато бях в съзнание, а в безсъзнание ме предпазваше хипнотичната защита. Помня как си измислях грехове, които никога не съм извършвал, но не си спомням какъв резултат имаше това.

Помня единствено гласа, който каза:

— Той ще издържи. Сърцето му е здраво.

… Мъртъв съм. И това е така приятно. Накрая се събудих като от дълбок продължителен сън. Опитах се да се обърна в леглото, но тялото ми не се подчини. Отворих очи и се огледах — намирах се в малка стая без прозорци. Млада жена в бяла престилка на медицинска сестра дойде до мен и провери пулса ми.

— Добро утро!

— Добро утро! — отвърна тя. — Как се чувствате? По добре ли сте?

— Какво е станало? — запитах аз. — Нима всичко свърши? Или е само прекъсване?

— Тихо — каза тя. — Още си много слаб, за да разговаряш. Но всичко свърши и си сред свои.

— Спасихте ли ме?

— Да, но сега мълчи.

Тя повдигна главата ми и ми даде да пия вода. Веднага заспах отново.

Минаха няколко дни преди да се оправя и да разбера какво е станало. Стаята, в която се намирах, бе част от подземията на супермаркета на Нови Йерусалим. Складове се свързваха с коридорите на двореца.

Зеб дойде да ме посети веднага щом ми разрешиха да приемам гости. Надигнах се в леглото.

— Зеб, приятелю, смятах, че си мъртъв!

— Кой? — наведе се той и ме потупа по ръката. — Аз ли? Че от къде на къде?

Разказах му за думите на Инквизитора. Той се разсмя.

— Дори не успяха да ме арестуват. Благодаря ти! Никога повече няма да те наричам глупак. Ако не беше поставил на пода пуловера, никой от нас не би се измъкнал жив. Щом разбрах какво е станало, веднага отидох при ван Айк. Той ме скри в подземието и после се захвана с твоето спасение.

Поисках да попитам как са успели, но мислите ми се насочиха към по-важната за мен тема и попитах:

— Зеб, къде е Джудит? Мога ли да я видя? Сестрата само се усмихна и ми казва да не се вълнувам.

— Нима нищо не са ти казали? — учуди се той.

— Какво да са ми казали? Никого друг не съм виждал, освен сестрата и лекаря, а те се отнасят с мен като с идиот. Престани да го усукваш, Зеб! Какво е станало с нея?

— Всичко е наред. Сега тя е в Мексико, съобщиха ни това преди два дни.

Едва не се разплаках от мъка.

— Заминала? Това не е честно! Защо не ме почака два дни, докато дойда на себе си?

— Слушай, глупако! — отвърна бързо Зеб. — Стоп, извинявай, обещах ти повече да не използвам тази дума за теб. Братко, объркал си нещо календара. Тя тръгна преди да са те спасили, преди още да знаем, дали ще успеем да те спасим. Нима мислиш, че биха я върнали, само за да можете вие двамата да си гукате, а?

Помислих известно време и се успокоих. Той говореше делово, а аз бях дълбоко разочарован.

— Как се чувстваш? — промени Зеб темата.

— Прекрасно.

— Казаха, че утре ще ти махнат гипса от краката.

— Никой не ми каза за това нищо.

Наместих се по-удобно.

— Исках от доктора да ме измъкне от този корсет, а той казваше, че трябва още няколко седмици да го търпя.

— Как е ръката ти? Мърдаш ли си пръстите?

Опитах.

— Мога, дори писах с лявата ръка.

— Най-важното е, момчето ми, че не се каниш да умираш. Между другото, сигурно ще ти достави удоволствие да разбереш, че помощникът, който изтезава Джудит, намери смъртта си по време на операцията за твоето спасение.

— Така ли? Жалко. Бих искал да му кажа няколко думи лично…

— Не се и съмнявам. Но тогава би трябвало да си заплюеш място на опашката. Аз щях да съм преди теб.

— Бях измислил нещо оригинално. Щях да го накарам да си дъвче ноктите.

— Да си дъвче ноктите ли? — удиви се Зеб.

— Докато стигне до лактите…

— Гледай ти! — ухили се Зеб. — Не може да се каже, че страдаш от излишък на въображение. Но той е мъртъв и няма как да го хванем.

— Провървяло му е. А ти, Зеб, защо не го хвана?

— Аз ли? Даже не участвах в спасението ти. По онова време още не бях се върнал в двореца.

— Как така?

— Нима мислиш, че още изпълнявам задълженията си на Ангел?

— За това въобще не съм и помислял.

— Нямаше как да се върна, след като избягах, за да не ме арестуват. Сега ние двамата с теб сме дезертьори от армията на Съединените щати. Всеки полицай, всеки пощальон и въобще всеки гражданин мечтае да ни хване и да спечели наградата за нас.

Подсвирнах тихо, когато схванах напълно значението на думите му.